Ужас

60. Крозиър

Красотата на смъртта, знае той сега, се състои в това, че там няма нито болка, нито усещане за собственото „аз“.

Лошата новина относно смъртта, знае той сега, е — точно както се беше страхувал всеки път, когато беше мислил за самоубийство, и се бе отказвал от него именно поради тази причина, — че там има сънища.

Добрата новина относно лошата новина е, че това са чужди сънища.

Крозиър се носи свободно по течението в топлото море на „не-аз“ и слуша чуждите сънища.

Ако след прехода в блаженото състояние на следсмъртно плаване у него бяха останали поне част от аналитичните способности, присъщи на живото му, смъртно „аз“, предишният Франсис Крозиър щеше да се изненада на мислите си за „слушане“ на сънищата, но е вярно, че тези сънища приличат по-скоро на слушането на нечие песнопение — макар там да няма никакви думи, никаква музика, никакви напеви, — отколкото на „виждането“ на сънищата, както когато беше жив. Но в това слушане на сънищата все пак има някакви зрителни образи, форми и цветове, каквито Франсис Крозиър никога досега не е срещал от другата страна на Воала на смъртта, и точно това негласово, непесенно повествование изпълва сънищата му след смъртта.

Ето я красивата ескимоска девойка на име Седна. Тя живее сама с баща си в снежна къща далеч на север от постоянните ескимоски селища. Слухът за красотата на девойката се разпространява навред и различни млади мъже поемат на дълъг път през пустите земи и през ледените полета, за да поднесат почитанията си на прошарения баща и да спечелят ръката на Седна.

Нито един от поклонниците не успява да спечели сърцето на девойката със своите думи, лице или фигура и в края на пролетта, когато ледовете се разчупват, тя излиза сама сред ледените блокове, за да избегне поредното нашествие от кръглолики ухажори.

Тъй като всичко това се случва във времената, когато хората все още разбират езика на животните, една птица долита при нея над разчупващите се ледове и я омайва с песента си. „Ела с мен в страната на птиците, където всичко е толкова прекрасно, колкото песента ми — пее птицата. — Ела с мен в страната на птиците, където няма глад, където ще живееш в шатра от най-красивите еленови кожи, където ще лежиш на най-меката мечешка козина, където светилникът ти винаги ще бъде напълнен с мас. Аз и приятелите ми ще ти носим всичко, което сърцето ти пожелае, и винаги ще бъдеш облечена с най-красивите ни и ярки пера.“

Седна вярва на пернатия си поклонник, венчава се за него по обичаите на Истинските хора и се отправя със съпруга си на дълъг път през морето и ледовете към страната на хората птици.

Но човекът птица е излъгал.

Домът им не е направен от най-прекрасните еленови кожи, а е тъжно, криво-ляво закърпено жилище, покрито с гниеща рибена кожа. Студеният вятър броди свободно из него и се присмива на простодушното й лековерие.

Тя не спи на най-меката мечешка козина, а на твърда моржова кожа. В светилника й няма никаква мас. Другите хора птици не й обръщат внимание и тя носи същите дрехи, с които се е венчала. Съпругът й донася за храна само студена риба.

Седна непрекъснато повтаря на равнодушния си пернат съпруг, че тъгува по баща си, и в края на краищата той позволява на стареца да посети дъщеря си. За да го направи, на баща й му се налага да плава много седмици с крехката си лодка.

Когато той пристига, Седна се преструва на весела и доволна, докато двамата не остават сами в тъмната, смърдяща на риба шатра, и тогава Седна се залива в сълзи и разказва на баща си как съпругът й се отнася с нея и че е изгубила всичко — младостта си, красотата, щастието, — като се е венчала за човек птица, вместо за някой от младите мъже от народа на Истинските хора.

Когато чува историята й, баща й се ужасява и помага на Седна да измисли план за убийството на съпруга си. На следващата сутрин, когато пернатият съпруг се връща със сурова риба за закуската на Седна, бащата и момичето се нахвърлят върху човека птица с харпун и гребло от каяка на стареца и го убиват. След това бащата и дъщерята побягват от страната на хората птици.

Дни наред плават те на юг, към страната на Истинските хора, но когато семейството и приятелите на пернатия съпруг го откриват мъртъв, те се изпълват с гняв и отлитат на юг, пляскайки толкова силно с криле, че могат да бъдат чути дори от Истинските хора, намиращи се на хиляди левги далеч.

Разстоянието, което Седна и баща й изминават за цяла седмица, хилядите птици преодоляват за няколко минути. Те се спускат към малката лодка като тъмен и гневен облак от клюнове, нокти и пера. От ударите на крилете им се надига ужасен вятър, който разбунва морето и заплашва да потопи малката лодка.

Бащата решава да върне дъщеря си на птиците като жертвоприношение и я хвърля през борда.

Седна се вкопчва с всички сили в лодката. Стиска здраво.

Бащата вади ножа си и отрязва първите фаланги на пръстите й. Когато падат в морето, те се превръщат в първите китове. Ноктите се превръщат в белите китови кости, които понякога намираме изхвърлени на брега.

Но Седна продължава да се държи. Бащата отрязва пръстите й при вторите стави.

Тези части падат в морето и се превръщат в тюлени.

Ала Седна продължава да се държи. Когато обзетият от ужас баща отрязва и последните фаланги, те падат върху един преминаващ леден блок, а оттам във водата и се превръщат в моржове.

Останала без пръсти, а само със стърчащи парчета кост, приличащи на ноктите на покойния й съпруг, Седна най-накрая пада в морето и потъва до дъното на океана. Тя живее там и до днес.

Именно Седна е господарката на всички китове, моржове и тюлени. Ако Истинските хора й угодят, тя им изпраща животни и нарежда на тюлените, моржовете и китовете да се оставят да бъдат залавяни и убивани. Ако Истинските хора я разгневят, тя държи китовете, моржовете и тюлените при себе си в тъмните дълбини и Истинските хора страдат и умират от глад.

„Какво е това, по дяволите?“ — мисли си Франсис Крозиър. Това е гласът на неговото „аз“, който нарушава плавното „не-аз“ течение на слушаните сънища.

И изведнъж, сякаш призована, го връхлита болката.