Ужас

24. Крозиър

Бъдни вечер и Рождество преминаха тихо и почти незабелязано на „Ужас“, но Вторият голям венециански карнавал в навечерието на Нова година скоро щеше да компенсира пропуснатото.

В продължение на четири дни преди Коледа бушуваха силни снежни бури, които принуждаваха мъжете да стоят в кораба — бурите бяха толкова свирепи, че вахтите трябваше да бъдат съкратени до един час, — така че Бъдни вечер и самият свещен ден бяха отбелязани в полумрака на жилищната палуба. Господин Дигъл беше приготвил специална вечеря — сготви последните остатъци от осолено свинско по половин дузина изобретателни начина и поднесе задушено заешко, като първо изкисна във вода осоленото месо от последните останали бурета. В допълнение към това — по предложение на кормчиите господин Кенеди, господин Роудс и господин Дейвид Макдоналд и под строгия контрол на лекарите Педи и Александър Макдоналд — готвачът подбра някои от най-добре запазените консерви с храна, сред които такива със супа от костенурка, говеждо по фламандски, пълнен фазан с трюфели и телешки език. Помощниците на господин Дигъл в камбуза почистиха от плесента и нарязаха последните парчета кашкавал, които бяха поднесени за десерт и в двата дни, а капитан Крозиър пожертва последните пет бутилки бренди от запасите в алкохолния склад, пазени за специални случаи.

Настроението си оставаше погребално. Имаше няколко опита за песни от офицерите в леденостудената каюткомпания на кърмата и от обикновените моряци в малко по-топлото им спално помещение към носа — останалите в трюма запаси от въглища не достигаха за допълнително отопляване дори и на Коледа, — но песните замираха след няколко куплета. Маслото за фенерите също трябваше да се пести, затова осветената само от няколко мъждукащи свещи жилищна палуба не изглеждаше по-весело от уелски рудник. Лед покриваше дъските и гредите, а одеялата и вълнените дрехи на мъжете бяха непрекъснато влажни. Плъховете бяха плъзнали навсякъде.

Брендито повдигна малко настроението, но не достатъчно, че да разсее мрака, царящ на кораба и в душите на хората. Крозиър дойде на носа, за да поговори с хората, и неколцина мъже му направиха подаръци — мъничка кесийка със скътан тютюн, изрязана фигурка на тичаща бяла мечка, голяма картонена мечешка маска, внушаваща страх (подарена несъмнено на шега и почти сигурно не без страх, че страховитият капитан може да я сметне за амулет), закърпена червена вълнена долна риза, принадлежала на починалия наскоро приятел на един от моряците, и пълен комплект издялани фигурки за шах от капрала от морската пехота Робърт Хопкрафт (един от най-тихите и най-скромни мъже в експедицията, който беше повишен в капрал, след като получи осем счупени ребра, строшена ключица и изкълчена ръка при нападението на тварта върху маскировъчното укритие на сър Джон през юни). Крозиър благодари на всички, стисна им ръцете, потупа ги по раменете и се върна обратно в офицерската столова, където настроението беше малко по-весело благодарение на неочакваното пожертвувание на първи лейтенант Литъл във вид на две бутилки уиски, които той беше крил почти три години.

Бурята спря сутринта на 26 декември. Снегът се беше натрупал на дванайсет фута височина над носа и на шест фута над релинга на десния борд в предната четвъртина на кораба. След като разкопаха палубата на „Ужас“ и разчистиха отбелязаната с ледени пирамиди пътечка между корабите, хората се заеха с подготовката на онова, което нарекоха Втори голям венециански карнавал — за Първи, предположи Крозиър, се считаше онзи, в който беше участвал самият той, докато служеше като мичман в несполучливата полярна експедиция на Пари през 1824 година.

В непрогледно тъмната утрин на 26 декември Крозиър и първи лейтенант Едуард Литъл оставиха наблюдението на работните бригади, разчистващи кораба от снега, на Ходжсън, Хорнби и Ървинг и поеха по дългия път през снежните преспи към „Еребус“. Крозиър се стресна, когато видя, че Фицджеймс е продължил да губи от теглото си — жилетката и панталоните вече му бяха с няколко номера по-големи въпреки очевидните опити на стюарда му да ги стесни, — но се стресна още повече по време на разговора си с него, когато осъзна, че командирът на „Еребус“ почти не го слуша. Фицджеймс изглеждаше разсеян, като човек, който само си дава вид, че поддържа разговора, но всъщност слуша музиката, разнасяща се от някакво съседно помещение.

— Вашите хора боядисват платна навън в снега — каза Крозиър. — Видях ги да приготвят баките със зелена, синя и дори черна боя. За резервни платна, които са в отлично състояние. Смятате ли, че това е приемливо, Джеймс?

Фицджеймс се усмихна разсеяно.

— Наистина ли мислите, че тези платна ще ни потрябват, Франсис?

— Много се надявам на това — отвърна Крозиър с дрезгав глас.

Другият капитан продължи да се усмихва спокойно, което вбесяваше Крозиър.

— Трябва да видите трюма ни, Франсис. Разрушенията продължиха и се ускориха след последната ни инспекция в седмицата преди Рождество. „Еребус“ не би издържал и един час в открити води. Рулят ни е на парчета, а ни беше резервният.

— Могат да бъдат поставени временни — каза Крозиър, борейки се с желанието да стисне зъби и юмруци. — Дърводелците могат да укрепят изкорубените греди. Разработих план за изкопаването на яма в леда около двата кораба с дълбочина около осем фута, която да създаде сух док преди пролетното топене на ледовете. Така ще получим достъп до външните обшивки на корпусите.

— Пролетното топене — повтори Фицджеймс и се усмихна почти снизходително.

Крозиър реши да смени темата.

— Не ви ли безпокои намерението на хората да проведат този венециански карнавал?

Напълно пренебрегвайки правилата на добрия тон, Фицджеймс небрежно сви рамене.

— Че защо? Не знам как е на вашия кораб, Франсис, но на „Еребус“ Рождество премина в много тягостна атмосфера. На хората им е необходимо някакво развлечение за повдигане на духа.

Крозиър не можеше да направи никакви възражения по отношение на коледната тягостна атмосфера.

— Но маскен бал на леда, в пълната тъмнина на зимния ден? — рече той. — Колко моряци ще станат жертви на тварта, която ни дебне отвън?

— А колцина ще изгубим, докато се крием на корабите си? — попита Фицджеймс, без да губи леката си усмивка и разсеяното изражение на лицето. — А и при вас всичко е минало нормално, когато сте провели Първия венециански карнавал с Хопнър и Пари през двайсет и четвърта година.

Крозиър поклати глава.

— Той се проведе само два месеца след като заседнахме в ледовете — рече тихо той. — Освен това и Пари, и Хопнър бяха фанатици на тема дисциплина. Въпреки лекомислието на двамата капитани и любовта им към театралните представления Едуард Пари обичаше да казва: „маскаради без невъздържаност“ и „карнавали без прекаляване“. При нас дисциплината не е толкова добре поддържана, Джеймс.

Фицджеймс най-после изгуби разсеяния си вид.

— Капитан Крозиър — изрече сухо той, — да не би да ме обвинявате в отслабване на дисциплината на кораба ми?

— Не, не, не — отвърна Крозиър, без да е сигурен дали обвинява по-младия мъж в това или не. — Просто казвам, че това е третата ни година в леда, а не третият месец, както беше при Пари и Хопнър. Отслабването на дисциплината, болестите и падналият дух в подобни обстоятелства са неизбежни.

— Не ли това още по-важна причина да позволим на хората такова развлечение? — попита Фицджеймс с все същия хладен тон. Бледите му бузи леко порозовяха при критическата забележка към по-висшестоящия офицер.

Крозиър въздъхна. Вече беше твърде късно да се спре този проклет маскарад, осъзна той. Хората се бяха вкопчили в идеята, а онези на „Еребус“, които участваха най-ентусиазирано в приготовленията, щяха да са първите, включили се в бунта, когато настъпеше моментът. Като капитан Крозиър знаеше, че номерът е никога да не позволи този момент да настъпи. Той наистина не знаеше дали карнавалът ще спомогне в това отношение, или ще навреди.

— Добре — каза най-накрая той. — Но хората трябва да разберат, че не бива да се хаби нито бучка, нито трохичка или капчица въглища, масло, пиролизно гориво или спирт.

— Те обещаха да използват само факли — каза Фицджеймс.

— И в този ден няма да има никакви допълнителни алкохол или храна — додаде Крозиър. — От днес преминаваме на изключително намален порцион. Няма да тръгнем да го променяме още на петия ден заради някакъв си маскен карнавал, който никой от нас не е одобрил напълно.

Фицджеймс кимна.

— Лейтенант Левеконт, лейтенант Феърхолм и неколцина от мъжете, които са малко по-добри стрелци, ще отидат на лов в седмицата преди карнавала с надеждата да ударят нещо, но хората са наясно, че порционът ще е както обикновено — всъщност новият, орязаният, — ако ловците се върнат с празни ръце.

— Както са се връщали всеки път през последните три месеца — промърмори Крозиър. След това продължи с по-дружелюбен глас: — Добре, Джеймс. Аз ще се връщам. — Той се спря на вратата на мъничката каюта на Фицджеймс. — Между другото, защо боядисват платната в зелено, черно и другите цветове?

Фицджеймс се усмихна разсеяно.

— Нямам представа, Франсис.

Сутринта в петък, 31 декември 1947 г., беше студена, но тиха — макар, разбира се, да нямаше същински изгрев. Сутрешната вахта на „Ужас“, командвана от господин Ървинг, регистрира температура от минус седемдесет и три градуса48. Вятър не се усещаше. През нощта се бяха появили облаци, които сега покриваха плътно небето от хоризонт до хоризонт. Беше много тъмно.

Повечето от моряците изглеждаха нетърпеливи да тръгнат към карнавала веднага след като приключи закуската — след въвеждането на новия порцион тя отнемаше по-малко време от преди и се състоеше от един сухар с мармалад и половин черпак ечемичена каша с малко захар — но ежедневните задължения на кораба трябваше да бъдат изпълнени и Крозиър се съгласи да пусне екипажа едва след като всички свършиха работата си. Все пак той разреши на моряците, които нямаха специални задачи — търкане на жилищната палуба с пемза, носенето на вахта, къртенето на леда от мачтите и такелажа, риненето на снега, ремонтните работи, поддържането на ледените пирамиди, учебните занятия — да отидат да помогнат за последните приготовления на маскарада, така че около дузина мъже поеха след закуска в тъмното, придружавани от двама морски пехотинци, въоръжени с мускети.

По обяд, когато моряците получиха порцията си силно разреден грог, възбудата на останалите на кораба моряци стана очевидна. Крозиър пусна още шестима мъже, които бяха изпълнили задълженията си за деня, и изпрати заедно с тях втори лейтенант Ходжсън.

През втората половина на деня, докато се разхождаше по тъмната палуба, Крозиър успя да види ярката светлина на факлите зад огромния айсберг, който се издигаше между двата кораба. Все още нямаше никакъв вятър, а в небето не се виждаха звезди.

Когато настъпи часът за вечеря, останалите на кораба мъже не ги свърташе на едно място като малки деца на Бъдни вечер. Те се нахраниха за рекордно кратко време, макар и при намален порцион — тъй като петъкът вече не беше „брашнен ден“, вечерята се състоеше от скромна порция „Джон Бедняка“, малко консервирани зеленчуци и два пръста ейл, — и на Крозиър сърце не му даде да ги задържа още на кораба, докато офицерите приключат със своята много по-спокойна вечеря. Освен това останалите на борда офицери, също като моряците, бяха нетърпеливи да отидат на карнавала. Дори инженерът Джеймс Томпсън, който рядко проявяваше интерес към нещо извън машинното отделение в трюма и който беше отслабнал дотолкова, че приличаше на ходещ скелет, се намираше на жилищната палуба, облечен и готов за тръгване.

Така че в седем часа вечерта капитан Крозиър, облечен във всички възможни дрехи, които успя да намери, направи последна проверка на осемте мъже, които оставаха да дежурят на кораба — първият помощник Хорнби поемаше вахтата, но щеше да бъде сменен преди полунощ от младия Ървинг, който щеше да се върне с трима моряци, за да може Хорнби и останалите вахтени да присъстват на карнавала — след което всички слязоха по ледената рампа и закрачиха бързо в минус осемдесетградусовия49 студ към „Еребус“. Скоро групата от трийсет и няколко души се проточи в дълга върволица в тъмното и Крозиър се оказа до лейтенант Ървинг, ледовия лоцман Бланки и няколко младши офицери.

Бланки вървеше бавно, опирайки се на подплатената патерица под дясната му мишница, тъй като беше изгубил петата на десния си крак и все още не беше свикнал със заместващата я протеза от кожа и дърво, но иначе беше в добро настроение.

— Добър вечер, капитане — каза ледовият лоцман. — Не забавяйте ход заради мен, сър. Моите приятели — Дебелия Уилсън, Кинли и Били Гибсън — ще се погрижат за мен.

— На мен ми се струва, че не вървите по-бавно от нас, господин Бланки — отвърна Крозиър. Преминавайки покрай пирамидите с факли, той отново забеляза пълната липса на вятър; пламъците се издигаха право нагоре. Пътеката беше добре отъпкана, пробитите в торосите проходи бяха грижливо почистени от снега, за да осигурят лесно преминаване. Грамадният айсберг, който се намираше на половин миля пред тях, сякаш излъчваше светлина от вътрешността си, осветен от многобройните факли, горящи от другата му страна, и сега приличаше на някаква призрачна кула, проблясваща в нощта. Крозиър си спомни детските си години, докато ходеше по местните ирландски панаири. Въздухът тази вечер, макар и доста по-студен, отколкото в ирландските летни вечери, беше изпълнен със същото въодушевление. Той се огледа назад, за да се увери, че редник Хамънд, редник Дейли и сержант Тоузър пазят тила им, стиснали в готовност пушки в ръцете си, от които бяха свалили дебелите горни ръкавици.

— Странно колко са развълнувани мъжете от този карнавал, нали, капитане? — попита господин Бланки.

Крозиър можа да отговори единствено със сумтене. Следобед беше изпил последната си доза уиски и сега с ужас очакваше следващите дни и нощи.

Бланки и приятелите му се придвижваха толкова бързо — с патерица или не, — че Крозиър ги пропусна напред. Той докосна Ървинг за ръката и дългурестият лейтенант леко изостана от лейтенант Литъл, лекарите Педи и Макдоналд, дърводелеца Хъни и останалите.

— Джон — каза Крозиър, когато двамата се оказаха извън слуховия обхват на офицерите, но все още оставаха далеч от пехотинците, за да не бъдат чути, — има ли някакви новини за Безмълвната дама?

— Не, капитане. Преди около час проверих лично склада на носа, но тя вече беше излязла през малката си задна вратичка.

След като по-рано през декември Ървинг беше докладвал на Крозиър за непланираните екскурзии на ескимоската им гостенка, първата мисъл на капитана беше да срути тесния леден тунел, да запечата и подсили носа на кораба и веднъж завинаги да изгони девойката на леда.

Но той не направи нищо такова. Вместо това Крозиър нареди на лейтенант Ървинг да определи трима моряци, които да наблюдават Безмълвната дама при всеки удобен случай, а самият той да я последва отново на леда, ако е възможно. До този момент не я бяха виждали да напуска отново кораба през задната си врата, макар Ървинг да прекарваше часове в чакане, скрит в убежището си сред ледените блокове до носа на кораба. Жената сякаш беше видяла лейтенанта по време на среднощната си среща с тварта от ледовете, като че ли беше искала той да я види и да я чуе там навън, и беше решила, че това е достатъчно. Напоследък като че ли се задоволяваше с корабния порцион храна и използваше склада за котвени въжета само за спане.

Крозиър не беше изгонил туземката по най-простата причина: хората му започваха бавно да умират от гладна смърт и запасите от храна нямаше да им стигнат до лятото, а камо ли до следващата година. Ако Безмълвната дама наистина намираше прясна храна в леда посред зима — може би ловеше с капани тюлени, дори моржове, — Крозиър знаеше, че екипажите му трябваше да усвоят това умение, за да успеят да оцелеят. Сред стотината оцелели нямаше нито един опитен ловец или риболовец в ледовете.

Крозиър се беше отнесъл скептично към смутения и доста неуверен разказ на лейтенант Ървинг за това, че беше видял нещо, което прилича на тварта от ледовете, да създава някакъв вид музика заедно с жената и после да й принася в дар месо. Капитанът никога нямаше да повярва, че Безмълвната е обучила грамадната бяла мечка — ако това представляваше тварта — да ловува и да й носи риба или тюлени, или морж, както някое добре обучено английско куче птичар носи убития фазан на господаря си. А що се отнася до музиката… това просто беше абсурдно.

Но тя беше избрала точно този ден, за да изчезне отново.

— Добре — каза Крозиър, чувствайки как леденостуденият въздух, дори преминавайки през дебелия шал, болезнено пари дробовете му, — когато се върнете обратно за смяна на вахтата, проверете отново склада и ако я няма… Какво, за Бога, е това?

Бяха преминали през последната верига от тороси и бяха излезли на открития равен участък от замръзналото море на четвърт миля от „Еребус“. Сцената, на която стана свидетел Крозиър, накара ченето му да увисне под вълнения шал и вдигнатата яка на шинела.

Капитанът предполагаше, че Вторият голям венециански карнавал ще се проведе на равния морски лед в непосредствена близост до кораба, както се беше случило през 1824 година, когато Хопнър и Пари бяха организирали маскарад на тясната ледена отсечка между „Хекла“ и „Фюри“. Но докато „Еребус“, тъмен и безлюден, стоеше вирнал нос на мръсния си леден пиедестал, на четвърт миля от него, точно пред най-големия айсберг, цареше огромно оживление.

— Мили Боже — каза лейтенант Ървинг.

„Еребус“ изглеждаше като тъмен стар, негоден кораб, а на широкия, равен участък от замръзналото море, сред гората от глетчерови върхове и право под извисяващия се, сияещ айсберг, беше израснала нова грамада — същински град от разноцветни платна и въжета, озарен от ярко горящи факли. Крозиър можеше само да стои и да гледа.

Хората доста се бяха потрудили. Някои очевидно се бяха изкатерили върху самия айсберг, забивайки грамадните ледени винтове в ледената стена на височина шейсет фута, бяха закрепили големи халки и стойки за скрипци, добавяйки въжета, платна и макари от складовете, които щяха да стигнат за пълното оборудване на тримачтов военен кораб.

Паяжината от стотина заледени въжета се спускаше от айсберга и се простираше към „Еребус“, поддържайки цял град от осветени цветни платна. Тези боядисани платнени стени — някои от които достигаха височина от трийсет и повече фута — бяха заковани отдолу за леда, глетчеровите върхове и ледените блокове; отвесни пръти ги държаха изправени, а отгоре бяха прикрепени към опънатите въжета.

Крозиър се приближи, като не спираше да мига. Заради натрупания върху миглите му лед клепачите му можеха всеки момент да замръзнат, но въпреки това той продължаваше да мига.

Върху леда сякаш се издигаше редица от гигантски цветни палатки, но те нямаха покриви. Отвесните стени, осветени отвътре и отвън чрез безброй факли, се простираха от откритото ледено поле до гората от глетчерови върхове и продължаваха нагоре по стената на самия айсберг. Сякаш за една нощ върху леда бяха изградени гигантски зали или цветни къщи. Всяка следваща зала беше разположена под ъгъл до предходната, като на всеки двайсетина ярда всички платна и въжета се прегъваха под остър ъгъл.

Първата зала беше отворена на изток. Платното тук беше боядисано в ярко, наситено синьо — синият цвят на небесата, които не бяха виждали от толкова много месеци, накара гърлото на капитан Крозиър да се свие, — а под светлината на разположените отвън факли и мангали стените сияеха и пулсираха.

Крозиър мина покрай господин Бланки и приятелите му, които зяпаха с отворени уста.

— Господи — чу той гласа на ледовия лоцман.

Крозиър се приближи още повече, като всъщност навлезе в пространството, оградено от сияещите сини стени.

Около него подкачаха и лудуваха фигури, облечени в ярки, странни облекла: клошари с опашки от разноцветни парцали, влачещи се подире им; високи коминочистачи с траурно черни фракове и изцапани със сажди цилиндри, които танцуваха джига; екзотични птици с дълги, златни клюнове, които пристъпваха леко; арабски шейхове с червени тюрбани и островърхи персийски чехли, които се плъзгаха по черния лед; пирати със сини маски на мъртъвци, преследващи подскачащ еднорог; генерали от Наполеоновата армия с бели маски от някаква гръцка пиеса, обикалящи бавно в тържествена процесия. Обемиста фигура, облечена цялата в зелено — горски дух? — притича до Крозиър и пропя с фалцет:

— Сандъкът с костюмите се намира вляво, капитане. Можете да се преоблечете и да се присъедините към нас. — След което привидението изчезна, сливайки се с шумната тълпа от странно облечени фигури.

Крозиър продължи да върви напред, навлизайки навътре в лабиринта от пъстроцветни стаи.

Свърна рязко надясно зад синята зала и се озова в дълга морава стая. Крозиър забеляза, че тя не е празна. Организаторите на карнавала бяха подредили във всяка зала килими, завеси, маси или бурета и ги бяха боядисали в същия цвят като сияещите стени.

Зад моравата стая се намираше зелена — този път след завой наляво, но под такъв странен ъгъл, че на Крозиър му се наложи да погледне към звездите — ако изобщо имаше такива на небето, — за да се ориентира в местоположението си. В тази дълга стая имаше още повече веселбари от предишните: повече екзотични птици, принцеса с издължена конска физиономия, същества с толкова членести и странно свързани крайници, че приличаха на гигантски насекоми.

Франсис Крозиър не можеше да си спомни да е виждал нито един от тези костюми в сандъците на Пари на „Фюри“ и „Хекла“, но Фицджеймс беше настоял, че Франклин е взел със себе си точно тези разпадащи се стари артефакти.

Четвъртата стая беше обзаведена и боядисана в оранжево. Светлината на факлите, която проникваше през тънкото оранжево платно, изглеждаше толкова плътна, че сякаш можеше да се вкуси. Още оранжеви платна, боядисани като гоблени, бяха разстлани върху морския лед, а в центъра на стаята беше поставена маса с оранжева покривка, върху която стоеше огромна купа с пунш. Поне трийсетина гротескни фигури се бяха струпали около нея и някои от тях повдигаха клюнестите си или зъбати маски, за да могат да пият по-добре.

Крозиър с изумление осъзна, че от петата част на лабиринта се носи силна музика. Зави отново надясно и влезе в бяла зала. Покритите с чаршафи морски сандъци и столове от офицерската столова бяха подредени покрай белите платнени стени, а в дъното на стаята маскирана фигура въртеше ръчката на почти забравената латерна от каюткомпанията на „Ужас“, от чиито металически дискове се лееха популярни танцувални мелодии. Тук, на леда, звукът като че ли се чуваше много по-силно.

От шестата зала излезе група веселбари и Крозиър мина покрай латерната, направи остър завой наляво и влезе във виолетова стая.

С окото на опитен моряк капитанът оцени по достойнство конструкцията от въжета, които се издигаха от отвесно забитите резервни реи към върха на една мачта, извисяваща се в средата — към нея беше привързан целият такелаж от останалите шест зали. Същата тази мачта беше свързана чрез дебели въжета и с котвите, забити високо в стената на айсберга. Такелажниците от „Еребус“ и „Ужас“, които бяха измислили и построили този седемстаен лабиринт, очевидно бяха освободили тук голямото си неудовлетворение от това, че не можеха да практикуват занаята си, докато корабите бездействаха в леда със свалени стенги, реи и такелаж. Ала във виолетовата зала имаше малко костюмирани моряци и светлината беше странно потискаща. Единственото обзавеждане се състоеше от няколко празни палети в средата на залата, които бяха покрити с виолетови чаршафи. Няколко птици, пирати и просяци се спираха да отпият от кристалните си чаши, които носеха от бялата стая, оглеждаха се и бързо се връщаха в останалите зали.

В последната зала като че ли изобщо нямаше светлина.

Крозиър излезе от виолетовата стая, сви рязко вдясно и се озова в зала, където цареше непрогледен мрак.

Не, всъщност не беше така, осъзна той. Зад черните платнени стени тук също горяха факли, но светлината едва успяваше да проникне през тях и ефектът беше само слабо сияние. На Крозиър му се наложи да се спре, за да могат очите му да привикнат към тъмнината, а когато това стана, той отстъпи изплашено назад.

Ледът под краката му беше изчезнал. Той сякаш стъпваше върху черната вода на арктическото море.

На капитана му трябваха няколко секунди, за да разбере какъв е номерът. Моряците бяха посипали плътно леда със сажди, които бяха взели от котелното и въглищните бункери — стар трик, който се използваше от моряците, за да се ускори топенето на леда в късна пролет или капризно лято — но сега, насред полярната зима, без слънчеви дни и със студове до минус сто градуса50 нямаше топене на ледовете. От саждите и въглените ледът под нозете му просто беше станал невидим в мрака на последната ужасна зала.

Когато очите на Крозиър окончателно привикнаха с тъмнината, той видя, че в дългото черно помещение има само един предмет, но стисна гневно зъби, когато разбра кой е.

Високият абаносов часовник на дядото на капитан сър Джон Франклин беше поставен в дъното на черната зала, с гръб към извисяващия се айсберг, който служеше за задна стена на стаята и за край на седемстайния лабиринт. Крозиър можеше да чуе отмереното му тиктакане.

А над цъкащия часовник, сякаш опитвайки се да се измъкне на свобода от айсберга, стърчеше косматата бяла глава на чудовище с жълти зъби.

Не, поправи се той, не чудовище. Към ледената стена по някакъв начин бяха прикрепили главата на голяма бяла мечка. Устата на звяра беше отворена. В черните очи се отразяваше оскъдната светлина от факлите, която успяваше да проникне през черните платнени стени. Само зъбите и козината на мечката смътно се белееха в мрака на черната зала. От зейналата паст се подаваше яркочервен език. Под косматата глава абаносовият часовник тиктакаше равномерно като сърце.

Изпълнен с ярост, Крозиър стремително излезе от черната стая, спря се в бялата и гръмогласно поиска да види офицер — който и да е.

Един сатир с издължена маска от папиемаше и фалически конус, щръкнал под червения му колан, притича към него върху черните си копита, привързани под тежките ботуши.

— Да, сър?

— Веднага свалете шибаната маска!

— Слушам, капитане — отвърна сатирът, сваляйки своята собствена маска, за да разкрие лицето на Томас Р. Фар, старшина на гротмарса на „Ужас“. Една китайка с огромни гърди, която стоеше до него, свали маската си и под нея се появи кръглото, пълно лице на Джон Дигъл, готвача. До Дигъл стоеше един грамаден плъх, който свали муцуната си достатъчно, за да разкрие лицето на лейтенант Джеймс Уолтър Феърхолм от „Еребус“.

— Какво означава всичко това, по дяволите? — изрева Крозиър. При звука на гласа му различните фантастични същества се свиха от страх край белите стени.

— Кое по-точно, капитане? — попита лейтенант Феърхолм.

— Това! — изръмжа Крозиър и с широк размах на двете си ръце посочи белите стени, въжетата от такелажа над главата си, факлите… всичко.

— Нищо не означава, капитане — отвърна господин Фар. — Това е просто… карнавал.

Досега Крозиър беше смятал Фар за надежден, здравомислещ човек и отличен гротмарсов старшина.

— Господин Фар, вие участвахте ли в такелажните работи тук? — попита той с рязък тон.

— Да, капитане.

— А вие, лейтенант Феърхолм, знаехте ли за… за животинската глава… изложена по толкова странен начин в последната зала?

— Да, капитане — отвърна Феърхолм. Издълженото, загоряло лице на лейтенанта изобщо не показваше страх пред гнева на командира му. — Сам застрелях животното. Вчера вечерта. Всъщност мечките бяха две. Майка и почти порасналото й мъжко мече. Към полунощ ще изпечем месото — ще си направим нещо като пиршество, сър.

Крозиър гледаше мъжете. Усещаше, как сърцето му бие силно в гърдите, чувстваше гнева, който — смесен с уискито, изпито от него по-рано, и увереността, че няма да види нито капка повече пред следващите дни — на сушата често го беше довеждал до буйство.

Но тук той трябваше да внимава.

— Господин Дигъл — обърна се най-накрая той към дебелата китайка с огромните гърди, — знаете много добре, че дробът на бялата мечка ни разболя всичките.

Двойната брадичка на Дигъл заподскача по същия начин като подплатената му с възглавници пазва.

— О, да, капитане. В черния дроб на бялата мечка има нещо гадно, което не можем да премахнем, колкото и да го печем. За днешното пиршество не съм сготвил нито черния дроб, нито белите дробове, капитане, уверявам ви. Само прясно месо — стотици фунтове прясно месо, добре опечено и идеално изпържено, сър.

Лейтенант Феърхолм заговори:

— Мъжете приемат като благоприятна поличба това, че се натъкнахме на две мечки на леда и успяхме да ги убием, капитане. Всички с нетърпение очакват среднощното пиршество.

— Защо никой не ми докладва за мечките? — попита Крозиър.

Офицерът, гротмарсовият старшина и готвачът се спогледаха. Стоящите наблизо птици и феи също.

— Самката и мечето бяха убити късно снощи, капитане — отвърна най-накрая Феърхолм. — Предполагам, че днес движението на хора е било предимно от „Ужас“ насам, за да помагат при подготовката на карнавала, а куриери от „Еребус“ не са били изпращани. Моля да ме извините, че не съм ви известил, сър.

Крозиър знаеше, че виновният за този пропуск е Фицджеймс. И бе наясно, че всички мъже наоколо го знаят.

— Много добре — каза най-накрая той. — Продължавайте. — Но докато мъжете започнаха отново да си слагат маските, капитанът додаде: — И Бог да ви е на помощ, ако се окаже, че часовникът на сър Джон е повреден.

— Добре, капитане — отвърнаха всички маскирани фигури наоколо.

Хвърляйки един последен, почти уплашен поглед назад, към ужасната черна зала — за своите петдесет и седем години хронична меланхолия Франсис Крозиър рядко бе изпитвал толкова тежък пристъп на депресия, както в черното като абанос помещение, — той пое към оранжевата зала, а оттам в зелената, после в моравата и накрая в синята, откъдето излезе навън, на открития тъмен лед.

Едва след като се измъкна от лабиринта от боядисани платна, Крозиър почувства, че може да диша свободно.

Костюмираните фигури боязливо отстъпваха встрани, докато той крачеше към „Еребус“ и тъмната, дебело облечена фигура, която стоеше на билото на ледената рампа.

Капитан Фицджеймс стоеше самотен до релинга и пушеше лулата си.

— Добър вечер, капитан Крозиър.

— Добър вечер, капитан Фицджеймс. Влизали ли сте вътре в това… това… — Крозиър не успя да намери подходящата дума и просто махна с ръка към шумния, осветен град от платнени стени и сложно оплетен такелаж. Факлите и мангалите светеха ярко.

— Да, влизах — отвърна Фицджеймс. — Бих казал, че хората ни са проявили изумителна изобретателност.

Крозиър не знаеше какво да отговори.

— Въпросът сега е — продължи Фицджеймс — дали техният многочасов труд ще отиде в полза на експедицията… или на Дявола.

Крозиър се опита да погледне в очите на по-младия офицер, скрити под козирката на увитата с шал фуражка. Той нямаше представа дали Фицджеймс се шегува.

— Предупредих ги — изръмжа Крозиър, — че не трябва да хабят нито една пинта масло и нито една бучка въглища за проклетия карнавал. Погледнете тези огньове!

— Мъжете ме увериха — каза Фицджеймс, — че използват само маслото и въглищата, които са спестили, като не са отоплявали „Еребус“ пред последните седмици!

— Чия идея беше този… лабиринт? — попита Крозиър. — Цветните зали? Черната стая?

Фицджеймс издиша дима, извади лулата от устата си и се засмя.

— Всичко това е идея на младия Ричард Ейлмър.

— Ейлмър? — повтори Крозиър. Той си спомняше името, но не и лицето на мъжа. — Вашият стюард на оръжейната?

— Същият.

Крозиър си спомни дребничък мъж с хлътнали, мътни очи, педантична нотка в гласа и остри, черни мустачки.

— На него откъде пък му е хрумнало това, по дяволите?

— Ейлмър е живял няколко години в Съединените щати, преди да се завърне у дома през 1844 година и да започне работа в Изследователската служба — каза Фицджеймс. Зъбите му леко потракваха по мундщука на лулата. — Той твърди, че през четирийсет и втора година, докато живеел при своя братовчед в Бостън, чел някакъв глупав разказ, в който е бил описан точно такъв маскарад, с такива разноцветни зали. В някакво евтино издание, което се казвало „Списанието на Греъм“51, ако не ми изневерява паметта. Ейлмър не помни точно сюжета на разказа, но си спомня, че се е разказвало за странен бал-маскарад, който бил организиран от някой си принц Просперо… и той е абсолютно уверен, че там залите са били разположени именно в такава последователност, с ужасна черна стая в края. Мъжете направо се влюбиха в идеята.

Крозиър само поклати глава.

— Франсис — продължи Фицджеймс, — в течение на две години и един месец под командването на сър Джон алкохолът на този кораб се намираше под строга възбрана. Въпреки това аз успях да внеса на борда три бутилки прекрасно уиски, подарени ми от баща ми. Остана ми една от тях. Ще ми окажете ли честта да я изпиете с мен тази вечер? След три часа хората ще започнат да пекат месото на мечките, които отстреляха вчера. Вчера дадох позволение на нашия господин Уол и на вашия господин Дигъл да монтират на леда две печки от велботите, за да подгреят няколко консерви със зеленчуци, и да построят огромен грил в тъй наречената бяла стая, където да изпекат месото. Ако не друго, то това ще е първото ни прясно месо от три месеца насам. Желаете ли да се присъедините към мен на бутилка уиски в бившата каюта на сър Джон, докато не стане време за празничната вечеря?

Крозиър кимна и последва Фицджеймс в кораба.