Ужас

54. Девьо

Първи помощник-капитан Девьо неволно се усмихваше до уши, докато заедно с осемте си моряци се връщаше в лагера „Спасение“ сутринта в събота, 19 август. Този път за разнообразие той носеше само добри новини на капитана и останалите.

Само на четири мили от брега паковият лед се беше разцепил на плаващи късове и се бяха отворили канали, и Девьо и хората му изгубиха още един ден, проследявайки ги на юг, докато накрая не се озоваха пред открита вода, която стигаше чак до полуостров Аделаида и почти сигурно до залива с устието на реката на Бак, намиращ се малко по-далеч на изток, зад полуострова. Девьо беше видял ниските хълмове на полуостров Аделаида на по-малко от дванайсет мили от айсберга, върху който се бяха изкатерили при достигането на най-южната точка на паковия лед. Не можеха да продължат по-нататък без лодка, което тогава беше накарало старши помощник Девьо да се усмихне широко и го караше да се усмихва и сега.

Всички можеха да напуснат лагер „Спасение“. Сега вече всеки един имаше шанс да оцелее.

Другата, не по-малко добра новина беше, че бяха прекарали два дни в стрелба по тюлените върху плаващите ледени блокове в откритите води на протока. Два дни и нощи Девьо и хората му ядоха до пръсване тюленово месо и мас; изтощените им тела копнееха за лойта толкова силно, че макар от обилната храна да им ставаше лошо — след седмиците, прекарани само на сухари и късчета старо осолено свинско, — от повръщането само огладняваха още повече, смееха се и отново се захващаха да се тъпчат с месо.

Сега, докато следваха бамбуковите пръчки през последната миля крайбрежен лед до лагера, всеки от осемте мъже теглеше след себе си трупа на тюлен. Тази вечер четирийсет и шестимата моряци в лагера Спасение, както и осемте тържествуващи разузнавачи, щяха да се нахранят добре.

Общо взето, мислеше си Девьо, когато излязоха на брега и минаха покрай лодките с радостни възгласи и викове „ура“, за да привлекат вниманието на лагера — ако не се смяташе, че хлапакът Голдинг се беше върнал сам още през първия ден заради болки в стомаха, това беше почти идеалната експедиция. За пръв път от месеци — от години — капитан Крозиър и останалите щяха да получат новини, които си заслужаваше да бъдат отпразнувани.

Всички щяха да си тръгнат за вкъщи. Ако тръгнеха още днес, като най-здравите мъже теглят болните в лодките само четири мили по криволичещия път между торосите, отбелязван внимателно от Девьо, след три или четири дни щяха вече да плават, а след седмица щяха да са стигнали до устието на река Грейт Фиш. И беше напълно възможно дотогава проходите в леда да се бяха отворили още по-близо до брега!

Мръсните, дрипави, прегърбени създания изпълзяваха от палатките си или изоставяха задълженията си из лагера, за да вперят погледи в групата на Девьо.

Радостните викове на хората на Девьо — Алекс Уилсън Дебелия, Франсис Покок, Джоузефъс Грейтър, Джордж Кан, Робърт Джонс, Томас Тадман, Томас Макънви и Уилям Марк — утихнаха при вида на мрачните, неподвижни лица и безумните погледи на хората, които стояха пред тях. Всички обитатели на лагера виждаха труповете на тюлените, които мъжете теглеха след себе си, но изобщо не реагираха.

Помощниците Кауч и Томас излязоха от палатките си и тръгнаха по каменистия бряг, за да застанат пред тълпата от привидения, обитаващи лагер „Спасение“.

— Да не е умрял някой? — попита Чарлс Фредерик Девьо.

Втори помощник Едуард Кауч, първи помощник Робърт Томас, първи помощник Чарлс Девьо, старшината на трюма на „Еребус“ Джоузеф Андрюс и гротмарсовият старшина на „Ужас“ Томас Фар се бяха събрали в голямата палатка, която доктор Гудсър използваше като полева болница. Хората с ампутирани крака, научи Девьо, или бяха умрели през четирите дни, докато беше отсъствал, или бяха преместени в по-малки палатки, където лежаха другите болни.

Петимата мъже, които в този ден се бяха събрали в палатката, бяха последните останали офицери от командния състав на експедицията на сър Франклин — или поне онези, които се намираха в лагер „Спасение“ и можеха да се движат самостоятелно. Беше им останал достатъчно тютюн, за да могат четирима от петимата — Фар не пушеше — да запалят лулите си. Палатката беше запълнена със синкав дим.

— Сигурни ли сте, че касапницата, която сте открили, не е била причинена от тварта от ледовете? — попита Девьо.

Кауч поклати глава.

— Първоначално си мислехме, че е станало точно така — всъщност дори не се усъмнихме, — но след това костите, главите и парчетата месо, които намерихме… — Той млъкна и стисна със зъби дръжката на лулата си.

— По тях имаше следи от нож — завърши Робърт Томас. — Лейн и Годард са били заклани от човешко същество.

— Не човешко същество — каза Томас Фар, — а някаква гнусна твар в човешки образ.

— Хики — каза Девьо.

Останалите кимнаха.

— Трябва да тръгнем след него и останалите убийци — каза Девьо.

За кратко настана пълно мълчание. После Робърт Томас попита:

— Защо?

— За да ги изправим пред съд.

Четирима от петимата мъже се спогледаха.

— Сега те имат три пушки — каза Кауч. — И почти сигурно в тях е пистолетът на капитана.

— Ние имаме повече хора… оръжия… барут, сачми, патрони — каза Девьо.

— Да — каза Томас Фар. — А колко от тях ще загинат в битката с Хики и неговите петнайсет канибали? Да знаете, че Томас Джонсън така и не се върна. Задачата му беше да проследи групата на Хики, за да се убеди, че те наистина си отиват, както обещаха.

— Не мога да повярвам — каза Девьо, изваждайки лулата от устата си, за да натъпче тютюна. — А капитан Крозиър и доктор Гудсър? Нима просто възнамерявате да ги зарежете? Да ги оставите в ръцете на Корнилиъс Хики?

— Капитанът не е между живите — каза старшината на трюма Андрюс. — Хики няма причина да оставя Крозиър жив… освен за да го изтезава.

— Още една причина да изпратим спасителен отряд след тях — настоя Девьо.

Всички отново замълчаха. Около тях се виеше синкавият дим. Томас Фар развърза вратата на палатката и я отметна настрани, за да пусне малко чист въздух.

— Минаха почти два дни от онова, което се е случило на леда — каза Едуард Кауч. — И ще минат още няколко дни, преди отрядът, който изпратим, да намери Хики и да го нападне, ако изобщо успее да го намери. Всичко, което трябва да направи мерзавецът, за да се избави от преследването, е да се отдалечи колкото се може повече по леда или сушата. Ветровете заличават следите за часове… дори следите от шейни. Наистина ли смятате, че след пет дни или дори седмица Франсис Крозиър, ако изобщо е жив сега — в което се съмнявам, — ще бъде все още жив или ще е в състояние, в което може да бъде спасен?

Девьо задъвка дръжката на лулата си.

— Тогава доктор Гудсър. Нуждаем се от лекар. Логиката подсказва, че Хики ще запази поне него жив. Възможно е Хики и съучастниците му да са се върнали точно заради Гудсър.

Робърт Томас поклати глава.

— Корнилиъс Хики може и да се нуждае от доктор Гудсър заради своите дяволски планове, но ние вече нямаме нужда от него.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че повечето лекарства и инструменти на добрия доктор са останали тук — той е взел със себе си само медицинската си чанта — каза Фар. — А Томас Хартнъл, който му беше помощник, знае какви лекарства да раздава, в какво количество и за какво.

— А какво ще кажете за хирургическите операции? — попита Девьо.

Кауч се усмихна тъжно.

— Момко, наистина ли смятате, че ако на този етап от нашето пътуване някой има нужда от истинска операция, той ще има някакви шансове да оцелее?

Девьо не отговори.

— А ако Хики и хората му не отиват никъде? — попита Андрюс. — И никога не са смятали да ходят? Той се върна да убие капитана, да отвлече Гудсър и да заколи клетите Джон Лейн и Бил Годард като животни. Той гледа на нас като на добитък. А ако просто изчаква скрит зад най-близкото възвишение, за да нападне лагера?

— Вие превръщате помощник-калафатника в някакво страшилище — каза Девьо.

— Самият той се превърна в такова — каза Андрюс. — Не просто в страшилище, а в самия Дявол. Истинския Дявол. Той и неговото питомно чудовище, Магнъс Менсън. Те са продали душите си — проклети да са — и в замяна са получили някаква тъмна сила. Помнете ми думите.

— Човек би си помислил, че едно истинско чудовище е напълно достатъчно за която и да е арктическа експедиция — каза Робърт Томас.

Никой не се засмя.

— Това е все същото чудовище — каза най-накрая Едуард Кауч. — И то не е непознато на човешкия род.

— Тогава какво предлагате? — попита Девьо след поредната пауза. — Да побегнем от високия пет фута демон помощник-калафатник и още утре да потеглим на юг с лодките?

— Аз лично смятам, че трябва да тръгнем още днес — рече Джоузеф Андрюс. — Веднага щом натоварим в лодките малкото останали ни неща. Ще ги теглим през нощта. С малко повече късмет луната ще свети достатъчно ярко, когато изгрее. Ако ли пък не, ще изхабим част от останалото ни гориво за фенерите. Вие сам казахте, Чарлс, че бамбуковите пръчки, с които е белязан пътят, са все още по местата си. След първата истинска снежна буря вече няма да можем да ги открием.

Кауч поклати глава.

— Хората на Девьо са изморени. Нашите хора са напълно сломени. Нека тази вечер пируваме — да изядем всички тюлени, които докарахте, Чарлс — и да потеглим утре сутринта. Така надеждата в душите ни ще укрепне след пищната вечеря под светлината, осигурена от тюленовата мас, и след здравия сън през нощта.

— Но под охраната на часови.

— О, да — каза Кауч. — Самият аз ще застана на пост. И без това не съм чак толкова гладен.

— Остава въпросът за командването — обади се Томас Фар, оглеждайки лицата на останалите под слабата светлина, която проникваше през брезента.

Неколцина от мъжете въздъхнаха.

— Чарлс поема командването — каза първи помощник Робърт Томас. — Самият сър Джон го повиши до първи помощник на флагмана, след като Греъм Гор беше убит; той е най-старшият офицер.

— Но тогава вие вече бяхте първи помощник на „Ужас“, Робърт — каза Фар. — Старшинството е ваше.

Томас решително поклати глава.

— „Еребус“ беше флагманският кораб. Когато Гор беше жив, всички разбираха, че той има по-големи пълномощия от мен. Сега Чарлс заема длъжността на Гор. Той е главният. Нямам нищо против. Господин Девьо е по-добър командир от мен, а ние имаме нужда от водач.

— Не мога да повярвам, че капитан Крозиър е мъртъв — каза Андрюс.

Онези от мъжете, които пушеха, задимиха още по-силно с лулите. Всички мълчаха. Отвън долитаха гласовете на хората, обсъждащи тюлените, нечий смях и — като фон на всичко това — пропукването и пушечните гърмежи на трошащия се лед.

— Формално погледнато — каза Томас Фар, — сега ръководител на експедицията се явява лейтенант Джордж Хенри Ходжсън.

— О, да му навра горещ ръжен в задника на лейтенант Джордж Хенри Ходжсън — каза Джоузеф Андрюс. — Ако дребната невестулка сега ми допълзи обратно, ще го удуша със собствените си ръце и ще се изпикая върху трупа му.

— Силно се съмнявам, че лейтенант Ходжсън е още жив — каза тихо Девьо. — Значи е решено, че аз поемам командването на експедицията, Робърт заема длъжността на мой първи помощник, а Едуард е втори?

— Да — отвърнаха останалите четирима в палатката.

— В такъв случай трябва да знаете, че възнамерявам да се съветвам с вас четиримата, когато се наложи да се взимат решения — каза Девьо. — Винаги съм искал да командвам собствен кораб… но не по такъв начин, мамка му. Ще имам нужда от помощта ви.

Всички кимнаха, обвити от облаци тютюнев дим.

— Имам още един въпрос, преди да излезем оттук и да кажем на мъжете да се подготвят за днешния пир и утрешния поход — каза Кауч.

Девьо, който седеше в топлата палатка без шапка на главата, повдигна вежди.

— Какво ще правим с болните? Хартнъл ми каза, че шестима от тях не могат да вървят, дори ако животът им зависи от това. Твърде напреднала фаза на скорбут. Например Джопсън, стюардът на капитана. Господин Хелпман и нашият инженер Томпсън са мъртви, но Джопсън все още се държи. Хартнъл твърди, че не може дори да си повдигне главата, за да пие — трябва да му се помага, — но е все още жив. Ще го вземем ли с нас?

Девьо погледна към Кауч, а след това и към останалите трима мъже, опитвайки се да прочете отговора по лицата им, но там не откри нищо.

— И ако все пак вземем Джопсън и останалите умиращи — продължи Кауч, — в качеството си на какво ще ги вземем?

Нямаше смисъл Девьо да пита какво иска да каже вторият помощник. Дали ще ги вземем със себе си като другари или в качеството им на храна?

— Ако ги оставим тук — каза той, — те повече от сигурно ще отидат за храна на Хики, ако той наистина се върне, както предполагат някои от вас.

Кауч поклати глава.

— Нямам предвид това.

— Знам — отвърна Девьо. Той си пое дълбоко дъх, като едва не се закашля от гъстия дим. — Добре — рече той. — Ето и първото ми решение, взето като командир на експедицията на Франклин. Когато утре потеглим, теглейки лодките по леда, с нас тръгват всички хора, които успеят да отидат до лодките и да застанат във впряговете — или поне да се качат в някоя от лодките. Ако някой умре по пътя, тогава ще решим дали да теглим тялото му по-нататък. Аз ще реша. Но утре сутринта лагера „Спасение“ ще напуснат само онези, които успеят да отидат до лодките.

Всички мъже мълчаха, но неколцина кимнаха. Никой не гледаше Девьо в очите.

— Ще съобщя решението си на мъжете след вечеря — каза Девьо. — Всеки от четиримата трябва да избере по един надежден човек, който да поеме дежурството с вас. Едуард ще състави графика. Не позволявайте на тези мъже да се натъпчат до забрава. Нужно е да запазим здрав разсъдъка си — поне някои от нас — докато не достигнем благополучно откритите води.

Четиримата мъже кимнаха в знак на съгласие.

— Добре, съобщете на хората за угощението — каза Девьо. — Вече приключихме тук.