Ужас

6, 7 или може би 8 октомври 1848 г.

Изпих последната доза. Ще минат няколко минути, преди да се усети действието й. Дотогава ще се опитам да наваксам с дневника.

Последните няколко дни си припомнях с подробности признанието, направено от младия Ходжсън преди няколко седмици в палатката, в последната нощ преди господин Хики да го застреля.

Лейтенантът прошепна:

— Моля да ме извините за безпокойството, докторе, но изпитвам нуждата да кажа на някого колко дълбоко се разкайвам.

Аз прошепнах в отговор:

— Вие не сте католик, лейтенант Ходжсън. И аз не съм ви изповедник. Заспивайте и ме оставете и аз да поспя.

Ходжсън продължи да настоява:

— Още веднъж моля за извинение, докторе. Но трябва да кажа на някого колко съжалявам, че предадох капитана — който винаги е бил добър към мен — и позволих на господин Хики да ви вземе в плен. Искрено се разкайвам и ужасно съжалявам за случилото се.

Аз лежах мълчаливо, без да кажа нито дума, без да реагирам по никакъв начин на думите на младежа.

Още от деня на смъртта на Джон — упорито продължи Ходжсън, — имам предвид лейтенант Ървинг, мой близък приятел още от артилерийското училище, аз бях убеден, че убийството е извършено от помощник-калафатника Хики и изпитвах ужас от него.

— Защо тогава свързахте съдбата си с господин Хики, след като го смятате за такова чудовище? — прошепнах в тъмнината.

— Аз… страхувах се. Исках да бъда на негова страна именно защото е толкова страшен човек — прошепна Ходжсън. След което се разплака.

— Как не ви е срам — казах аз.

Но прегърнах младежа и продължих да го потупвам по гърба, докато той не заспа.

На следващата сутрин господин Хики събра всички и нареди на Магнъс Менсън да накара лейтенант Ходжсън да коленичи пред него. Размахвайки застрашително пистолета си, помощник-калафатникът обяви, че той — господин Хики — няма намерение да търпи безделници в отряда си и още веднъж обясни, че изпълнителните хора сред нас ще се хранят до насита и ще останат живи, докато скатавките ще умрат.

След това допря дългата цев на пистолета в тила на Джордж Ходжсън и му пръсна мозъка.

Трябва да кажа, че до последния си миг младежът се държа мъжествено. Цялата сутрин той не показа никакъв страх. Последното, което каза преди изстрела, беше: „Върви по дяволите.“

Мога само да си мечтая, че ще посрещна смъртта също толкова мъжествено. Но знам със сигурност, че няма да е така.

Спектакълът на господин Хики не завърши със смъртта на лейтенант Ходжсън; не приключи и след като Магнъс Менсън съблече младежа гол и остави трупа му да лежи на земята пред събралите се мъже.

При тази гледка сърцето ми се сви от болка. Като медик съм длъжен да заявя, че дори не можех да си представя как човек, който доскоро е бил жив, може да е толкова слаб, колкото клетия Ходжсън. Ръцете му бяха останали кожа и кости. Ребрата и тазът му изпъкваха толкова силно, че заплашваха да пробият кожата. И цялото тяло на младежа беше покрито със синини и отоци.

Въпреки това господин Хики ми нареди да изляза напред, връчи ми едни ножици и настоя да пристъпя към дисекцията на лейтенанта там, пред всичките събрани мъже.

Аз отказах.

С любезен глас господин Хики ме помоли отново.

Отново отказах.

Тогава господин Хики нареди на господин Менсън да вземе ножицата и да ме съблече гол като лежащия в краката ни труп.

Когато свалиха всичките ми дрехи, господин Хики закрачи напред-назад пред мъжете, сочейки с пръст голата ми фигура. Господин Менсън стоеше наблизо с ножицата в ръце.

— В нашето братство няма място за скатавки — каза господин Хики. — И макар да се нуждаем от лекар — защото аз смятам да се грижа за здравето на хората ми, всички до един, — той трябва да бъде наказан, ако отказва да служи на общото благо. Тази сутрин ми отказа два пъти. В знак на нашето недоволство ние ще премахнем два незначителни израстъка.

След тези думи господин Хики започна да мушка с дулото на пистолета различни части от анатомията ми — пръстите ми, носа, пениса ми, тестисите, ушите.

След това взе ръката ми.

— Един хирург има нужда от пръстите си, ако ще ни е от полза — театрално провъзгласи той и се изсмя. — Тях ще ги оставим за накрая.

Повечето от мъжете се засмяха.

— Пенисът и топките му обаче няма да са нужни — каза господин Хики, мушкайки споменатите части с ужасно студената цев на пистолета.

Мъжете отново се засмяха. Изглежда, те с огромно нетърпение очакваха развитието на събитията.

— Но днес ние сме милосърдни — каза господин Хики. След това нареди на господин Менсън да отреже два от пръстите на краката ми.

— Кои два, Корнилиъс? — попита едрият идиот.

— Ти избери, Магнъс — отговори нашият церемониалмайстор.

Мъжете пак се разсмяха. Усещах разочарованието им, че нещата ще се ограничат само с отрязването на някакви си пръсти, но те с нескрито удоволствие наблюдаваха Магнъс Менсън в ролята на господар на съдбата на моите стави. Вината не беше тяхна. Мнозинството моряци, оказали се тук, нямаха никакво образование и не обичаха образованите хора.

Господин Менсън избра двата ми палеца.

Публиката се засмя и заръкопляска.

Ножиците бързо бяха вкарани в употреба и огромната физическа сила на господин Магнъс се оказа в моя полза при ампутацията.

Последва нов смях — и огромен интерес, когато ми бе донесена медицинската чанта и аз завързах повредените артерии, спрях кръвотечението, доколкото успях — като през цялото време чувствах голяма слабост, — и превързах раните.

Господин Менсън получи нареждане да ме отнесе в палатката ми; той се грижеше за мен внимателно, като майка за болното си дете.

Точно в този ден господин Хики реши да ме лиши от най-ефикасните ми медицински препарати. Още сутринта бях успял да прелея по-голямата част от морфина, опиума, лауданума, доувъровата пудра, отровния живачен каломел и мандрагората в една матова, безобидна на вид бутилка с надпис „Олово на прах“, която прибрах не в медицинската ми чанта, а на друго място. След това долях вода в шишетата, за да постигна предишните нива на морфина, опиума и лауданума.

Сега всеки път, когато давам на господин Менсън лекарството за „болките в коремчето“, той получава осем части вода на две части морфин. Великанът обаче като че ли не забелязва, че лекарството му е загубило ефективността си, което за пореден път ми напомня колко е важна ролята на вярата в процеса на лекуване.

След смъртта на лейтенант Ходжсън аз още няколко пъти отказвах да изпълнявам заповедите на господин Хики, което доведе до загубата на общо осем пръста, едно ухо и целия ми препуциум.

Последната операция предизвика такова веселие сред насъбраните мъже въпреки лежащите пред тях нови трупове, че човек би си помислил, че присъстват на цирково представление.

Аз знам защо господин Хики така и не изпълни нееднократните си заплахи да ме лиши от половия ми член или тестисите. При службата си във флота помощник-калафатникът беше видял достатъчно травми, за да знае, че често кръвотечението от подобни рани не може да бъде спряно — особено ако кърви самият лекар, който се намира или в безсъзнание, или в шоково състояние, когато е необходимо да се извърши операцията, — а господин Хики не иска да умирам.

След като изгубих седем от десетте пръста на краката, ходенето стана много трудно. Досега не разбирах наистина колко важни са пръстите ни за запазване на равновесието. И, разбира се, болката, която постоянно изпитвам през последния месец, не може да се определи като незначителна.

Предполагам, че ще се покажа като горделив — направо като лъжец, — ако кажа тук, че нито веднъж не се замислих дали да не пия от скритата ми бутилка със смес от морфин, опиум и лауданум (и други медицински препарати), за която седмици наред мислех като за последно спасение.

Но никога не я извадих от скривалището й.

До този час.

Признавам, че си мислех, че сместа ще подейства по-бързо.

Вече не си усещам стъпалата — какво щастие — и краката ми са станали безчувствени до коленете. Но ако продължава с такива темпове, ще минат още десет минути или повече, преди отровата да достигне и порази сърцето ми и другите важни органи.

Трябваше да изпия по-голяма доза. Подозирам, че просто съм се проявил като страхливец, след като не изпих всичко наведнъж.

Признавам тук — от чисто научна гледна точка, ако някой някога открие този дневник, — че сместа е не само доста силна, но и доста опияняваща. Ако в този тъмен, бурен следобед тук имаше още някой жив — освен господин Хики и може би господин Менсън в техния кралски пинас, — той щеше да види, че в последните минути от живота ми аз поклащам глава и се усмихвам с пиянска усмивка.

Но препоръчвам този експеримент да се повтаря само с медицинска цел — и то в краен случай.

А сега трябва да направя едно признание.

За пръв и последен път в медицинската ми практика и в живота ми аз не вложих всичките си способности в лечението на пациент.

Говоря, разбира се, за клетия господин Магнъс Менсън.

Първоначалната ми диагноза на двете рани от куршум беше лъжлива. Куршумите наистина бяха малък калибър, но мъничкият пистолет сигурно е бил зареден със значително количество барут, тъй като, както стана ясно при първия преглед, двата куршума бяха пробили кожата на грамадния идиот, плътта му, мускулната тъкан и коремната стена.

Още при първия преглед разбрах, че куршумите се намират или в корема на господин Менсън, или в далака му, в черния дроб или в някой друг жизненоважен орган и че животът му зависи от внимателно изследване, последвано от операция за изваждане на куршумите.

Излъгах.

Ала ако адът съществува — в което вече не вярвам, защото тази земя и част от хората, които я обитават, сами по себе си са ад, достатъчно страшен за която и да е Вселена, — то аз ще бъда низвергнат в най-дълбоката яма в последния му кръг.

Но ми е все едно.

Тук трябва да спомена, че в гърдите ми настъпва хлад и пърстите… пРЪстите ми също изстиват.

Когато преди мсц бурята се рзбшува, благодарих на Бг.

Тгва ми се стрваше, че наистна отвме към лагерра „Ужас“. Изглеждаше, че господин Хики е спечелил. Намирахме се — стрва ми се — на по-малко от двайсет мили от лгра и напрредвахме с 3 или 4 миили на ден при убво време, когато ни удри првата буря.

Ако има Богг… аз… благодаря ти, миили Боже.

Сняг. Тъма. Ужасени ветрове ден и нощ.

Дори онези, които мгт да ходят, вече не могат д теглт. Хамуте баха изоставени. Вятърт повали палаткте, после ги отнесе. Темпратурата падна с 50 градуса.

Зимата удри като чук Бжии и господи Хики не му остана нищо, освен да опне брезентови плтнища от бордовете на кралскияпинас и да застреля половината мъже, за да нахрани друата половина.

Някои избяхаха в буурята и умряха.

Някои останаха и бяха застреляни.

Нкои замръзнаха до смрт.

Ня изядохадру ги и пак умряха.

Госпдн Хики и гсп Менсн седят в лодкта на вятъра. Несъм сигрун, но мисля, че госсс Менсън няммажвее длго.

Айз го убих.

Убих хората коитооставх в лагер „Спанесие“.

Толкова съжалявам.

Толкова съжалявам.

Прз целиями живт, брат ми знае как ми се иска моят барт даетук сега, Томс знае, целия ми жвт съм обичал Платон и Диалозите на Сократ.

Като вликия Сократ, но аз не влик, отровта, наплно заслужна, се двжи по тялото ми, крайните ми застивт, пръстите ми — прсти на хирург — вцепенявт и

Толкова доволен

Написах бележка, коят закачих на грдите си

ИЗЯЖТЕ ТЛЕННИТЕ СТАНКИ НА ДОТР ХАРИ Д. С. ГУУДСЪР

АКО ИССКАТЕ

ОТРРОВАТА В КОСТИТЕ И ПЛЪТТА

ДУБИЕ И ВАС

Мъжте в лгр Спа

Томнас, ако намер дневн и проч

Толкова съжалявам.

Направих всичко, но так и не

Ранте на госн мнсн АЗ НЕ СЪМ

Бже пзи хрта