Ужас

46. Крозиър

Единственото нещо, което караше Франсис Роудън Мойра Крозиър да продължава да върви напред през десетата седмица от началото на похода, беше синият пламък в гърдите му. Колкото по-изтощено, опустошено и болно ставаше тялото му, толкова по-горещо и ярко се разгаряше пламъкът. Той знаеше, че това не е просто някаква метафора, изразяваща решителността му. Нито пък е обикновен оптимизъм. Синият пламък в гърдите му се промъкваше към сърцето му като някое чуждо същество, дълбаеше го бавно като болест, концентрираше се вътре в него като почти ненужна сърцевина на увереността, че той ще направи всичко възможно, за да оцелее. Всичко.

Понякога Крозиър е готов да започне да се моли синият пламък просто да загасне, за да може той да се примири с неизбежното, да легне на земята и да придърпа замръзналата тундра върху себе си като дете, готвещо да подремне сладко под одеялото.

Тази сутрин за пръв път от месец не бяха потеглили с шейните и лодките от мястото, където бяха спрели. И криво-ляво бяха разпънали голямата палатка на лазарета, макар и да не си направиха труда да разпъват големите палатки на столовите. Болничен лагер — така нарекоха хората това иначе с нищо незабележително място край малък залив на южния бряг на Земята на крал Уилям.

За последните две седмици бяха прехвърлили труднопроходимите ледове на огромния залив, дълбоко врязан във вътрешната страна на носа, който през всичките тези седмици, докато го прекосяваха в югозападна посока, им се струваше, че ще продължи безкрайно. Ала сега отново се канеха да поемат на югоизток покрай бреговата линия по вътрешната страна на носа, а после и на изток — правилната посока, ако искаха да се доберат до реката на Бак.

Крозиър беше взел за похода своя секстант и теодолита си, лейтенант Литъл също имаше секстант, разполагаха и с инструмента на покойния Фицджеймс като резерва, но никой от двамата офицери не беше използвал от седмици уредите, за да определи местоположението на отряда по слънцето или по звездите. Ако Земята на крал Уилям беше полуостров, както смятаха повечето от полярните изследователи, включително и старият командир на Крозиър, Джеймс Кларк Рос, тогава бреговата линия щеше да ги отведе до устието на реката на Бак. А ако беше остров — както предполагаше лейтенант Гор и подозираше Крозиър, — тогава скоро щяха да видят континента на юг от тях, да прекосят протока — който би трябвало да е тесен — и пак да стигнат до устието на реката.

Във всеки случай Крозиър — който се задоволяваше с това да следва бреговата линия, тъй като нямаха друг избор и за момента не извършваха навигационни изчисления — смяташе, че се намират на около деветдесет мили от устието на реката на Бак.

През този поход бяха преодолявали средно по малко повече от миля на ден. В някои дни изминаваха по три или четири мили, което караше Крозиър да си спомня за фантастичната скорост, с която бяха извършили прехода от корабите до лагера „Ужас“ през леденото море, но в други дни — когато им се налагаше да мъкнат шейните по-скоро през камъни, отколкото по леда, да преминават по бродове през потоци, а веднъж и през истинска река; когато излизаха на морския лед, ако брегът е станал твърде каменист; когато духаше силен вятър; когато броят на болните и неспособни да теглят шейните станеше по-голям от обичайното, и в края на краищата те се качваха на лодките, правейки още по-голям товара на другарите им, които оставаха на крака по шестнайсет часа на ден, пренасяйки първо четирите велбота и един от катерите, а после и останалите три катера и двата пинаса — успяваха да преодолеят само по няколкостотин ярда разстояние.

На 1 юли, след много седмици топло време, студът и снегът се завърнаха с пълната си сила. Откъм югоизток се разрази виелица, която духаше право в очите на мъжете, теглещи шейните. Всички извадиха от натрупаните в лодките вързопи връхните си дрехи и уелските си перуки. Към тежестта на шейните с лодките се прибавиха стотици фунтове сняг. На тежко болните, возени в лодките, им се наложи да се крият на завет под покривалата на платната.

Хората с усилие се движиха три дни при непрекъсната снежна виелица откъм изток и югоизток. През нощта мълниите с трясък прорязваха небето и мъжете ужасено се притискаха към платнения под на палатките.

Днес им се наложи да спрат, защото болните бяха станали твърде много и Гудсър искаше да се заеме с тях, а Крозиър искаше да изпрати малки разузнавателни отряди напред и по-големи въоръжени части на север, към вътрешността на острова, и на юг, в морския лед, за да ловуват.

Крайно се нуждаеха от храна.

Добрата новина и лошата новина бяха, че най-накрая бяха изяли последните голднърови консерви. Когато стюардът Ейлмър, който по заповед на капитана продължаваше да се храни с консервирана храна и да пълнее, не умря от ужасната смърт, застигнала капитан Фицджеймс — за разлика от двама други мъже, на които не им се полагаха консерви, — консервите отново бяха включени в порциона като допълнение към жалките останки от осолено свинско, треска и сухари.

Двайсет и осем годишният моряк Бил Клосън умря с беззвучни писъци и гърчейки се от болка в корема, с последваща парализа, но доктор Гудсър нямаше никаква представа от какво може да се е отровил, докато един от приятелите на покойника не призна, че Клосън е откраднал и изял една голднърова консерва с праскови, каквито никой друг не беше опитвал.

По време на кратката погребална служба в чест на Клосън — чието тяло лежеше под купчината камъни, дори без да е зашито в саван, защото старият Мъри, шивачът на платна, беше починал от скорбут, а и без това не бяха останали излишни платна — капитанът произнесе реч не от познатата на хората Библия, а от своята вече знаменита „Книга на Левиатан“.

— Животът на човек е самотен и е нещастен, противен, скотски и кратък — произнесе напевно капитанът. — И, изглежда, е още по-кратък за онези, които крадат от другарите си.

Тази надгробна реч имаше голям успех сред хората. Макар че десетте лодки, които те бяха телили и влачили с шейните повече от два месеца, имаха стари имена, дадени им, докато „Еребус“ и „Ужас“ още са плавали из моретата, моряците от впряговете незабавно прекръстиха трите катера и пинаси, които винаги мъкнеха следобед и вечер — най-противната им част от деня, защото им се налагаше да изминават отново пътя, преодолян с много усилия сутринта, — в „Самотен“, „Нещастен“ „Противен“ „Скотски“ и „Кратък“.

Крозиър се усмихна, когато научи за това. То означаваше, че хората още не са изнемогнали до такава степен от глад и отчаяние, че да изгубят характерното за английските моряци чувство за черен хумор.

Когато метежът започна, първият човек, който го огласи, беше последният, когото Франсис Крозиър очакваше да види сред противниците си.

Беше средата на деня и капитанът се опитваше да подремне няколко минути, докато повечето от мъжете бяха на разузнаване или на лов извън лагера. В този момент той дочу тътренето на множество ботуши пред палатката му и осъзна, че се е появил проблем извън кръга на обичайните всекидневни произшествия. Прокрадващите се стъпки, които го пробудиха от лекия му сън, му подсказаха, че не го очаква нищо добро.

Крозиър навлече шинела си. Той винаги носеше зареден пистолет в десния джоб на връхната си дреха, но напоследък беше започнал да слага и по-малък двузаряден пистолет в левия джоб.

На откритото пространство между палатката на Крозиър и голямата шатра на лазарета се бяха събрали около двайсет и пет души. Заради вихрещия се сняг, омотаните шалове и уелските перуки му беше трудно да разпознае от пръв поглед някои от хората, но Крозиър не се учуди, когато видя в задните редици Корнилиъс Хики, Магнъс Менсън, Ричард Ейлмър и още пет-шест други от обичайните смутители на спокойствието.

Това, което го изненада, бяха хората най-отпред.

Повечето от офицерите бяха заминали с ловните и разузнавателните отряди, които Крозиър беше изпратил тази сутрин — капитанът твърде късно осъзна, че е извършил грешка, отпращайки най-лоялните си офицери, включително лейтенант Литъл, втория си помощник Робърт Томас, верния си приятел, помощник-боцмана Том Джонсън, Хари Пеглър и още някои, всички накуп, и оставяйки тук, в Болничния лагер, само най-слабите мъже, ала начело на групата стоеше младият лейтенант Ходжсън. Крозиър беше смаян и от това, че забеляза старшината на бака Рубен Мейл и марсовия старшина на „Еребус“ Робърт Синклер. Мейл и Синклер винаги се бяха проявявали като добри хора.

Крозиър тръгна към тълпата толкова рязко, че Ходжсън отстъпи две крачки назад и се сблъска с гиганта идиот Менсън.

— Какво искате, хора? — попита рязко Крозиър. Понеже не желаеше да звучи пресипнало, той вложи колкото можа повече сила и властност в гласа си. — Какво става тук, по дяволите?

— Трябва да поговорим с вас, капитане — каза Ходжсън. Гласът на младия човек трепереше от вълнение.

— За какво? — Крозиър държеше дясната си ръка в джоба. Той видя как доктор Гудсър надниква от палатката на лазарета и зяпва изненадано тълпата. Крозиър изброи двайсет и трима души в групата и въпреки ниско нахлупените уелски перуки и прикриващите лицата шалове вече разпознаваше всички до един. Щеше да ги запомни.

— За връщането ни обратно — каза Ходжсън.

Хората зад него подкрепиха думите му с неясната глъчка, характерна за тълпите от метежници.

Капитанът не реагира веднага. Едната добра новина беше, че ако това беше активен метеж — ако всички мъже, включително Ходжсън, Мейл и Синклер, се бяха разбрали да вземат властта в експедицията със сила, — Крозиър вече щеше да е мъртъв. Те щяха да пристъпят към действие в полунощния сумрак.

Втората и последна добра новина бе, че макар и двама или трима от моряците да носеха пушки, цялото останало оръжие беше взето от шейсет и шестимата мъже, тръгнали на лов сутринта.

Крозиър мислено си отбеляза никога вече да не отпраща от лагера всички морски пехотинци едновременно. Тоузър и останалите изгаряха от нетърпение да ловуват. Капитанът беше толкова уморен, че ги пусна, без изобщо да премисли нещата.

Крозиър огледа тълпата, прехвърляйки поглед от едно лице на друго. Най-малодушните незабавно свеждаха очи, срамувайки се да срещнат погледа му. По-силните личности — като Мейл и Синклер — му отвръщаха. Хики се вторачи в капитана с поглед, който беше толкова студен, че би могъл да принадлежи на някоя от белите мечки — или може би на самата твар от ледовете.

— Връщането ни къде? — попита рязко Крозиър.

— В лагера „У-ужас“ — заекна Ходжсън. — Там останаха консервирани продукти, печки и някакви въглища. И част от лодките.

— Не ставайте глупави — каза Крозиър. — Намираме се поне на шейсет и пет мили от лагера „Ужас“. Ще стигнете в него чак през октомври — същинската зима, — ако изобщо успеете да се доберете дотам.

Ходжсън посърна, но марсовият старшина на „Еребус“ каза:

— Много по-близо сме до лагера, отколкото до реката, към която се трепем да мъкнем лодките.

— Това не е вярно, господин Синклер — възрази Крозиър. — Според изчисленията на мен и на лейтенант Литъл се намираме на по-малко от петдесет мили от залива с реката.

— От залива — повтори подигравателно един моряк на име Джордж Томпсън. Той беше известен като пияница и лентяй. Крозиър не можеше да хвърли първия камък в него заради пиянството, но презираше лентяйството му. — Устието на реката на Бак е на петдесет мили надолу по залива — продължи Томпсън. — На повече от сто мили оттук.

— Внимавайте с тона си, Томпсън — предупреди го Крозиър с толкова тих и страшен глас, че нахалникът примигна и сведе поглед. Капитанът отново огледа тълпата и заговори на всички: — Няма значение дали устието на реката на Бак се намира на четирийсет или петдесет мили надолу по залива. Има добри шансове да има открита вода… така че ще плаваме с лодките, а няма да ги теглим. А сега се връщайте към задълженията си и забравете за тези глупости.

Няколко от мъжете се размърдаха, но Магнъс Менсън стоеше до тях като стена, удържаща езерото на неподчинението им.

— Ние искаме да се върнем на „Ужас“, капитане — обади се Рубен Мейл. — Смятаме, че там ще имаме по-добри шансове.

Сега беше ред на Крозиър да примигне объркано.

— Да се върнете на „Ужас“? Божичко, Рубен, сигурно до кораба има повече от деветдесет мили, при това не само през неравната територия, през която преминахме, но и през паковия лед. Лодките и шейните няма да издържат такова пътуване.

— Ще вземем само една лодка — каза Ходжсън. Мъжете зад него зашумяха в знак на съгласие.

— Какво значи „една лодка“, по дяволите?

— Една лодка — настоя Ходжсън. — Една лодка върху една шейна.

— Дойде ни до гуша от това теглене във впряговете — каза Джон Морфин, морякът, който беше пострадал сериозно по време на карнавала.

Крозиър не обърна внимание на Морфин и каза на Ходжсън:

— Лейтенант, по какъв начин смятате да съберете двайсет и трима души в една лодка? Дори и да откраднете един от велботите, в него ще се съберат само десет или дванайсет от вас, с минимално количество припаси. Или разчитате, че десет или дванайсет души от групата ви ще умрат, преди да се доберете до лагера? А те ще умрат, знаете това. Много повече от десет.

— В лагера „Ужас“ останаха малки лодки — каза Синклер, пристъпвайки напред и заемайки агресивна поза. — Ще вземем един велбот и ще се доберем до кораба с него и с яловете.

Крозиър го зяпна за момент, а после избухна в смях.

— Наистина ли смятате, че ледът на северозапад от Земята на крал Уилям се е разчупил? Това ли си мислите, глупаци?

— Да — отговори лейтенант Ходжсън. — На кораба остана храна. Много консерви. И ще можем да плаваме…

Крозиър отново се разсмя.

— Бихте заложили живота си на предположението, че ледът това лято се разтворил достатъчно, за да може „Ужас“ да плава, и че корабът просто ще ви чака да пристигнете там с лодките си? И са се отворили канали по целия път, който изминахме на юг? Триста мили свободна за плаване вода? И то през зимата, когато ще се добере дотам, ако изобщо успеете да се доберете?

— Според нас този план има по-големи шансове за успех от вашия! — извика стюардът на оръжейната Ричард Ейлмър. Мургавото лице на дребния мъж се беше изкривило от ярост, страх, негодувание и нещо като възторг от съзнаването, че най-после е ударил и неговият час.

— Почти ми се иска да дойда с вас… — започна Крозиър. Ходжсън примигна няколко пъти. Някои от мъжете се спогледаха. — Само за да видя физиономиите ви, когато, осъществявайки този ваш план с по-големи шансове на успех, прекосите паковия лед и торосите само за да откриете, че „Ужас“ е смазан от ледовете, както се случи с „Еребус“ през март.

Той помълча няколко секунди, давайки възможност на хората да си представят тази картина, след което продължи с по-тих глас:

— За Бога, попитайте господин Хъни или господин Уилсън, или господин Годард, или лейтенант Литъл в какво състояние беше шпангоутът. В какво състояние беше рулят. Попитайте първи помощник-капитан Томас колко зле беше обшивката още през април… а сега е юли, глупаци. Ако ледът около кораба се е разтопил поне малко, „Ужас“ сигурно вече е потънал. А и да не е, можете ли вие двайсет и тримата да се закълнете, че ще успявате да изпомпвате водата през цялото време, докато водите кораба из лабиринта от канали? И дори да се върнете там за половината от времето, което ни отне да дойдем тук от лагера „Ужас“, зимният студ отново ще е затворил каналите. И как смятате да намерите пътя през ледовете, ако корабът може да плава, ако не е потънал и ако вие не умрете от умора от денонощното изпомпване на водата?

Крозиър огледа тълпата.

— Не виждам тук господин Рийд. Той замина с разузнавателния отряд на лейтенант Литъл. Без ледови лоцман ще ви е много трудно да намерите пътя през ледената кора, паковия лед и айсбергите. — Крозиър поклати глава заради нелепостта на всичко това и са изсмя, сякаш мъжете бяха дошли да му разкажат някоя особено добра шега, а не за да извършат метеж. — Връщайте се към задълженията си… веднага — изръмжа той. — Няма да забравя, че бяхте достатъчно глупави, за да дойдете при мен с тази идея, но ще се постарая да забравя тона ви и факта, че дойдохте тук като шайка метежници, а не като лоялни служещи във военноморския флот на Нейно величество, желаещи да разговарят с капитана си. А сега се махайте оттук.

— Не — обади се Корнилиъс Хики от задните редици на тълпата с глас, достатъчно силен и рязък, за да удържи колебаещите се мъже на мястото им. — Господин Рийд ще дойде с нас. Както и останалите.

— И защо да го правят? — попита Крозиър, пронизвайки с поглед приличащото на невестулка човече.

— Няма да имат друг избор — каза Хики.

Той дръпна за ръкава Магнъс Менсън и двамата пристъпиха напред, минавайки покрай видимо разтревожения Ходжсън.

Крозиър реши, че ще застреля първо Хики. Ръката му в джоба стискаше пистолета. Дори нямаше да изважда пистолета от шинела си за първия изстрел. Щеше да простреля Хики в корема, когато се приближи на три крачки разстояние, и после щеше да извади пистолета от джоба си и да се опита да застреля великана в средата на челото. Нямаше гаранция, че куршум в тялото ще повали Менсън.

Сякаш в отговор на мислите на Крозиър за стрелба откъм брега проехтя изстрел.

Всички освен капитана и помощник-калафатника се обърнаха, за да видят какво става. Крозиър нито за миг не откъсна поглед от Хики. Двамата мъже обърнаха глави едва когато до тях долетяха виковете.

— Открита вода!

Това беше лейтенант Литъл и отрядът му, връщащи се от паковия лед — ледовият лоцман Рийд, боцманът Джон Лейн, Хари Пеглър и още пет-шест мъже, всичките въоръжени с пушки или мускети.

— Открита вода! — извика Литъл отново. Той размахваше двете си ръце, докато крачеше по каменистия бряг, явно без изобщо да се досеща за драмата, разиграла се пред капитанската палатка. — На не повече от две мили на юг! Канали, достатъчно широки за лодките. Продължават много мили на изток! Открита вода!

Хики и Менсън отстъпиха в редиците ликуващи мъже, където само преди половин минута имаше тълпа от метежници. Някои от хората се хвърлиха да се прегръщат. Рубен Мейл имаше такъв вид, сякаш е готов да повърне при мисълта какво се е канел да направи, а Робърт Синклер седна на един нисък камък, като че ли краката му внезапно са се подкосили. Някога силният духом марсов старшина закри лицето си с мръсните си ръце и се разрида.

— Връщайте се в палатките си и към задълженията си — каза Крозиър. — След час ще започнем да товарим лодките.