Ужас

Вторник, 18 юли 1848 г.

Преди девет дни, когато капитанът изпрати напред по канала велбот с лейтенант Литъл и още осем души на борда с нареждането да се върнат след четири часа, всички останали се опитахме да поспим за малкото време до изтичането на този срок. Отне ни повече от два часа да натоварим шейните в лодките, а след това, без да губим време за разпъване на палатките, се опитахме да заспим в ушитите ни от еленови кожи и одеяла спални чували, сложени върху брезентовите платнища, които бяха постлани върху леда до лодките. В началото на юли слънцето вече не е над хоризонта през цялата нощ и ние спяхме — опитвахме се да спим — през няколкото часа тъмнина. Бяхме страшно уморени.

След изтичането на четирите часа първи помощник-капитан Девьо разбуди хората, но нямаше и следа от лейтенант Литъл. Капитанът разреши на повечето хора да продължат да спят.

След още два часа всички бяхме на крака и аз се опитвах, доколкото можех — следвайки заповедите на втори помощник-капитан Кауч, — да помогна в подготвянето на лодките за плаване. (Разбира се, като лекар аз винаги внимавах да не нараня ръцете си, макар че по време на пътешествието ни те всъщност претърпяха всички възможни злополуки — с изключение на силно измръзване и ампутиране.)

И ето че седем часа след като лейтенант Литъл, Джеймс Рийд, Хари Пеглър и шестимата моряци бяха тръгнали на разузнаване, осемдесетте останали върху леда хора вече бяха приготвили лодките си, за да ги последват. Заради движенията на леда и промените в температурата на въздуха каналът леко се беше стеснил през няколкото часа, докато бяхме спали, и правилното спускане на деветте лодки изискваше да се прояви известно майсторство. В края на краищата всички лодки — трите велбота (първият от които под командването на капитан Крозиър, а вторият, в който бях и аз, под командването на втори помощник Кауч), четирите катера (командвани съответно от втори помощник Робът Томас, боцман Джон Лейн, помощник-боцман Томас Джонсън и втори лейтенант Джордж Ходжсън) и двата пинаса под командването на помощник-боцман Семюъл Браун и първи помощник-капитан Чарлс Девьо (сега Девьо беше трети в командването на цялата експедиция след капитан Крозиър и лейтенант Литъл, поради което беше получил отговорната задача да завършва колоната) — бяха спуснати във водата.

По това време беше захладняло и валеше лек снежец, но гъстата мъгла се беше вдигнала и се бе превърнала в плътна облачна покривка, носеща се само на стотина фута над леда. Макар че това увеличаваше видимостта в сравнение с предишния ден, ниските облаци създаваха доста потискащо впечатление — сякаш се намирахме в някаква странна бална зала в изоставен арктически палат, с разбит мраморен под и нисък таван с реалистично нарисувани облаци.

Когато и деветата, последна лодка беше спусната във водата и екипажът й се качи в нея, мъжете направиха жалък опит да извикат „ура“, защото повечето от тези лодки плаваха за пръв път от почти две години, но викът бързо замря. Тревогата за съдбата на екипажа на лейтенант Литъл беше твърде голяма, за да може някой да се радва истински.

През първия час и половина се чуваха единствено стоновете на леда наоколо и редките ответни възклицания на мъжете, действащи с греблата. Седнал в предната част на втория велбот, точно зад настанилия се на носа господин Кауч, и осъзнавайки своята безполезност в придвижването на лодката, аз се чувствах като мъртъв багаж, като клетия изпаднал в кома, но все още дишащ Дейвид Лийс — когото приятелите му от повече от три месеца возеха в един от пинасите без дори най-малък намек за оплакване и когото новият ми помощник, бившият стюард Джон Бриджънс, хранеше и миеше всяка вечер в медицинската палатка с такова внимание, сякаш се грижеше за любимия си парализиран дядо (иронично, като се има предвид, че Бриджънс вече е на над шейсет, а Лийс — само на четирийсет). Ала от мястото си можех да чувам какво си шепнат гребците.

— Литъл и останалите сигурно са се изгубили — прошепна моряк Кумс.

— Няма начин Едуард Литъл да се изгуби — отвърна Чарлс Бест. — Може да е заседнал, но и да се е изгубил.

— Къде да заседне? — прошепна Робърт Фериър, седнал на съседното гребло. — Този канал е със свободна вода. И вчера беше така.

— Може лейтенант Литъл и господин Рийд да са намерили канал с открита вода чак до самата река на Бак, да са вдигнали платна и да са отплавали — прошепна от съседната редица Том Макънви. — Ако питате мен, вече са там… похапват си сьомга, която скача направо в лодката, и обменят с туземците дрънкулки срещу китова мас.

Никой не каза нищо в отговор на това неприятно предположение. Всяко споменаване на ескимосите караше хората да изпадат в тих ужас след зверското убийство на лейтенант Ървинг и разстрела на осемте диваци на 24 април. Мисля, че повечето от мъжете — въпреки отчаяната надежда за спасение и получаване на каквато и да било помощ — по-скоро се страхуват от нова среща с местните жители, отколкото да се надяват на нея. Според някои философи жаждата за мъст е една от основните мотивации на човешкото поведение — и моряците са съгласни с това.

Два и половина часа след като напуснахме последния си лагер, велботът на капитан Крозиър изскочи от тесния канал в широко пространство свободна вода. Хората в неговата и в моята лодка нададоха радостни викове. При самия изход на канала, сякаш като ориентир, стърчеше черен прът, забит вертикално в снега и леда. Северозападната страна на пръта беше побеляла от падналия през нощта и замръзнал сняг.

Виковете секнаха внезапно, когато гъстата колона от лодки навлезе в откритата вода.

Водата беше червена.

На плоския лед вляво и вдясно от изхода на заливчето видяхме тъмночервени ивици и петна, които можеха да бъдат единствено кръв. От тази гледка ме побиха тръпки, а всичко останали мъже, които виждах, бяха с увиснали челюсти.

— Спокойно, хора — промърмори господин Кауч от носа на лодката ни. — Това са просто следи от нападения на бели мечки над тюлени. Виждали сме подобни гледки през лятото.

Капитан Крозиър във водещата лодка говореше на моряците горе-долу същото.

Само след минута узнахме, че кървавите следи от касапницата не са от тюлени, убити от бели мечки.

— О, Божичко! — възкликна Кумс.

Всички престанаха да гребат. Трите велбота, четирите катера и двата пинаса се скупчиха върху развълнуваната вода с червеникав оттенък.

От водата стърчеше вертикално носът на велбота на лейтенант Литъл. Виждахме ясно изписаното с черна боя име на лодката (едно от петте имена, които не бяха променени след произнесената през май кратка надгробна реч от капитан Крозиър) — „Лейди Дж. Франклин“. Велботът беше пречупен на две някъде на четири фута от носа и само носовата му част плаваше на повърхността — едвам виждахме отломките от разбитите пейки и дъски на корпуса под тъмната ледена вода.

Лодките заплаваха напред, бавно подреждайки се в една линия, а хората започнаха да събират други плаващи из водата предмети: гребло, отломки от планшира и кърмата, румпела, една уелска перука, торба за патрони, ръкавица, къс от жилетка.

Когато моряк Фериър използва дългия прът с кука, за да придърпа нещо, което приличаше на къс от син мундир, той внезапно изкрещя от ужас и едва не изпусна пръта.

Там плаваше обезглавено човешко тяло, все още облечено в синята си вълнена куртка, с отпуснати в черната вода ръце и крака. На мястото на шията му зееше ужасяваща разкъсна рана. Пръстите му, подули се в ледената вода след смъртта, сега приличаха на неестествено дебели и къси чуканчета и изглеждаха сякаш се движат нагоре-надолу в слабото вълнение като гърчещи се бели червеи. Като че ли лишеното от глас тяло се опитваше да ни каже нещо на езика на жестовете.

Помогнах на Фериър и Макънви да качат останките в лодката. Рибите или някакъв арктически хищник бяха изгризали пръстите на мъртвеца до втората става, но в мразовитата вода процесът на гниене и разлагане още не беше започнал.

Капитан Крозиър докара велбота си, носът му се допря в корпуса ни.

— Кой е това? — промълви един от моряците.

— Хари Пеглър — простена друг. — Познах куртката му.

— Хари Пеглър не носеше зелена жилетка — отбеляза трети.

— Сами Крисп носеше! — възкликна четвърти.

— Тишина! — изкрещя капитан Крозиър. — Доктор Гудсър, бъдете така добър да обърнете джобовете на клетия ни другар.

Така и направих. От големия джоб на мократа жилетка измъкнах почти празна червена кожена кесия за тютюн.

— О, по дяволите! — каза Томас Тадман, който седеше в моята лодка, до Робърт Фериър. — Това е горкият господин Рийд.

Точно така беше. Всички мъже си спомниха, че предишната вечер ледовият лоцман носеше само куртката си и зелената си жилетка и всеки от нас го беше виждал хиляди пъти да пълни лулата си от избелялата червена кожена кесия.

Погледнахме към капитан Крозиър, сякаш той можеше да обясни какво се е случило с другарите ни, макар че вътре в себе си и сами го знаехме.

— Сложете тялото на господин Рийд под платнището на лодката — нареди капитанът. — Ще претърсим района за оцелели. Придържайте се в полезрението на останалите.

Лодките отново се разгънаха в редица. Господин Крауч върна лодката ни обратно до изхода на канала и ние заплавахме бавно покрай ръба на леденото поле, издигащо се на около четири фута над равнището на водата. Спирахме се при всяко петно кръв върху повърхността на леда или по вертикалната ледена стена, но не видяхме други тела.

— О, проклятие — простена трийсетгодишният Франсис Покок откъм кърмата. — Там има кървави бразди от човешки пръсти, сякаш тварта е издърпала някого обратно във водата.

— Затваряте си плювалниците, не искам да чувам такива приказки! — извика господин Кауч, поглеждайки свирепо моряците. Той стоеше, облегнал единия си крак на носа на велбота, и стиснал греблото си в ръка като харпун. Мъжете веднага млъкнаха.

На северозападния край на откритата вода имаше още три подобни кървави петна. При това третото изглеждаше така, сякаш някой е бил изяден на десет фута от ръба на леденото поле. Там бяха останали кости от крака, няколко оглозгани ребра, разкъсана ципа, която можеше да е човешка кожа, и парчета от дрехи, но не видяхме череп или нещо, по което да разпознаем жертвата.

— Качете ме на леда, господин Кауч — казах аз. — Ще проуча останките.

Така и направих. Навсякъде другаде по света освен в Арктика при подобни обстоятелства над червеното месо и мускулите щяха да кръжат рояци мухи, да не говорим за купчината черва, изглеждаща като леко засипана от навалелия сняг къртичина. Ала тук цареше пълна тишина, нарушавана само от тихото свистене на северозападния вятър и стоновете на леда.

Извиках към лодката — моряците бяха извърнали лица, — че е невъзможно да разпозная останките. Дори по няколкото къса от дрехи не можеше да се разпознае жертвата. На мястото на касапницата не беше останала нито главата, нито ботушите, нито дланите, нито краката, нито дори туловището с изключение на оглозганите ребра, част от гръбначния стълб и половината тазова кост.

— Останете на мястото си, господин Гудсър — извика Кауч. — Ще изпратя при вас Марк и Тадман с празна торба от патрони, за да сложите в нея останките на клетника. Капитан Крозиър ще иска да ги погребем.

Работата беше изключително неприятна, но я свършихме бързо. В края на краищата наредих на двамата моряци да сложат в торбата саван само ребрата и половината тазова кост. Гръбнакът беше замръзнал в леда, а останалите вътрешности бяха твърде отвратителни, за да се занимаваме с тях.

Тъкмо се бяхме отблъснали от леда и плавахме покрай южния край на откритата вода, когато се разнесе вик откъм северната й страна.

— Човек! — извика някой от моряците. — Намерихме човек!

Със сигурност сърцата на всички ни биеха учестено, докато Кумс, Макънви, Фериър, Тадман, Марк и Джоунс гребяха усилено, а кормчията Франсис Покок насочваше лодката към плосък айсберг с размерите на игрище за крикет, който дрейфуваше в центъра на тези няколкостотин акра открита вода сред ледовете. Всички ние искахме — всички ние имахме нужда — да намерим някой жив от лодката на лейтенант Литъл.

Уви, това нямаше да се случи.

Капитан Крозиър, който вече беше върху айсберга, ме повика да видя тялото, лежащо там. Признавам си, че изпитах лека досада — като че ли капитанът не можеше да установи смъртта, без да ме кара да оглеждам поредното мъртво тяло. Бях страшно уморен.

Оказа се, че там лежи Хари Пеглър, почти напълно гол — само по бельо, — сгърчен върху леда, свил колене към брадичката си, сякаш беше прекарал последните мигове от живота си, неистово опитвайки се да се сгрее.

Сините му очи бяха отворени и замръзнали. Плътта му беше посиняла и твърда като мрамор.

— Сигурно е доплувал до айсберга, успял е да се изкатери върху него и е измръзнал — предположи тихо господин Девьо. — Тварта от ледовете не го е хванала и не го е наранила.

Капитан Крозиър само кимна. Знаех, че той харесваше Хари и много разчиташе на него. Аз също харесвах марсовия старшина. Повечето от нас го харесваха.

В следващия момент видях накъде гледа Крозиър. Целият покрит с навалял сняг айсберг — особено около трупа на Хари Пеглър — беше покрит с огромни отпечатъци от лапи с ясно очертани нокти. Приличаха на следи от бяла мечка, само че бяха три или четири пъти по-големи.

Създанието беше обиколило многократно Хари. Наблюдавало е как клетият господин Пеглър трепери и умира? Наслаждавало се е на гледката? Нима последното, което е видял Хари Пеглър, е било ужасното бяло чудовище, надвесило се над него и вторачило немигащите си очи? Но защо тварта не беше изяла приятеля ни?

— Звярът е ходил на два крака през цялото време, докато е бил върху айсберга — беше единственото, което промълви капитан Крозиър.

Останалите хора мъже от лодките се приближиха, носейки парче платно.

Нямаше друг изход от езерото освен бързо замръзващия канал, от който бяхме доплавали. След като обиколихме два пъти откритата вода — пет от лодките плаваха по часовниковата стрелка, а четири в обратна посока, — ние открихме само тесни заливчета, пукнатини в леда и още две кървави ивици на места, където, изглежда, хора от екипажа на разузнавателната ни лодка са се опитали да се качат на леда и да избягат, но са били хванати и смъкнати обратно във водата. Там, слава Богу, намерихме само сини парцали, но не и останки от тела.

Вече беше ранен следобед и бях сигурен, че всички имат едно-единствено желание — да се махнат колкото се може по-бързо от проклетото място. Но при нас бяха телата на трима от другарите ни — или поне части от телата им — и смятахме, че трябва да ги погребем с дължимите почести. (Мнозина от нас предполагаха — и с право, както се оказа по-късно, — че това ще бъде последната погребална церемония, която експедицията ни ще може да си позволи.)

Не намерихме нищо полезно сред плаващите във водата предмети с изключение на брезентовото платнище на една от холандските палатки, намирали се на борда на обречения велбот на лейтенант Литъл. Загърнахме в него тялото на приятеля ни Хари Пеглър. Останките от скелета, които бях изследвал край входа на канала, останаха в торбата от патрони, а торса на господин Рийд зашихме в един от резервните спални чували.

При погребения в морето имаше обичай да се слага по едно или няколко гюлета в краката на покойника, за да отиде тялото с достойнство на дъното, вместо да се остави на произвола на вълните, но ние, разбира се, нямахме никакви гюлета. Моряците свалиха куката от носа на „Лейди Дж. Франклин“ и добавиха няколко празни консервени кутии, за да увеличат теглото на саваните с останките на покойниците.

Отне ни доста време, за да измъкнем от черната вода деветте оцелели лодки и отново да натоварим катерите и пинасите на шейните. Сглобяването на шейните и натоварването на лодките върху тях отне и последните сили на изнемощелите моряци. После всички се събраха на края на леденото поле и се наредиха в широка дъга, така че да не се събира голяма тежест върху някой участък от леда.

Никой от нас не беше в настроение да слуша дълга надгробна реч, още по-малко пък от ценената по-рано с иронията си легендарна „Книга на Левиатан“ на капитан Крозиър. Така че с известна изненада и с голямо вълнение изслушахме деветдесети псалм, изрецитиран по памет от капитана:

И ние всички повторихме в хор: „Амин.“

А после настъпи тишина. Слабият ветрец навяваше сняг в лицата ни. Черната вода премляскваше лакомо. Ледът стенеше и леко потрепваше под краката ни.

Мисля, че всички от нас възприеха произнесените думи като надгробна реч и последно сбогом към всеки от нас. Преди този ден и преди загубата на лодката на лейтенант Литъл с целия й екипаж — включително незаменимия господин Рийд и любимия на всички Хари Пеглър — предполагам, че много от нас все още вярваха във възможността да се спасим. Сега вече разбирахме, че не са ни останали никакви шансове.

Дългоочакваната открита вода се беше оказала капан.

Ледът нямаше да ни пусне.

Създанието от ледовете нямаше да ни позволи да си тръгнем.

— Шапки долу! — нареди боцманът Джонсън. Ние свалихме пъстрите си зацапани покривала на главите си.

— Знайте, че е жив Изкупителят ни — каза капитан Крозиър с хрипливия глас, с който говореше напоследък. — И че в последно време ще застане на земята; и като изтлеят след кожата ни тези тела, пак вън от плътта си ще видим Бога…75

Господи, приеми смирените си слуги ледови лоцман Джеймс Рийд, марсов старшина Хари Пеглър и техния неизвестен другар в своето Царство, и заедно с двамата, чиито имена можем да назовем, приеми също душите на лейтенант Едуард Литъл, моряк Александър Бери, моряк Хенри Сейт, моряк Уилям Уенцол, моряк Семюъл Крисп, моряк Джон Бейтс и моряк Дейвид Симс. Когато дойде моментът да ги последваме, моля те, Господи, позволи ни да се присъединим към тях в Твоето царство.

Господи, чуй молитвата ни за нашите другари, и за нас самите и за нашите души. И се смили над нас, не оставай равнодушен към сълзите ни. Пощади ни, позволи ни да възстановим силите си, преди да си тръгнем оттук за отвъдното.

Амин.

— Амин — прошепнахме всички ние.

Боцманите вдигнаха погребалните савани и ги хвърлиха в черната вода, където те потънаха за секунди. От дълбините се вдигнаха бели мехури, сякаш последен опит на другарите да проговорят, а после повърхността на езерото стана отново черна и неподвижна.

Сержант Тоузър и още двама от морските пехотинци изстреляха във въздуха един залп с мускетите си.

Капитан Крозиър се вторачи в черната вода с изражение, което подсказваше, че полага усилия да потисне емоциите си.

— А сега потегляме — каза той твърдо най-накрая на всички нас, потиснати, тъжни и примирили се с поражението хора. — Можем да изминем с шейните и лодките още една миля, преди да се спрем да нощуваме. Тук, върху леда, ще ни е по-лесно да вървим.

Всъщност се оказа, че тук е много по-трудно да се върви. Накрая вече беше напълно невъзможно — не заради обичайните тороси и трудностите, съпътстващи пренасянето на лодките през тях (макар и това да ставаше все по-трудно заради отслабващите от глада и болестта хора), а заради процепите в леда.

Както обикновено, пренесохме лодките в два курса, но този път, след като бяхме загубили девет души и бяхме още по-отслабнали, в тази дълга арктическа вечер на 10 юли бяхме преодолели доста по-малко от една миля, когато най-накрая разпънахме палатките и легнахме да спим.

Сънят ни беше прекъснат след по-малко от два часа, когато ледът под нас изведнъж започна да трещи и да се тресе. Цялото ледено поле се люлееше. Изключително разтревожени, всички запълзяха към изходите на палатките и настана страшна суматоха. Моряците започнаха да събират палатките и да се готвят за товарене на багажа, но капитан Крозиър, господин Кауч и първи помощник-капитан Девьо призоваха с викове всички към спокойствие. Офицерите отбелязаха, че няма признаци за пропукване на леда, той само се движеше.

След петнайсет минути ледът постепенно се успокои и повърхността на замръзналото море отново стана солидна като скала. Изпълзяхме обратно в палатките.

Час по-късно ледът отново започна да трещи и да се люлее. Мнозина от нас пак изскочиха във ветровития мрак, но най-смелите останаха в спалните си чували. Онези, които се бяха поддали на ужаса, пропълзяха обратно в претъпканите си, зловонни палатки, при хъркащите си другари в мокрите им спални чували. За щастие нямаше кой да види зачервените им от срам лица.

През целия следващ ден теглехме с всички сили лодките на югоизток по леда, който сега изглеждаше не по-надежден от силно опъната гума. Започнаха да се появяват пукнатини, но макар най-дълбоките от тях да свидетелстваха, че дебелината на леда си остава шест и повече фута, усещането ни, че се движим по монолитно ледено поле изчезна — сега ни се струваше, че се прехвърляме от един плаващ леден къс на друг във вълнист океан от белота.

Тук трябва да отбележа, че на втората вечер след като напуснахме езерото след ледовете, аз изпълних задължението си да прегледам личните вещи на загиналите, голяма част от които бяха останали с общия багаж, когато лейтенант Литъл и отрядът му отплаваха с велбота. Вече бях стигнал до малкото вързопче на марсовия старшина Хари Пеглър, в което имаше няколко жалки останки от дрехи, няколко писма, рогово гребенче и няколко книги, когато моят помощник, Джон Бриджънс, попита:

— Мога ли да взема някои от тези вещи, доктор Гудсър?

Учудих се. Бриджънс сочеше гребенчето и дебела тетрадка с кожена подвързия.

Вече бях прегледал тетрадката. Пеглър беше писал с някакъв примитивен шифър — подреждайки думите отзад напред, като последната буква на последната дума във всяко изречение беше с главна буква, — но макар че описанието на събитията през последната година на експедицията ни би могло да представлява известен интерес за роднините му, почеркът на марсовия старшина и структурата на изреченията, да не говорим за правописа, ставаха все по-объркани през месеците, предшестващи напускането на кораба, а накрая бяха съвсем несвързани. На една от страниците Пеглър беше написал: „О, смърте, где ти е жилото, гробът край залива Утеха, за който има съмнения как… (следващият ред беше нечетлив, явно залян с вода)… бояджията кза…“

От другата страна на същата страница Пеглър беше начертал с трепереща ръка кръг, в който беше написал: „лагерът ужас изчистен“. Датата беше написана нечетливо, но, изглежда, беше около двайсет и пети април. Една от съседните страници съдържаше фрагменти като: „Ще ли достигнем твърда земя… ще поискаме грог да намокрим наште… одки… цялото мое изкуство Том за мен аз мисля… време… близко ще легна и… двайсет и първи нощта сгласен.“

Предположих, че Пеглър беше написал това вечерта на 21 април, когато капитан Крозиър съобщи на хората от „Ужас“ и „Еребус“, че на следващата сутрин последните от тях ще напуснат кораба.

С други думи, в тетрадката имаше несвързани драсканици на полуграмотен човек, които не говореха добре нито за образованието, нито за литературните умения на Хари Пеглър.

— За какво са ви? — попитах аз Бриджънс. — Приятел ли ви беше Пеглър?

— Да, докторе.

— Гребен ли ви трябва?

Възрастният стюард беше почти плешив.

— Не, докторе. Просто нещо за спомен от човека. Гребенът и дневникът ще са достатъчни.

Много странно, помислих си аз, тъй като в момента всички се опитваха да се избавят от излишните си вещи, а не да добавят тежки книги към багажа, който се налагаше да мъкнат.

Но дадох на Бриджънс и гребена, и дневника. Никой нямаше нужда нито от ризата, нито от чорапите, нито от резервните кожени панталони или от Библията, затова на следващата сутрин ги оставих в купчината от ненужни вещи. Тя се състоеше от изоставените последни притежания на Пеглър, Литъл, Рийд, Бери, Крисп, Бейтс, Симс, Уенцол и Солт, които използвахме за издигане на малка пирамида в памет на загиналите.

На следващата сутрин, 12 юли, започнахме да попадаме на нови кървави петна върху леда. Отначало мъжете се уплашиха, че това е поредното свидетелство за гибелта на нашите другари, но капитан Крозиър ни отведе до едно от залетите с кръв места и се оказа, че насред замръзналата тъмночервена локва лежи трупът на бяла мечка. Всичко това бяха убити бели мечки, от много от които беше останала само разбитата глава, окървавената бяла кожа и раздробените кости и лапи.

Отначало мъжете се успокоиха. После, разбира се, възникна въпросът кой е убил тези едри хищници само часове преди появата ни.

Отговорът беше очевиден.

Но защо ще избива бели мечки? Отговорът и на този въпрос изглеждаше явен: за да ни лиши от всякакви възможни запаси от храна.

Към 16 юни хората изглеждаха напълно неспособни да продължат нататък. За осемнайсетчасовия ден при постоянно напрягане на силите успявахме да изминем по-малко от една миля по леда. Често при спирането ни за лагеруване можехме да видим купчината захвърлени дрехи и оборудване, останали на мястото на предишния ни лагер. Продължавахме да попадаме на убити бели мечки. Духът ни беше толкова паднал, че ако тази седмица бяхме гласували, мнозинството щеше да предпочете да се откажем от по-нататъшни усилия, да легнем на леда и да умрем.

През нощта на 16 юли, когато всички спяха и само един човек стоеше на вахта, капитан Крозиър ме помоли да се явя при него в палатката му. Сега той спеше заедно с Чарлс Девьо, с домакина си Чарлс Хамилтън Озмър (у когото се наблюдаваха симптоми на пневмония), с кормчията на „Еребус“ Уилям Бел и с Филип Редингтън, бившия старшина на бака на сър Джон и капитан Фицджеймс.

Капитанът кимна и всички освен първи помощник Девьо и господин Озмър излязоха от палатката, за да можем да разговаряме насаме.

— Доктор Гудсър — започна капитанът, — нуждая се от съвета ви.

Кимнах, готов да го изслушам.

— Имаме достатъчно топли дрехи и палатки — каза капитан Крозиър. — Допълнителните ботуши, които бяха натоварени по мое нареждане на пинасите с резервно снаряжение, спасиха много хора от ампутации.

— Така е, сър — казах аз, макар че разбирах, че не по този въпрос капитанът иска да се посъветва с мен.

— Утре сутринта смятам да съобщя на хората, че ще ни се наложи да изоставим един велбот, два катера и един пинас и да продължим пътя си само с пет лодки — каза капитан Крозиър. — Тези два велбота, два катера и един пинас са в по-добро състояние, отколкото останалите лодки, и в тях ще има място за всички при плаване по открита вода — ако намерим такава, преди да се доберем до устието на реката на Бак, — тъй като сме останали с много малко запаси.

— Хората ще са страшно доволни, когато чуят това, сър — казах.

Аз самият бях много зарадван. Тъй като сега теглех в хамутите наравно с другите, буквално почувствах как огромна тежест слиза от раменете ми при новината, че с проклетите двойни курсове вече е приключено.

— Това, което искам да знам, доктор Гудсър — продължи капитанът с извънредно уморения си пресипнал глас, — е дали дажбите могат да бъдат орязани допълнително. Или по-скоро дали ако ги орежем, хората все още ще са способни да теглят шейните. Интересува ме професионалното ви мнение, докторе.

Вторачих се в брезентовия под на палатката. Един от тиганите на господин Дигъл — или може би преносимото устройство на господин Уол за загряване на чай, което използвахме, докато все още имахме бутилки с етер за спиртниците — беше прогорил в него кръгла дупка.

— Капитане, господин Девьо — казах аз най-накрая, прекрасно разбирайки, че казвам неща, които са очевидни за тях, — хората и сега получават много по-малко храна, отколкото е необходимо за поддържане на силите при всекидневен тежък физически труд. — Поех си дъх. — Всичко, което ядат, е студено. Последните консервирани продукти бяха изядени преди седмици. Изоставихме спиртните печки и спиртниците заедно с последните празни бутилки от етер. Тази вечер всеки от хората получи за вечеря по един сухар, къс студено осолено свинско, по унция шоколад, няколко глътки чай с по-малко от лъжичка захар и супена лъжица ром.

— И щипка тютюн — добави господин Озмър.

Аз кимнах.

— Да, и щипка тютюн. Те наистина обичат тютюна. Прекрасно беше, че намерихме скрити запаси сред багажа. Но не, капитане, хората няма да могат да издържат ново намаляване на дажбите.

— Ще им се наложи — каза капитан Крозиър. — Осоленото свинско свършва след шест дни. Ромът — след десет.

Господин Девьо се изкашля.

— Всичко зависи от това дали ще успеем да намерим и застреляме още тюлени в ледовете.

Доколкото ми беше известно — на мен и на всички хора в палатката и експедицията, — бяхме застреляли и изяли точно два тюлена след напускането на залива Утеха преди два месеца.

— Според мен — каза капитан Крозиър — най-доброто, което можем да направим при тези обстоятелства, е да тръгнем отново на север, към Земята на крал Уилям. Може би ще успеем да я достигнем за три или четири дни. Там вероятно ще можем да ядем мъх и скални лишеи. Казвали са ми, че от някои техни разновидности може да се сготви почти вкусна супа. Разбира се, ако успеем да намерим тези разновидности.

Сър Джон Франклин, помислих си уморено аз. Човекът, изял ботушите си. По-големият ми брат ми беше разказал тази история няколко месеца преди отплаването ни. Сър Джон щеше да знае от печалния си опит, какви точно мъхове и скални лишеи да избираме.

— Хората ще се радват да се върнат на сушата, капитане — беше единственото, което можах да кажа. — И ще са щастливи да чуят, че ще теглят по-малко лодки.

— Благодаря ви, докторе — каза капитан Крозиър. — Това е всичко.

Помръднах глава в жалък опит за отдаване на чест, излязох, направих обиколка из палатките, за да видя най-тежко болните от скорбут — разбира се, бяхме се избавили от палатката на лазарета и сега всяка вечер двамата с Бриджънс обхождахме палатките, за да съветваме болните и да им даваме лекарства, — а после с усилие се добрах до собствената си палатка (която делях с Бриджънс, намиращия се в безсъзнателно състояние Дейви Лийс, умиращия инженер Томпсън и тежко болния дърводелец господин Хъни) и моментално потънах в сън.

Точно през тази нощ ледът се пропука и погълна палатката, в която спяха петимата ни морски пехотинци: сержант Тоузър, капрал Хеджес, редник Уилкс, редник Хамънд и редник Дейли.

Само Уилкс успя да се измъкне от палатката, преди тя да потъне в тъмното море, и беше издърпан от пукнатината секунди преди ледът да се срути с оглушителен трясък.

Ала Уилкс беше твърде измръзнал, твърде болен, твърде ужасен и не успя да се оправи, въпреки че двамата с Бриджънс го загърнахме в последните останали ни сухи одеяла и го сложихме между нас в спалния чувал. Той почина малко преди изгрев-слънце.

Оставихме тялото му заедно с поредната купчина дрехи, четирите лодки и три от шейните.

Не проведохме погребална служба нито за него, нито за останалите морски пехотинци.

Никой не извика „ура“, когато капитан Крозиър обяви, че повече няма да ни се наложи да теглим тези четири лодки и шейните.

Обърнахме се на север и тръгнахме към сушата, скрита зад хоризонта.

Три часа по-късно ледът започна да се напуква отново и пътят ни на север беше преграден от канали и езерца, твърде малки, за да спускаме лодките във водата, но твърде широки, за да можем да прехвърляме хората и лодките над тях.