Ужас

67. Талириктуг

През пролетта в годината, когато се роди второто им дете, момиче, те гостуваха на семейството на Силна, принадлежащо към Народа на Ходещия Бог, предвождан от стария шаман Асияюк, когато преминаващ ловец на име Инупиюк донесе новината, че племето на Истинските хора далеч на юг е получило айтусерк, дарове, от дърво, метал и други ценни предмети от мъртвите каблуна — белите мъже.

Талириктуг се обърна на езика на жестовете към Асияюк, който преведе въпросите на Инупиюк. Възможно бе съкровището да представлява ножове, вилици и други предмети от лодките на „Ужас“ и „Еребус“.

Асияюк прошепна на Талириктуг и Силна, че Инупиюк е кавак — буквално „човек от юг“, но освен това дума на езика инуктитут, която означава глупост. Талириктуг кимна с разбиране, но продължи да задава въпроси на езика на жестовете, които раздразненият шаман превеждаше на глупаво ухиления ловец. Отчасти, знаеше Талириктуг, Инупиюк се чувстваше неуютно, защото през целия си живот беше живял на юг и никога досега не беше виждал сиксам йеуа, небесните повелители на духовете, и не беше съвсем сигурен дали Талириктуг и Силна са човешки същества или не са.

Изглежда, предметите бяха истински. Талириктуг и съпругата му се върнаха в иглуто за гости, където тя нахрани бебето, а той потъна в размисли. Когато вдигна поглед, тя се обърна към него с помощта на говорещата връвчица.

„Трябва да тръгнем на юг — каза връвчицата, танцуваща между пръстите й. — Ако желаеш.“

Той кимна.

В края на краищата Инупиюк се съгласи да ги отведе до селото, намиращо се на югоизток, и Асияюк реши да тръгне с тях — което беше доста необичайно, тъй като напоследък старият шаман рядко пътуваше. Асияюк взе със себе си най-добрата си жена, Чайка — младата Науйя с амуук, големите гърди, — която също имаше белези от смъртоносната среща на племето с каблуна три години по-рано. Тя и шаманът бяха единствените оцелели при клането, но момичето не показваше никаква омраза към Талириктуг. Тя искаше да разбере каква е съдбата на последните каблуна, които, както знаеха всички, се бяха отправили на юг по леда преди три лета.

Шестима ловци от племето на Хората на Ходещия Бог също изявиха желание да тръгнат с тях — най-вече от любопитство и за да половуват по пътя, защото ледът в протока беше започнал да се напуква много рано тази пролет, — затова в края на краищата те се отправиха на път с няколко лодки, тъй като по крайбрежието вече бяха започнали да се отварят канали.

Талириктуг и Силна с двете им деца предпочитаха да пътуват — също както четиримата ловци — в техния дълъг двоен каяк, но Асияюк беше твърде стар и твърде изпълнен с достойнство, за да гребе с веслата. Той седеше заедно с Науйя в средата на просторен, открит умиак, а двама млади ловци гребяха вместо него. Всички търпеливо чакаха умиака, когато нямаше достатъчно вятър за платната му, тъй като трийсетфутовата лодка возеше значителен запас от прясна храна и рядко им се налагаше да спират, за да ловуват или да ловят риба, освен ако сами не пожелаеха. По този начин успяха да вземат със себе си собствената им шейна каматик, за в случай че се наложеше да пътуват по суша. Инупиюк, ловецът от юг, също плаваше с умиака, както и шест кимик — кучета.

Макар Асияюк великодушно да беше предложил на Силна и децата да се возят в препълнения му умиак, тя му беше отвърнала с помощта на говорещата връвчица, че предпочита каяка. Талириктуг знаеше, че жена му никога няма да допусне някое от децата си — особено двумесечната Канеюк — в такава опасна близост до злобните кучета. Техният двегодишен син Туугак — „Гарван“ — не се страхуваше от кучетата, но в случая нямаше друг избор. Той седеше в каяка между Талириктуг и Силна. Бебето Канеюк (чието тайно сиксам йеуа име беше Арналук), лежеше в амутика — голяма качулка за пренасяне на бебета — на Силна.

Сутринта, в която потеглиха, беше студена, но ясна, и когато те се отблъснаха от каменистия бряг, останалите членове на племето на Хората на Ходещия Бог запяха прощалната си песен:

През втората нощ, преди да загребат и да заплават под платна по каналите сред ледовете, започващи от ангилак кикиктак, или „най-големия остров“ — който преди толкова много години Джеймс Рос беше нарекъл Земята на Крал Уилям, без да обръща внимание на факта, че когато местните жители му разказваха за него, не спираха да го наричат кикиктак, кикиктак, кикиктак — те спряха да лагеруват на по-малко от миля от лагера „Спасение“.

Талириктуг отиде там сам.

Той вече се беше връщал в лагера. Преди две лета, само седмица след като се роди Гарван, той и Силна бяха дошли тук. Не беше минала още и година, откакто мъжът, който Талириктуг беше някога, беше предаден, подмамен в засада и застрелян като куче, но вече почти по нищо не личеше, че неотдавна тук се е намирал лагер на повече от шейсет англичани. Всичките холандски палатки бяха изтръгнати и отнесени от вятъра, останали бяха само няколко замръзнали в чакъла парчета плат. Забелязваха се и каменни огнища и няколко подредени в кръг камъни, които бяха затискали палатките.

И кости.

Той беше намерил няколко дълги кости, части от изгризан гръбнак и само един череп — с липсваща долна челюст. Докато беше държал черепа в ръката си, се бе молил на Бог това да не е доктор Гудсър.

Беше събрал разпръснатите по брега и оглозгани от нанук кости и ги бе погребал заедно с черепа в един гроб, поставяйки сред камъните една намерена вилица, по обичая на Истинските хора и дори на Хората на Ходещия Бог, с които беше прекарал лятото — те изпращаха различни полезни инструменти и скъпи на сърцето на покойниците вещи в света на духовете заедно с мъртвите.

Докато поставяше вилицата върху камъните, той бе осъзнал, че инуит щяха да сметнат това за възмутително прахосничество на ценен метал.

След това се беше замислил каква молитва да прочете на гроба.

Молитвите на инуктитут, които бе чувал през последните три месеца, не бяха подходящи. Но в тромавите си опити да научи езика — макар че никога нямаше да може да произнесе и една сричка от него на глас — той се беше развличал през лятото с опити да преведе „Отче наш“ на инуктитут.

Онази вечер, застанал до надгробната пирамида, под която лежаха костите на другарите му, той се бе опитал да прочете мислено молитвата.

Преди две лета беше успял да направи само това, но и то бе достатъчно.

Сега, почти две години по-късно, връщайки се при жена си от лагера „Спасение“, който беше опустял още повече — вилицата беше изчезнала, надгробната пирамида беше разрушена и разграбена от Истинските хора от юг, дори костите бяха разпръснати така, че той не успя да ги открие, — Талириктуг неволно се усмихна при мисълта, че дори да му бяха дарени библейските седемдесет или осемдесет години, той пак нямаше да успее да овладее езика на Истинските хора.

Всяка дума в него — дори и най-обикновените съществителни — имаше десетки значения, а тънкостите на синтаксиса бяха далеч от способностите на един мъж на средна възраст, който е тръгнал по моретата още като момче и не е научил дори латински. Слава Богу, че никога нямаше да му се наложи да говори на този език на глас. От усилията да разбере изобилстващата с шумови звучи разговорна реч, започваше да го мъчи главоболие, подобно на онова, което бе изпитвал, когато Силна за пръв път започна да споделя сънищата си с него.

Например Голямата мечка. Най-обикновена бяла мечка. Хората на Ходещия Бог и останалите Истински хора, с които се беше срещал през последните две години, я наричаха нанук, което беше достатъчно просто, но той беше чувал различни варианти, които могат да бъдат записани — на английски, защото Истинските хора нямаха писмена реч, — като нанок, ненувак, нануралук, такоак, писугтук и аюалунак. А сега от Инупиюк, ловеца от юг (който, вече беше разбрал той, далеч не беше толкова глупав, както бе твърдял Асияюк), беше научил, че много южни племена на Истинските хора наричат Голямата мечка турнарсук.

За период от няколко мъчителни месеца — докато все още се лекуваше и се учеше отново да се храни и да преглъща — той нямаше нищо против да няма име. Когато групата на Асияюк започна да го нарича Талириктуг — „Силната ръка“ — след един инцидент по време на лов за бели мечки през първото лято, когато той сам изтегли от водата трупа на убитата мечка, след като това не успяха да направят трима ловци с впряг от кучета (изобщо не ставаше дума за свръхестествена сила, просто само той беше видял къде се е заплело въжето на харпуна), той не възрази срещу новото си име, макар да се чувстваше добре и без него. Асияюк му каза, че сега той носи душата памет на предишната „Силна ръка“, който бе умрял от ръката на каблуна.

Месеци по-рано, когато двамата с Безмълвната бяха пристигнали в селото, за да може жените да й помогнат при раждането на Гарван, той изобщо не се изненада да научи, че Истинските хора, говорещи езика инуктитут, наричат жена му Силна. Той виждаше, че тя въплъщава в себе си едновременно духа на Силя, богинята на въздуха, и Седна, богинята на морето. Своето тайно име на сиксам йеуа, повелителна на духовете, тя не искаше или не можеше да сподели с него чрез говорещата връвчица или в сънищата им.

Той знаеше своето собствено тайно име. В първата нощ на непоносими болки, след като Туунбак му отне езика и предишния живот, той чу тайното си име в съня си. Но нямаше да го каже на никого освен на Силна, която все още наричаше Безмълвната в мислите си, докато правеха любов или в общите им сънища.

Селото се наричаше Талойоак и представляваше скупчени палатки и малък брой снежни домове, в които живееха около шейсет души. Там имаше дори няколко покрити от снега, прилепени към скалите дървени къщички, на чиито покриви през лятото щеше да порасне трева.

Местните жители се наричаха оликаталик, което, предположи той, означаваше „хора с наметала“, макар кожите, които носеха на раменете си, да му приличаха повече на английските вълнени шалове, отколкото на истински наметала. Водачът на общността беше приблизително на възрастта на Талириктуг и бе доста внушителен, макар да не му беше останал нито един зъб, което го правеше да изглежда по-стар от годините си. Мъжът се наричаше Икпакуак, което, както обясни Асияюк, означаваше „Мръсния“, макар че, доколкото Талириктуг можеше да види и да подуши, Икпакуак не беше по-мръсен от останалите, даже беше по-чист от някои от тях.

Жената на Икпакуак — която бе значително по-млада от него — се наричаше Хигилак. Асияюк, подсмихвайки се, обясни, че това означава „Ледена къща“, но Хигилак изобщо не се държеше студено с гостите; тя и съпругът й посрещнаха топло групата на Талириктуг, нахраниха ги с гореща храна и им връчиха подаръци.

Той осъзна, че никога няма да разбере тези хора.

Икпакуак, Хигилак и останалите членове на семейството ги нагостиха с умингмак, печено месо от мускусен бик, което Талириктуг изяде с удоволствие, но Силна, Асияюк, Науйя и останалите от групата преглъщаха с усилие, тъй като бяха нетсилик, „тюленови хора“. След тържественото посрещане и трапезата той успя чрез езика на жестовете, изтълкуван от Асияюк, да насочи разговора към даровете на каблуна.

Икпакуак призна, че Хората с наметала наистина владеят такива съкровища, но преди да ги покаже на гостите си, той помоли Силна и Талириктуг да покажат на жителите на селото своите магически способности. Повечето оликаталик не бяха срещали нито един сиксам йеуа през живота си — макар преди няколко десетилетия Икпакуак да беше познавал бащата на Силна, Айя — и Икпакуак учтиво попита дали Силна и Талириктуг няма да полетят малко над селото и ако може да се превърнат в тюлени, а не в мечки, моля.

Силна му обясни — с помощта на говорещата връвчица и превода на Асияюк, — че двамата небесни повелители на духовете предпочитат да не го правят, но и двамата ще покажат на гостоприемните оликаталик парчетата от езиците им, отнети от Туунбак, а нейният съпруг каблуна сиксам йеуа ще им достави рядкото удоволствие да видят белезите му… белези, останали след яростната схватка със злите духове, проведена преди години.

Това напълно удовлетвори Ипакуак и хората му.

След демонстрацията на белезите Талириктуг успя да накара Асияюк отново да насочи разговора към даровете на каблуна.

Ипакуак веднага кимна, плесна с ръце и изпрати момчетата да донесат съкровищата. Даровете на каблуна започнаха да се предават по кръга от ръка в ръка.

Имаше няколко различни парчета дърво, едно от които бе отчупено от добре запазено шило за разплитане на въжета.

Имаше златни копчета с гравирана върху тях котва на Изследователската служба.

Имаше парче от грижливо избродирана долна риза.

Имаше златен часовник, верижката, на която може би е бил окачен, и шепа монети. На гърба на часовника имаше инициали ЧДв — Чарлс Девьо.

Имаше сребърна кутия за моливи с инициали „ЕК“ от вътрешната страна.

Имаше почетна грамота, придружаваща златния медал, който Адмиралтейството беше връчило на сър Джон Франклин.

Имаше сребърни вилици и лъжици с гербовете на различните офицери на Франклин.

Имаше малка чинийка от китайски порцелан, върху която с цветен емайл беше изписано „Сър Джон Франклин“.

Имаше хирургически скалпел.

Имаше преносима подложка за писане от махагон, която човекът, който я държеше в момента, веднага разпозна, защото някога му беше принадлежала.

„Нима наистина сме теглили стотици мили целия този боклук в лодките? — помисли си Крозиър. — А преди това хиляди мили от Англия? Къде ни е бил умът?“ Той затвори очи, борейки се с пристъпа на гадене, което се надигна в гърлото му.

Безмълвната докосна ръката му. Тя беше почувствала промените в него. Той я погледна в очите, за да я успокои, че все още е тук, макар да не беше. Не съвсем. Не изцяло.

Гребяха покрай брега на запад, към устието на реката на Бак.

На въпроса къде са намерили съкровищата на каблуна хората оликаталик на Икпакуак отговаряха неясно, дори уклончиво — някои говореха за място, наречено Кинуна, което можеше да е някой от малките острови в протока южно от остров Крал Уилям, но повечето ловци казаха, че са намерили съкровищата на запад от Толойоак, на място, наречено Куглуктук, което Асияюк преведе като „Мястото на падащата вода“.

Крозиър реши, че става дума за първия малък водопад на реката на Бак, който се намираше недалеч от устието.

Прекараха там цяла седмица в търсене. Асияюк, жена му и трима от ловците останаха с техния умиак при устието на реката, а Крозиър и Безмълвната с децата, все така изпълненият с любопитство ловец Инупиюк и останалите ловци се изкачиха с каяците си на около три мили нагоре по течението, до първия нисък водопад.

Той откри там няколко обръчи от бурета. Кожена подметка от ботуш с дупки, оставени от гвоздеите. В пясъка и тинята край брега намери осемфутова изкривена дъбова дъска, която някога е била полирана — може би част от планшира на някой от катерите. (Оликаталик щяха да сметнат подобна находка за истинско съкровище.) И нищо друго.

След претърпяния неуспех те се спуснаха по течението обратно към брега, но се натъкнаха на един старец, трите му жени и четири сополиви деца. Жените носеха на гръб еленовите кожи от палатката им. Според стареца те бяха дошли при реката, за да ловят риба. Той никога досега не беше виждал каблуна, още повече двама повелители на духовете сиксам йеуа без езици, и ужасно се уплаши, но единият от съпровождащите Крозиър ловци го успокои. Старецът се казваше Путурак и принадлежеше на групата Кикиктаркюак от племето на Истинските хора.

След като обмениха храна и добродушни шеги, старецът се поинтересува какво правят толкова далеч от северните територии на Хората на Ходещия Бог, и когато един от ловците му обясни, че търсят живи или мъртви каблуна, които може би са минавали оттук — или техните съкровища, — Путурак каза, че никога не е чувал каблуна да са плавали по тази река, но докато дъвчеше и преглъщаше на големи хапки подареното тюленово месо, добави:

— Миналата зима видях голяма лодка на каблуна — голяма като айсберг — с три стърчащи от нея пръчки, замръзнала в леда недалеч от Утюлик. Мисля, че в търбуха й имаше мъртви каблуна. Някои от младите ни мъже влязоха вътре — наложи се да използват каменните си брадви от звездни фъшкии, за да пробият дупка в стената, — но оставиха всичките дървени и метални съкровища по местата им, защото казаха, че домът с трите пръчки е обитаван от духове.

Крозиър погледна към Безмълвната. Правилно ли го разбрах?

Да, кимна тя. Канеюк заплака и Силна разтвори лятната си парка и поднесе гръдта си на бебето.

Крозиър стоеше на скалата и гледаше към кораба в леда. Това беше КНВ „Ужас“.

Пътешествието от устието на реката на Бак до тази част на крайбрежието на Утюлик продължи осем дни. Чрез ловците на Хората на Ходещия Бог, които разбираха езика на жестовете, Крозиър предложи щедро възнаграждение на Путурак, ако старецът се съгласи да вземе него и семейството му със себе си и да им покаже пътя към лодката на каблуна с трите пръчки, издигащи се над покрива й, но старият кикиктаркюак не искаше да има нищо общо с обитавания от духове дом на каблуна. Макар предишната зима да не беше влизал вътре с младите мъже, той беше видял следите, оставени от пийфиксак — вредни духове, населяващи лошите места.

Утюлик беше инуитското име на западното крайбрежие на полуострова, познат на Крозиър като Аделаида. Каналите сред ледовете свършваха недалеч на запад от залива, водещ към устието на реката на Бак — стесняващият се там проток беше скован от паков лед, — затова се наложи да слязат на брега, да скрият каяците и умиака на Асияюк и да продължат пътя с тежкия тринайсетфутов каматик, теглен от шестте кучета. Използвайки своя метод за ориентиране, който Крозиър знаеше, че никога няма да овладее, Безмълвната ги поведе по пряк път през вътрешността на полуострова с дължина двайсет и пет мили, до онази част от западното крайбрежие, където Путурак беше видял кораба… и дори, призна си той, беше стоял на палубата му.

Асияюк не искаше да напуска удобната си лодка, когато настъпи моментът да поемат по суша. Ако Силна, една от най-почитаните небесни повелители на духовете на Хората на Ходещия Бог, не беше изказала със знаци настойчивата си молба да се присъедини към тях — а молбата от сиксам йеуа е заповед дори за най-сърдитите шамани, — Асияюк щеше да нареди на ловците си да го откарат вкъщи. В крайна сметка той се настани в каматика, увит в кожи, и дори от време на време помагаше, като хвърляше камъчета по кучетата и викаше „Хо! Хо! Хо!“ когато искаше да завият наляво, и „Ги! Ги! Ги!“, когато искаше да завият надясно. Крозиър се питаше не открива ли отново старият шаман отдавна забравеното удоволствие да се вози на шейна, теглена от кучешки впряг.

Сега беше късният следобед на осмия ден от пътешествието и те гледаха към КНВ „Ужас“. Дори Асияюк изглеждаше уплашен и потиснат.

Най-точното описание на местоположението на кораба, дадено от Путурак, беше, че домът с трите пръчки е замръзнал в ледовете край остров на около пет мили западно от някакъв нос и че оттам той и ловната му група трябвало да вървят около три мили на север по гладкия лед и да прекосят няколко острова, за да стигнат до кораба. Видели го от скалата на северния край на големия остров.

Путурак, разбира се, не беше използвал думи като „мили“ „кораб“ и дори „нос“. Всъщност старецът беше казал, че домът на каблуна с трите пръчки и стени като на умиак се намира на няколко часа вървене западно от тикеркат, което означава „два пръста“, както Истинските хора наричат двата тесни носа в този участък от крайбрежието на Утюлик, недалеч от северния край на големия остров, намиращ се там.

Крозиър и групата му от десет души — ловецът от юга Инупиюк остана с тях до самия край — се придвижиха по неравния лед на запад от „двата пръста“ и прекосиха двата малки острова, преди да стигнат до големия. На северния му край намериха скалата, издигаща се поне на сто фута над паковия лед.

На две или три мили оттам трите мачти на КНВ „Ужас“ се издигаха под лек ъгъл към ниско надвисналите облаци.

Крозиър съжали, че няма у себе си стария си далекоглед, но и без него с лекота разпозна мачтите на стария си кораб.

Путурак беше прав — в последната част от пътуването ледът се беше оказал много по-равен, отколкото крайбрежния и паковия лед между континента и островите. С погледа на опитен моряк Крозиър веднага разбра защо: на север и изток се простираше поредица от по-малки острови и създаваше нещо като естествена дига, която защитаваше този участък от морето с площ от петнайсет-двайсет морски мили от преобладаващите северозападни ветрове.

Крозиър нямаше никаква представа как „Ужас“ се е озовал тук, на почти двеста мили южно от мястото, където бе прекарал почти три години заедно с „Еребус“, скован от ледовете.

Нямаше да се наложи да се чуди още дълго.

Истинските хора, включително Хората на Ходещия Бог, които години наред живееха в сянката на живо чудовище, се приближиха към кораба с очевиден страх. Всичките разкази на Путурак за призраци и лоши духове им бяха оказали силно въздействие — дори на Асияюк, Науйя и останалите ловци, които не бяха присъствали на срещата със стареца. През цялото време, докато вървяха по леда, Асияюк мърмореше някакви заклинания, прогонващи духовете, и защитни молитви, които не вдъхваха у никого чувство за сигурност. Когато шаманът нервничи, знаеше Крозиър, всички останали нервничат.

Единственият човек, крачещ редом с Крозиър начело на процесията, беше Безмълвната, която носеше със себе си и двете деца.

„Ужас“ се беше наклонил с двайсет градуса към левия борд, носът му гледаше на североизток, а мачтите сочеха към северозапад; голяма част от десния му борд се намираше над леда. Изненадващо едната котва — лявата на носа — беше спусната и котвеното въже изчезваше под дебелия лед. Крозиър се изненада, защото предполагаше, че дълбочината тук ще е поне двайсет клафтера — ако не и повече, — а северното крайбрежие на всички острови беше прорязано от малки заливи. В най-краен случай — освен ако не бушува буря — един благоразумен капитан, търсещ безопасно място за убежище, би вкарал кораба в протока от източната страна на големия остров, би хвърлил котва между него — скалите щяха да го защитават от вятъра — и разположените на изток три по-малки острова, всеки от които не бе по-дълъг от две мили.

Но „Ужас“ беше тук, на около две мили и половина от северния край на големия остров, хвърлил котва в дълбоката вода и изложен на неизбежните бури, идващи откъм северозапад.

Една обиколка около кораба и поглед към наклонената му палуба от северозападната й страна разкриха загадката защо ловците на Путурак е трябвало да си пробиват дупка в издигнатата дясна страна на корпуса, за да проникнат във вътрешността: всички люкове на горната палуба бяха затворени и запечатани.

Крозиър се върна при отвора, изсечен от групичката в открития, наклонен борд. Беше решил, че ще успее да се промъкне оттам. Спомни си думите на Путурак, че младите ловци са използвали брадвите си от звездни фъшкии, за да пробият отвора, и се усмихна въпреки тягостните чувства, които го бяха изпълнили.

Истинските хора наричаха „звездни фъшкии“ падащите звезди, които намираха на леда, и метала, който извличаха от тях. Крозиър беше чувал Асияюк да говори за улуриак анокток — „звездни фъшкии, падащи от небето“.

Крозиър съжали, че няма в себе си нож или брадва от звездни фъшкии. Единственото оръжие, което носеше, беше обикновен работен нож с острие, направено от моржови бивници. На каматика имаше харпуни, но те не бяха негови — двамата с Безмълвната бяха оставили своите преди седмица в каяка си, — а той не желаеше да иска някой назаем, само за да влезе с него в кораба.

При шейната, на четирийсет фута по-назад, кимик — големите кучета със странни сини и жълти очи, които споделяха душите си със своите господари — лаеха, ръмжаха, виеха и се хвърляха едно срещу друго и срещу всеки, който се осмелеше да ги приближи. Мястото не им харесваше.

Крозиър каза с жестове на Безмълвната: Нека Асияюк ги попита дали някой иска да дойде с мен.

Тя бързо изпълни молбата му, използвайки само пръстите си, без вървичката. Но старият шаман винаги я разбираше по-бързо, отколкото успяваше да разбере тромавите жестове на Крозиър.

Никой от Истинските хора не пожела да влезе в дупката.

Ще се видим след няколко минути, каза Крозиър на Безмълвната, използвайки езика на жестовете.

Жената дори му се усмихна.

Не говори глупости — отвърна му по същия начин тя. — Аз и децата идваме с теб.

Той се провря през отвора и секунда по-късно Безмълвната го последва, носейки Гарван на ръце и Канеюк в специалната торба от мека кожа, която висеше на гърдите й. И двете деца спяха.

Вътре беше много тъмно.

Крозиър осъзна, че младите ловци на Путурак бяха пробили отвора в третата палуба. Беше им провървяло, защото ако бяха опитали малко по-надолу, щяха да се натъкнат на желязната обшивка на въглищните бункери и резервоарите за вода в трюма и никога нямаше да успеят да си проправят път навътре дори със своите брадви от звездни фъшкии.

На десет фута от отвора беше твърде тъмно за очите, затова Крозиър се придвижваше по памет, хванал Безмълвната за ръката. Те продължиха напред по наклонената палуба, след което завиха към кърмата.

Когато очите му привикнаха към тъмнината, проникващата през процепите в корпуса слаба светлина беше достатъчна, за да може Крозиър да види, че заключените с катинар врати на алкохолния склад и оръдейния склад бяха разбити. Той нямаше представа кой го е направил, но се съмняваше, че тук са поработили хората на Путурак. Преди да напуснат кораба, нарочно бяха залостили тези врати, и точно тук щяха да дойдат най-напред които и да било бели хора, върнали се на „Ужас“.

Бъчонките с ром — запасите им от ром бяха толкова големи, че им се наложи да оставят част от бъчонките тук, когато решиха да слязат на леда — бяха празни. Но буретата с барут оставаха непокътнати, както и кутиите със сачми, платнените торби с патрони, подредените покрай преградите два реда мускети — имаха толкова много, че не можеха да вземат всичките със себе си — и двестате щика, които висяха окачени по гредите.

Металът в тази стая щеше да направи хората на Асияюк най-богати в света на Истинските хора.

Останалите барут и сачми щяха да стигнат за дузина големи групи от Истински хора за двайсет години и щяха да ги превърнат в безспорни владетели на Арктика.

Безмълвната докосна голата му китка. В тази тъмнина езикът на жестовете не вършеше работа, затова тя му изпрати мисъл: Чувстваш ли го?

Крозиър изненадано установи — за пръв път, — че споделените й мисли бяха на английски. Тя или беше прониквала по-дълбоко в сънищата му, отколкото беше предполагал, или беше внимавала много по време на престоя си на борда на същия този кораб. За пръв път двамата разменяха мисли в будно състояние, използвайки думи.

Това ли? — мислено отговори той. — Да.

Това място беше лошо. Спомените се бяха просмукали в него като неприятна миризма.

За да разреди напрежението, той я поведе напред, към носа, изпращайки й образа на склада за корабни въжена на долната палуба.

Винаги чаках теб там, мислено му отговори тя. Думите прозвучаха толкова ясно, сякаш ги беше произнесла на глас в тъмнината — само че нито едно от децата не се събуди.

Тялото му се разтрепери, развълнувано от признанието, което тя току-що му бе казала.

Двамата се изкачиха по главния трап към жилищната палуба.

Тук беше доста по-светло. Крозиър осъзна, че дневната светлина най-после проникваше през престъновите илюминатори, прорязани в горната палуба. Кръглите стъкла бяха замъглени от леда, но за пръв път не бяха покрити със сняг или брезент.

Палубата изглеждаше празна. Всичките хамаци на моряците бяха прилежно сгънати и прибрани, масите висяха между гредите на тавана, морските им сандъци бяха подредени покрай стените. Огромната фрейзърова печка в центъра на носовата част на палубата беше тъмна и студена.

Крозиър се опита да си спомни дали господин Дигъл беше още жив, когато той, капитанът, беше примамен на леда и прострелян. За пръв път от дълго време той произнесе мислено това име — господин Дигъл.

„За пръв път от доста време мисля на своя език.“

Крозиър неволно се усмихна. „На своя език.“ Ако наистина съществуваше богиня като Седна, която управлява света, то истинското й име би трябвало да е Шибана ирония.

Безмълвната го побутна към кърмата.

Каютите на офицерите и столовата, в която надникнаха, бяха пусти.

Крозиър си чудеше кой е успял да се добере до „Ужас“ и да отплава с него на юг.

Девьо и хората му от лагера „Спасение“?

Той почти не се съмняваше, че господин Девьо и останалите са продължили на юг с лодките към реката Грейт Фиш.

Хики и неговите хора?

Заради доктор Гудсър той се надяваше, че е така, макар да не вярваше в тази възможност. Освен лейтенант Ходжсън, а Крозиър подозираше, че той не е живял дълго в тази група главорези, сред тях едва ли имаше човек, който да е способен да управлява „Ужас“, камо ли да открие път сред ледовете.

Оставаха само тримата мъже, които бяха напуснали лагера „Спасение“ с намерението да извършат преход по сушата — Рубен Мейл, Робърт Синклер и Семюъл Хъни. Можеха ли старшината на бака, марсовият старшина и ковачът да прекарат КНВ „Ужас“ на почти двеста мили в южна посока през лабиринта от канали сред ледовете?

Крозиър почувства замайване и леко гадене, когато в главата му изплуваха имената и лицата на мъжете. Той почти чуваше гласовете им. Той чуваше гласовете им.

Путурак беше прав: това място наистина беше обитавано от пийфиксак — призраците, които оставаха на земята, за да преследват живите.

На койката на Франсис Роудън Мойра Крозиър лежеше труп.

Доколкото можеха да са сигурни, без да палят фенери и да слизат в трюма или на третата палуба, това беше единственото мъртво тяло на борда.

„Защо е решил да умре в моята койка?“ — недоумяваше Крозиър.

Мъртвецът беше висок почти колкото Крозиър. По дрехите му — той беше умрял под одеялата, облечен в куртка и вълнени шапка и панталони, което беше странно, защото по всичко личеше, че са плавали през лятото — нямаше как да се установи самоличността му. Крозиър нямаше никакво желание да рови из джобовете му.

Дланите, голите китки и шията на мъжа бяха станали кафяви, мумифицирани и сбръчкани, но лицето му накара Крозиър да съжалява, че престъновите илюминатори пропускат толкова много светлина.

Очите на мъжа приличаха на кафяви стъклени топчета. Косата и брадата му бяха толкова дълги и разрошени, че беше напълно вероятно да са продължили да растат много месеци след смъртта му. Устните му се бяха сбръчкали дотолкова, че почти не се забелязваха и заради свиването на лицевите мускули се бяха отдръпнали, оголвайки зъбите и венците.

Точно зъбите създаваха най-ужасно впечатление. Предните, които не бяха опадали от скорбута, бяха жълти, много широки и невероятно дълги — поне три инча, — сякаш бяха продължили да растат, както зъбите на зайците или плъховете растат, докато не се изтъркат от гризането на нещо твърдо или не се изкривят и не се забият в гърлото на животното.

Зъбите на мъртвеца бяха наистина невероятни, но Крозиър ги гледаше под ясната, сивкава сумрачна светлина, която проникваше през илюминаторите на някогашната му каюта. Това, осъзна той, не е първото невероятно нещо, което бе видял или преживял през последните няколко години. Подозираше, че няма и да е последното.

Да вървим — даде знак той на Безмълвната. Не искаше да разменят мисли тук, където всичко ги слушаше.

Наложи му се да използва пожарната брадва, за да си проправи път през заключения и закован главен люк. Без да си задава въпроса кой и защо е запечатал люка — и дали трупът в каютата му е бил все още жив човек, когато люкът е бил запечатан над него, — той захвърли брадвата настрани, изкатери се на горната палуба и помогна на Безмълвната да се качи по трапа.

Гарван се размърда неспокойно, пробуждайки се, но Безмълвната го залюля в прегръдките си и той започна отново тихо да похърква.

Чакай тук — каза й той с жестове и отново се спусна долу.

Първо изнесе на палубата тежкия теодолит и няколко свои стари справочници, бързо сне показанията от уреда и надраска координатите си в полето на пропития със сол дневник. След това отнесе отново теодолита и книгите долу и ги захвърли там, осъзнавайки, че изчисляването на корабните координати е може би най-безполезната и безсмислена постъпка от всички, които беше извършил през дългия си живот, съставен от безполезни и безсмислени постъпки. Но също така знаеше, че е трябвало да го направи.

Както знаеше, че трябва да направи и това, което последва.

В тъмния оръдеен склад на третата палуба той отвори едно след друго три бурета с барут — съдържанието на първото изсипа на третата палуба и надолу по трапа, който водеше към трюма (където нямаше намерение да слиза), съдържанието на второто разсипа по жилищната палуба (най-вече през отворената врата на собствената си каюта), а съдържанието на третото разсипа на черни ивици по горната палуба, където го чакаше Безмълвната с децата. Асияюк и останалите бяха заобиколили кораба и сега го наблюдаваха от трийсетина ярда. Кучетата продължаваха да вият и да се опитват да избягат оттук, но Асияюк и един от ловците ги бяха завързали за забити в леда колчета.

На Крозиър му се искаше да остане под открито небе, въпреки че следобедната светлина помръкваше, но се насили още веднъж да се спусне на третата палуба.

Понесъл последното останало буре с масло за лампи, той го разплиска по трите палуби, като внимателно обля вратата и преградите на собствената си каюта. Поколеба се за миг само веднъж, на входа на каюткомпанията, гледайки към рафтовете със стотици книги.

„Господи, какво лошо има това да взема само няколко от тях, за да има с какво да се занимавам през дългите тъмни зими?“

Но в тях вече се съдържаше мрачната инуа на мъртвия кораб.

С насълзени очи Крозиър плисна от маслото върху рафтовете.

След като разля остатъка от горивото по горната палуба, той хвърли празното буре на леда.

Само още едно спускане до долу — обеща той на Безмълвната. — Слизай с децата на леда, любима.

Кибритените клечки лежаха там, където ги беше оставил три години по-рано — в чекмеджето на бюрото му.

За миг му се стори, че чува скърцането на койката и шумоленето на замръзналите одеяла, под които се размърдва мумифицираният труп. Можеше да чуе пропукването на изсъхналите сухожилия, докато мъртвата ръка с дълги кафяви пръсти и още по-дълги жълти нокти бавно се повдига и се протяга към него.

Крозиър не се обърна. И не побягна. Не погледна през рамо. Понесъл кибрита, той бавно излезе от каютата, прескачайки черните барутни ивици и дъските, изцапани с китово масло.

Наложи му се да слезе надолу по главния трап, преди да запали и хвърли първата клечка. Въздухът тук беше толкова застоял, че тя без малко да откаже да се запали. След това барутът пламна с бумтене, пламъкът обхвана преградата, обилно полята с масло, и стремително побягна по черните следи към носа и кърмата.

Макар да знаеше, че огънят на третата палуба ще е напълно достатъчен — след шестте години, прекарани в арктическата пустош, шпангоутът беше толкова изсъхнал, че беше станал като прахан, — той все пак се задържа още малко, за да подпали барута на жилищната, а след това и на горната палуба.

След това преодоля с един скок десетте фута до ледената рампа от западната страна на кораба и изруга, когато болката прониза левия му крак, така и не успял да оздравее напълно. Трябваше да се спусне по въжената стълба, както явно се беше досетила да направи Безмълвната.

Куцукайки като старец, в какъвто скоро щеше да се превърне, Крозиър слезе на леда и се присъедини към останалите.

Корабът горя почти час и половина, преди да потъне.

Пожарът беше грандиозен. Денят на Гай Фокс над Арктическия полярен кръг.

Докато го гледаше, той си помисли, че сигурно можеше да мине и без барута и маслото. Шпангоутът, платната и дъските бяха изсъхнали толкова много, че целият кораб пламна едновременно като някой от запалителните снаряди, за изстрелването на които беше построен преди десетилетия.

„Ужас“ щеше така или иначе да потъне, когато след няколко седмици или месеци ледът се разтопеше. Изсеченият с брадви отвор в корпуса му беше смъртоносна рана.

Но той го беше подпалил не заради това. Ако някой го беше попитал — което никога нямаше да се случи, — той нямаше да може да обясни защо „Ужас“ трябваше да изгори. Знаеше, че не иска „спасителите“ от британските кораби да се изсипят на палубата на изоставения кораб и да се върнат в родината с разкази за него, които да плашат жестоките граждани на Англия и да вдъхновяват господин Дикенс и господин Тенисън за достигането на нови висини в сантименталното красноречие. Освен това знаеше, че тези спасители щяха да се върнат в Англия не само с разкази. Онова, което беше завладяло кораба, беше заразно като чума. Той го беше видял с очите на душата си и го беше усетил с всичките си сетива — човешки и на сиксам йеуа.

Истинските хора се развикаха радостно, когато горящите мачти рухнаха.

Всички бяха принудени да отстъпят стотина ярда назад. „Ужас“ прогаряше в леда собствения си гроб и скоро след рухването на огнените мачти с такелажа им горящият кораб пое със съскане и бълбукане към морските дълбини.

Ревът на пламъците разбуди децата и въздухът така се нагря, че всички — Безмълвната, намръщеният Асияюк, едрогърдестата Науйя, ловците, доволно ухиленият Инупиюк, дори Талириктуг — свалиха парките си и ги струпаха върху каматика.

Когато представлението приключи и корабът потъна, а слънцето се спусна към южния хоризонт и дългите им сенки се протегнаха върху сивкавия лед, те продължаваха да стоят там, да се наслаждават на издигащата се над водата пара и да се радват на горящите отломки, разпръснати по леда.

След това групата най-после потегли обратно към големия остров и лежащите зад него по-малки острови, възнамерявайки да достигне до голямата суша, преди да се приготвят за лагеруване през нощта. Дневната светлина, която остана почти до полунощ, подпомагаше похода им. Всички искаха да се махнат от леда и да се отдалечат от мястото на гибелта на кораба, преди да настъпят няколкото часа полумрак, последвани от пълната тъмнина. Дори кучетата спряха да лаят и да ръмжат и като че ли затеглиха по-силно шейната, когато преминаха през последния по-малък остров по пътя си към голямата земя. Асияюк спеше и хъркаше под завивките в шейната, но двете бебета бяха будни и готови за игра.

Талириктуг взе в лявата си ръка извиващата се като червей Канеюк, а с дясната прегърна Силна-Безмълвната през раменете. Гарван, който все още беше в прегръдките на майка си, раздразнено се опитваше да разтвори ръцете й и да я накара да го остави на леда, за да повърви сам.

Не за пръв път Талириктуг си зададе въпроса как един баща и една майка, лишени от езиците си, ще възпитават толкова вироглаво момче. След това си спомни, също не за пръв път, че сега той принадлежи на една от малкото култури в света, които не си поставят за цел да възпитават вироглавите си момчета или момичета. Гарван вече имаше в себе си инуа на някой достоен възрастен. На баща му оставаше само да чака, за да види колко достойна е тя.

Крозиъровата инуа, която продължаваше да живее и да добрува в Талириктуг, не хранеше никакви илюзии за живота, който беше нещастен, противен, скотски и кратък.

Но може би не беше задължително да е самотен.

Прегърнал Силна през раменете, опитвайки се да не обръща внимание на хрипливото хъркане на шамана, на Канеюк, която току-що беше напикала най-хубавата лятна парка на баща си, и на капризните удари и хленчове на мятащия се негов син, Талириктуг и Крозиър продължи да върви на изток по замръзналото море към сушата.