Ужас

29. Ървинг

Беше неделя и лейтенант Джон Ървинг беше изкарал две поредни вахти на палубата в тъмнината, на студа — едната от които заради приятеля си Джордж Ходжсън, който лежеше болен със симптоми на дизентерия, — пропускайки топлата си вечеря в офицерската столова, като беше получил в замяна само малко, студено като лед парче осолено свинско и пълен с гъгрици сухар. Но сега му оставаха цели осем блажени часа до следващото дежурство. Той можеше да се домъкне до жилищната палуба, да пропълзи под замръзналите одеяла на леглото в каютата му, да ги позагрее малко с топлината на тялото си и да проспи всичките осем часа.

Вместо това Ървинг каза на Робърт Томас, първия помощник-капитан, който застъпи след него дежурството си като вахтен офицер, че смята да се поразходи и ще се върне скоро.

След това Ървинг се спусна по ледената рампа върху тъмния паков лед.

Той търсеше Безмълвната дама.

Няколко седмици по-рано Ървинг беше преживял истински шок, когато капитан Крозиър изглеждаше решен да предаде жената на растящата тълпа, започнала да се събира под влияние на подшепванията за бунт на помощник-калафатника Хики, и някои моряци започнаха да крещят, че жената е Йона и трябва да бъде убита или прогонена. Когато Крозиър застана там, стиснал здраво Безмълвната дама за ръката, а след това я блъсна към разгневените мъже като римски император, хвърлящ християните на лъвовете, лейтенант Ървинг просто не знаеше как да постъпи. Като младши лейтенант той можеше само да стои и да гледа капитана си, дори ако това означаваше Безмълвната да умре. Като млад влюбен мъж Ървинг беше готов да излезе напред и да я спаси, дори това да означаваше да изгуби собствения си живот.

Когато Крозиър спечели на своя страна повечето моряци с довода, че Безмълвната може да е единствената на борда, умееща да ловува, и ще лови риба на леда, ако се наложи да напуснат кораба, Ървинг тихо въздъхна с облекчение.

Но на следващия ден след конфликта ескимоската окончателно напусна кораба и сега се връщаше веднъж на два-три дни в часа за вечеря, за да получи някой сухар или редки подаръци под формата на свещи, след което отново изчезваше в тъмните ледове. Оставаше загадка къде живее и с какво се занимава.

Тази вечер не беше твърде тъмно; северното сияние танцуваше ярко над главата му, а луната светеше достатъчно силно, за да могат торосите да хвърлят мастиленочерни сенки. Този път трети лейтенант Джон Ървинг не се отправи в търсене на Безмълвната по собствена инициатива. Капитанът отново му беше предложил да открие тайното убежище на ескимоската на леда — стига да е възможно да го направи, без да се подлага на излишна опасност.

— Бях напълно сериозен, когато казах на хората, че е възможно тя да притежава уменията, които да спасят живота ни на леда — каза тихо Крозиър, когато двамата останаха насаме в каютата му, и Ървинг се наведе към него, за да го чува по-добре. — Но ние не можем да чакаме, докато се озовем на леда, за да разберем откъде и как тя се сдобива с прясно месо. Доктор Гудсър ми каза, че ако до лятото не намерим източник на прясна храна, скорбутът ще ни отнесе всичките.

— Но освен ако не я проследя по време на лова, сър — прошепна Ървинг, — как ще успея да измъкна тайната от нея? Тя не може да говори.

— Разчитам на находчивостта ви, лейтенант Ървинг — беше всичко, което му каза Крозиър.

Това беше първата възможност на Ървинг да прояви своята находчивост след разговора му с капитана.

В кожената чанта, която беше преметнал през рамо, Ървинг носеше няколко изкушения за в случай че успееше да намери Безмълвната и да комуникира с нея. Имаше сухари, много по-пресни от онези, които беше получил за вечеря. Те бяха увити в салфетка, но Ървинг беше взел със себе си и красива ориенталска копринена кърпичка, която лондонската му приятелка му беше подарила малко преди тяхната… не особено приятна раздяла. В нея беше завито най-голямото изкушение: малко късче мармалад от праскови.

Доктор Гудсър грижливо пазеше мармалада и го раздаваше в малки количества като противоскорбутно средство, но лейтенант Ървинг знаеше, че лакомството е едно от малкото неща, към които ескимоското момиче проявяваше интерес, когато взимаха храна от господин Дигъл. Ървинг беше виждал как тъмните й очи проблясват, когато получаваше намазан с мармалад сухар. През последния месец той беше изстъргвал десетина пъти мармалада от собствените си сухари, за да събере скъпоценното количество, което сега носеше със себе си в мъничка порцеланова съдинка, принадлежала някога на майка му.

Ървинг беше заобиколил дясната страна на кораба и сега вървеше по равния участък от лед към лабиринта от върхове на глетчери и малки айсберги, които се издигаха като ледена версия на Бърнамския лес, тръгнал към Дънсинейн57 на около двеста ярда южно от кораба. Той разбираше, че има голям риск да стане следващата жертва на съществото от ледовете, но през последните пет седмици то изобщо не се беше появявало и никой дори не го беше зървал. След карнавалната нощ не беше убит нито един моряк.

„Но пък и никой освен мен не е излизал сам на леда, без да носи дори фенер със себе си, за да броди из гората от тороси“ — помисли си Ървинг.

Той ясно осъзнаваше, че единственото му оръжие е пистолетът, който лежеше дълбоко в джоба на шинела му.

След четирийсет минути търсене сред върховете на глетчерите в мрака и вятъра при минус четирийсет и пет градуса58 Ървинг почти беше взел решение да прояви находчивост някой друг път, за предпочитане след няколко седмици, когато слънцето ще стои над южния хоризонт по-дълго от няколко минути дневно.

И тогава той видя светлината.

Гледката беше доста зловеща — цялата снежна пряспа в леденото дере между няколко тороса сякаш излъчваше от недрата си златисто сияние, като от някаква вътрешна вълшебна светлина.

Или вещерска светлина.

Ървинг се приближи, като се спираше в сянката на всеки леден израстък, за да се убеди, че това е наистина сянка, а не някаква тясна пукнатина в леда. Вятърът тихо свистеше сред разкривените върхове на глетчери и ледени колони. Виолетовата светлина на северното сияние танцуваше наоколо.

Снежната пряспа имаше форма — изваяна или от вятъра, или от ръцете на Безмълвната — на нисък купол с достатъчно тънки стени, пред които да прониква проблясващата жълтеникава светлина.

Ървинг се спусна в малкото ледено дере, което всъщност представляваше просто вдлъбнатина между две плочи паков лед, оградена от натрупан сняг, и се приближи до малък черен отвор, който му се струваше разположен твърде ниско, за да е свързан с купола във високата пряспа, намираща се в единия край на дерето.

Навлечените с няколко пласта дрехи рамене на Ървинг едва успяха да преминат през входния отвор — ако това наистина беше вход. Преди да пропълзи навътре, той се зачуди дали не трябва да извади пистолета си и да дръпне петлето. „Не особено приятелски приветствен жест“ — помисли си той.

С усилие се промъкна през дупката.

Тесният проход продължаваше надолу колкото дължината на половина му тяло, а в следващите осем фута се издигаше нагоре. Когато главата и раменете на Ървинг се измъкнаха от другия край на тунела, на светло, той примигна, огледа се и зяпна от изненада.

Първото нещо, което забеляза, беше, че Безмълвната дама е гола под разгърнатите си дрехи. Тя лежеше на платформа, изсечена в снега, на около четири фута от лейтенант Ървинг и на около три фута над него. Голите й гърди се виждаха добре — той виждаше малкия каменен талисман във формата на бяла мечка, който тя беше взела от мъртвия си спътник, да се поклаща на шнурчето си между гърдите й — и тя не направи никакво усилие да ги прикрие, докато го гледаше с немигащите си очи. Не беше уплашена. Очевидно го беше чула да се приближава много преди той да започне да се промъква през входа на снежния купол. В ръцете си тя държеше късия, но много остър каменен нож, който той бе видял за пръв път в склада за корабни въжета.

— Моля да ме извините, госпожице — каза Ървинг. Той не знаеше какво да направи по-нататък. Добрите обноски изискваха да изпълзи назад от будоара на дамата, колкото и нелепо и непохватно да изглежда подобно движение, но той си напомни, че е дошъл тук с мисия.

От вниманието му не убягна, че така, както беше заклещен в коридора към снежната къща, Безмълвната лесно можеше да се наведе напред и да му пререже гърлото с ножа си, а той нямаше да е в състояние да й окаже сериозна съпротива.

Ървинг успя да се измъкне от входния коридор, издърпа след себе си кожената чанта и се изправи на колене, а след това и на крака. Тъй като подът на снежната къща беше издълбан под нивото на леда и снега отвън, Ървинг разполагаше с достатъчно пространство, за да се изправи в цял ръст в центъра на купола и над главата му да останат още няколко инча. Той осъзна, че снежната къща, която отвън изглеждаше просто като сияеща пряспа, всъщност беше построена от блокове от пресован сняг, изсечени и подредени като свод по много изобретателен начин.

Ървинг, който беше получил образованието си в най-доброто артилерийско училище на кралския флот и винаги се беше представял добре по математика, веднага обърна внимание на насочената нагоре спирала от снежни блокове, всеки от които имаше малко по-голям наклон навътре в сравнение с предишния, а централният, затварящ блок беше натиснат на мястото си отгоре. Той забеляза мъничка дупка за пушек или комин — не повече от два инча в диаметър, — която се намираше отстрани до затварящия блок.

Като математик Ървинг веднага разбра, че куполът няма форма на правилен полукръг — купол с кръгла конструкция веднага би рухнал, — а по-скоро на арка. Като джентълмен Ървинг знаеше, че изучава тавана, блоковете и геометричната структура на тази хитроумна сграда само за да не зяпа голите гърди и рамене на Безмълвната дама. След като реши, че е дал на жената достатъчно време, за да се прикрие с кожените си дрехи, той отново погледна към нея.

Гърдите й все още бяха голи. Амулетът на бяла мечка правеше кожата й да изглежда още по-кафява. Тъмните й очи, напрегнати и изпълнени с любопитство, но не непременно враждебни, продължаваха да го гледат, без да мигат. Тя продължаваше да стиска ножа в ръка.

Ървинг въздъхна и седна на покритата с дрехи платформа, която се намираше срещу мястото за спане на ескимоската.

За пръв път той осъзна, че в снежната къща е топло. Не просто по-топло, отколкото в мразовитата нощ отвън, не просто по-топло от студената жилищна палуба на КНВ „Ужас“, а топло. Той дори беше започнал да се поти под многобройните си корави и мръсни пластове дрехи. Забеляза и капките пот върху светлокафявата гръд на жената, която се намираше само на няколко фута от него.

Отмествайки отново поглед встрани, Ървинг разкопча връхните си дрехи и осъзна, че светлината и топлината идват от малка тенекиена лампа с парафин, която тя сигурно беше откраднала от кораба. Още щом мисълта се завъртя в главата му, той се засрами. Това наистина беше тенекия с парафин от „Ужас“, но беше празна, една от стотиците, които бяха изхвърлили през борда в огромната боклукчийска яма, изкопана само на трийсет ярда от кораба. В нея гореше не парафин, а някаква мас — не китова, ако се съди по миризмата. Тюленова мас? На прикрепеното към тавана въже, направено от животински черва или сухожилия, беше завързана буца тлъстини, от която в тенекията капеше мас. Ървинг веднага забеляза, че когато нивото на разтопената лой в лампата намалее, фитилът, който като че ли беше изплетен от нишки котвено въже, ставаше по-дълъг и пламъкът се издигаше по-нависоко, стопявайки буцата и добавяйки още мас в лампата. Хитроумно изобретение.

Парафиновият контейнер не беше единственият интересен предмет в снежната къща. Над светилника, малко встрани от него, се намираше сложна конструкция от четири ребра, като че ли тюленови — „Как е успяла Безмълвната дама да улови и убие тези тюлени?“ зачуди се Ървинг, — забити вертикално в снежния ръб и свързани чрез сложна плетеница от сухожилия. От костената рамка висеше една от най-големите правоъгълни голднърови консервени кутии — която очевидно също беше прибрана от боклукчийската яма до „Ужас“ — с пробити по четирите ъгъла дупки. Ървинг веднага осъзна, че висящата ниско над огъня кутия представлява идеална тенджера или чайник.

Гърдите на Безмълвната дама продължаваха да бъдат непокрити. Амулетът във форма на бяла мечка помръдваше нагоре-надолу в такт с дишането й. Тя не отместваше поглед от лицето на Ървинг.

Лейтенантът прочисти гърлото си.

— Добър вечер, госпожице… ъъъ… Безмълвна. Простете ми, че нахлух при вас така… без покана. — Той замълча.

Тази жена изобщо мига ли?

— Капитан Крозиър ви изпраща почитанията си. Той ме помоли да ви нагледам, за да проверя… ъъъ… как се справяте.

Ървинг рядко се беше чувствал толкова глупаво. Той беше уверен, че въпреки прекараните от нея месеци на кораба девойката не разбира нито дума английски. Но не можа да не забележи, че зърната на гърдите й бяха настръхнали от краткия полъх на студен въздух, който беше донесъл със себе си в снежната къща.

Лейтенантът избърса потта от челото си. После свали горните и долните си ръкавици, накланяйки леко глава, сякаш искаше позволение от господарката на дома. След това отново избърса потното си чело. Невероятно колко топло можеше да стане в малкото пространство под снежния купол само от топлината на една лампа, в която изгаря капеща мас.

— Капитанът би желал… — започна той, но се спря. — Ох, по дяволите. — Ървинг бръкна в кожената си чанта и извади оттам увития в стара салфетка сухар и съдинката с мармалад, увита в най-фината му ориенталска копринена кърпичка.

Той й протегна двете пакетчета с леко треперещи ръце.

Ескимоската не направи никакъв опит да ги вземе.

— Моля ви — каза Ървинг.

Безмълвната примигна два пъти, пъхна ножа под дрехата си, взе малките ръбести пакетчета и ги остави до себе си на платформата. Когато полегна настрани, зърното на дясната й гърда почти докосваше ориенталската му кърпичка.

Ървинг погледна надолу и осъзна, че също седи на дебела животинска кожа, постлана върху тази по-тясна платформа. „Откъде ли е взела тази втора животинска кожа?“ — зачуди се той, преди да си спомни, че преди около седем месеца тя беше получила парката на стария ескимос. Побелелият старец, който беше умрял на кораба, след като беше прострелян от един от хората на Греъм Гор.

Жената развърна първо старата кухненска салфетка, без да реагира по никакъв начин при вида на петте завити в нея сухара. Ървинг беше прекарал доста време в подбиране на най-малко проядените от гъгрици сухари. Той се почувства леко засегнат от това, че старанието му беше останало неоценено. Когато разопакова малката порцеланова кутийка на майка му, запечатана с восък отгоре, ескимоската поднесе към лицето си ориенталската копринена кърпичка — със сложна украса в яркочервено, зелено и синьо — и за миг я притисна към бузата си. След това я остави настрани.

„Жените навсякъде са еднакви“ — помисли си неволно Джон Ървинг. Той осъзна, че макар да беше имал сексуални контакти с не една млада жена, той никога не беше изпитвал толкова силно чувство на… интимност… както в този момент, докато седеше най-невинно под светлината на лампата с тюленова мас с тази полугола туземка.

Когато отвори кутията и видя мармалада, Безмълвната дама отново впери поглед в лицето на Ървинг. Сякаш го изучаваше.

С неумела пантомима той й обясни как да размаже мармалада върху сухарите и да ги изяде.

Тя не помръдна и не отмести поглед.

Най-накрая жената се наведе напред и протегна дясната си ръка, сякаш се опитваше да го достигне над пламъците. Ървинг леко потрепна, преди да осъзнае, че тя се пресяга към една малка ниша, изсечена в покритата с кожа ледена платформа, върху която седеше той. Лейтенантът се престори, че не забелязва как дрехата й се плъзна надолу и гърдите й се разлюляха свободно, докато се пресягаше.

Тя му предложи нещо червеникаво и бяло, което миришеше на мъртва и разлагаща се риба. Той осъзна, че това е друга буца от мас на тюлен или някакво друго животно, която беше прибрана в снежната ниша на студено.

Той я прие, кимна и продължи да я стиска в ръцете си, облегнати на коленете. Нямаше представа какво да прави с нея. Може би трябваше да я отнесе обратно на кораба, за да я използва за своя собствена лампа?

Тогава устните на Безмълвната леко потрепнаха и за миг на Ървинг му се стори, че тя се усмихва. Жената извади късия си остър нож и няколко пъти бързо поднесе острието му към устата си, сякаш се канеше да отреже долната си пълна, розова устна.

Ървинг я гледаше и продължаваше да държи в ръцете си меката топка от лой и кожа.

Безмълвната въздъхна, пресегна се и взе лоената топка, поднесе я към себе си и отряза от нея няколко тънки резенчета, които подхвърляше право в устата си, буквално пъхвайки острието между зъбите си. За миг се спря, за да ги сдъвче, след което отново му подаде лоената буца с жилавата тюленова кожа — той вече беше почти уверен, че това е тюлен.

На Ървинг му се наложи доста да порови в шестте пласта дрехи, шинела, куртката, пуловера и жилетката, за да намери моряшкия си нож, който лежеше в калъфа на колана му. Той показа острието на Безмълвната, чувствайки се като малко дете, очакващо похвала за научения урок.

Тя кимна едва забележимо.

Ървинг поднесе вонящата и разтекла се буца към отворената си уста и бързо плъзна по нея ножа си, както беше направила ескимоската.

Едва не си отряза носа. И със сигурност щеше да отреже долната си устна, ако ножът не се беше забил в тюленовата кожа — ако наистина беше тюленова — и мекото месо и бялата мас не се бяха повдигнали леко нагоре. Една-единствена капчица кръв се отрони от порязаната му носна преграда.

Безмълвната не обърна никакво внимание на кръвта, само леко поклати глава и подаде на Ървинг своя нож.

Той стисна в ръката си непривично лекия нож и опита отново, като отряза уверено парче от горе на долу, към устната си, докато капката кръв се отронваше от носа му и падаше върху лойта.

Острието премина през буцата лесно, като през масло. Малкият каменен нож беше — неясно по какъв начин — много по-остър от неговия собствен.

Парчето мас изпълни устата му. Той задъвка, опитвайки се с идиотски гримаси и кимания да изрази благодарността си към жената иззад вдигнатата лоена буца и навирено острие.

На вкус приличаше на мъртъв от десет седмици шаран, изваден от дъното на Темза край изхода на мръсния канал на Улуич.

Ървинг почувства силен пристъп на гадене, накани се да изплюе парчето от полусдъвкана мас на пода на снежната къща, но реши, че това няма да помогне за постигането на целта на дипломатическата му мисия, и преглътна.

Докато се усмихваше в знак на благодарност за деликатеса, потискайки с усилие нестихващите пристъпи на гадене — като същевременно скришом избърса леко порязания си, но обилно кървящ нос със замръзналата ръкавица, използвайки я като носна кърпичка, — Ървинг с ужас видя, че ескимоската с недвусмислен жест му показва да си отреже още от лойта и да яде.

Без да спира да се усмихва, той отразя и преглътна второ парче. Усещането, помисли си той, е точно същото, каквото би изпитал човек, който натъпче в устата си грамадно парче сополи от някакво друго същество.

Колкото и да беше невероятно, празният му стомах закурка, присвиван от спазми, в искане на още. Очевидно нещо във вонящата лой задоволяваше някаква дълбока потребност на организма му, за която той дори не се досещаше. Ако не разумът му, то тялото му искаше още.

Следващите няколко минути приличаха на сцена от семеен живот, докато лейтенант Ървинг, седнал на бялата мечешка кожа върху тясната снежна платформа, бързо, дори ентусиазирано режеше и преглъщаше парчета тюленова лой, докато Безмълвната дама отчупваше парчета сухар, топваше ги в малката съдинка на майка му с бързината на моряк, отопващ соса в чинията си със залък хляб, и поглъщаше мармалада с доволно гъргорене, което сякаш извираше дълбоко от гърлото й.

През цялото време голите й гърди оставаха открити за непрекъснатото, одобрително, макар и не твърде спокойно съзерцание на трети лейтенант Джон Ървинг, докато буцата му с тюленова мас постепенно изчезваше.

„Какво ли ще си помисли мама, ако види в този момент своя син и своята съдинка?“, помисли си той.

Когато и двамата приключиха — след като Безмълвната изяде всички сухари и опразни съдинката с мармалад, а Ървинг направи доста сериозна вдлъбнатина в буцата, — той се опита да избърше брадичката и устните си с ръкавицата, но ескимоската отново се пресегна към нишата и му подаде шепа рохкав сняг. Тъй като температурата в малката снежна къща определено беше над точката на замръзване, Ървинг предпазливо изми мазнината от лицето си, подсуши го с ръкав и се накани да върне остатъка от буцата на момичето. Тя махна с ръка към нишата и той пъхна парчето колкото се може по-навътре.

„Сега идва трудната част“ — помисли си лейтенантът.

Как да обясни на жената само с помощта на жестове и мимики, че повече от сто гладни мъже, застрашени от скорбут, се нуждаят от нейните ловни и риболовни тайни?

Ървинг разигра цяло представление. Под немигащия поглед на тъмните очи на жената той разигра вървящи хора, потърка корема си, за да покаже, че са гладни, показа трите мачти на всеки кораб, хора, които се разболяват — той оплези език, събра очи по начин, който ужасно дразнеше майка му, и се престори, че припада върху мечешката кожа, — след което посочи Безименната и енергично изобрази как тя хвърля копие, държи рибарски прът, издърпва риба. Ървинг посочи към лоената буца, който току-що беше прибрал, след което показа някаква точка далеч отвъд стените на снежната къща, потърка отново корема си, събра очи и падна назад, после отново се потърка по корема. Посочи към Безмълвната дама, замисли се за миг, чудейки се как да изобрази с езика на знаците „покажи ни как го правиш“, след което повтори пантомимата с мятането на копие и ловенето на риба, като от време на време спираше и посочваше ескимоската, изобразявайки с разперени пръсти излизащи от очите му лъчи погледи и отново потърка корема си, за да й покаже кого трябва да научи на лов и риболов.

Когато приключи, от веждите му капеше пот.

Безмълвната дама го гледаше. Ако междувременно беше мигнала отново, той го беше пропуснал по време на кривенето си.

— О, дявол да го време — каза трети лейтенант Ървинг.

Накрая просто закопча отново всичките си дрехи, прибра салфетката и майчината си съдинка обратно в кожената чанта и реши, че за днес стига. Може би Безмълвната все пак бе успяла да разбере посланието. Възможно бе той никога да не разбере дали е така. Може би ако се връща достатъчно често в снежната къща…

Тук мислите на Ървинг навлязоха в дълбоко лична насока и той се спря рязко така, както кочияш дърпа юздите на четирите непокорни арабски жребеца.

Може би ако се връща по-често… ще успее да отиде с нея на някоя от нощните й ловни експедиции.

„Ами ако храната все още й я носи съществото от ледовете?“ — помисли си той. След като преди няколко седмици беше станал свидетел на онази сцена, той почти бе успял да убеди себе си, че не е видял онова, което беше видял. Но по-честната половина от паметта и разсъдъка му знаеха, че наистина го е видял. Съществото от ледовете й беше донесло парчета тюлен или арктическа лисица, или някакъв друг дивеч. Онази нощ Безмълвната дама беше напуснала площадката между ледените блокове и ледените върхове с прясно месо.

Той си спомни и за разказите на помощник-капитана на „Еребус“ Чарлс Фредерик Девьо за мъжете и жените във Франция, които се превръщат във вълци. Ако това беше възможно — а много от офицерите и всички моряци като че ли го смятаха за възможно, — защо да не може една туземка, която носи талисман на бяла мечка около врата, да се превръща в нещо като гигантска мечка, коварна и зла като човешко същество?

Не, той ги беше видял и двамата едновременно на леда. Нали?

Ървинг леко потрепери, докато закопчаваше шинела си. В малката снежна къща беше много топло. Странно, че от това го побиваха тръпки. Той почувства въздействието на лойта върху дейността на червата му и реши, че е време да тръгва. Щеше да извади късмет, ако успееше да се върне на „Ужас“ навреме, защото нямаше никакво желание да спира на леда, за да се облекчава. Достатъчно лошо беше, когато носът му измръзна.

Безмълвната дама го наблюдаваше, докато той прибираше в чантата старата салфетка и съдинката на майка му — предмети, досети се той много по-късно, които тя сигурно силно беше желаела да получи, — но после притисна копринената кърпичка към бузата си за последен път и се опита да я върне на Ървинг.

— Не — каза той, — това е подарък от мен. Символ на моето приятелство и дълбоко уважение. Трябва да я задържите. Иначе ще се обидя.

След това се опита й обясни със знаци какво беше казал току-що. Мускулчетата покрай устата на ескимоската жена потрепнаха, докато го наблюдаваше.

Той отблъсна ръката й, в която стискаше кърпичката, като се стараеше да не докосне голата й гръд. Белият камък на мечешкия амулет като че ли сияеше със собствена светлина.

Ървинг осъзна, че му е много, много горещо. Стаята като че ли заплува пред очите му. Вътрешностите му се размърдаха, успокоиха се и отново се размърдаха.

— Приятно ми беше — каза той; три думи, които често си спомняше през следващите седмици, докато се свиваше от срам в койката си, макар че жената сигурно не беше разбрала нелепостта, абсурдността и неуместността на тези прощални думи. И все пак…

Ървинг докосна с пръсти фуражката си, уви шала около лицето и главата си, нахлузи двата чифта ръкавици, притисна кожената чанта към гърдите си и се пъхна в ледения тунел, водещ към изхода.

По обратния път той не си подсвиркваше, макар да се изкушаваше да засвирука. Беше забравил за опасността някой огромен човекоядец да се крие в гъстите сенки на ледените издатъци тук, толкова далеч от кораба, но ако тази нощ този звяр наистина го наблюдаваше и подслушваше, той щеше да чуе как трети лейтенант Джон Ървинг разговаря сам със себе си и от време на време се удря по главата с облечената си в ръкавица ръка.