Ужас

40. Пеглър

Когато мъглата се разсея, той видя, че от замръзналата земя се подава нещо, наподобяващо огромен човешки мозък — сиво, съставено от заплетени спирали, покрито с лъскава ледена кора.

Хари Пеглър осъзна, че вижда вътрешностите на Джон Ървинг.

— Това е мястото — каза Томас Фар, макар да не бе необходимо.

Пеглър се беше изненадал, когато капитанът му нареди да тръгне с него към мястото на убийството. Марсовият старшина не беше участвал в нито един от двата отряда — на Ървинг или на Ходжсън, — които бяха взели участие във вчерашните събития. Но после Пеглър видя останалите хора, които бяха избрани да потеглят на тази предутринна следствена експедиция: първи лейтенант Едуард Литъл, Том Джонсън (помощник-боцман и участник заедно с Крозиър в южната полярна експедиция), гротмарсовия старшина Фар, който беше участвал в събитията от предишния ден, доктор Гудсър, лейтенант Левеконт от „Еребус“, първи помощник-капитан Робърт Томас и охраната от четирима въоръжени морски пехотинци — Хопкрафт, Хийли и Пилкингтън под командването на капрал Пиърсън.

Хари Пеглър се надяваше, че не се ласкае с мисълта, че по някакви свои си причини капитан Крозиър беше избрал за този поход хора, на които се доверяваше. Недоволните и некадърните бяха останали в лагера „Ужас“; вечният смутител на спокойствието Хики ръководеше групата, която трябваше да изкопае гроба на лейтенант Ървинг за следобедната погребална церемония.

Отрядът на Крозиър напусна лагера много преди зазоряване и под светлината на фенерите потегли на югоизток по вчерашните следи, оставени от хората и ескимоската шейна, с която бе докарано тялото. На каменистите възвишения следите изчезваха, но после се откриваха лесно в заснежените долини. През нощта температурата се беше вдигнала поне с петдесет и пет градуса, достигайки нулата63 или дори положителни стойности, и над земята се спусна гъста мъгла. Хари Пеглър, който беше преживявал всякакви климатични условия в почти всички морета и океани, нямаше представа откъде се беше взела тази гъста мъгла, след като в радиус от стотици мили нямаше открита, незамръзнала вода. Сигурно ниските облаци, носещи се над повърхността на паковия лед, бяха навлезли над този забравен от Бога остров, чиято най-висока точка се издигаше само на няколко ярда над морското равнище. Изгревът на слънцето изобщо не приличаше на изгрев, а на смътно жълтеникаво сияние в кълбящата се около тях мъгла, което сякаш идваше от всички посоки.

Дузината мъже постояха известно време в мълчание на мястото на убийството. Там почти не беше останало нещо за гледане. Фуражката на Джон Ървинг беше отнесена от вятъра до близката скала и Фар я донесе. На заледените камъни се виждаше замръзнала кръв, а до тъмното петно лежеше купчината човешки вътрешности. И няколко парцала от разкъсани дрехи.

— Лейтенант Ходжсън, господин Фар — каза Крозиър, — когато господин Хики ви доведе тук, вие видяхте ли някакви следи от присъствието на ескимосите на това място?

Ходжсън изглеждаше объркан от въпроса. Фар отговори:

— Нищо освен кървавото им дело, сър. Допълзяхме до върха на хълма, погледнахме надолу в долината през далекогледа на господин Ходжсън и ги видяхме. Все още се биеха за далекогледа на Джон и останалата част от плячката.

— Видяхте ли ги да се бият помежду си? — попита рязко Крозиър.

Пеглър не си спомняше да е виждал своя капитан — или който и да е капитан, под чието командване беше служил някога — да изглежда толкова изморен. През последните дни и седмици очите на Крозиър бяха видимо хлътнали. Гласът му, винаги басов и заповеден, сега беше силно пресипнал. От очите му сякаш всеки момент щеше да потече кръв.

Напоследък Пеглър беше научил доста неща за кръвотечението. Още не бе казал на приятеля си Джон Бриджънс, но чувстваше остро симптомите на скорбута. Мускулите, с които някога се гордееше, постепенно атрофираха. Плътта му беше покрита със синини. През последните десет дни беше изгубил два зъба. Всеки път, когато чистеше останалите си зъби, по четката оставаше кръв. И всеки път, когато клякаше, за да се облекчи, той изкарваше кръв.

— Дали съм видял как ескимосите се бият помежду си? — повтори Фар. — Всъщност не, сър. Обаче се смееха и се бутаха. А двама от мъжете си дърпаха един друг от ръцете хубавия месингов далекоглед на Джон.

Крозиър кимна.

— Хайде да се спуснем в долината, господа.

Пеглър беше потресен при вида на кръвта. Досега никога не беше виждал място, където се е водила битка, дори незначителна схватка като тази, и макар да се беше подготвил вътрешно за вида на мъртвите тела, той не си беше представял колко червена ще изглежда пролятата кръв върху снега.

— Някой е бил тук — каза лейтенант Ходжсън.

— Какво имате предвид? — попита Крозиър.

— Някои от телата са преместени — поясни младият лейтенант, показвайки един мъж, после втори, а след това и старицата. — И са им снети връхните дрехи — кожени палта като онова, което носи Безмълвната дама, — а на някои им няма ръкавиците и дори ботушите. Както и няколко от оръжията… харпуни и копия. Виждате ли отпечатъците в снега, където лежаха вчера. Няма ги.

— Сувенири? — изрече рязко Крозиър. — Нима хората ни…

— Не, сър — отвърна Фар бързо и твърдо. — Ние изхвърлихме от шейната няколко кошници, съдове за готвене и други неща, за да направим място, и я издърпахме на хълма, за да натоварим на нея тялото на лейтенант Ървинг. Оттогава до пристигането ни в лагера Ужас всички бяхме заедно. Никой не е изоставал от отряда.

— Някои от кошниците и съдовете също липсват — каза Ходжсън.

— Тук като че ли има някои нови следи, но е трудно да се каже, тъй като снощи духаше вятър — каза помощник-боцманът Джонсън.

Капитанът обикаляше от тяло до тяло и ги преобръщаше, ако лежаха с лицето надолу. Изглежда, изучаваше лицата им. Пеглър забеляза, че не всички убити са мъже — сред тях имаше и момче. Едно от телата беше на стара жена, чиято отворена уста, сякаш замразена от смъртта във вечен беззвучен писък, приличаше на черна яма. Имаше много кръв. Един от местните беше прострелян с пушка от близко разстояние, може би след като е бил ранен от мускет или винтовка. Задната половина на главата му липсваше.

След като разгледа всички лица, сякаш се надяваше да намери някакви отговори в тях, Крозиър се изправи. Лекарят Гудсър, който също оглеждаше мъртвите, каза нещо тихо в ухото на капитана, придърпвайки надолу шала си и шала на капитана. Крозиър отстъпи назад и погледна Гудсър като че ли изненадано, след което кимна.

Лекарят се отпусна на едно коляно до един от мъртвите ескимоси и извади от чантата си няколко хирургически инструмента, сред които дълъг нож с извито и назъбено острие, напомнящ на Пеглър за трионите, които използваха, за да отрежат парчета лед от железните резервоари със замръзнала вода в трюма на „Ужас“.

— Доктор Гудсър трябва да изследва стомасите на няколко диваци — каза Крозиър.

Пеглър предположи, че и деветимата останали мъже също се чудят защо е необходимо това, но никой не зададе въпроса. Най-гнусливите — сред които и трима от морските пехотинци — извърнаха поглед настрани, докато дребничкият лекар разкъса кожените дрехи и започна да реже корема на първия труп. Трионът режеше вкочанената плът със звук, напомнящ на Пеглър за рязането на дърва.

— Капитане, според вас кой е взел оръжията и дрехите? — попита първи помощник Томас. — Някой от двамата ескимоси, които са успели да се измъкнат?

Крозиър кимна разсеяно.

— Или други жители от селото им, макар да ми е трудно да си представя, че на тази забравена от Бога земя съществува село. Сигурно са били част от по-голяма ловна дружина, която е лагерувала наблизо.

— Тази група е носела много храна със себе си — каза лейтенант Левеконт. — Представяте ли си какво количество би имало в главната ловна дружина? Сигурно ще стигне да нахраним всичките сто и петима души в лагера.

Лейтенант Литъл се усмихна над яката на шинела си, покрита със скреж от замръзналото му дихание.

— Готов ли сте да отидете в селището им или при голямата ловна дружина и учтиво да ги помолите за малко храна или ловен съвет? Сега? След всичко това? — Литъл махна с ръка към пръснатите замръзнали тела и петната от кръв по снега.

— Мисля, че трябва веднага да напуснем лагера „Ужас“ и този остров — каза втори лейтенант Ходжсън. Гласът на младия мъж трепереше. — Те ще ни избият, докато спим. Вижте какво направиха с Джон. — Той млъкна, явно засрамен от думите си.

Пеглър погледна изпитателно лейтенанта. Ходжсън показваше същите признаци на недохранване и изтощение като останалите, но нямаше толкова явни симптоми на скорбут. Пеглър се зачуди дали и той би изгубил кураж, ако стане свидетел на сцена, подобна на онази, която Ходжсън беше видял преди по-малко от двайсет и четири часа.

— Томас — обърна се тихо Крозиър към своя помощник-боцман, — бъдете така любезен да отидете на съседния хълм и да погледнете дали не се вижда нещо? Най-вече следи, които да идват оттук… и ако има, какво количество са и от какъв вид?

— Слушам, сър. — Високият помощник се затича нагоре по хълма, покрит с дълбок сняг, към тъмния каменист хребет.

Пеглър се улови, че наблюдава Гудсър. Лекарят беше разрязал сивкаво-розовия разширен стомах на първия ескимос, след което се прехвърли на старицата и накрая на момчето. Картината беше ужасна. При всеки един от труповете Гудсър — работейки с голи ръце — беше използвал все по-малки хирургически инструменти, за да разреже стомаха и да извади съдържанието му; ровеше се съсредоточено из замръзналите късчета и хапки, сякаш търсеше някаква награда. Понякога Гудсър със звучен трясък разчупваше замръзналото стомашно съдържание на по-малки парчета. Когато приключи с първите три трупа, той бавно избърса голите си ръце в снега, сложи си ръкавиците и отново зашепна в ухото на Крозиър.

— Можете да го кажете на всички — рече Крозиър със силен глас. — Искам всички да го чуят.

Дребничкият лекар облиза напуканите си, кървящи устни.

— Тази сутрин отворих стомаха на лейтенант Ървинг…

— Защо? — изкрещя Ходжсън. — Това беше една от малкото части на Джон, които проклетите диваци не бяха осакатили! Как можахте!

— Тишина! — изръмжа Крозиър. Пеглър забеляза, че капитанът беше възвърнал предишния си авторитетен глас. Крозиър кимна на лекаря. — Моля, продължете, доктор Гудсър.

— Лейтенант Ървинг беше изял толкова много тюленово месо и лой, че в буквалния смисъл се беше натъпкал до пръсване — каза лекарят. — Беше изял толкова голяма порция, каквато никой от нас не е ял от месеци. Очевидно тя е дошла от запасите на ескимосите в шейната им. Беше ми интересно дали ескимосите са се хранили заедно с него — ще покаже ли съдържанието на стомасите им, че са яли тюленова лой малко преди да умрат. При тези тримата е очевидно, че са яли.

— Разделили са хляба си с него… яли са месото си с него… и след това са го убили, когато си е тръгвал? — попита първият помощник Томас, очевидно озадачен от информацията.

Пеглър също беше объркан. В това нямаше смисъл… освен ако тези диваци не се отличаваха със същото непостоянство и вероломство като някои туземци, с които се беше срещал в южните морета по време на петгодишното пътуване на стария „Бигъл“. Марсовият старшина съжали, че Джон Бриджънс не е тук, за да изкаже своето мнение по въпроса.

— Господа — каза Крозиър, обръщайки се към всички, включително морските пехотинци, — исках да чуете това, защото е възможно в някой бъдещ момент да ви помоля да потвърдите този факт, но не искам никой друг да научава за това, докато не реша, че може да стане всеобщо достояние. Възможно е това да не се случи никога. Който от вас разкаже на някой друг — дори да е един-единствен човек, най-близкият ви приятел, дори да го промърморите в съня си, — кълна се в Бога, че ще открия кой не се е подчинил на заповедта ми да мълчи и ще зарежа този човек на леда, без да му оставя дори празна тава, в която да сере. Ясен ли съм, господа?

Мъжете изръмжаха утвърдително.

В този момент се появи Томас Джонсън, който се спускаше по хълма с пъхтене и сумтене. Той се спря и огледа смълчаната групичка мъже, сякаш искаше да попита какво не е наред.

— Какво видяхте, господин Джонсън? — попита енергично Крозиър.

— Следи, капитане — отвърна помощник-боцманът, — но стари. Водят на северозапад. Двамата, които са успели да се измъкнат вчера — и хората, които са се върнали в долината, за да вземат парките, оръжията, съдините и останалото, — сигурно са бягали по тях. Не видях никакви пресни следи.

— Благодаря, Томас — каза Крозиър.

Мъглата се виеше около тях. Някъде далеч на изток Пеглър дочу звуци, които приличаха на стрелба по време на морско сражение, ала през последните две години той беше чувал подобни звуци много пъти. Това бяха далечни гръмотевици. През април. При температура на въздуха минус двайсет градуса64.

— Господа — каза капитанът, — трябва да присъстваме на едно погребение. Да се връщаме ли обратно?

По обратния път към лагера Пеглър размишляваше върху онова, което беше видял — замръзналите вътрешности на офицера, когото харесваше, труповете и все още ярката кръв върху снега, изчезналите парки, оръжия и съдове, противното изследване на доктор Гудсър, странното заявление на капитан Крозиър, че в някой бъдещ момент може да ги помоли да потвърдят този факт, сякаш се готвеше да ги изправи като свидетели пред някой бъдещ военен съд или следствена комисия.

Пеглър очакваше с нетърпение да опише всичко това в личния си дневник, който водеше от доста време. И се надяваше, че ще получи възможността да поговори с Джон Бриджънс след погребалната служба, преди хората от двата кораба да се разотидат по своите палатки, да се разпределят по столови и по отряди. Искаше му се да чуе какво ще каже скъпият му, мъдър Бриджънс за всичко това.