Ужас

19. Крозиър

Във вторник, по време на следобедната вахта, тварта от ледовете се качи на борда на „Еребус“ и отмъкна от поста му на кърмата обичания от всички боцман господин Томас Тери, оставяйки върху релинга само главата му. На мястото, където бе стоял Тери, не се виждаше и капка кръв; кръв нямаше и по заледената палуба или по корпуса. Всички решиха, че тварта е грабнала Тери, отнесла го е на стотици ярдове в тъмнината, където върховете на глетчерите се издигат като гъста бяла гора, убила го е и го е разчленила — а може и да го беше изяла, макар и хората все по-силно да се съмняваха, че бялата твар убива моряците и офицерите за храна, — след което е върнала главата на господин Тери, преди вахтените на десния или левия борд да забележат, че боцманът липсва.

Моряците, които в края на вахтата си бяха намерили главата на боцмана, цяла седмица разказваха и преразказваха на останалите за ужасната гримаса на лицето на клетия господин Тери — широко отворена уста, сякаш застинала насред писък, оголени зъби, изцъклени очи. Върху лицето или главата му нямаше никакви следи от нокти или зъби, единственото разкъсване беше по неравната линия на шията, от която като сива опашка на плъх стърчеше тънката тръба на хранопровода и се подаваше бяло късче гръбначен мозък.

Внезапно повече от сто оцелели моряци прегърнаха вярата. Повечето от мъжете на борда на „Еребус“ две години не спираха да се оплакват от безкрайните неделни служби на сър Джон Франклин, но сега дори онези, които не биха разпознали Библията, ако се събудеха до нея след тридневен запой, започнаха да изпитват нужда от някакъв вид духовна утеха. Когато се разнесе мълвата за обезглавяването на Томас Тери — капитан Фицджеймс беше положил увитото в платно тяло в запечатаната Стая на мъртвите в трюма на „Еребус“, — мъжете започнаха да настояват за общо неделно богослужение и за двата екипажа. Приличащият на плъх в лицето Корнилиъс Хики беше онзи, който отиде при Крозиър късно вечерта в петък с тази молба. Хики беше част от работната група, възстановяваща ледените пирамиди с факли между корабите, и беше разговарял с моряците от „Еребус“.

— Пълно единодушие, сър — каза помощник-калафатникът, застанал на прага на мъничката каюта на капитан Крозиър. — Всички моряци искат общо неделно богослужение. И от двата кораба, капитане.

— Говорите от името на всеки един член на двата екипажа? — попита Крозиър.

— Да, сър, точно така — отвърна Хики, усмихвайки се с някога обаятелната си усмивка, която сега показваше само четири от останалите му шест зъба. Дребният помощник-калафатник се държеше много самоуверено.

— Съмнявам се — рече Крозиър. — Но ще разговарям с капитан Фицджеймс и ще ви съобщя за службата. Каквото и решение да вземем, вие ще бъдете упълномощен да го съобщите на всички моряци. — Крозиър пиеше, когато Хики беше почукал на вратата му. Освен това никога не беше харесвал дребния досаден мъж. Всеки кораб имаше своите вечно недоволни критикари — като и плъховете, те бяха част от живота във флота — и Хики въпреки неправилната си реч и пълната липса на образование оставяше у Крозиър впечатлението за точно такъв критикар, от онези, които при тежко плаване бързо започваха да подстрекават екипажа към бунт.

— Една от причините всички да поискаме богослужение, каквото провеждаше за всички ни сър Джон — нека душата му да бъде благословена и да почива в мир, капитане…

— Свободен сте, господин Хики.

Крозиър пи много през онази седмица. Меланхолията, която обикновено го обгръщаше като мъгла, го бе налегнала като тежко одеяло. Той познаваше Тери и го смяташе за изключително кадърен боцман, и смъртта му определено беше ужасна, но Арктика — и на двата полюса — предлагаше безброй начини да се умре. Същото се отнасяше и за Кралския военноморски флот в мирно или във военно време. През продължителната си кариера Крозиър беше виждал не една подобна смърт и макар краят на господин Тери да бе сред най-необичайните, на които беше ставал свидетел, и последната епидемия от насилствена смърт да бе далеч по-плашеща от която и да било истинска епидемия, която беше виждал на борда на корабите, истинската причина за дълбоката меланхолия на Крозиър беше всъщност реакцията на оцелелите членове на експедицията.

Джеймс Фицджеймс, героят от Ефрат, като че ли падаше духом. Той бе изкаран герой от пресата още преди първият му кораб да отплава от Ливърпул, когато младият Фицджеймс беше скочил през борда, за да спаси един давещ се митнически инспектор, въпреки че привлекателният морски офицер, както беше писал „Таймс“, „беше затруднен от шинела, шапката и ценния си часовник“. Ливърпулските търговци, които знаеха цената — както прекрасно разбираше Крозиър — на митническия чиновник, който вече беше подкупен за своите услуги, наградиха младия Фицджеймс с гравирана сребърна табела. Адмиралтейството беше обърнало внимание първо на сребърната табела, след това на героизма на Фицджеймс — макар че от собствен опит Крозиър знаеше, че офицерите не спасяваха давещи се всяка седмица, тъй като малцина умееха да плуват, — а накрая и на факта, че Фицджеймс беше „най-красивият мъж във флота“ и че произлиза от добро семейство.

Репутацията на многообещаващия млад офицер не пострада и от факта, че той два пъти доброволно беше повеждал отряди срещу бедуинските банди. Крозиър беше прочел в официалните доклади, че Фицджеймс е счупил крак при един от тези набези и е бил заловен от бандитите във второто приключение, но най-красивият мъж във флота беше успял да избяга, покривайки се с още по-голяма слава в очите на пресата и на Адмиралтейството.

След това започна Опиумната война43 и през 1841 година Фицджеймс се прояви като истински герой, за което получи поне пет официални похвали от своя капитан и от Адмиралтейството. Смелият млад мъж — тогава на двайсет и девет години — беше използвал ракети, за да изтласка китайците от хълмовете край Цекее и Сегоан, беше ги използвал отново, за да прогони противника от Чапу, беше взел активно участие в сухопътното сражение при Йоусун и отново бе използвал уменията си с ракетите при завладяването на Джъндзян. Сериозно ранен, лейтенант Фицджеймс беше успял, бинтован и на патерици, да присъства на китайската капитулация при подписването на Нандзинския договор. Повишен в командир на крехката трийсетгодишна възраст, най-красивият мъж във флота беше получил командването на бойния кораб „Клио“ и блестящото му бъдеще изглеждаше осигурено.

Но през 1844 година Опиумната война приключи и — както обикновено се случва с перспективите за издигане в Кралския военноморски флот, когато внезапно настъпи коварен мир — Фицджеймс се озова без командване, на брега и с половин заплата. Франсис Крозиър беше наясно, че ако предложението, отправено от Изследователската служба към сър Джон Франклин да оглави експедицията, беше неочакван дар от съдбата за дискредитирания възрастен мъж, то предложението да поеме фактическото командване на „Еребус“ беше втори блестящ шанс за Фицджеймс.

Но сега „най-красивият мъж във флота“ беше изгубил руменината си и обичайния си поривист хумор. Докато повечето офицери и моряци успяваха да поддържат теглото си дори при орязания с една трета порцион — защото членовете на Изследователската служба се хранеха много по-добре от деветдесет и девет процента от англичаните на сушата, — командир Джеймс Фицджеймс, сега вече капитан, беше изгубил повече от два стоуна44. Униформата му стоеше като на закачалка. Момчешките му къдрици висяха безжизнено под шапката или уелската перука. Лицето на Фицджеймс, винаги твърде закръглено, сега изглеждаше изпито, бледо, с хлътнали бузи под светлината на маслените лампи или висящите фенери.

Поведението на командира за пред хората, което винаги представляваше естествено съчетание от безобиден хумор и строга решителност, се запазваше същото, но когато останеше в компанията само на Крозиър, Фицджеймс говореше по-малко, усмихваше се рядко и твърде често изглеждаше разсеян и нещастен. За меланхоличен човек като Крозиър всички признаци бяха ясни. На моменти капитанът се чувстваше така, сякаш гледа в огледало — само дето меланхоличното лице, което го наблюдаваше от другата страна, беше на говорещ префърцунено истински английски джентълмен, а не на незначителен ирландец.

В петък, 3 декември, Крозиър зареди една пушка и извървя сам дългия път в студената тъмнина от „Ужас“ до „Еребус“ Ако тварта от ледовете пожелаеше да го вземе, мислеше си той, още няколко въоръжени мъже нямаше по никакъв начин да повлияят на събитията. Както се беше случило със сър Джон.

Крозиър стигна благополучно до кораба. Двамата с Фицджеймс обсъдиха ситуацията — духа на моряците, молбата за богослужение, проблема с хранителните консерви и необходимостта да наложат по-строг хранителен режим след Рождество — и се съгласиха, че провеждането на общо богослужение следващата неделя може би е добра идея. Тъй като на борда на корабите нямаше капелани или самоназначили се за свещеници — до юни сър Джон беше изпълнявал и двете роли, — двамата капитани щяха да изнесат проповедта заедно. Крозиър мразеше тази задача повече от посещение при пристанищен зъболекар, но така или иначе трябваше да я свърши.

Настроенията сред хората предизвикваха сериозни опасения. Лейтенант Едуард Литъл, старшият офицер на Крозиър, докладва, че хората на „Ужас“ са започнали да си изработват огърлици и други подобни амулети от ноктите и зъбите на белите мечки, които бяха застреляли през летния сезон. Няколко седмици по-рано лейтенант Ървинг беше докладвал, че Безмълвната дама се е скрила в склада за въжета на носа и мъжете са започнали да оставят част от рома и хранителните си дажби в трюма, сякаш ги принасят в дар на вещицата, или може би светица, с надежда да се застъпи за тях.

— Мислех си за вашия бал — каза Фицджеймс, когато Крозиър започна да се приготвя за тръгване.

— Моят бал?

— Големият венециански карнавал, който Хопнър организирал, докато сте зимували в леда с Пари — продължи Фицджеймс. — Когато сте се маскирал като чернокож лакей.

— Какво за него? — попита Крозиър, докато увиваше шала около лицето и шията си.

— Сър Джон имаше три големи сандъка с маски, дрехи и костюми — рече Фицджеймс. — Намерих ги в личния му склад.

— Нима? — Крозиър беше изненадан. Застаряващият бърборко, който би провеждал богослужения шест пъти в седмицата, стига да му позволяха, и който, макар често да се смееше, като че ли никога не разбираше шегите на останалите, изобщо не изглеждаше като командир на експедиция, който би натоварил на кораба си сандъци с фриволни костюми, както беше направил силно увлеченият по театъра Пари.

— Доста са стари — каза Фицджеймс. — Някои от тях може и да са принадлежали на Пари и Хопнър — сигурно са същите костюми, които сте използвали преди двайсет и четири години, докато сте били замръзнали в Бафиново море — но в сандъците има над сто опърпани парцала.

Напълно облечен, Крозиър стоеше на прага на някогашната каюта на сър Джон, където двамата капитани бяха провели тихичко своето съвещание. Искаше му се Фицджеймс да стигне по-бързо до същността на въпроса.

— Мислех си, че бихме могли скоро да организираме маскарад за хората — рече Фицджеймс. — Не чак толкова помпозен като вашия Голям венециански карнавал, разбира се, заради онази… неприятност… сред ледовете, но все ще е някакво развлечение.

— Може би — рече Крозиър, позволявайки в гласа му да проличи липсата на ентусиазъм. — Ще го обсъдим след проклетото неделно богослужение.

— Да, разбира се — отвърна бързо Фицджеймс. Лекото му фъфлене ставаше особено отчетливо, когато беше изнервен. — Да наредя ли няколко души да ви ескортират при завръщането ви на „Ужас“, капитан Крозиър?

— Не. И си легнете по-рано тази вечер, Джеймс. Изглеждате изтощен. И двамата ще имаме нужда от енергия, ако искаме да изнесем прилична проповед пред двата екипажа в неделя.

Фицджеймс се усмихна покорно. Усмивката му се стори на Крозиър бледа и странно тревожна.

В неделя, 5 декември 1847 година, Крозиър остави на „Ужас“ екипаж в намален състав от шест души под командването на първи лейтенант Едуард Литъл — който, също като Крозиър, би предпочел по-скоро да му махат камъните в бъбреците с лъжичка, отколкото да бъде принуден да изтърпи проповедта, — както и помощник-лекаря Макдоналд и инженера Джеймс Томпсън. Останалите петдесетина оцелели моряци и офицери тръгнаха по леда след капитана, втори лейтенант Ходжсън, трети лейтенант Ървинг, първи помощник Хорнби и останалите лоцмани, склададжии и младши офицери. Часът беше почти десет сутринта, но под потрепващите звезди щеше да цари пълна тъмнина, ако не беше полярното сияние, което пулсираше, танцуваше и променяше формата си над главите им, осветявайки дългата поредица от фигури, хвърлящи дълги сенки върху неравния лед. Сержант Соломон Тоузър — стряскащият родилен белег на лицето му изпъкваше особено силно под пъстроцветната светлина на северното сияние — командваше отряда от въоръжени с мускети морски пехотинци, които бяха разпределени отпред, отзад и по фланговете на колоната, но този неделен ден бялата твар от ледовете беше решила да остави хората на спокойствие.

За последен път двата екипажа се бяха събирали заедно на неделно богослужение — което сър Джон проведе малко преди създанието да отвлече набожния им лидер в тъмнината под леда — на откритата палуба под студеното юнско слънце, но тъй като навън сега беше поне петдесет градуса под нулата, и то когато не духа вятър, Фицджеймс беше наредил да подготвят жилищната палуба за службата. Огромната готварска печка нямаше как да бъде преместена, но мъжете бяха вдигнали масите максимално близо до тавана, бяха прибрали подвижните прегради, обособяващи лазарета, бяха махнали и останалите прегради, оформящи спалната зона на младшите офицери, общата спалня на стюардите и спалните помещения на първия и втория помощник и лоцмана. Освен това бяха прибрали стените на офицерската столова и на спалнята на помощник-лекаря. Мястото щеше да е претъпкано с народ, но все пак щяха да се съберат всички.

Освен това дърводелецът на Фицджеймс, господин Уийкс, беше направил нисък амвон и платформа. Тя беше висока само шест инча заради ниските греди, висящите маси и складираните дъски, но така дори мъжете, които се намираха най-отзад, щяха да могат да виждат Крозиър и Фицджеймс.

— Поне ще ни бъде топло — прошепна Крозиър на Фицджеймс, когато Чарлс Хамилтън Озмър, плешивият домакин на „Еребус“, даде знак на мъжете да започнат с встъпителните химни.

И наистина от топлината на наблъсканите тела температурата на жилищната палуба се повиши до нивата отпреди шест месеца, когато „Еребус“ изгаряше огромни количества въглища и по тръбите му течеше гореща вода. Освен това Фицджеймс беше похарчил голямо количество масло за десетте фенера, които осветяваха обикновено тъмното и задимено помещение по-ярко откогато и да било, след като преди две години слънцето спря да излива лъчите си през престъновите илюминатори над главите им.

Тъмните дъбови греди потреперваха от гръмкото пеене на екипажите. От своя четирийсетгодишен опит Крозиър знаеше, че моряците обичат да пеят независимо от обстоятелствата. Дори по време на богослужение, ако няма друг повод. Капитанът виждаше сред тълпата главата на помощник-калафатника Корнилиъс Хики, а до него стоеше прегърбен, за да не удря главата и раменете си в надвисналите греди, Магнъс Менсън, който ревеше гръмогласно химна толкова фалшиво, че в сравнение с него скърцането на леда отвън звучеше почти мелодично. Двамата споделяха един от опърпаните сборници с църковни химни, които им беше раздал домакинът Озмър.

Накрая свърши и последният химн и помещението се изпълни със звуците от подсмърчания, кашлица и прочистване на гърла. Въздухът миришеше на прясно опечен хляб, защото господин Дигъл беше пристигнал тук няколко часа по-рано, за да помогне на готвача на „Еребус“ Ричард Уол в приготвянето на сухари. Крозиър и Фицджеймс бяха решили, че си заслужава да похарчат извънредно количество въглища, брашно и масло за лампите в този специален ден, стига това да успееше да повдигне духа на мъжете. Очакваха ги двата най-мрачни месеца на арктическата зима.

Настъпи моментът на двете проповеди. Фицджеймс се беше избръснал, беше се напудрил внимателно и беше позволил на личния си стюард, господин Хор, да прибере обезформените му шинел, панталони и куртка, и сега изглеждаше спокоен и красив в парадната си униформа с лъскави еполети. Само Крозиър, който стоеше до него, можеше да види как ръцете на Фицджеймс се свиват в юмруци и се разпускат, когато капитанът положи личната си Библия върху амвона и я отвори на „Псалми“.

— Днешното четене ще бъде от псалм четирийсет и шести — каза капитан Фицджеймс. Крозиър леко потрепна заради аристократичното му фъфлене, което заради напрегнатостта му беше станало още по-отчетливо.

Мъжете изреваха в един глас „Амин“ и в знак на одобрение затропаха със затоплените си крака.

Дойде редът на Франсис Крозиър.

Мъжете се умълчаха както от уважение, така и от любопитство. Хората в тълпата, които бяха от екипажа на „Ужас“, знаеха, че представата на капитана им за църковно богослужение е смирено цитиране на корабния устав: „Ако моряк откаже да се подчини на заповедите на висшестоящ офицер, той ще бъде наказан с бичуване или ще бъде осъден на смърт, решението се взима от капитана. Ако моряк извърши акт на содомия с друг член на екипажа или с някое от животните, които се намират на борда на кораба, той ще бъде осъден на смърт“… и така нататък. На тегло и по звучност уставът не отстъпваше на Библията и напълно отговаряше на нуждите на Крозиър.

Но не и днес. Крозиър посегна към рафта под амвона и извади една тежка, подвързана с кожа книга. Той я положи пред себе си с успокоителен глух удар.

— Днес — произнесе напевно той — ще ви прочета от „Книгата на Левиатан“ част първа, глава дванайсета.

В тълпата от моряци се разнесе мърморене. Крозиър чу беззъбия мъж от „Еребус“, който се намираше в средата на третата редица, да промърморва тихо:

— Познавам шибаната Библия и в нея няма никаква шибана Книга на Левиатан.

Крозиър изчака да настъпи тишина и започна:

— „А сред онази част от религията, която се състои от възгледи за природата на Незримите сили…“

Интонацията на Крозиър и старозаветният ритъм на фразите не оставяха никакво съмнение в това, кои думи са написани с главни букви.

— „… едва ли се среща нещо именувано, което да не е било почитано сред езичниците в различните места по света като превъплъщение на Бог или Дявола; или според съчиненията на техните Поети да бъде одушевено, населявано или обладано от един или друг Дух.

Безформената материя на Света представлявала Бог на име Хаос.

Небето, Океанът, Планетите, Огънят, Земята, Ветровете също били Богове.

Мъже, Жени, Птица, Крокодил, Теле, Куче, Змия, Кромид лук, Праз лук са били обожествявани. Освен това древните народи населили почти всички места с духове, наречени Демони: равнините с Пан и женските му еквиваленти, или със Сатири; горите с Фавни и Нимфи; Морето с Тритони и други Нимфи; всяка Река и Фонтан с Призрак на негово име и с нимфи; всяка къща с нейните Лари или Домашни духове; всеки човек с неговия Гений; Адът с Призраци и Пазители на духовете, като Харон, Цербер и Фуриите; а през нощта — всички места с Ларви, Лемури, Привидения на мъртъвци и цяло царство от Феи и Кошмари. Също така хората приписвали Божественост и издигали Храмове на най-обикновени Явления и Черти от характера; такива, като Време, Нощ, Ден, Мир, Хармония, Любов, Раздор, Порядъчност, Чест, Здраве, Западане, Треска и подобни; и когато са се молили за или против тях, над главите им сякаш са висели Духовете на тези понятия и са отпускали или задържали съответното Добро или Зло, за или против което са се молили хората. Те се обръщали също и към собственото си Остроумие с имената на Музи; към собственото си Невежество с името Фортуна; към собствената си Похот с името Купидон; към собствения си Гняв с имената на Фурии; към собствените си интимни части с името Приап; хората приписвали мърсуванията си на Инкуби и Сукуби; дотолкова, че станало невъзможно поетът да описва героите в Поемите си, без да ги направи Бог или Дявол.“45

Крозиър замълча и погледна към напрегнатите бледи лица на своите слушатели.

— И така приключва Част първа, Глава дванайсета от „Книгата на Левиатан“ — каза той и затвори тежкото томче.

— Амин — произнесоха в един глас доволните моряци.

Този ден моряците обядваха топли сухари и пълна дажба от любимото им осолено свинско. Четирийсет и няколкото моряци от „Ужас“ се тълпяха около спуснатите на пода маси или използваха бурета, върху които да поставят храната си, и моряшки сандъци вместо столове. Глъчката беше успокояваща. Всички офицери от двата кораба се нахраниха отзад, насядали около дългата маса в някогашната каюта на сър Джон. Освен задължителната противоскорбутна доза лимонов сок — доктор Макдоналд се притесняваше, че сокът в петгалоновите бъчонки започва да губи силата си — в този ден моряците получиха и допълнителна порция грог преди обяд. Капитан Фицджеймс беше поровил из запасите на кораба и беше осигурил на офицерите и младшите офицери три чудесни бутилки с мадейра и две с бренди.

Около три часа следобед моряците от „Ужас“ се събраха на групичка, сбогуваха се с другарите си от „Еребус“, изкачиха се по главния трап, измъкнаха се изпод заледените платна и се спуснаха по снежната дига върху тъмния лед, за да поемат дългия път към дома под все още проблясващото северно сияние. Между моряците се разнасяха шепот и приглушени коментари за проповедта на Крозиър. Повечето от тях бяха сигурни, че „Книгата на Левиатан“ я има някъде в Библията, но откъдето и да се беше взела, никой от тях не беше успял да разбере какво искаше да им каже капитанът, прочитайки този откъс, макар че след двойната порция ром се бяха появили много мнения. Голяма част от мъжете продължаваха да попипват амулетите си за късмет, направени от мечите зъби, нокти и лапи.

Крозиър, който водеше колоната, беше почти уверен, че когато се върнат, ще намерят Едуард Литъл и вахтените убити, доктор Макдоналд разкъсан на парчета, а инженера господин Томпсън — разчленен и разхвърлян върху тръбите и крановете на безполезния му парен двигател.

Всичко беше наред. Лейтенантите Ходжсън и Ървинг раздадоха пакетите със сухари и месо, които бяха топли, когато бяха напуснали „Еребус“ преди около час. Мъжете, които останаха на вахта в студа, първо изпиха двойната си порция грог.

Макар да беше премръзнал до кости — след топлината в претъпканата жилищна палуба на „Еребус“ студът навън беше още по-ужасен, — Крозиър остана на палубата до смяната на вахтените. Дежурен офицер беше Томас Бланки, ледовият лоцман. Крозиър знаеше, че моряците в кораба ще се заемат с неделната поправка на облеклата си, а мнозина вече очакваха следобедната закуска, последвана от вечерята, която се състоеше от мизерна порция „Джон Бедняка“ — осолена, сварена риба треска със сухар, — с надеждата да получат и по една унция46 кашкавал в допълнение към половината пинта ейл.

Вятърът се усилваше и навяваше сняг върху осеяните с върхове на глетчери ледени полета от отсамната страна на грамадния айсберг, блокиращ видимостта към „Еребус“ на североизток. Облаци закриваха полярното сияние и звездите. Следобедната нощ стана още по-тъмна. Накрая, мислейки си за уискито в каютата си, Крозиър слезе долу.