Ужас

22 април 1848 г.

Вече четири дни се намирам на това място, което наричаме лагера „Ужас“. Според мен то напълно оправдава името си.

Капитан Фицджеймс ръководи шейсетте мъже тук, сред които съм и аз.

Признавам, че когато миналата неделя за пръв път видях отдалеч това място, първият образ, който се появи в главата ми, беше нещо от Омировата „Илиада“. Лагерът е разположен на брега на широк залив, който се намира на около две мили южно от пирамидата, издигната на Виктъри Пойнт преди почти две десетилетия от Джеймс Кларк Рос. Мястото е малко по-добре защитено от вятъра и снега, които духат откъм паковия лед.

Може би аналогиите с „Илиада“ бяха предизвикани от вида на осемнайсетте дълги лодки, подредени в редица на брега на замръзналото море — четири от тях лежат върху чакъла, наклонени на една страна, а останалите четиринайсет са привързани върху шейните.

Зад лодките са разпънати двайсет палатки с различни размери: от малки холандски като онези, които използвахме преди година, докато придружавах покойния лейтенант Гор до Виктъри Пойнт — във всяка палатка могат да спят по шестима души, по трима във всеки от широките пет фута, съшити от вълчи кожи и одеяла спални чували, — през малко по-големите палатки, направени от шивача на платна Мъри, в това число двете, предназначени за капитан Фицджеймс и капитан Крозиър, и личните им стюарди, и накрая двете най-големи палатки, с размери горе-долу колкото каюткомпаниите на „Еребус“ и „Ужас“, едната от които служи за лазарет, а другата за моряшка столова. Няколко други палатки служат за столова на младшите офицери, подофицерите и офицерите и цивилните им колеги като инженер Томпсън и моя милост.

А може би си спомних „Илиада“, защото, когато някой се приближи до лагера „Ужас“ през нощта — а всички отряди с шейни, които идваха в лагера от КНВ „Ужас“, пристигаха на третия ден, след падането на мрака, — първото нещо, което му прави впечатление, е броят на лагерните огньове. Тук, разбира се, няма дърва за горене с изключение на няколкото дъбови дъски, донесени от разрушения „Еребус“ именно с тази цел, но през последния месец бяха пренесени всички останали торби с въглища от двата кораба, и когато за пръв път видях лагера „Ужас“, на брега имаше множество подхранвани с въглища огньове. Някои горяха в кръгли огнища, направени от камъни, а други в четирите високи мангала, оцелели след карнавалния пожар.

Резултатът беше пламъци и светлина, допълвани от някоя случайна факла или фенер.

След като прекарах в лагера „Ужас“ няколко дни, аз реших, че мястото напомня повече на пиратски бивак, отколкото на лагера на Ахил, Одисей, Агамемнон и останалите Омирови герои. Дрехите на хората са парцаливи, оръфани, кърпени много пъти. Повечето са болни или куцат, или и двете. Обраслите им с гъсти бради лица са бледи. Очите им са хлътнали дълбоко.

Те ходят наоколо наперено или клатушкайки се, с морските си ножове, полюляващи се в дрънчащи кании, направени от срязаните ножници на щикове и втъкнати в закопчани над връхните им дрехи груби колани. Това беше идея на капитан Крозиър, както и идеята за очилата от телена мрежа, носени от хората в слънчевите дни, за да се предпазят от снежна слепота. Общото впечатление е за шайка главорези.

И повечето от тях проявяват симптоми на скорбут.

Доста съм зает в палатката на лазарета. Отрядите с шейните положиха допълнителни усилия, за да докарат по леда и през страховитите тороси дузина койки (плюс още две за капитанските палатки), но в настоящия момент аз имам двайсет души в лазарета, затова осем човека лежат на носилки от одеяла, поставени направо на студената земя. Три маслени лампи ни осигуряват светлина през дългите нощи.

Повечето от мъжете, които спят в лазарета, са повалени от скорбут, но не всичките. Сержант Хедър отново беше поверен на моите грижи, в комплект със златната лира, завинтена в черепа му на мястото на костта, която чудовището беше отнесло заедно с част от мозъка му. Месеци наред морските пехотинци се грижеха за Хедър и смятаха да продължат да се грижат за него и в лагера — сержантът беше транспортиран тук на негова собствена малка шейна, изработена от господин Хъни, — но вероятно студът по време на тридневния преход по замръзналото море му беше донесъл пневмония. Този път не очаквам, че сержантът от морската пехота, който беше наистина смущаващо чудо на издръжливостта, ще живее още дълго.

Тук се намира и Дейвид Лийс, когото останалите от екипажа наричат Дейви. Състоянието на кататония, в което е изпаднал, не се е променило от месеци, но след прехода тази седмица — мъжът пристигна в лагера с моя отряд — той е неспособен да задържи в стомаха си и най-малкото количество каша или вода. Днес е неделя. Мисля, че Лийс няма да доживее до сряда.

Заради ужасното напрягане при тегленето на шейните, натоварени с лодките и огромното количество имущество от кораба — през торосите, които аз изкачвах с усилие дори когато не бях впрегнат в хамута, — се наложи да се занимавам с обичайните натъртвания и счупвания. Сред тях беше и едно сериозно счупване на ръката на моряк Бил Шанкс. След като наместих костите, аз го оставих в лазарета, страхувайки се да не получи отравяне на кръвта. (Плътта и кожата му бяха пробити на две места от остри парчета кост.)

Но главният убиец, който се крие в тази палатка, си остава скорбутът.

Господин Хор, личният стюард на капитан Фицджеймс, може би ще бъде първият умрял от него. Твърде много дни той не идва в съзнание. Също както Лийс и Хедър, и той трябваше да бъде влачен на шейна през двайсет и петте мили, разделящи обречения ни кораб от лагера „Ужас“.

Едмънд Хор е ранен, но типичен пример за развитието на тази болест. Стюардът на капитана е млад човек — след по-малко от две седмици, на 9 май, ще навърши двайсет и седем години. Ако оцелее дотогава.

За стюард Хор е доста едър мъж — висок е шест фута, и по всички признаци според главния лекар Стенли и мен самия беше в добро здраве при отплаването на експедицията. Той изпълняваше бързо, ловко и енергично задълженията си, отличавайки се с необичайна атлетичност за стюард. По време на състезанията по тичане и теглене на шейни, организирани често на леда край остров Бичи през зимата на 1845/46 година, Хор често побеждаваше и беше лидер в различните си отбори.

Първите му симптоми на скорбут се появиха миналата есен — слабост, отпуснатост, зачестяващи пристъпи на обърканост, — но болестта започна да се проявява по-силно след провала на венецианския карнавал. Хор продължи да обслужва капитан Фицджеймс по шестнайсет часа дневно, че и повече, до февруари, но накрая здравето му се срина.

Първият симптом, който се появи при господин Хор, беше наричаният от хората на бака „венец от тръни“.

От космите на Едмънд Хор започна да капе кръв. И то не само от космите на главата му. Първо шапките му, след това долните ризи, а накрая цялото му бельо ежедневно се цапаха с кръв.

Изследвах го внимателно и установих, че кръвта на скалпа изтича от корените на косата. Някои моряци се опитаха да избегнат този ранен симптом, като обръснаха главите си, но това, разбира се, не помага. Когато уелските перуки, шапките, а накрая и възглавниците на повечето мъже започнаха да се пропиват с кръв, моряците и офицерите започнаха да носят кърпи под шапките си и нощем да спят върху тях.

Това, разбира се, не облекчаваше неудобството и дискомфорта, причинявани от кръвотечението от всички части на тялото, които имат космена покривка.

Подкожните кръвоизливи при стюард Хор се появиха през януари. Въпреки че по това време спортните игри на леда бяха останали просто далечен спомен и задълженията на господин Хор рядко изискваха от него да се отдалечава от кораба или да полага значителни физически усилия, и най-лекият удар или оток по тялото му се проявяваше във вид на огромно синкаво-червеникаво петно. То не се лекуваше. Порязването при белене на картофи или рязане на говеждо оставяше отворена рана и кръвотечението от нея продължаваше седмици наред.

В края на януари краката на господин Хор бяха отекли и станали два пъти по-дебели от обичайното. Той трябваше да взема назаем мръсните панталони на по-едрите моряци от екипажа просто за да бъде облечен, докато служи на своя капитан. Не можеше да спи заради засилващите се болки в ставите му. В началото на март и най-незначителното движение причиняваше на Едмънд Хор непоносими болки.

През целия месец март Хор настояваше, че не може да лежи в лазарета на „Еребус“, че трябва да се върне на своето спално място и да продължи да служи капитан Фицджеймс и да се грижи за него. Русата му коса беше непрекъснато пропита от спечена кръв. Отеклите му ръце, крака и лице започнаха да приличат на клисаво тесто. С всеки изминал ден кожата му губеше еластичността си; седмица преди разрушаването на „Еребус“ можех да мушна с пръст в плътта на Едмънд Хор и вдлъбнатината щеше да си остане там за постоянно, а появилата се нова синина щеше да се разлее и да се слее със старите подкожни кръвоизливи.

Към средата на април цялото тяло на Хор се превърна в подпухнала, безформена маса. Лицето и ръцете му бяха пожълтели от жълтеница. Бялото на очите му беше станало яркожълто и изглеждаше още по-ужасно в комбинация с кръвотечението от веждите му.

Въпреки че двамата с помощника ми се опитвахме да преобръщаме пациента в постелята му няколко пъти дневно, в деня, в който го изнесохме от умиращия „Еребус“, Хор беше покрит с рани по цялото тяло. Те се бяха превърнали в кафеникаво-пурпурни язви, от които непрекъснато течеше гной. Лицето му, особено от двете страни на носа и устата, също беше покрито с рани, от които непрекъснато сълзяха кръв и гной.

Гнойта на болния от скорбут вони изключително отвратително.

До деня, в който преместихме господин Хор в лагера „Ужас“, той беше изгубил всичките си зъби с изключение на два. И това бе човекът, който — на Коледа — можеше да се похвали с най-здравата усмивка от всички млади хора в експедицията.

Венците на Хор почерняха и се размекнаха. Той идва в съзнание само по няколко часа на ден и всяка една секунда изпитва ужасни болки. Когато отваряме устата му, за да го нахраним, оттам се разнася почти непоносимо зловоние. Тъй като не можем да перем кърпите, ние сме застлали леглото му с платно, което вече е почерняло от кръв. Замръзналите му и мръсни дрехи са се вкоравили от засъхнала кръв и гной.

Колкото и ужасни да са видът и страданията на Едмунд Хор, много по-ужасен е фактът, че той може да живее в това състояние — което се влошава с всеки изминал ден — още няколко седмици и дори месеци. Скорбутът е коварен убиец. Той измъчва дълго жертвата си, преди да я дари с вечен покой. Когато приближи моментът на смъртта за някой, болен от скорбут, дори най-близките му роднини често не могат да разпознаят страдалеца, а и самият той не е с ума си, за да разпознае своите близки.

Но тук това не е проблем. С изключение на братята, които служат заедно в тази експедиция — а Томас Хартнъл изгуби по-големия си брат на остров Бичи — друг никой няма роднини, които биха дошли на този ужасен остров сред ледове, сняг, ветрове, мълнии и мъгла. Няма никой, който да ни разпознае, когато умрем, камо ли да ни погребе.

Дванайсет от мъжете в лазарета умират от скорбут, а в повече от две трети от сто и петимата оцелели, включително и в мен самия, се наблюдават един или повече от симптомите на болестта.

Запасите от лимонов сок — нашето най-ефективно противоскорбутно средство, макар и до голяма степен изгубило ефективността си през последната година — ще свършат за по-малко от седмица. Тогава единствената защита, с която ще разполагам, е оцетът. Преди седмица — в палатката с провизии, разпъната на леда до КНВ „Ужас“ — аз лично наблюдавах преливането на последните ни остатъци оцет от буретата в осемнайсет по-малки бъчонки — по една за всяка от лодките, които бяха превозени с шейните до лагера.

Хората мразят оцета. За разлика от лимоновия сок, чийто кисел вкус може да бъде притъпен със захар и дори ром, оцетът има вкус на отрова за мъжете, чиито небца вече са увредени от скорбута, развиващ се в организмите им.

При офицерите, които се хранеха повече с голднъровите консервирани продукти, отколкото моряците — те ядяха от любимите си (макар и гранясали) осолено свинско и говеждо, докато не опразниха бъчвите, — като че ли симптомите на скорбута се развиват по-бързо, отколкото при обикновените моряци.

Това потвърждава теорията на доктор Макдоналд, че в консервираните супи, зеленчуци и месо липсва някакъв жизненоважен елемент или пък има някаква отрова. Ако по някакво чудо ми се удаде да открия този елемент — отровен или животворен, — аз не само ще имам добър шанс да спася тези хора, вероятно дори и господин Хор, но това ще е и отлична възможност да получа рицарско звание, когато ни спасят или сами се доберем до безопасен бряг.

Ала в съществуващите условия и при липсата на каквото и да е научно оборудване аз нямам подобна възможност. Най-доброто, което мога да направя, е да настоявам хората да изяждат всичкото прясно месо, което ни носят ловците — противно на всякаква логика, дори лойта и вътрешностите могат да ни подсилят в борбата срещу скорбута.

Но нашите ловци не намират нито едно живо същество наоколо. А ледът е твърде дебел, за да се пробият в него дупки за риболов.

Снощи капитан Фицджеймс намина през лазарета, както прави в началото и в края на всеки един от своите дълги, дълги дни, и след като приключи с традиционния обход на спящите мъже и ме разпита за промените в състоянието на всеки един от тях, аз намерих смелост да му задам въпроса, който от много седмици не ми дава покой.

— Капитане — казах, — ще ви разбера, ако предпочетете да не отговаряте на въпроса ми, защото сте зает или защото е зададен от неопитен в морските дела човек, какъвто несъмнено съм аз, но от известно време се чудя — защо осемнайсет лодки? Струва ми се, че взехме абсолютно всички лодки от „Еребус“ и „Ужас“, а сме останали само сто и петима души.

— Ще излезете ли с мен навън, доктор Гудсър? — попита капитан Фицджеймс.

Казах на Хенри Лойд, моя изтощен помощник, да наглежда болните и излязох след капитан Фицджеймс навън. Още вътре бях забелязал, че брадата му, която ми се беше сторила още по-почервеняла, всъщност е почти напълно посивяла и само е обрамчена със засъхнала кръв.

Капитанът беше взел от лазарета един фенер и ме поведе към чакълестия бряг.

Разбира се, никакви тъмни като вино вълни не се разбиваха в дребните камъчета. Покрай бреговата линия се простираха високите айсберги, които се издигаха като стена между нас и паковия лед.

Капитан Фицджеймс вдигна фенера си и освети дългата редица от лодки.

— Какво виждате, докторе? — попита той.

— Лодки — осмелих се да предположа аз, чувствайки се точно като такъв, какъвто се бях определил малко по-рано.

— Забелязвате ли някаква разлика между тях, доктор Гудсър?

Аз се вгледах по-внимателно под светлината на фенера.

— Първите четири не са на шейни — казах аз. Бях обърнал на това внимание още в първата ми нощ тук. Нямах представа по каква причина, след като господин Хъни се беше потрудил да направи специални шейни за всички останали. Това ми се струваше ужасна небрежност.

— Да, прав сте — каза капитан Фицджеймс. — Тези четирите са велботите от „Еребус“ и „Ужас“. С дължина трийсет фута. По-леки от останалите. Много здрави. С по шест гребла. Двуостри, като канута… сега разбирате ли?

Сега вече разбирах. Никога досега не бях забелязвал, че велботите имат носове и в двата края, също като кануто.

— Ако имахме десет такива — продължи капитанът, — всичко щеше да е перфектно.

— И защо? — попитах аз.

— Те са здрави, докторе. Много здрави. И леки, както вече казах. Можехме да натоварим провизиите в тях и да ги теглим по леда, без да се налага да сглобяваме шейни, както при останалите. И ако намерим открити води, бихме могли да ги спуснем в тях право от леда.

Поклатих глава. Разбирайки, че капитан Фицджеймс може да ме помисли за пълен глупак, след като му задам въпроса, аз все пак го попитах:

— Но защо велботите могат да се теглят по леда, а останалите не могат, капитане?

Капитанът отговори без капка нетърпение в гласа:

— Виждате ли руля им, докторе?

Аз ги огледах от двата края, но не го забелязах; признах си на капитана.

— Точно затова — отвърна той. — Велботите имат плитък кил и нямат рул. Лодката се управлява от гребец на кърмата.

— И това добре ли е? — попитах аз.

— Да, ако ви е нужна лека, здрава лодка с плитък кил и без рул, който ще бъде счупен, когато я влачите — отвърна капитан Фицджеймс. — Идеални са за теглене по леда, въпреки че са дълги трийсет фута и побират дузина мъже с достатъчно място за провизии.

Кимнах, сякаш бях разбрал всичко. И почти беше така — но бях много изморен.

— Виждате ли мачтите им, докторе?

Отново погледнах. И отново не можах да намеря онова, което трябваше. И си го признах.

— Това е, защото велботите имат само една разглобяема мачка — каза капитанът. — Сега тя е сгъната под платната, които мъжете привързаха към планширите.

— Забелязах, че всички лодки са покрити с платна и дъски — казах аз, за да покажа, че не съм съвсем ненаблюдателен. — Направили сте го, за да ги защитите от снега ли?

Фицджеймс палеше лулата си. Тютюнът му отдавна беше свършил. Не исках да знам с какво я пълнеше сега.

— Покрити са, за да можем да защитим екипажа на всичките осемнайсет лодки, дори ако в крайна сметка успеем да вземем с нас само десет от тях — отвърна тихо той. Повечето от мъжете в лагера спяха. Часовите крачеха вкочанено по ръба на осветеното от фенера пространство.

— Ще се крием под платното, докато прекосяваме откритите води към устието на река Грейт Фиш? — попитах аз. Не ми беше минавало през ума, че може да клечим под платно и дъски. Винаги си бях представял как гребем весело под яркото слънце.

— Може да не използваме лодките в реката — отвърна той, изпускайки миризливи облачета от нещо, което миришеше на изсушени човешки екскременти. — Ако през лятото водите покрай брега се освободят от леда, капитан Крозиър може да предпочете да отплаваме по море.

— До самата Аляска и Санкт Петербург? — попитах аз.

— Поне до Аляска — каза капитанът. — Или може би до Бафиново море, ако крайбрежните проходи в ледовете се отворят на север. — Той направи няколко крачки напред и приближи фенера до лодките и шейните. — Познавате ли тези лодки, докторе?

— А те различни ли са, капитане? — Открих, че ужасната умора кара човека да говори искрено, без да се смущава.

— Да — отвърна Фицджеймс. — Тези двете, които са привързани към специалните шейни на господин Хъни, се наричат катери. Сигурно сте ги виждали, докато стояха завързани на палубата или на леда край корабите през последните три зими.

— Да, разбира се — отвърнах аз. — Но вие казвате, че те се различават от велботите?

— Много — отвърна капитан Фицджеймс, запалвайки отново лулата си. — Забелязали ли сте на тях мачти, докторе?

Дори при слабата светлина на фенера можех да видя двете мачти, които се издигаха над всеки един от тези морски съдове. В платното бяха прорязани отвори за тях, които после бяха грижливо зашити. Съобщих на капитана за своите наблюдения.

— Много добре — каза той. В гласа му не се долавяше никаква снизходителност.

— А тези разглобяеми мачти нарочно ли не са прибрани? — попитах аз по-скоро от желание да покажа, че съм слушал внимателно предишните му обяснения, отколкото по някаква друга причина.

— Те не са разглобяеми, доктор Гудсър. Това са мачти с гафелно стъкмяване. Постоянни са. Можете ли да видите руля на лодките? И дълбокия кил?

Можех и ги видях.

— Заради руля и кила ли не могат да бъдат теглени по леда като велботите? — осмелих се да попитам аз.

— Точно така. Правилно диагностицирахте проблема, докторе.

— Не може ли рулят да бъде свален, капитане?

— Възможно е, доктор Гудсър, но дълбокият кил… той или ще заседне, или ще бъде изкъртен при преминаването през първия торос, не мислите ли?

Отново кимнах и положих облечената си в ръкавица ръка на планшира.

— Така ли ми се струва, или тези четири лодки са малко по-къси от велботите?

— Наистина имате много точно око, докторе. Двайсет и осем фута дължина в сравнение с трийсетте на велботите. И са по-тежки… Катерите са по-тежки. И имат правоъгълна кърма.

За пръв път забелязах, че тези две лодки за разлика от велботите имат ясно изразени нос и кърма. Нищо общо с канутата.

— Колко мъже могат да носят катерите? — попитах аз.

— Десет. И имат осем гребла. В тях има място за незначително количество провизии и ще остане място за всички да се свият долу по време на буря, дори в открито море. А с двете си мачти катерите предлагат два пъти повече платна от велботите, но ако се наложи да плаваме срещу течението на река Грейт Фиш, те няма да са толкова добри, колкото велботите.

— Защо? — попитах аз, чувствайки, че би трябвало да знам отговора, че капитанът вече ми го беше дал.

— Защото газят по-дълбоко, сър. Да погледнем следващите две… яловете.

Погледнах към следващите два съда.

— Струват ми се по-дълги от катерите — казах аз.

— Точно така, докторе. Дължина трийсет фута… също като на велботите. Но са по-тежки, докторе. По-тежки дори от катерите. Същинско изпитание е да се теглят върху техните деветстотинфунтови шейни по леда… Капитан Крозиър може да реши да ги оставим тук.

— Защо тогава не ги оставихме на корабите? — попитах аз.

— Не — поклати глава капитан Фицджеймс. — Трябва да изберем такива лодки, в които сто мъже ще имат най-добри шансове да издържат няколко седмици или месеци в морето или дори в река. Знаете ли, че лодките… всички тези лодки… се стъкмяват по различен начин за морско и речно плаване?

Сега беше мой ред да поклатя глава.

— Няма значение — каза капитан Фицджеймс. — Ще обсъдим разликите между речното и морското стъкмяване друг път, за предпочитане в някой слънчев, топъл ден, далеч на юг оттук. А последните осем лодки… първите две са пинаси, следващите четири са тендъри, а последните две са шлюпки.

— Шлюпките са доста по-малки от останалите — отбелязах аз.

Капитан Фицджеймс изпуфка със зловонната си лула и кимна, сякаш бях изрекъл някаква перла на мъдростта от Светото писание.

— Така е — тече тъжно той. — Дължината на шлюпките е само дванайсет фута в сравнение с двайсет и осемте фута на пинасите и двайсет и двата фута на тендърите. Но никой от трите вида няма мачти и платна и всичките са с малко гребла. Боя се, че на мъжете в тези лодки ще им бъде доста тежко, когато излезем в открито море. Няма да се изненадам, ако капитан Крозиър реши да ги остави тук.

„Открито море?“ — помислих си аз. Мисълта за плаване на който и да е от тези съдове в нещо, по-широко от река Грейт Фиш, която в представите ми беше по-скоро като Темза, изобщо не ми беше хрумвала досега, макар да бях присъствал на различни съвещания, където се беше обсъждала такава възможност. Докато гледах малките и доста крехки на вид шлюпки и тендъри, привързани към шейните си, си помислих, че на хората, които щяха да излязат в морето с тях, щеше да им остане само да гледат как двумачтовите пинаси и едномачтовите велботи се скриват зад хоризонта.

Хората в тези малки лодки щяха да бъдат обречени. Как щяха да бъдат избирани екипажите? Или двамата капитани вече ги бяха определили тайно?

И коя лодка — и каква съдба — ми бяха предопределили?

— Ако решим да използваме най-малките лодки, ще теглим жребий кой да бъде в тях — каза капитанът. — Местата в пинасите, яловете и велботите ще бъдат разпределени между отрядите, които теглеха шейните.

Сигурно го бях погледнал уплашено.

Капитан Фицджеймс се разсмя — смях, който премина в мъчителна кашлица — и изтръска пепелта от лулата си, почуквайки я в ботуша си. Вятърът се усилваше и беше станало много студено. Нямах представа за времето — знаех само, че е някъде след полунощ. Беше тъмно от поне седем часа.

— Не се безпокойте, докторе — каза тихо той. — Не съм прочел мислите ви. Само изражението на лицето. Както казах, за малките лодки ще се тегли жребий, но може изобщо да не ги използваме. Ала при всички случаи няма да изоставим никого. Ще свържем лодките заедно, когато излезем в открито море.

Усмихнах се, надявайки се, че слабата светлина на фенера ще позволи на капитана да види усмивката ми, но не и кървящите ми венци.

— Не знаех, че лодките с платна могат да бъдат привързани към такива без платна — каза аз, разкривайки отново невежеството си.

— В повечето случаи не могат — каза капитан Фицджеймс. Той леко ме докосна по гърба — едва успях да го почувствам през множеството дрехи. — Сега, докторе, когато научихте морските тайни на всичките осемнайсет лодки в състава на малкия ни флот, не е ли време да се връщаме? Доста е студено и аз трябва да поспя малко, преди в два часа да направя обход на вахтените.

Прехапах устната си, усещайки вкуса на кръвта.

— Имам само още един последен въпрос, капитане, ако не възразявате.

— Изобщо не възразявам.

— Кога точно капитан Крозиър ще реши кои лодки ще вземем и кога ще ги спусне на вода? — попитах аз. Гласът ми звучеше хрипливо.

Капитанът се мръдна леко встрани и фигурата му се открои на фона на огъня, който гореше пред палатката на моряшката столова. Не можех да видя лицето му.

— Не знам, доктор Гудсър — каза той най-накрая. — Съмнявам се дали самият капитан Крозиър ще може да ви отговори. Може късметът да е с нас и ледът да се пропука след няколко седмици… в такъв случай аз лично ще ви откарам на остров Бафин. Или може би ще спуснем някои от тези лодки срещу течението в устието на река Грейт Фиш след три месеца… евентуално може да успеем да се доберем до Голямото робско езеро и разположения там аванпост преди настъпването на зимата, дори ако стигнем до реката едва през юли.

Той потупа с ръка по извития борд на най-близкия пинас. Изпълни ме странна, тиха гордост, когато осъзнах, че съм способен да разпозная вида на лодката.

Или може би това беше единият от двата яла?

Опитах се да не мисля за състоянието на Едмънд Хор и за участта, която очакваше всички ни, ако не започнем прехода от осемстотин и петдесет мили нагоре по реката на Бак… наричана още река Грейт Фиш… в следващите три месеца. Изобщо щеше ли да има някой жив, ако някоя лодка успееше да стигне до Голямото робско езеро няколко месеца по-късно?

— Ако пък късметът не е с нас — продължи тихо Фицджеймс, — може би тези лодки никога няма да усетят вода под себе си.

Не знаех какво да кажа. Това беше смъртната ни присъда. Обърнах се с гръб към светлината и тръгнах обратно към палатката на лазарета. Уважавах капитан Фицджеймс и не исках точно в този момент да вижда лицето ми.

Ръката му падна върху рамото ми и ме спря.

— Ако това се случи — изрече той твърдо, — значи просто ще се наложи да се прибираме пеша, нали?