Ужас

13. Франклин

Сър Джон не вярваше на очите си. Той виждаше осем фигури, точно както очакваше, но в тях… имаше нещо нередно.

Четирима от петимата изтощени, брадясали мъже със защитни очила, впрегнати в хамута на шейната, не предизвикваха недоумение — това бяха моряците Морфин, Фериър и Бест, водени от огромния редник Пилкингтън, — но петият беше втори помощник-капитан Девьо, който имаше изражение, сякаш се е върнал от ада. Моряк Хартнъл вървеше край шейната. Главата на отслабналия мъж беше превързана дебело и той едва влачеше краката си, като френски войник при отстъплението на Наполеон от Москва. Лекарят Гудсър също вървеше до шейната, като от време на време се навеждаше към някой — или нещо — което лежеше в нея. Франклин потърси отличителния червен вълнен шал на лейтенант Гор — той беше дълъг почти шест фута и нямаше как да не бъде забелязан, — но странно: стори му се, че повечето тъмни, залитащи фигури носеха такива шалове, само че по-къси.

И накрая зад шейната крачеше ниско, увито в космата парка същество, чието лице не се виждаше под качулката, но това можеше да бъде само ескимос.

Ала именно видът на самата шейна бе причината капитан сър Джон да възкликне:

— Мили боже!

Шейната беше твърде тясна, за да побере двама мъже, лежащи един до друг, и далекогледът на сър Джон не го лъжеше. Телата лежаха едно върху друго. Онзи отгоре беше друг ескимос — спящ или изпаднал в безсъзнание старец с мургаво набръчкано лице и прошарена коса, разпиляна върху качулката от вълча кожа, която някой беше нагънал и подпъхнал под главата му като възглавница. Точно към него поглеждаше Гудсър, докато шейната приближаваше „Еребус“. Под проснатия по гръб ескимос се виждаше почернялото, изкривено и очевидно мъртво лице и тялото на лейтенант Греъм Гор.

Франклин, командир Фицджеймс, лейтенант Левеконт, първи помощник Робърт Сарджънт, ледови лоцман Рийд, главният лекар Стенли и някои подофицери като помощник-боцмана Браун, старшината на гротмарса Джон Съливан и господин Хоър, стюардът на сър Джон се втурнаха към шейната, последвани от още четирийсет или повече моряци, които бяха излезли на палубата при вика на вахтения.

Преди да се приближат до отряда с шейната, Франклин и всички останали се спряха на място. Онова, което през далекогледа се беше сторило на Франклин като сивкаво-червеникави вълнени шалове, всъщност се оказаха големи червени петна по тъмните шинели. Мъжете бяха омазани с кръв.

Избухна взрив от гласове. Някои от мъжете, впрегнати в хамутите, прегръщаха приятелите си, които бяха изтичали да ги посрещнат. Томас Хартнъл се строполи на леда и веднага беше обграден от мъже, готови да му помогнат. Всички говореха и викаха в един глас.

Сър Джон виждаше единствено трупа на лейтенант Греъм Гор. Тялото беше покрито със спален чувал, който се беше свлякъл настрани така, че Франклин можеше да види красивото лице на Гор, което на места беше абсолютно бяло, обезкървено, а другаде бе почерняло от арктическото слънце. Чертите му бяха изкривени, клепачите му бяха леко повдигнати и разкриваха блестящото от леда бяло на очите му, челюстта му беше увиснала отворена и езикът се подаваше навън, а устните му се бяха отдръпнали нагоре, оголвайки зъбите му в гримаса на неподправен ужас.

— Махнете този… дивак… от лейтенант Гор — заповяда сър Джон. — Незабавно.

Неколцина мъже побързаха да изпълнят заповедта му, повдигайки ескимоса за раменете и краката. Старецът изстена и доктор Гудсър възкликна:

— Внимавайте! По-леко с него! Един куршум от мускет е заседнал до сърцето му. Моля, отнесете го в лазарета, ако обичате.

Вторият ескимос се приближи до ранения старец — сега, когато качулката на парката му беше смъкната, сър Джон забеляза с изумление, че това е млада жена.

— Чакайте! — извика той, махвайки с ръка към помощник-лекаря на кораба. — В лазарета? Сериозно ли предлагате да допуснем този… местен жител… в лазарета на нашия кораб?

— Този човек е мой пациент — каза Гудсър с непочтително упорство, за което сър Джон Франклин никога не би допуснал, че съществува у младия дребен лекар. — Трябва да го настаня на място, където да мога да го оперирам — да извадя куршума от тялото му, ако е възможно. Да спра кръвотечението, ако не е. Отнесете го в лазарета, ако обичате.

Моряците, които държаха ескимоса, погледнаха въпросително към командира на експедицията. Сър Джон беше толкова объркан, че беше изгубил дар слово.

— Хайде, размърдайте се — нареди Гудсър с уверен глас.

Очевидно моряците бяха приели мълчанието на сър Джон като безмълвно съгласие, защото понесоха прошарения ескимос нагоре по рампата от сняг към вътрешността на кораба. Гудсър, ескимоското момиче и неколцина мъже от екипажа ги последваха, като някои от тях помагаха на младия Хартнъл да се придвижва напред.

Почти неспособен да прикрие потреса и ужаса си, Франклин не помръдваше от мястото си, като не отместваше поглед от трупа на лейтенант Гор. Редник Пилкингтън и моряк Морфин развързаха ремъците, придържащи тялото върху шейната.

— За бога — рече Франклин, — покрийте лицето му.

— Да, сър — отвърна Морфин. Морякът придърпа одеялото на „Хъдсънс Бей Къмпани“ което се беше свлякло от лицето на лейтенанта по време на трудния, продължил ден и половина преход през леденото поле и торосите.

Сър Джон все още виждаше под провисналото червено одеяло вдлъбнатината на зейналата уста на красивия си лейтенант.

— Господин Девьо — извика рязко той.

— Да, сър. — Вторият помощник-капитан Девьо, който наблюдаваше развързването на ремъците, стягащи тялото на лейтенанта, се приближи, провлачвайки крака, и отдаде чест. Франклин виждаше, че брадясалият мъж с обветрено и изгоряло до червено от слънцето лице е толкова изтощен, че едва бе успял да вдигне ръка, за да козирува.

— Нека тялото на лейтенант Гор да бъде отнесено в каютата му, където вие и господин Сарджънт под ръководството на присъстващия тук лейтенант Феърхолм ще се погрижите да бъде подготвено за погребение.

— Слушам, сър — отвърнаха едновременно Девьо и Феърхолм.

Макар и изтощени до смърт, Фериър и Пилкингтън отказаха всякаква странична помощ и повдигнаха сами тялото на техния мъртъв лейтенант. Трупът се беше втвърдил като парче дърво. Едната от ръцете на Гор беше сгъната в лакътя и голите му пръсти, почернели от слънцето или от разложението на плътта, се бяха сгърчили като нокти на хищна птица.

— Почакайте — каза Франклин. Той осъзна, че ако натовари господин Девьо с изпълнението на тази задача, ще минат часове, преди да получи официален доклад от човека, който беше заместник-командир на отряда. Дори проклетият лекар се беше скрил от погледа му, отвеждайки двамата ескимоси със себе си. — Господин Девьо — продължи Франклин, — след като се погрижите за първоначалните приготовления на лейтенант Гор, се явете за доклад в каютата ми.

— Слушам, капитане — отвърна изморено помощник-капитанът.

— Между другото кой беше свидетел на смъртта на лейтенант Гор?

— Всички ние, сър — отвърна Девьо. — Но моряк Бест беше заедно с него през по-голямата част от двете денонощия, които прекарахме на Земята на крал Уилям и в близост до нея. Чарли е видял всичко, което е вършил там лейтенант Гор.

— Много добре — рече сър Джон. — Заемете се със задълженията си, господин Девьо. Скоро ще чуя доклада ви. Бест, вие елате с мен и командир Фицджеймс.

— Слушам, сър — отвърна морякът, докато разрязваше последния си кожен ремък, тъй като беше твърде изтощен, за да го развърже. Силите не му стигаха дори да вдигне ръката си и да отдаде чест.

Чарлс Бест стоеше под трите престънови илюминатора, сияещи над главата му с млечнобялата светлина на незалязващото слънце, и докладваше на седналите сър Джон Франклин, командир Фицджеймс и капитан Крозиър — по щастлива случайност капитанът на КНВ „Ужас“ беше дошъл на посещение само няколко минути след като отрядът се беше качил на борда. Едмънд Хор, стюард и при нужда секретар на сър Джон, седеше зад офицерите и си водеше бележки. Бест стоеше прав, разбира се, но Крозиър беше предложил да дадат на изтощения мъж малко бренди с медицинска цел и въпреки че лицето на сър Джон изразяваше неодобрението му, той си позволи да помоли командир Фицджеймс да донесе малко от личните си запаси. Алкохолът като че ли посъживи Бест.

Морякът започна доклада си, прекъсван от време на време от въпросите на тримата офицери. Когато описанието му на мъчителното им пътуване към Земята на крал Уилям заплашваше да се проточи, сър Джон го подкани да премине към описанието на събитията от последните два дни.

— Да, сър. Ами, след онази първа нощ, когато ни връхлетя гръмотевичната буря и намерихме онези… следи, отпечатъци… в снега, ние се опитахме да поспим няколко часа, но безуспешно, и двамата с лейтенант Гор се приготвихме да потеглим на юг с малки запаси от провизии, а господин Девьо натовари шейната с остатъците от палатката и клетия Хартнъл, който тогава още беше в безсъзнание, казахме си „до утре“ и потеглихме — ние с лейтенанта на юг, а господин Девьо и хората му обратно към заледеното море.

— Били сте въоръжени — каза Франклин.

— Да, сър Джон — потвърди Бест. — Лейтенант Гор имаше пистолет. Аз носех едната от пушките. Господин Девьо взе другата, а редник Пилкингтън носеше мускета.

— Кажете ни защо лейтенант Гор раздели отряда — нареди сър Джон.

За миг Бест изглеждаше объркан от въпроса, но след това лицето му се проясни.

— А, той ни каза, че следва вашите заповеди, сър. След като бурята унищожи храната и повреди палатката ни край пирамидата, се налагаше по-голямата част от отряда ни да се върне при лагера край морето. Лейтенант Гор и аз продължихме покрай брега, за да отнесем втория контейнер с посланието някъде на юг и да проверим дали няма открита вода. Нямаше никаква, сър. Открита вода имам предвид. Нито следа. Нито едно шиб… нито едно отражение в тъмното небе, което да свидетелства за вода.

— Колко далеч на юг стигнахте, Бест? — попита Фицджеймс.

— Лейтенант Гор пресметна, че бяхме пропътували около четири мили през снега и замръзналия чакъл, когато стигнахме до един голям проток… който доста приличаше на онзи залив на Бичи, където презимувахме преди година. Но вие, господа, знаете какво е да преминеш четири мили в мъгла и вятър, че и през лед, дори когато е на твърда земя. Сигурно сме избродили поне десет мили, за да преодолеем тези четири. Протокът беше скован в лед, плътен като тукашния паков лед. Не се виждаше дори обичайната вода между бреговете и леда, каквато се появява във всеки залив през тукашното лято. Така че ние го прекосихме, сър, а после изминахме още около четвърт миля по носа, след което двамата с лейтенант Гор построихме още една пирамида — не толкова висока и красива като на капитан Рос, убеден съм, но здрава и достатъчно висока, за да бъде веднага забелязана от всеки. Местността там е толкова равна, че няма нищо, по-високо от човек. Така че ние струпахме камъните на височината на очите и оставихме вътре съобщението, същото като първото, както ми каза лейтенантът, в същия месингов цилиндър.

— След това поехте назад? — попита капитан Крозиър.

— Не, сър — отвърна Бест. — Признавам, че бях изтощен. Лейтенант Гор — също. Вървенето цял ден беше ужасно трудно, дори застругите там са толкова твърди, че с усилие си проправяхме път през тях, но тъй като непрекъснато беше мъгливо, успявахме да зърнем брега пред нас само от време на време, когато мъглата се вдигаше, и макар че когато завършихме пирамидата и оставихме съобщението, вече беше станало следобед, лейтенант Гор реши да продължим още шест или седем мили на юг покрай брега. Понякога можехме да виждаме, но през повечето време не можехме. Ала ние чувахме.

— Какво чувахте, човече? — попита Франклин.

— Нещо се движеше след нас, сър Джон. Нещо голямо. Което дишаше. Понякога пуфтеше… нали се сещате, господа, както правят белите мечки все едно кашлят?

— Уверихте ли се, че е мечка? — попита Фицджеймс. — Казахте, че вие сте били най-високите там. Ако ви е следвала мечка, сигурно сте успели да я видите при вдигането на мъглата?

— Да, сър — каза Бест и сбърчи вежди така, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. — Искам да кажа — не, сър. Не можахме да се уверим, че е мечка, сър. При нормални условия бихме могли да го направим. Щяхме да го направим. Но не можехме и не го направихме. Понякога го чувахме да кашля точно зад гърбовете ни — на петнайсетина фута назад в мъглата — и аз вдигах пушката, а лейтенант Гор вадеше пистолета си и чакахме, затаили дъх, но когато мъглата се вдигнеше и можехме да виждаме на стотина фута напред, там нямаше нищо.

— Сигурно е било някакъв слухов феномен — каза сър Джон.

— Да, сър — съгласи се Бест, ала тонът на гласа му подсказваше, че не е разбрал коментара на сър Джон.

— Крайбрежният лед издава шумове — каза Франклин. — Може и да е бил вятърът.

— О, да, сър, сър Джон — рече Бест. — Само че там нямаше вятър. Но ледът… възможно е да е бил той, милорд. Винаги е възможно да е бил той. — Ала тонът му подсказваше, че се съмнява в това.

Сър Джон се разкърши, сякаш нещо го сърбеше, и каза:

— В началото казахте, че лейтенант Гор е умрял… е бил убит… след като сте се върнали при останалите мъже на леда. Моля, продължете разказа си оттам.

— Да, сър. Ами сигурно беше вече почти полунощ, когато достигнахме най-южната точка от нашия маршрут. Слънцето се беше скрило, но небето сияеше с една златиста светлина… нали се сещате как обикновено се получава около полунощ тук, сър Джон. За кратко мъглата се беше разсеяла дотолкова, че когато се изкачихме на един скалист хълм — не точно хълм, а по-скоро нещо като висок нос, който се издигаше на около петнайсет фута над останалата плоска, чакълеста земя около нас, — успяхме да видим, че бреговата линия се извива на юг към неясния хоризонт, над който изпъкваха проблясващи айсберги, скупчени покрай брега. Никаква вода. Плътен лед докъдето ни стига погледът. Затова се обърнахме и тръгнахме назад. Нямахме нито палатка, нито спални чували, само малко студено месо за дъвчене. В него си счупих един съвсем здрав зъб. И двамата бяхме много жадни, сър Джон. Нямахме спиртник, за да си стопим лед или сняг, а потеглихме само с малко вода в една бутилка, която лейтенант Гор държеше в пазвата си, под жилетката.

Вървяхме цяла нощ — час или два през сумрака, който тук се смята за нощ, а после още няколко часа — и на няколко пъти аз заспивах, докато вървях, и сигурно щях да продължа да вървя в кръг, докато падна, ако лейтенант Гор не ме хващаше за ръката, не ме разтърсваше и не ме повеждаше по правилния път. Подминахме новата пирамида и прекосихме протока, а някъде около седем часа, когато слънцето отново се беше издигнало високо в небето, достигнахме мястото на първата пирамида, пирамидата на сър Джеймс Рос имам предвид, където бяхме лагерували предишната нощ — всъщност не предишната, а нощта преди нея, по време на първата гръмотевична буря, — след което продължихме бавно напред по следите от шейната, които водеха към крайбрежните айсберги и морския лед.

— Казахте „по време на първата гръмотевична буря“ — прекъсна го Крозиър. — И други ли имаше? Докато ви нямаше, ние преживяхме няколко, но като че ли най-страшните бушуваха на юг.

— О, да, сър — отвърна Бест. — На всеки няколко часа, дори и в най-гъстата мъгла, започваше отново да гърми, а после косите ни щръкваха нагоре, сякаш се опитваха да се откъснат от главите ни, и всичко метално — токите на коланите, пушката, пистолетът на лейтенант Гор — започваше да сияе със синкава светлина, а ние бързахме да си намерим място, където да се проснем върху чакъла и просто лежахме там, опитвайки се да се слеем със земята, докато светът около нас експлодираше точно както при оръдейната канонада при Трафалгар, господа.

— Вие участвал ли сте в трафалгарското сражение, моряк Бест? — попита сър Джон с леден глас.

Бест примигна.

— Не, сър. Разбира се, че не, сър. Аз съм само на двайсет и пет, милорд.

— Аз бях при Трафалгар, моряк Бест — рече сухо сър Джон. — Като офицер за свръзка на КНВ „Белерофон“, където трийсет и трима от четирийсетимата офицери бяха убити в една-единствена битка. Моля ви, въздържайте се до края на доклада си да употребявате подобни метафори или сравнения.

— Слушам, с-сър — отвърна, заеквайки, Бест, който трепереше вече не само от изтощение и мъка, а и от страх да не направи друга подобна грешка. — Извинявам се, сър Джон. Не исках… искам да кажа… не трябваше… това е…

— Продължете разказа си, моряк — рече сър Джон. — Но преминете направо към последните часове на лейтенант Гор.

— Да, сър. Ами… Нямаше да успея да изкатеря айсберговата бариера без помощта на лейтенант Гор — Бог да го благослови, — но накрая успяхме да я преминем и се озовахме върху самия лед. Оставаха ни само около една-две мили до лагера, където ни чакаха господин Девьо и останалите, но се изгубихме.

— Как е възможно да се изгубите — попита командир Фицджеймс, — щом сте се следвали оставените от шейната следи?

— Не знам, сър — отвърна Бест с потиснат от умората и мъката глас. — Имаше мъгла. Много гъста мъгла. Не виждахме по-далеч от десет фута във всяка посока. Слънчевата светлина караше всичко да блести и да изглежда абсолютно равно. Мисля, че три или четири пъти се прехвърляхме през един и същ торо, и след всеки път все повече губехме ориентация. А по-нататък в заледеното море имаше широки участъци, където вятърът беше отвял снега и шейната не беше оставила следи. Но истината е, сър, че според мен и двамата, лейтенант Гор и аз, спяхме вървешком и просто изгубихме следите, без да се усетим.

— Много добре — каза сър Джон. — Продължавайте.

— Тогава чухме изстрелите… — започна Бест.

— Изстрели ли? — прекъсна го командир Фицджеймс.

— Да, сър. Стреляха едновременно пушка и мускет. В онази мъгла, а и след като звукът се отразяваше в айсбергите и торосите наоколо, имахме чувството, че изстрелите се разнасят от всички посоки едновременно, но бяха близо. Започнахме да викаме в мъглата и скоро чухме гласа на господин Девьо, който ни извика в отговор и трийсет минути по-късно — толкова време беше нужно на мъглата, за да се разсее поне малко — ние успяхме да се доберем до лагера. През трийсет и шестте часа, докато ни нямаше, момчетата бяха успели да закърпят палатката — поне донякъде — и я бяха разпънали край шейната.

— Да не би да са стреляли, за да ви упътят? — попита Крозиър.

— Не, сър — отвърна Бест. — Бяха стреляли по мечките. И по стария ескимос.

— Обяснете — настоя сър Джон.

Чарлс Бест облиза напуканите си, разранени устни.

— Господин Девьо може да ви обясни по-добре от мен, господа, но в общи линии те се върнали при лагера в морето предишния ден и открили, че всичките консерви с храна са пръснати навсякъде, изтърбушени и развалени — най-вероятно от мечките, предположили те, — затова господин Девьо и доктор Гудсър решили да застрелят няколко от белите мечки, които душели около лагера. Застреляли една самка и двете й мечета малко преди да стигнем до тях и започнали да чистят месото. Но тогава чули някакви шумове наоколо — онова кашляне и дишане в мъглата, за което ви разказах, господа — и предполагам, че точно в този момент двамата ескимоси — старецът и жената — се появили върху тороса в мъглата, облечени в белите си кожи, и редник Пилкингтън стрелял по тях с мускета си, а Боби Фериър стрелял с пушката. Фериър не успял да улучи никого, но Пилкингтън свалил мъжа с един куршум в гърдите.

Когато стигнахме при тях, те бяха отнесли застреляния ескимос, жената и част от месото на бялата мечка обратно в лагера — оставяйки кървави следи върху леда, по които ние се водехме пред последните стотина ярда — и доктор Гудсър се опитваше да спаси живота на стареца.

— Защо? — попита сър Джон.

Бест не знаеше какво да отговори. Останалите запазиха мълчание.

— Много добре — каза най-после сър Джон. — Колко време след срещата ви с втори помощник Девьо и останалите в лагера беше нападнат лейтенант Гор?

— Не повече от трийсетина минути, сър Джон. Може би дори по-малко.

— И какво предизвика нападението?

— Да го е предизвикало? — повтори Бест. Погледът му изглеждаше разсеян. — Имате предвид като стрелбата по белите мечки?

— Имам предвид точните обстоятелства, при които се осъществи нападението, моряк Бест — каза сър Джон.

Бест разтърка челото си и отвори уста, но минаха няколко продължителни секунди, преди да заговори.

— Нищо не го предизвика, сър. Аз разговарях с Томи Хартнъл, който лежеше в палатката с бинтована глава, но беше буден, и той не помнеше нищо от момента, в който беше започнала първата гръмотевична буря. Господин Девьо наглеждаше Морфин и Фериър, които се опитваха да запалят двата спиртника, за да можем да затоплим малко от онова мечо месо, а доктор Гудсър беше съблякъл парката на стария ескимос и оглеждаше гадната дупка на гърдите му. Жената стоеше наблизо и гледаше, но точно тогава аз не я виждах къде е, защото мъглата внезапно се сгъсти. Редник Пилкингтън стоеше на пост с мускета, а лейтенант Гор внезапно извика: „Тихо, всички! Тихо!“, и ние се умълчахме и прекратихме заниманията си. Чуваше се единствено съскането на двата спиртника и бълбукането на леда, който разтапяхме в големите котли — мисля, че се канехме да направим някакво мечешко задушено, — и тогава лейтенант Гор извади пистолета си, зареди го, запъна петлето и се отдалечи на няколко крачки от палатката, и…

Бест млъкна. Погледът му беше абсолютно нефокусиран, устата стоеше отворена, а по брадичката му се стичаше слюнка. Той гледаше в нещо, което не се намираше в каютата на сър Джон.

— Продължавайте — нареди Франклин.

Устата на Бест се размърда, но от нея не излезе нито звук.

— Продължавайте, моряк — каза капитан Крозиър с по-добродушен тон.

Бест извърна глава в посока към Крозиър, но очите му продължаваха да се взират в нещо, което се намираше някъде надалеч.

— Тогава… — започна Бест. — Тогава… ледът просто се надигна, капитане. Надигна се и обхвана лейтенант Гор.

— Какви ги говорите? — сопна му се сър Джон след последвалата тишина. — Ледът не може просто така да се надигне. Вие какво видяхте?

Бест не обърна главата си към сър Джон.

— Ледът просто се надигна. Точно както внезапно се образуват торосите. Само че този път нямаше тороси — нямаше лед — той просто се надигна и прие някаква… форма. Бяла фигура. Помня, че имаше… нокти. Не ръце, не и в началото, а нокти. Много големи. И зъби. Спомням си зъбите.

— Мечка — рече сър Джон. — Арктическа бяла мечка.

Бест само поклати глава.

— Високо. Съществото като че ли се издигна изпод лейтенант Гор… и около лейтенант Гор. Беше… твърде високо. Два пъти по-високо от лейтенанта, а вие знаете, че той беше доста висок мъж. То се извисяваше поне дванайсет фута, ако не и повече, мисля, и беше огромно. Твърде огромно. След това лейтенант Гор изчезна, когато съществото… го обгърна… и ние можехме да видим само главата, раменете и ботушите на лейтенанта, а пистолетът му изгърмя — той не се прицели, мисля, че просто стреля в леда. Всички се разкрещяхме и Морфин потърси пушката, а редник Пилкингтън тичаше и се целеше с мускета, но се страхуваше да стреля, защото създанието и лейтенантът бяха едно цяло и тогава… тогава чухме хрущенето и пукането.

— Мечката е хапела лейтенанта? — попита командир Фицджеймс.

Бест примигна и погледна към рижия командир.

— Да го хапе? Не, сър. Съществото не хапеше. Дори не виждах главата му… не напълно. Само две черни петна, които се носеха на дванайсет, тринайсет фута над земята… черни, но и същевременно червени, нали се сещате, както когато вълк се обърне към вас и слънцето проблесне в очите му? Хрущенето и пукането се разнасяха от ребрата на лейтенант Гор, от трошащите се гърди, ръце и кости.

— Лейтенант Гор извика ли? — попита сър Джон.

— Не, сър. Не издаде нито звук.

— Морфин и Пилкингтън стреляха ли с оръжията си? — попита Крозиър.

— Не, сър.

— Защо не?

Бест, странно защо, се усмихна.

— Ами нямаше по какво да се стреля, капитане. В един момент онова нещо беше там, обгърнало лейтенант Гор и мачкащо го, както аз или вие бихме смачкали плъх в юмрука си, а в следващия го нямаше.

— Как така го нямаше? — попита настоятелно сър Джон. — Не можаха ли Морфин и морският пехотинец да стрелят в него, докато се е отдалечавало в мъглата?

— Да се е отдалечавало? — повтори Бест и нелепата му, смущаваща усмивка стана още по-широка. — Фигурата не се отдалечи. Тя просто се върна в леда — като сянка, която изчезва, щом слънцето се скрие зад облак — и когато стигнахме до лейтенант Гор, той вече беше мъртъв. С широко отворени уста. Нямал е време дори да извика. Тогава мъглата се вдигна. В леда не се виждаха никакви дупки. Никакви пукнатини. Нямаше дори от малките дупки за дишане, които използват арктическите тюлени. Само лейтенант Гор, който лежеше потрошен там — гърдите му бяха хлътнали навътре, двете му ръце бяха счупени и той кървеше от ушите, очите и устата. Доктор Гудсър ни разблъска встрани, но вече не можеше да направи нищо. Гор беше мъртъв и вече беше изстинал почти колкото леда, върху който лежеше.

Налудничавата, дразнеща усмивка на Бест потрепна — полуотворените устни на мъжа трепереха, но оставаха разтегнати настрани, разкривайки зъбите му, — а погледът му беше станал още по-нефокусиран.

— Какво… — започна сър Джон, но млъкна рязко, когато Чарлс Бест се свлече в безсъзнание на пода.