Ужас

21. Бланки

Бланки свали със зъби дясната си горна ръкавица, остави я да падне на палубата и вдигна собствената си пушка. По традиция офицерите на вахта не носеха оръжие, но капитан Крозиър беше сложил край на тази традиция с една-единствена заповед. Всеки моряк, излизащ на палубата по което и да е време на деня, трябваше да бъде въоръжен. Останал само по тънката си вълнена ръкавица, Бланки можеше да свие пръста си на спусъка, но ръката му веднага усети хапещия студ на вятъра.

Светлината, която беше изчезнала, беше от фенера на моряк Бери, който дежуреше на левия борд. Изстрелът като че ли се беше раздал вляво от зимната брезентова шатра в средата на кораба, но ледовият лоцман знаеше, че вятърът и снегът изкривяват звуците. Бланки все още виждаше светлината на фенера край десния борд, но тя подскачаше и се движеше.

— Бери? — извика той към тъмната лява половина. Почти усети как виещият вятър подхваща двете срички и ги отхвърля обратно към кърмата. — Ханфорд?

Светлината от фенера на десния борд изчезна. В ясна нощ светлината от фенера на Дейви Лийс на носа щеше да се вижда от кърмата, но тази нощ определено не беше ясна.

— Ханфорд? — Господин Бланки тръгна напред с намерението да заобиколи дългата шатра откъм левия борд, стиснал пушката в дясната си ръка, а фенера в лявата. В десния джоб на шинела му лежаха още три патрона, но той знаеше от опит колко време ще му е необходимо, за да може в този студ да ги извади и да презареди. — Бери? — извика той. — Ханфорд! Лийс! — Освен всичко останало съществуваше и опасността тримата мъже да се изпозастрелят един друг в тъмното и в бушуващата буря върху наклонената, заледена палуба, макар че той беше останал с впечатлението, че Алекс Бери вече е изпразнил оръжието си. Втори изстрел не беше последвал. Ала Бланки знаеше, че ако се появи откъм лявата страна на замръзналата шатра и Ханфорд или Лийс внезапно се покажат, за да проверят какво се е случило, изнервените мъже бяха способни да стрелят по всичко движещо се, дори и то да е фенер.

Въпреки това той продължи напред.

— Бери? — изкрещя отново Бланки, когато до поста край левия борд останаха десет ярда.

С крайчеца на окото си той зърна някакво движение сред снежните вихри — нещо, което беше твърде голямо, за да е Алекс Бери, след което се разнесе грохот, по-силен от какъвто и да било оръжеен изстрел. Втора експлозия. Залитайки, Бланки отстъпи десетина крачки към кърмата, а във въздуха се разлетяха бъчви, дървени кегове, сандъци и други предмети. Отне му няколко секунди, за да осъзнае какво се е случило: заледената брезентова шатра насред палубата внезапно беше рухнала, разпръсвайки във всички посоки стотиците фунтове натрупан върху нея лед и сняг и разпилявайки по палубата съхраняваните под нея припаси — предимно леснозапалим катран, разни материали на калафатниците и торби с пясък, с който посипваха снега, нарочно натрупан върху палубата за топлоизолация, — а долната рея на гротмачтата, която преди повече от година беше завъртяна така, че да сочи към носа и кърмата, за да се използва като покривна греда за шатрата, с грохот се стовари върху главния люк и трапа.

Бланки и останалите трима вахтени просто нямаше как да се спуснат в жилищната палуба, а мъжете долу нямаше как да излязат навън, за да разследват експлозията на палубата, не и след като люкът беше блокиран от цялата тежест на платната, снега и реята. Ледовият лоцман знаеше, че хората в кораба скоро ще изтичат при носовия люк, който бе затворен през зимата, и ще започнат да разковават дъските, с които беше запечатан, но това щеше да отнеме време.

„Дали ще сме живи, когато се изкачат тук горе?“ — зачуди се Бланки.

Като се стараеше да се движи колкото се може по-внимателно по покрития с пясък отъпкан сняг, който покриваше наклонената палуба, Бланки заобиколи купчината отломки в задната част на рухналата шатра и продължи напред по тясната пътека покрай десния борд.

Пред него се появи някаква фигура.

Без да отпуска лявата си ръка, в която държеше високо фенера, Бланки вдигна пушката, притиснал пръст към спусъка, готов за стрелба.

— Ханфорд! — възкликна той, когато зърна бледото петно на лицето на мъжа сред тъмната маса от връхни дрехи и шалове. Уелската перука на мъжа беше в безпорядък. — Къде ти е фенерът?

— Изпуснах го — отвърна морякът. Мъжът беше без ръкавици и трепереше неудържимо. Той се приближи до Томас Бланки, сякаш ледовият лоцман беше източник на топлина. — Изпуснах го, когато онази твар събори реята. Фенерът падна в снега и угасна.

— Как така „онази твар събори реята“? — попита настоятелно Бланки. — Нито едно живо същество не би могло да събори реята на грота.

— Но то го направи! — отвърна Ханфорд. — Чух Бери да стреля. След това той извика нещо. После фенерът му угасна. Тогава видях как нещо… голямо, нещо много голямо… скочи върху реята и всичко се срути. Опитах се да стрелям по тварта, докато беше върху мачтата, но пушката ми засече. Оставих я облегната на релинга.

„Скочило е върху реята?“ — помисли си Бланки. Въртящата се рея на гротмачтата се намираше на височина от дванайсет фута над палубата. Нищо не би могло да скочи върху нея. И след като гротмачтата беше цялата заледена, нищо не би могло и да се изкатери до нея. На глас той произнесе:

— Трябва да намерим Бери.

— Нищо на света не може да ме накара да отида до левия борд, господин Бланки. Можете да ме докладвате и да накарате заместник-боцмана Джонсън да ми удари петдесет камшика, но в никакъв случай няма да отида там, господин Бланки. — Зъбите на Ханфорд тракаха толкова силно, че думите му едва се разбираха.

— Успокой се — сопна му се Бланки. — Никого няма да докладвам. Къде е Лийс?

От удобната си позиция на десния борд Бланки би трябвало да може да види фенера на Дейвид Лийс, но носът беше тъмен.

— Фенерът му угасна по същото време, когато аз изпуснах моя — реч Ханфорд, тракайки със зъби.

— Върви си вземи пушката.

— Не мога да се върна там, където… — започна Ханфорд.

— Проклет да си! — изрева Томас Бланки. — Ако не си вземеш пушката още в тази шибана минута, петдесет удара с камшик ще са най-малкото шибано нещо, за което да се притесняваш, Джон Ханфорд! А сега тръгвай!

Ханфорд тръгна. Бланки го последва, без да обръща гръб на срутената шатра насред кораба. Сред сипещия се сняг фенерът осветяваше сфера с диаметър около десет фута. Ледовият лоцман продължаваше да държи фенера и пушката вдигнати. Ръцете му бяха много уморени.

Ханфорд се опита да издърпа пушката си от снега с явно вцепенените си от студа пръсти.

— Къде са ти ръкавиците, човече? — сопна му се Бланки.

Морякът не можеше да му отговори, защото зъбите му тракаха твърде силно.

Бланки остави пушката си на земята, блъсна ръцете на Ханфорд настрани и сам вдигна оръжието му. Почисти цевта от снега, пречупи приклада и подаде пушката на Ханфорд. В края на краищата му се наложи да я тикне под мишницата му, за да може морякът да я подпре върху двете си измръзнали ръце. Бланки пъхна собствената си пушка под мишницата, откъдето можеше бързо да я извади, измъкна един куршум от джоба на шинела си и зареди оръжието на Ханфорд.

— Ако се появи нещо, по-голямо от мен или Лийс — изкрещя той в ухото на Ханфорд, надвиквайки воя на вятъра, — прицели се и натисни тоя спусък, дори ако се наложи да го направиш с шибаните си зъби.

Ханфорд намери сили да кимне.

— Аз ще отида отпред, за да намеря Лийс и да му помогна да отвори предния люк — каза Бланки. В носовата част на палубата, сред тъмната купчина от заледени платна, нападал сняг, начупени рейки и разпилени палети, не се забелязваше никакво движение.

— Не мога… — започна Ханфорд.

— Просто не мърдай от мястото си — сопна му се Бланки и остави фенера на земята до уплашения мъж. — Гледай да не ме застреляш, когато се върна с Лийс, защото се заклевам в Бог, че призракът ми ще те преследва, докато не умреш, Джон Ханфорд.

Морякът кимна с пребледняло лице.

Бланки тръгна към носа. След около десетина крачки той се озова извън кръга от светлина, но очите му не успяха да се адаптират към тъмнината. Твърдите снежинки го удряха в лицето като сачми. Засилващият се вятър над главата му свистеше сред малкото въжета и ванти, които бяха оставили по местата им през безкрайната зима. Тук беше толкова тъмно, че Бланки трябваше да държи пушката си в лявата ръка — върху която все още имаше ръкавица, — докато с дясната опипваше заледения релинг. Доколкото успяваше да види, реята на гротмачтата откъм носовата страна на кораба също беше паднала.

— Лийс! — извика той.

Огромна фигура, която изглеждаше смътно бяла сред бушуващия сняг, се надигна от купчината отломки и го накара да спре на място. Ледовият лоцман не можеше да каже дали съществото е бяла мечка или татуиран демон, както и не можеше да разбере в тъмното дали се намира на десет фута пред него или на трийсет, но знаеше със сигурност, че напълно е блокирало пътя му към носа.

След това създанието се изправи на задните си крака.

Бланки виждаше само неясния грамаден силует — за размерите му можеше да съди единствено по това, че туловището го засланяше от снежните вихри, — но морякът знаеше, че е огромно. Малката триъгълна глава, ако онова нещо горе, в тъмното, наистина беше глава, се издигаше доста над мястото, където доскоро бяха стърчали реите. В тази бяла триъгълна глава като че ли се забелязваха две тъмни дупки — очи? — но те се намираха на поне четиринайсет фута над палубата.

„Невъзможно“ — помисли си Томас Бланки.

Създанието пристъпи към него.

Бланки прехвърли пушката си в дясната ръка, опря приклада в рамото си, подхвана ложата с облечената си в ръкавица ръка и стреля.

При проблясъка и експлозията от искри, ледовият лоцман успя за части от секундата да зърне черните, мъртви, безчувствени очи на акула, взиращи се в него — не, това изобщо не бяха очи на акула, осъзна в следващия миг той, заслепен от блясъка на изстрела, а два абаносови кръга, които бяха по-страховито злобни и интелигентни дори от черните очички на акула, — и безжалостния, неподвижен поглед на хищник, виждащ в него само храна. Тези бездънни черни очи се намираха високо над него, над рамене, които бяха по-широки от разперените ръце на Бланки и които започнаха да се приближават към него, когато грамадната фигура се наведе напред.

Бланки запрати пушката към създанието — нямаше време да презареди — и се хвърли към въжетата.

Само благодарение на четирийсетгодишния си опит в морето ледовият лоцман успя да налучка точното място, където се намираха заледените въжета, без дори да се опитва да ги открие в тъмнината и бушуващата снежна буря. Той се вкопчи в тях с разкривените пръсти на дясната си ръка, която не беше облечена в ръкавица, разметна крака и намери с ботушите си възлите, издърпа със зъби ръкавицата на лявата си ръка и започна да се катери нагоре, висейки почти с главата надолу от вътрешната страна на косо спускащите се към палубата въжета.

На шест инча под краката и задника му нещо разцепи въздуха с мощта на двутонен таран, залюлян с пълна сила. Бланки чу как три дебели отвесни въжета изпукаха, скъсаха се — не може да бъде! — и излетяха нагоре, като едва не го събориха на палубата.

Той успя да се задържи. Уви левия си крак около онези въжета, които бяха останали здрави, намери опора върху заледения такелаж и започна да се изкачва още по-нагоре, без да спира и за миг. Томас Бланки се катереше като маймунка, както се беше катерил на дванайсетгодишна възраст, когато смяташе, че мачтите, платната, въжетата и горният такелаж на тримачтовия военен кораб, на който служеше като юнга, са били създадени от Нейно величество единствено за негово развлечение.

Вече се беше изкачил на двайсет фута и почти достигаше височината на втората рея — която все още стоеше под прав ъгъл спрямо дължината на кораба, — когато тварта под него отново удари по въжетата в основата на гротмачтата, изкъртвайки от релинга дърво, шпилки и пирони, лед и парчета желязо.

Плетеницата от въжета се люшна към гротмачтата. Бланки знаеше, че ударът ще го събори и ще го запрати надолу, право към лапите и зъбите на чудовището. И макар че все още не виждаше нищо в тъмнината по-далеч от пет фута, ледовият лоцман се хвърли към реята.

Замръзналите му пръсти се вкопчиха в дървото и висящите от него въжета, като същевременно единият му крак успя да намери въже, върху което да стъпи. Бланки знаеше, че катеренето по вантите става най-добре на бос крак, но не и тази вечер.

Той се прехвърли върху втората рея, намираща се на повече от двайсет и пет фута над палубата, вкопчи се в заледеното дъбово дърво с ръце и крака, както уплашен ездач се вкопчва в коня си, и трескаво започна да търси опора върху хлъзгавите ванти.

При нормални обстоятелства, дори в тъмнина, при вятър, снеговалеж и буря, всеки истински моряк може да се изкатери на още шейсет фута нагоре по такелажа, докато не стигне до салинга, откъдето да крещи обиди към обезкуражения си преследвач, както някое изкатерило се на високо дърво шимпанзе хвърля надолу плодове или изпражнения от абсолютно безопасното си място. Но в тази декемврийска нощ на КНВ „Ужас“ нямаше такелаж до салинга. Тук горе нямаше абсолютно безопасно място, където да може да се избяга от същество с невероятна сила, способно да счупи реите на гротмачтата.

Година по-рано, през септември, Бланки беше помагал на Крозиър и старшината на марса Хари Пеглър, докато подготвяха „Ужас“ за презимуване за втори път през тази експедиция. Работата не беше лесна, не беше и безопасна. Те свалиха и прибраха под палубата реите и бягащия такелаж. След това изключително внимателно свалиха брамстенгите и стенгите — изключително внимателно, защото и при най-малката грешка при работата с лебедката или при объркване на въжетата тежките мачти можеха да пропаднат през горната палуба, жилищната палуба и третата палуба и да пробият обшивката на кораба като гигантско копие. Случвало се беше заради подобни грешки да потъват кораби. Но ако рангоутът останеше по местата си, през продължителната зима щеше да се натрупа твърде много лед. Ледените шушулки щяха да представляват непрекъсната опасност за вахтените или останалите работещи по палубата и долния такелаж, а и тежестта им беше способна да преобърне кораб.

Когато на палубата останаха само трите пръта на долните части на мачтите — гледка, която за моряка е не по-малко грозна, отколкото човек с ампутирани крайници за художник, — Бланки продължи да помага, наглеждайки разхлабването на вантите и останалия такелаж; твърде натегнатите платна и въжета просто нямаше да успеят да издържат тежестта на толкова много сняг и лед. Дори лодките на „Ужас“ — двата големи велбота и двата по-малки катера, както и капитанският скиф, пинасите, яловете и шлюпките, общо десет на брой — бяха свалени, преобърнати с дъната нагоре, завързани, покрити и складирани върху леда.

Сега Томас Бланки се намираше на втората рея на гротмачтата, на двайсет и пет фута над палубата, и отгоре оставаше само още една рея, като всички въжета към нея бяха обрасли с дебела ледена кора. Самата гротмачта представляваше дебел леден стълб, посипан с допълнителен пласт сняг. Ледовият лоцман възседна реята и се взря напрегнато надолу в тъмнината и снега. Там цареше пълен мрак. Или Ханфорд беше угасил фенера, който Бланки му беше дал, или някой му го беше угасил. Бланки предположи, че мъжът или се спотайва в тъмното, или е мъртъв; и в двата случая не можеше да разчита на помощ от него. Вкопчен в реята, Бланки погледна наляво и видя, че на носа, където дежуреше Дейвид Лийс, също не се вижда никаква светлина.

Бланки се взря напрегнато надолу, опитвайки се да види по-добре съществото, но там не се забелязваше особено движение — едно разкъсано платно плющеше в тъмното, бурета се въргаляха върху палубата, по леда се плъзгаха палети — и всичко, което можеше да различи, беше някаква тъмна маса, влачеща се към гротмачтата, отблъсквайки от пътя си двеста и тристафунтовите бурета, пълни с пясък, с такава лекота, сякаш бяха порцеланови вази.

„Не може да се изкатери по гротмачтата“ — помисли си Бланки. Усещаше студа на реята, проникващ до краката, гърдите и чатала му. Пръстите на ръцете му, облечени само в тънките вълнени ръкавици, започваха да измръзват. Беше загубил някъде уелската перука и вълнения шал. Опитваше се да чуе звука от избиването на клиновете на предния люк и отварянето му, да чуе викове и да види светлината на фенери, когато на палубата се появеше спасителният отряд, но носът на кораба си оставаше тих и тъмен, скрит от снежната вихрушка. „Да не би по някакъв начин да е успяло да блокира предния люк? Поне не може да се изкатери по грота. Нищо с такива размери не може да се катери като хората. Нито пък бялата мечка — ако изобщо е бяла мечка — има опит в катеренето.“

Съществото започна да се катери по отслабената гротмачта.

Бланки усещаше вибрациите, когато то забиваше ноктите си в дървото. Чуваше шляпането му, стърженето и грухтенето… плътно, басово грухтене… докато то се изкачваше.

„То се изкачва.“

Тварта сигурно беше стигнала до отчупените остатъци от първата рея, като просто беше вдигнала предните си лапи над главата. Бланки се взря в тъмнината и беше сигурен, че успя да зърне косматата, мускулеста маса, изкачваща се с главата напред; гигантските предни лапи — или ръце — с дължината на човешки ръст вече бяха подминали първата рея и се забиха по-нависоко в мачтата, докато мощните задни крака с дълги нокти бяха намерили опора върху отчупените краища, останали от реята.

Бланки бавно пропълзя по заледената рея, обгърнал здраво с ръце и крака тресящия се от вятъра хоризонтален прът с дебелина десет инча, както страстен любовник обгръща обекта на своята страст. Върху обърната към носа част от реята се бяха натрупали нови два инча сняг, под които се криеше ледът. Всеки път, когато му се удаваше възможност, Бланки използваше въжетата за опора.

Огромният звяр, който се катереше по гротмачтата, беше достигнал до реята на Бланки. Поглеждайки през рамо, ледовият лоцман можеше да види масивната му фигура, но дори тогава различаваше тварта само като огромна бледна празнота, поглъщаща част от мачтата.

Внезапно реята се разтърси от толкова силен удар, че Бланки буквално излетя във въздуха, а после се стовари обратно, натъртвайки болезнено тестисите и корема си, а от удара му секна дъхът. Ако не се беше вкопчил здраво с ръцете си в дървения прът, а десният му крак не се беше омотал здраво във въжетата, висящи от реята, Бланки щеше да падне. Чувстваше се така, сякаш някакъв кон, направен от желязо, го е подхвърлил на два фута във въздуха.

Последва нов удар, след който Бланки сигурно щеше да полети надолу в мрака от трийсет фута височина, ако не се беше подготвил за него, вкопчвайки се с всички сили в реята. Но вибрациите бяха толкова силни, че измръзналите пръсти на мъжа се изпуснаха и той се залюля безпомощно под заледената рея, омотан във въжетата и със заплетен в тях крак. Тъкмо успя да се изкатери обратно на реята и последва третият, най-мощен удар. Ледовият лоцман чу пропукването, усети как масивната рея започна да се накланя и осъзна, чу му остават само секунди, преди реята, вантите, въжените стълби и диво клатещите се въжета да се стоварят от двайсет и пет фута височина върху насмолената палуба и пръснатите върху нея отломки.

Бланки направи невъзможното. Първо се изправи на колене върху клатещата се, пукаща, наклонена и заледена рея, после се вдигна на крака, размахвайки комично и нелепо ръце в опит да запази равновесие във виещия вятър, и скочи в тъмнината с разперени крака и ръце с надеждата, че някоя от висящите стълби ще бъде — може да бъде — трябва да бъде някъде там, като се имат предвид наклонът на кораба към носа, виещият вятър, блъскащият се в тънките въжета сняг и възможното влияние на вибрациите от продължаващите удари на създанието върху втората рея на гротмачтата.

Ръцете на ледовия лоцман пропуснаха самотния шкот, поклащащ се в тъмното. Шкотът се удари в замръзналото му лице и докато падаше, Томас Бланки все пак успя да се хване за него, плъзна се още около шест фута надолу и започна трескаво да се издърпва нагоре към третата и последна рея на скъсения грот, намираща се на по-малко от петдесет фута над палубата.

Създанието отдолу изрева. Последва грохотът на стоварващата се върху палубата втора рея заедно с целия й такелаж. Още по-силно от него прозвуча ревът на чудовището, което се беше вкопчило в гротмачтата.

Този шкот представляваше обикновено въже, каквито обикновено висят на осем ярда от гротмачтата. Беше предназначено за бързо спускане от салинга или горните реи, не за изкачване. Но Бланки успя да се изкатери по него. Макар че въжето беше заледено и се мяташе под поривите на вятъра, а Томас Бланки вече не чувстваше пръстите на дясната си ръка, той се катереше като четиринайсетгодишен мичман, забавляващ се заедно с останалите младежи след вечеря в тропическа нощ.

Не успя да се изкатери върху най-горната рея, която беше покрита с твърде дебел пласт лед, но намери увисналите под нея заледени въжета и се прехвърли върху тях от шкота. Ледът се пропука и парчета от него полетяха към палубата. На Бланки му се стори — или много силно се надяваше да е така, — че чува скърцане и удари откъм носа, сякаш Крозиър и останалите моряци се опитваха да си пробият с брадви път през закования преден люк.

Вкопчен като паяк в замръзналите въжета, Бланки погледна надолу и вляво. Или вихрушката беше утихнала, или очите му бяха привикнали с тъмнината, а може би и двете. Той виждаше грамадното чудовище. То продължаваше да се катери упорито към третата и последна рея. Фигурата му изглеждаше толкова огромна на гротмачтата, че изглеждаше като голяма котка, катереща се по ствола на младо дърво. Само дето, помисли си Бланки, тварта, естествено, нямаше нищо общо с котка, като се изключи единствено фактът, че се катереше, забивайки ноктите си дълбоко в леда и укрепената с железни скоби дебела дъбова мачта, която не биха могли да пробият дори снаряди среден калибър.

Бланки се придвижваше бавно по въжетата към края на реята. Ледът се трошеше под краката му и караше замръзналите въжета и платна да скърцат като колосан муселин.

Гигантската фигура достигна нивото на третата рея. Бланки почувства как дървото и въжетата завибрираха и се изкривиха, когато масивното същество прехвърли върху тях част от теглото си. Представяйки си как предните крака на чудовището обхващат много по-тънката трета рея и как лапата му с размера на човешки гръден кош нанася удар върху нея, Бланки започна да се придвижва още по-бързо. Той вече се намираше на почти четирийсет фута от мачтата, почти извън границите на палубата, тъмнееща се на петдесет фута под краката му. Ако някой моряк, занимаващ се с платната, паднеше от това място, щеше да се озове в морето. А ако паднеше Бланки, щеше да се стовари върху намиращото се на повече от шейсет фута под него ледено поле.

Главата и раменете на Бланки внезапно се омотаха в нещо — мрежа или паяжина, беше попаднал в капан — и в първия момент той едва не се разкрещя. После разбра какво е това — прикрепените към върха на гротмачтата въжета, обикновено свързващи релинга със салинга на втората рея, които през зимата се използваха от работните екипи за къртенето на напластилия се лед. Въжетата от такелажа на десния борд бяха — невъобразимо как — изтръгнати от многобройните скоби по релинга и палубата с два удара на гигантската лапа. Те бяха покрити с толкова дебел пласт лед, че местата, където се преплитаха, бяха придобили свойствата на платна и подхванати от вятъра, бяха отлетели далеч от десния борд на кораба.

Бланки отново реагира, без да се замисли. Да размишлява върху следващото си действие, намирайки се на шейсет и повече фута над леда, би означавало да се разубеди да го извърши.

Той скочи от проскърцващите ванти върху полюляващите се въжета.

Както и беше очаквал, под тежестта на тялото му въжетата полетяха обратно към грота. Той премина на един фут разстояние от огромното космато създание. В тъмнината беше трудно да различи нещо друго освен очертанията на ужасната фигура, но триъгълната глава, която имаше размерите на торса на Томас Бланки, се обърна рязко върху шията си, твърде дълга и гъвкава, за да принадлежи на същество от този свят, и зъбите, по-дълги от вцепенените пръсти на Бланки, гръмко изщракаха във въздуха точно когато мъжът прелиташе покрай него. Ледовият лоцман усети дъха на чудовището — хищнически дъх на гнило месо, съвсем различен от рибешката воня, лъхаща от устата на полярните мечки, които бяха убивали и одирали върху леда. Това беше горещата смрад на разлагаща се човешка плът, примесена със сяра, топла като силната въздушна струя, изригваща при отварянето на плочата на парния котел.

В този момент Томас Бланки осъзна, че всички моряци, които мислено бе наричал суеверни глупаци, всъщност бяха прави; тази твар от ледовете беше не по-малко демон или бог, отколкото бе животно от плът, кръв и бяла козина. Създанието беше сила, с която трябваше да се примирят, или да я боготворят, или просто да бягат от нея.

Прелитайки над средната част на палубата, той очакваше, че въжетата ще се закачат за остатъците от реите или ще се заплетат във въжетата от такелажа на левия борд — тогава на съществото щеше да му остане само да го придърпа към себе си като голяма риба, попаднала в рибарска мрежа, — но силата на инерцията, придадена им от тежестта на тялото му, и въртеливото им движение го запратиха на петнайсет и повече фута встрани, отляво на гротмачтата.

Сега въжетата се канеха да се залюлеят в обратната посока и да отнесат Бланки право в лявата предна лапа на чудовището, която той виждаше да се протяга сред тъмнината и снежната виелица.

Бланки се извъртя, прехвърляйки цялата си тежест в посока към носа на кораба, и почувства как неповратливите откъснати въжета променят посоката си на движение, след което освободи двата си крака и започна диво да ги размята, опитвайки се да достигне третата рея откъм левия борд.

Левият му ботуш успя да я докосне, докато Бланки прелиташе над нея. Подметката му се плъзна по леда и отлетя нататък, но когато въжетата се люшнаха в обратната посока, към кърмата, двата му ботуша намериха заледената рея и той се оттласна от нея с цялата енергия, която беше останала в краката му.

Оплетената мрежа от въжета премина обратно покрай мачтата, но този път се отклони в посока към кърмата. Краката на Бланки продължаваха да вършеят във въздуха на петдесет фута над разрушената шатра и складовете и когато въжетата се люшнаха отново към гротмачтата и очакващото го там чудовище, той се притисна колкото бе възможно по-плътно към тях.

Ноктите разсякоха въздуха на пет инча от гърба му. Макар и изпълнен с ужас, Бланки не можа да не се възхити — той знаеше, че оттласкването с крака го беше отнесло на почти десет фута от грота. Съществото сигурно беше забило ноктите на дясната си лапа — или ръка — в самата мачта и увисвайки във въздуха, беше замахнало към него с огромната ли лява ръка.

Но го бе пропуснало.

Нямаше да пропусне втори път, когато Бланки се люшнеше обратно към центъра.

Той се вкопчи в крайното въже и започна да се спуска надолу с бързината, с каквато се спускаше по обикновените въжета; безчувствените му пръсти се разраняваха при преминаването през местата, където въжетата се преплитаха, имаше опасност да се изпусне от такелажа и да полети надолу в тъмнината.

Въжетата бяха достигнали връхната точка на своята дъга — някъде отвъд релинга на десния борд — и се канеха да се люшнат в обратна посока.

„Все още съм твърде нависоко“ — помисли си Бланки, когато плетеницата от въжета над главата му се засили обратно към гротмачтата.

Съществото с лекота улови такелажа в момента, когато той достигна средата на кораба, но Бланки вече се намираше на двайсет фута под третата рея и продължаваше да се спуска надолу, захващайки се със замръзналите си ръце за преплитащите се въжета.

Тварта започна да придърпва цялата гигантска мрежа от въжета към себе си.

„Мамка му, това е гадно“ — успя да си помисли Томас Бланки, когато тежащият тон или тон и половина заледен такелаж заедно с висящото на него човешко същество започна да се издига нагоре с лекотата, с която рибарят издърпва от водата мрежата с улов.

Ледовият лоцман направи онова, което беше планирал в последните десет секунди от полета си към гротмачтата: плъзна се надолу по въжетата, като същевременно започна да се клати с всички сили напред-назад — представяйки си, че е момче, люлеещо се на въже, — като всеки път достигаше все по-надалеч встрани, докато съществото на мачтата продължаваше да го издърпва нагоре. Колкото и бързо да се спускаше, такелажът се издигаше нагоре със същата скорост. Бланки щеше да достигне края на въжетата тъкмо когато съществото го издърпа при себе си, и пак щеше да се намира на петдесет фута над палубата.

Но засега му оставаше достатъчно дълго въже, за да може да се залюлее на разстояние двайсет фута към десния борд. Той затвори очи и отново си представи, че е момче, люлеещо се на въже.

На по-малко от двайсет фута над главата му се разнесе предупреждаващо изкашляне. Последва силно дръпване и въжетата заедно с Бланки се издигнаха с още пет или осем фута нагоре.

Без да знае дали се намира на двайсет фута над палубата или на четирийсет и пет, мислейки само за това да не изпусне момента, в който се намира максимално близо до десния борд, Бланки се завъртя заедно с въжетата, оттласна се с крака от тях и полетя във въздуха.

Падането му се стори безкрайно.

Първата му задача беше да се извърти във въздуха, за да не се приземи на глава, по гръб или върху корема си. Ледът нямаше да е еластичен — нито пък релингът или палубата, — но той не можеше да направи нищо повече. Ледовият лоцман знаеше, че животът му зависи изцяло от елементарната Нютонова аритметика; Томас Бланки се беше превърнал в дребен проблем от областта на балистиката.

Той предусети, че релингът на десния борд ще премине на шест фута от главата му и успя точно навреме да се свие на кълбо и да приготви ръцете и краката си, преди долната част на тялото му да се вреже в снежно-ледения склон, спускащ се като рампа от повдигнатия под натиска на леда „Ужас“. При скока си на сляпо ледовият лоцман беше успял да направи възможно най-точните изчисления, опитвайки се да се приземи извън твърдата като цимент ледена пътека, по която хората слизаха и се качваха на кораба, и същевременно да избегне заснежените купчини на спасителните лодки, лежащи подредени и завързани под замръзналите платна и затрупани от три фута сняг.

Приземи се върху снежния наклон в началото на ледената рампа, точно зад затрупаните със сняг лодки. От силния удар му секна дъхът. Нещо се скъса или се счупи в левия му крак — Бланки намери време за една бърза молитва към който и да е бог, останал буден тази нощ, това да е скъсан мускул, а не счупена кост — и се затъркаля надолу по дългия, стръмен склон, ругаейки и крещейки от болка, създавайки своя малка снежна вихрушка в силната буря, бушуваща около кораба.

Бланки се спря на около трийсет фута от кораба и остана да лежи по гръб върху покритото със сняг заледено море.

Бързо направи оценка на състоянието си. Ръцете му не бяха счупени, макар да беше навехнал дясната си китка. Главата му като че ли си беше наред. Ребрата го боляха и му беше трудно да си поеме дъх, но предположи, че причината за това са по-скоро страхът и вълнението, отколкото счупени ребра. Ала левият му крак го болеше адски.

Бланки знаеше, че трябва да се изправи и да побегне… веднага… но не можеше да изпълни собствената си команда. Напълно го задоволяваше да си лежи там по гръб, разперил ръце и крака върху тъмния лед, отдавайки топлината на тялото си на леда отдолу и във въздуха наоколо, опитвайки се да възстанови дишането и мисловната си дейност.

От бака определено се чуваха човешки викове и крясъци. Близо до носа се появиха не по-широки от десет фута светлинни кръгове от фенери, осветяващи фучащия снежен вихър. После Бланки чу тежко тупване и трясък, когато демоничната твар се плъзна по мачтата върху палубата. Виковете на моряците се умножиха — в тях се долавяше тревога, макар че хората не можеха да видят ясно създанието, намиращо се зад купчината от натрошени реи, нападал такелаж и разпръснати палети. Прогърмя пушка.

Преодолявайки болката, Томас Бланки се надигна на четири крака върху леда. От тънките вълнени ръкавици не беше останало нищо и двете му ръце бяха голи. Беше и гологлав, прошарените му коси се вееха на вятъра — плитката му се беше разплела по време на упражненията върху мачтата. Той не усещаше пръстите си, лицето и крайниците, но всичко останало го болеше по един или друг начин.

Осветено от фенерите, съществото прескочи релинга на десния борд, вдигайки и четирите си крайника във въздуха, и се втурна към Бланки.

Той веднага скочи на крака и побягна към тъмнината, покрила замръзналото море и върховете на глетчерите. Подхлъзваше се, падаше, ставаше и продължаваше да тича, и едва когато се отдалечи на петдесетина ярда от кораба, осъзна, че със същия успех е можел просто да подпише смъртната си присъда.

Трябваше да остане по-близо до кораба. Трябваше да тича около покритите със сняг лодки, подредени покрай корпуса на левия борд, като междувременно вика за помощ.

Не, осъзна Бланки, тогава щеше да загине още преди да успее да си проправи път през оплетения такелаж на носа. Тварта щеше да го спипа за десет секунди.

„Защо хукнах в тази посока?“

Преди да скочи от такелажа, Бланки беше имал план. Но какъв беше той, по дяволите?

Ледовият лоцман чуваше скърцането и тропането по леда зад гърба си.

Някой, като че ли помощник-лекарят на „Еребус“ Гудсър, веднъж беше казал на него и на още няколко моряци колко бързо може да тича бялата мечка към плячката си по заледеното море — двайсет и пет мили в час ли беше? Да, поне толкова. Бланки никога не се беше славил като бърз бегач. А сега трябваше и да преодолява върховете на глетчерите и торосите, и пукнатините в леда, които успяваше да види едва когато се приближеше на няколко фута от тях.

„Затова побягнах насам. Това беше планът.“

Съществото бягаше с големи скокове след него, като избягваше същите назъбени глетчери и дебели тороси, между които тромаво лавираше Бланки. Но ледовият лоцман пъшкаше и хриптеше като спукано духало, докато огромната фигура зад него само леко сумтеше — забавлявайки се, предвкусвайки пиршеството — топуркайки приглушено с предните си лапи по леда, а всяка негова крачка се равняваше на четири или пет на Бланки.

Ледовият лоцман вече се намираше на около двеста ярда от кораба. Когато вряза дясното си рамо в един леден блок, който беше забелязал твърде късно, за да успее да го избегне, и усети как то изтръпна, Бланки изведнъж осъзна, че е бил сляп като къртица през цялото време, докато е тичал, за да спаси живота си. Фенерите на палубата на „Ужас“ бяха останали далеч назад — невероятно далеч — и той нямаше нито време, нито причина да се оглежда за тях. Те не можеха да му осигурят светлина толкова далеч от кораба и щяха само да го отвличат от онова, което правеше.

А то беше, осъзна Бланки, да тича, да заобикаля и да лавира между препятствията по запечатаната в паметта му карта на леденото поле с пукнатините и малките айсберги, простиращи се около КНВ „Ужас“ до самия хоризонт. Бланки бе имал на разположение повече от година, за да оглежда замръзналото море с всичките му неравности, тороси, айсберги и възвишения, и в продължение на няколко месеца получи възможността да се занимава със своите наблюдения при слабата светлина на арктическия ден. Дори през зимата се падаха такива часове на вахта, когато на светлината от луната и звездите и под пламъците на танцуващото северно сияние той изследваше ледените полета около кораба с професионалния поглед на ледови лоцман.

По спомените му тук, на около двеста ярда от „Ужас“, зад последния торос, през който току-що се беше прехвърлил — чуваше скоковете на чудовището на десетина ярда зад себе си, — се намираха разхвърляни хаотично парчета от айсберги, ледени късове, откъртени от по-големите им братя, скупчени в малка планинска верига от ледени блокове с размерите на селски колиби.

Сякаш разбрала накъде се е насочила обречената й плячка, невидимата фигура зад гърба му изпръхтя и увеличи скоростта си.

Твърде късно. Заобикаляйки последния от високите върхове на глетчери, Бланки се озова в айсберговия лабиринт. Тук мислената му карта вече не вършеше работа — той беше виждал миниатюрното айсбергово поле отдалеч, през далекоглед — и той се блъсна в една ледена стена в тъмното, падна по задник и запълзя напред на четири крака в снега, а през това време съществото съкрати разстоянието между тях до няколко ярда, преди Бланки да успее да си събере мисли и да си поеме дъх.

Пукнатината между два от айсбергите с големина на карети беше широка поне три фута. Бланки се устреми към нея — все така на четири крака, без да чувства голите си ръце, които му се струваха чужди и далечни, като черния лед под тях — точно когато съществото достигна процепа и замахна с гигантската си лапа към него.

Ледовият лоцман прогони от главата си всичките образи на котки и мишки, когато невероятно големите нокти изкъртиха от леда фонтан от ледени късчета на десет инча от подметките на ботушите му. Той се изправи в тясната пукнатина, падна, отново се изправи и препъвайки се, тръгна напред в почти абсолютната тъмнина.

Положението не беше добро. Леденият проход беше твърде къс — по-малко от осем фута — и водеше към открито пространство между отломките от айсберги. Бланки вече чуваше как съществото подскача и сумти, докато заобикаля ледения блок от дясната му страна. Със същия успех можеше да се намира насред игрище за крикет — пукнатината, със стени по-скоро от сняг, отколкото от лед, беше само временно убежище. Можеше да му осигури укритие само за една-две минути, докато тварта разшири отвора и се промъкне вътре. Тук беше идеалното място, където да умре.

Шлифованите от вятъра малки айсберги, които беше видял от кораба през далекогледа, се намираха… къде? Вляво от него, помисли си той.

Тръгна със залитане наляво, като избягваше ледените шипове и върховете на глетчерите, които нямаше да му свършат работа; препъна се в една пукнатина, дълбока само два фута, опита се да изкатери един нисък хълм от назъбен лед, хлъзна се надолу, започна да се изкачва отново и чу как съществото профучава покрай ледения блок и се спира на десетина фута зад него.

По-големите айсберги започваха точно зад ледения блок. Айсбергът с дупката, който беше наблюдавал през далекогледа, трябваше да се намира…

… тези ледени планини се намират денонощно в движение…

… разрушават се, издигат се отново и волю-неволю променят формата си под натиска…

… съществото се катери, забивайки ноктите си в ледения хълм зад гърба му, излиза на равното ледено плато, върху което стои и се олюлява Бланки…

Сенки. Пукнатини. Процепи. Ледени улици без изход. Нито една от тях не е достатъчно голяма, за да се плъзне в нея. Изчакване.

В малкия преобърнат айсберг от дясната му страна се виждаше дупка с височина около четири фута. Облаците леко се разтвориха и за петте секунди слаба звездна светлина Бланки успя да разгледа неравната овална форма в тъмната ледената стена.

Той се хвърли напред и се шмугна в нея, без да знае дали леденият тунел е дълбок десет ярда или десет инча. Не успя да се побере в отвора.

Пластовете зимно облекло — вълнените дрехи и шинелът — го правеха твърде обемист.

Бланки бързо свали дрехите си. Тварта беше преодоляла и последния склон и се изправи на задните си крака зад гърба му. Ледовият лоцман не можеше да я види — дори не се обърна да погледне, страхувайки се да не изгуби ценно време, — но почувства как съществото се надига.

Без да се обръща, ледовият лоцман хвърли тежкия си шинел и останалите вълнени дрехи колкото се може по-бързо назад, към чудовището.

Разнесоха се изненадано сумтене и воня на сяра — последвани от звук на раздирани с нокти дрехи, които в следващия миг бяха захвърлени надалече в ледения лабиринт. Но отвличащата маневра беше спечелила на Бланки няколко секунди.

Той отново се хвърли към ледената дупка.

Раменете му едва успяха да се поберат. Ботушите му се хлъзгаха, но най-накрая намериха опора. Той драскаше отчаяно с пръсти по леда, опитвайки се да се захване някъде и да се издърпа навътре.

Бланки беше успял да проникне само на четири фута в дупката, когато тварта се опита да го измъкне. Първо откъсна десния му ботуш и част от стъпалото му. Ледовият лоцман почувства как ноктите се забиват в плътта му и си помисли — надяваше се, — че единственото откъснато е петата му. Нямаше как да разбере. Задъхвайки се, преодолявайки внезапната остра болка, пронизала крака му въпреки неговата вкочаненост, той продължи да забива нокти в леда, да се гърчи и да се промъква все по-надълбоко в дупката.

Леденият тунел се стесняваше все повече и повече.

Огромните нокти загребаха леда и раздраха левия му крак, откъсвайки плът от същото място, което Бланки беше наранил при падането си от мачтата. Той усети миризмата на собствената си кръв; съществото сигурно също я беше усетило, защото за миг спря да копае и изрева.

Ревът му отекна оглушително в ледения тунел. Раменете на Бланки се бяха заклещили, той не можеше да продължи напред, а знаеше много добре, че задната половина на тялото му все още се намира в обхвата на чудовището. То отново изрева.

Звукът накара сърцето и тестисите на Бланки да се свият, но не успя да го вцепени. Използвайки няколкото секунди отсрочка, ледовият лоцман се върна малко назад, където тунелът беше по-широк, промуши ръцете си напред, оттласна се с колене от леда с всичките си останали сили и раздирайки от раменете си ризата заедно с кожата, се промъкна през отвора в леда, който не беше подходящ за човек дори с неговите средни размери.

От другата страна на стеснението тунелът се разширяваше и се спускаше надолу. Бланки се плъзна напред по корем върху леда, допълнително улеснен от собствената си кръв, която намаляваше триенето. Остатъците от облеклото му бяха станали на парцали. Той усещаше пронизващия студ на леда със стегнатите си коремни мускули и свития скротум.

Съществото изрева за трети път, но този път ужасният звук като че ли прозвуча на няколко фута по-далеч.

В последния момент, точно преди да излети навън, Бланки реши, че всичките му усилия са били напразни. Тунелът — който най-вероятно се беше образувал при топенето на леда още преди много месеци — преминаваше през малкия айсберг и сега отново го изхвърляше върху леденото поле. Изведнъж той се озова легнал по гръб под звездите. Можеше да помирише кръвта си и да почувства как тя се стича върху току-що навалелия сняг. Можеше да чуе и тропота на чудовището, което обикаляше около айсберга, първо отляво, след това отдясно, нетърпеливо да се добере до него, уверено, убедено, че влудяващата миризма на кръвта ще го отведе право при плячката му.

Ледовият лоцман беше твърде тежко ранен и твърде изтощен, за да продължи да пълзи. Да става каквото ще става и дано богът на моряците изпрати в ада това шибано създание, което искаше да го изяде. Последната молитва на Бланки беше някоя от костите му да заседне в гърлото на отвратителната твар.

Измина още цяла минута и прозвучаха още половин дузина ревове — като всеки следващ беше по-силен и по-раздразнен от предишния и всеки звучеше от различни места в обграждащия го мрак, — преди Бланки да осъзнае, че съществото не може да се добере до него.

Той лежеше на открито под звездите, но всъщност се намираше в малка ледена кутия, не по-голяма от пет на осем фута — оградено място, създадено поне от три дебели айсберга, които се бяха скупчили един към друг под натиска на леденото море. Единият от наклонените айсберги беше надвиснал над него като падаща стена, но въпреки това Бланки можеше да вижда звездите. Освен това той виждаше и звездната светлина, проникваща през два вертикални процепа в противоположните ъгли на ледения ковчег — виждаше и грамадната сянка на хищника, която скриваше светлината от другия край на отворите, само на петнайсетина фута от него, — но процепите между айсбергите не бяха по-широки от шест инча. Тунелът, през който беше пропълзял Бланки, беше единственият път дотук.

Чудовището продължи да реве и да крачи наоколо още десетина минути.

Томас Бланки се надигна и седна, облягайки разранените си рамене и гръб на леда. Връхните му дрехи ги нямаше, а панталоните, двата пуловера, вълнените и памучните ризи и вълнената фланелка представляваха просто окървавени парцали и той се приготви да замръзне до смърт.

Чудовището не си тръгваше. То крачеше около кутията, създадена от трите айсберга, като изнервен хищник в някоя от модерните нови зоологически градини в Лондон. Но всъщност Бланки беше онзи, който беше затворен в клетката.

Ледовият лоцман знаеше, че дори звярът да си отиде като по чудо, той нямаше нито енергията, нито волята да изпълзи обратно през тесния тунел. А дори и по някакъв начин да успееше да се измъкне през него, щеше да се озове под лунната светлина — луната тъкмо се беше появила иззад кълбящите се облаци и озаряваше айсбергите с мека, синкава светлина. И даже да успееше да премине с пълзене осеяното с айсберги поле, следващите триста ярда до кораба бяха невъзможно за изминаване разстояние. Той вече не усещаше тялото си и не можеше да помръдне краката си.

Бланки зарови измръзналия си задник и голите си крака по-дълбоко в снега — топлината се задържаше по-дълго тук, където не духаше вятър — и се зачуди дали другарите му от „Ужас“ някога ще го намерят. Защо изобщо да го търсят? Той беше просто поредният моряк, отвлечен от тварта от ледовете. Поне изчезването му нямаше да принуждава капитана да завлича поредния труп — или част от труп, разточително увит в напълно годен брезент за платна — долу в Стаята на мъртъвците.

Откъм тунела и пукнатините се разнесоха нов рев и шумове, но Бланки не им обърна никакво внимание.

— Майната ти на теб и на оная дяволска самка, от която си се пръкнал — промърмори ледовият лоцман през безчувствените си, замръзнали устни. А може би изобщо не беше проговарял. Той осъзна, че измръзването до смърт — дори придружено от кървене до смърт, въпреки че част от кръвта, изтичаща от многобройните му рани и разкъсвания, вече беше замръзнала — изобщо не болеше. Всъщност дори беше съпроводено със спокойствие… с умиротворение. Чудесен начин да…

Бланки осъзна, че през процепите и тунела прониква светлина. Съществото използваше фенери и факли, за да го примами навън. Но той нямаше да се хване на този стар трик. Щеше да си седи безмълвно, докато светлината не се махнеше, докато окончателно не потънеше в спокойния, вечен сън. Нямаше да достави на тази твар удоволствието да го чуе как говори след продължителния им мълчалив дуел.

— Дявол да го вземе, господин Бланки! — прогърмя басовият глас на капитан Крозиър в горния край на тунела. — Ако сте вътре, отговорете, по дяволите, или просто ще ви оставим тук.

Бланки примигна. Или по-точно се опита да примигне. Миглите и клепачите му бяха замръзнали. Беше ли това поредната примамка и военна хитрост на демоничното същество?

— Насам — изграчи той. След което повтори, този път по-силно: — Насам!

Минута по-късно през дупката на тунела се подаде главата на помощник-калафатника Корнилиъс Хики, един от най-дребничките мъже на „Ужас“. Той носеше фенер. Бланки си помисли замаяно, че все едно наблюдава раждането на някакво джудже със суесто лице.

Накрая се наложи и четиримата лекари да се съберат около него.

От време на време Бланки излизаше от приятната мъгла, в която се беше потопил, за да види как напредват нещата. Понякога върху него работеха лекарите от собствения му кораб — Педи и Макдоналд, — а понякога тези от „Еребус“, Стенли и Гудсър. Понякога само един от четиримата сечеше или режеше, или бинтоваше, или шиеше. Бланки искаше да каже на Гудсър, че когато си наумят, полярните бели мечки могат да тичат много по-бързо от двайсет и пет мили в час. Но пък дали съществото беше полярна бяла мечка? Бланки се съмняваше в това. Полярните бели мечки бяха земни същества, а онази твар се беше появила от другаде. Ледовият лоцман Томас Бланки изобщо не се съмняваше в това.

В края на краищата се оказа, че броят на жертвите не е толкова голям. Никак даже.

Джон Ханфорд изобщо не беше докоснат. След като Бланки го беше оставил заедно с фенера, мъжът, който дежуреше на десния борд, беше угасил светлината и беше напуснал кораба, за да се скрие до левия му борд, докато съществото се катереше по мачтите, за да хване ледовия лоцман.

Александър Бери, когото Бланки смяташе за мъртъв, беше намерен под падналата шатра, сред разпръснатите бурета, точно на мястото, където беше стоял на пост, когато създанието се беше появило на борда и беше потрошило целия хоризонтален рангоут от носа до кърмата. Бери беше отнесъл сериозен удар по главата и не си спомняше нищо от случилото се през тази нощ, но Крозиър каза на Бланки, че са намерили пушката на мъжа и с нея е било стреляно. Ледовият лоцман също беше стрелял със своята, разбира се, и то от упор във фигурата, която се беше извисила над него като стена на кръчма, но никъде по двете страни на палубата не бяха забелязани кървави следи.

Крозиър попита Бланки как е възможно това — как така двама мъже стрелят по някакво животно от упор и не му пускат кръв? — ала ледовият лоцман не можа да му даде никакво обяснение. Но дълбоко в себе си той знаеше, разбира се.

Дейви Лийс също се оказа цял и невредим. Четирийсетгодишният мъж, който дежуреше на носа, сигурно беше видял и чул доста неща — сред които най-вероятно и първоначалната поява на тварта от ледовете на палубата, — но не говореше за това. Дейвид Лийс отново беше изпаднал във вцепенение и сам гледаше втренчено и мълчеше. Първо го отнесоха в лазарета на „Ужас“, но тъй като всички лекари имаха нужда от място, за да работят върху Бланки, Лийс беше откаран на носилка в доста по-просторния лазарет на „Еребус“. Според разговорливите посетители на ледовия лоцман Лийс продължаваше да си лежи там, вперил немигащ поглед в таванските греди.

Самият Бланки не се беше отървал невредим. Съществото беше откъснало половината от дясното му стъпало при петата, но Макдоналд и Гудсър изрязаха и обгориха остатъка, като увериха ледовия лоцман, че — с помощта на дърводелеца или корабния оръжейник — могат да стъкмят кожена или дървена протеза, която ще се привързва с каиши, така че отново да може да ходи.

Левият му крак беше пострадал най-много от чудовището — на няколко места плътта му беше откъсната до костите, а и самият голям пищял беше сериозно увреден от ноктите, — по-късно доктор Педи си призна, че и четиримата лекари не са били сигурни дали не трябва да го ампутират под коляното. Но едно от малкото предимства на арктическия студ е бавното развитие на инфекциите и гангрената и след като наместиха костта и направиха повече от четиристотин шева, кракът на Бланки — макар и изкривен, покрит с белези и на места лишен от цели влакна мускулна тъкан — бавно зарастваше.

— Внуците ти ще бъдат във възторг от тези белези — му каза другият ледови лоцман Джеймс Рийд, който му дойде на посещение.

Студът също беше взел своята дан. Бланки успя да запази пръстите на краката си — лекарите му обясниха, че ще са му нужни, за да успява да пази равновесие с увредения си крак, — но беше изгубил всички останали пръсти с изключение на палеца на дясната си ръка и кутрето, безименния пръст и палеца на лявата ръка. Гудсър, който очевидно доста разбираше от тези работи, го увери, че някой ден ще може да пише и да се храни достатъчно елегантно само с останалите му два съседни пръста на лявата му ръка и ще може да закопчава панталоните и ризата си със същите тези два пръста и палеца на дясната ръка.

На Томас Бланки не му пукаше за закопчаването на панталоните и ризите. Все още не. Той беше жив. Тварта от ледовете беше направила всичко възможно да попречи на това, но той беше оцелял. Можеше да се храни, да разговаря с другарите си, да пие ежедневната си порция ром — бинтованите му ръце вече се справяха с държането на калаеното му канче — и да чете книга, стига някой да му я подпре някъде. Той беше твърдо решен да прочете „Викарият от Уейкфийлд“, преди да си отиде от този свят.

Бланки беше жив и смяташе да си остане жив колкото се може по-дълго. Същевременно се чувстваше странно щастлив. Очакваше с нетърпение да се върне в собствената си каюта на кърмата — между също толкова мъничките каюти на трети лейтенант Ървинг и Джопсън, стюарда на капитана — и това можеше да стане още в някой от следващите дни, когато лекарите бъдат абсолютно уверени, че са приключили с обрязването, шиенето и оглеждането на раните му.

А междувременно Томас Бланки се чувстваше щастлив. Лежейки на леглото, чувайки мърморенето, шепненето, пърденето и смеха на моряците в тъмното спално помещение, намиращо се само на няколко фута зад преградата на лазарета, и ръмженето на господин Дигъл, даващ команди на помощниците си, докато печеше сухари през нощта, Томас Бланки се вслушваше в скърцането и трясъка на морския лед, опитващ се да смачка КНВ „Ужас“, и заспиваше под тези звуци толкова дълбоко, колкото би заспал и ако слушаше приспивна песен, изпята от отдавна починалата му майка.