Ужас

45. Бланки

Когато третият поред и последен дървен крак на Том Бланки се счупи, той разбра, че това е краят.

Първият му нов крак беше нещо удивително. Издялан от едно парче твърд английски дъб, той бе внимателно изваян от господин Хъни, изкусния дърводелец на „Ужас“. Кракът представляваше истинско произведение на изкуството и Бланки обичаше да се хвали с него. Ледовият лоцман се разхождаше по кораба като добродушен пират, но когато му се налагаше да излиза на леда, той прикрепваше към протезата идеално оформено дървено стъпало, което хлътваше с прищракване в гнездото си. Подметката му беше обсипана с гвоздеи и винтове — осигуряващи по-добро сцепление с леда, отколкото шиповете на моряшките зимни ботуши — и еднокракият лоцман, макар и неспособен да тегли шейна, успяваше да се движи в крачка с отряда по време на тридневния преход от изоставения кораб до лагера „Ужас“ и при последвалия дълъг път на юг, а сега и на изток.

Но вече не можеше.

Първият му крак се счупи точно под коляното деветнайсет дни след като напуснаха лагера „Ужас“, скоро след погребението на клетите Пилкингтън и Хари Левеконт.

В онзи ден капитан Фицджеймс освободи Том Хъни от задължението да тегли и двамата с лоцмана се возиха в един пинас, привързан към шейната, влачена от двайсет мъже, докато дърводелецът му изрязваше нов крак и стъпало от парче резервна рея.

Бланки не беше сигурен дали трябва да носи стъпалото си, докато куцука редом с процесията от лодки и ругаещи, потящи се мъже. Когато все пак рискуваха да излязат върху морския лед — както в първите дни, докато прекосяваха замръзналия тесен залив южно от лагера „Ужас“, а след това и през Тюленовия залив, и отново, когато прекосяваха широкия залив на север от носа, където бяха погребали Левеконт, — обсипаното с гвоздеи и винтове стъпало твореше чудеса. Но голяма част от пътя на юг, след това на запад, покрай големия нос, а сега отново на изток, те се движеха по сушата.

Когато снегът и ледът по камъните започнаха да се топят, а те се топяха бързо през това лято, което бе много по-топло от изгубеното лято на 1847 година, дървеното овално стъпало на Том Бланки непрекъснато се плъзгаше по хлъзгавите камъни или хлътваше в пукнатините по леда, или излизаше от гнездото си при всяко неочаквано завъртане.

Когато излизаха на леда, Бланки се опитваше да покаже солидарност с другарите си, като се връщаше за оставените отзад лодки заедно с останалите, изминавайки и двата курса редом с напрягащите се, потни мъже, носеше разни дребни предмети, когато можеше, и от време на време предлагаше да замени във впряговете някой изтощен моряк. Но всички знаеха, че той не е в състояние достатъчно силно да набляга върху ремъците.

През шестата седмица от похода, когато се бяха отдалечили на четирийсет и седем мили от лагера и се намираха край залива Утеха, където след ужасни мъки почина клетият капитан Фицджеймс, Бланки вече ходеше с трети крак — по-некачествен и слаб заместител на втория — и мъжествено се опитваше да куцука с протезата си по камъните, през ручеите и широките разливи, макар вече да не се връщаше назад за омразното следобедно теглене.

Том Бланки разбираше, че се е превърнал просто в непосилен товар за изморените и болни оцелели — които вече бяха деветдесет и петима, ако не се брои и той, — за да продължи да пътува на юг с тях.

Единственото, което го караше да продължи да върви, дори когато третият му крак започна да се цепи — не им бяха останали повече резервни реи, от които да се изреже четвърти, — беше нарастващата надежда, че уменията му като ледови лоцман ще са необходими, когато седнат в лодките.

Но докато ледената кора върху скалите и голия каменист бряг се топеше през деня — според лейтенант Литъл температурата на въздуха понякога се вдигаше до плюс четирийсет градуса72, — паковият лед отвъд крайбрежните айсберги не показваше никакви признаци за топене. Бланки реши да прояви търпение. Той знаеше по-добре от всеки друг участник в експедицията, че на тези ширини каналите в ледовете — дори в такова „нормално“ лято като това — могат да не се появят до средата на юли и дори до по-късно.

Но от състоянието на леда зависеше не само това дали Бланки ще се окаже полезен, а и собственото му оцеляване. Ако скоро седнеха в лодките, той щеше да оживее. Кракът не му трябваше за пътуването с лодка. Крозиър отдавна бе назначил Томас Бланки за шкипер на своя пинас — командир на осем мъже — и щом веднъж лоцманът отново се озовеше в морето, той щеше да оцелее. При малко повече късмет можеха да стигнат с малката си флотилия от десет цепещи се и надупчени лодки до самото устие на река Грейт Фиш, да спрат там за около месец, за да се преоборудват за речно плаване и — с помощта на слаб северозападен вятър и усилията на гребците — да се отправят бързо нагоре по течението. Бланки знаеше, че преодоляването на праговете ще бъде трудно, особено за него, защото той можеше да носи съвсем незначителен товар с крехкия си трети крак, но след осемте седмици кошмарно теглене на шейни това щеше да е дребна работа.

Ако Томас Бланки успееше да издържи до деня, в който седнат в лодките, той щеше да живее.

Ала Бланки знаеше една тайна, която караше дори такъв жизнерадостен човек като него да изпадне в униние: тварта от ледовете, живото въплъщение на Ужаса, го преследваше.

Забелязваха го почти всеки ден, докато измъчените хора заобикаляха широкия нос и след това, когато продължиха отново на изток по крайбрежието; всеки ден в ранния следобед, докато се връщаха обратно за петте лодки, оставени отзад, и всяка нощ около единайсет часа, когато се строполяваха в мокрите си холандски палатки, за да поспят по няколко часа.

Съществото все още ги дебнеше. Понякога офицерите го виждаха, когато насочеха далекогледите към морето. Нито Крозиър, нито Литъл, нито Ходжсън, нито който и да е от оцелелите офицери не казваше на моряците, че са видели звяра, но Бланки — който имаше повече време за наблюдения и размишления от останалите — ги виждаше как се съвещават и разбираше всичко.

Друг път мъжете, които теглеха последните шейни във върволицата, ясно виждаха звяра с невъоръжено око. Понякога той вървеше след тях, на разстояние от миля или по-малко, черно петно на фона на белия лед или бяло петно на фона на черните скали.

— Това е просто една от онези полярни бели мечки — каза Джеймс Рийд, червенобрадият ледови лоцман на „Еребус“, който сега беше един от най-добрите приятели на Бланки. — Ще те изядат при първия удобен случай, но, общо взето, са доста безобидни. Куршумите могат да ги убият. Да се надяваме, че ще се приближи. Нуждаем се от прясно месо.

Ала Бланки знаеше, че това изобщо не е някоя от белите мечки, които от време на време убиваха за храна. Това беше то, и макар всички мъже от Дългия поход да се страхуваха от него — особено през нощта или по-скоро през двата часа сумрак, които сега минаваха за нощ, — само Томас Бланки знаеше, че то ще се захване първо с него.

Походът се отрази зле на всички, но Бланки изпитваше непрекъснати болки — не от скорбута, който при него като че ли не се развиваше в толкова тежка форма, а от болката в чуканчето на отнесения му от създанието крак. Вървенето по леда и по каменистия бряг беше толкова трудно, че в късните утрини кръвта от чуканчето започваше да се стича по дървената чашка на протезата и по ремъците, придържащи я на мястото й. Кръвта се промъкваше в дебелите му платнени панталони и се стичаше по дървения крак, оставяйки кървава следа по земята; просмукваше се по дългата му долна риза, долните панталони и ризата.

През първата седмица на похода, докато все още беше студено, кръвта, слава Богу, замръзваше. Но сега, когато денем температурата се вдигаше над нулата73, а в някои дни и над точката на замръзване, Бланки кървеше като заклано прасе.

Дългите зимни дрехи и шинелът също помагаха — те скриваха от капитана и останалите ужасните свидетелства за кръвотечението на Бланки, — но към средата на юни стана твърде топло, за да носят шинели, докато теглят, затова тонове пропити с пот дрехи бяха стоварени в лодките. Често, в най-топлите части на деня мъжете вървяха във впряговете само по ризи, а още дрехи обличаха следобед, когато температурите падаха към нулата. Когато го попитаха защо продължава да носи шинела си, Бланки им отговори с шега.

— Аз съм студенокръвен, момчета — рече той през смях. — Дървеният ми крак пренася студа от земята в тялото ми. Не искам да ме виждате как треперя.

Но в края на краищата му се наложи да съблече шинела. Тъй като полагаше огромни усилия да куцука достатъчно бързо, за да не изостава от отряда, и защото болката в отрязания му крак го караше да се облива в пот дори когато стоеше на място, той повече не можеше да понася повтарящите се етапи на замръзване и топене на няколкото пласта дрехи.

Когато видяха кръвта, хората не казаха нищо. Те си имаха своите проблеми. На повечето им течеше кръв заради скорбута.

Крозиър и Литъл често придърпваха Бланки и Рийд настрани и търсеха професионалното им мнение за леда отвъд айсберговата бариера покрай бреговата линия. Когато отново поеха на изток по южния бряг на носа, който навлизаше на много мили навътре в морето югозападно от залив Утеха — добавяйки около двайсетина мили към пътя им на юг, — Рийд смяташе, че ледът между тази част на Земята на Крал Уилям и континента, независимо дали са свързани или не, ще се разчупи по-бавно, отколкото паковият лед на северозапад, където условията са много по-динамични заради лятното топене на ледовете.

Бланки беше по-оптимистичен. Той посочи, че айсбергите, които са се струпали край южното крайбрежие, стават все по-малки и по-малки. Голямата някога ледена бариера, разделяща брега от морския лед, сега се беше превърнала в препятствие, не по-сериозно от група ниски ледени възвишения. Причината за това, каза Бланки на Крозиър, и Рийд се съгласи, беше, че носът на Земята на Крал Уилям заслонява този участък от морето и крайбрежието, или може би залива и брега, от потока глетчерен лед, настъпващ непрестанно от северозапад към „Еребус“ и „Ужас“ и дори към близкия до лагера „Ужас“ бряг. Безкрайният натиск на леда, посочи Бланки, идва от самия Северен полюс. Районът тук, на юг от югозападния нос на Земята на Крал Уилям, беше по-защитен. Може би ледът щеше да се разчупи по-рано.

Когато чу мнението му, Рийд го изгледа странно. Бланки знаеше какво си бе помислил вторият ледови лоцман. Независимо дали това е залив или проток, водещ до залива Чантри и устието на реката на Бак, ледът в такива ограничени пространства обикновено се разчупва последен.

Рийд щеше да постъпи правилно, ако бе изказал мнението си на глас пред капитан Крозиър — той си премълча, защото очевидно не желаеше да възразява на своя приятел и колега, — но въпреки това Бланки си оставаше оптимист. Всъщност Томас Бланки гледаше оптимистично на нещата постоянно, откакто в онази тъмна нощ на 5 декември предишната зима, когато създанието от ледовете го преследваше сред гората от глетчерови върхове, той реши, че с него е свършено.

Съществото се беше опитало да го убие два пъти. И двата пъти Томас Бланки беше губил само части от единия си крак.

Той продължаваше да куцука, поддържайки изтощените, изцедени мъже с ободряващи думи и шеги, разделяйки с тях малко тютюн или парче замразено говеждо. Бланки знаеше, че другарите му по палатка ценят присъствието му. Той поемаше вахтите си през все по-късите нощи и носеше винтовка, пристъпвайки с болка покрай шейните в първата половина на деня в качеството си на охрана, макар Томас Бланки да знаеше по-добре от всеки друг човек, че с обикновена винтовка не може да се спре Ужаса, когато той най-накрая се появи за поредната си жертва.

Несгодите на Дългия поход нарастваха. Хората умираха бавно не само от глад, скорбут и различните въздействия на атмосферните условия, но и още двама души умряха от страшната смърт от отравяне, която застигна капитан Фицджеймс. Джон Кауи, огнярят, който беше оцелял сред нахлуването на чудовището в „Еребус“ на 9 март, почина на 10 юни след продължителни гърчове и болка, последвани от безмълвна парализа. На 12 юни Дениъл Артър, трийсет и осем годишният старши кормчия на „Еребус“, се строполи от остра болка в корема и само осем часа по-късно умря от парализа на дробовете. Двамата не получиха истинско погребение; процесията спря само за да зашият двете тела в малкото останало парче резервно платно и да ги затрупат с камъни.

Ричард Ейлмър, станал обект на много предположения след смъртта на капитан Фицджеймс, не показваше почти никакви симптоми на скорбут. Носеха се слухове, че докато останалите по заповед на капитана бяха престанали да се хранят с притоплени консервирани продукти и скорбутът им се беше влошил, Ейлмър е получил нареждане да разделя дажбата си от консервирана храна с Кауи и Артър. Тъй като никой не можеше да разбере защо голднъровите консерви са убили по такъв ужасен начин трима мъже, но не са навредили на Ейлмър, единственият очевиден отговор беше предумишлено отравяне. Но макар всички да знаеха, че Ейлмър мрази капитан Фицджеймс и капитан Крозиър, никой не се сещаше за причина, поради която стюардът на оръжейната да отравя другарите си.

Освен ако не искаше след смъртта им да прибере техния дял от провизиите.

През последните дни Хенри Лойд, помощникът на доктор Гудсър в лазарета, влизаше в числото на хората, теглещи лодките — тежко болен от скорбут, той повръщаше кръв и плюеше собствените си изпадали зъби, — и тъй като Бланки беше един от малцината с изключение на Дигъл и Уол, които оставаха при лодките след сутрешния преход, той се опитваше с всички сили да помага на добрия доктор.

Най-странното беше, че сега, когато времето значително се затопли, нараснаха случаите на измръзвания. Потните мъже, които сваляха куртките и ръкавиците си, продължаваха да теглят шейните съблечени чак до безкрайно дългата студена вечер — сега слънцето висеше над южния хоризонт до полунощ — и с изненада установяваха, че междувременно температурата е паднала до минус петнайсет градуса74. На Гудсър непрекъснато му се налагаше да лекува пръсти и парчета кожа, побелели от измръзване или вече почернели от загниване.

Снежната слепота и жестокото главоболие, причинено от ослепителния блясък на слънцето, поразиха половината мъже. Крозиър и Гудсър обикаляха редиците от теглещи мъже, опитвайки се да ги придумат да носят очилата си, но всички мразеха мрежестите грозотии. Джо Андрюс, старшина на трюма в „Еребус“ и стар приятел на Том Бланки, каза веднъж, че носенето на проклетите телени очила е също толкова трудно, колкото да се опиташ да видиш нещо през дамски черни копринени гащета, но далеч не толкова забавно.

Снежната слепота и главоболията се превръщаха в сериозен проблем. Някои мъже молеха доктор Гудсър за лауданум, когато започна да ги боли главата, но лекарят им отвръщаше, че не му е останал никакъв. Бланки, който често биваше изпращан да донесе лекарства от заключения сандък на доктора, знаеше, че Гудсър лъже. Там имаше малко шишенце с лауданум без етикет. Ледовият лоцман знаеше, че лекарят го пази за някой особено тежък случай — за да облекчи предсмъртните страдания на капитан Крозиър? Или своите собствени?

Други мъже изпитваха адски болки от слънчеви изгаряния. Ръцете, лицата и вратовете на всички бяха червени и покрити с мехури, но някои моряци, които сваляха ризите си само за кратко в периода на непоносимата обедна жега, когато температурите се вдигаха над точката на замръзване, още вечерта откриваха, че кожата им, избледняла за трите години, прекарани на тъмно и затворено място, е изгоряла до червено и бързо се покрива с гнойни мехури.

Доктор Гудсър пукаше мехурите с ланцета си и мажеше откритите рани с мехлем, който според Бланки миришеше на машинно масло.

В средата на юни, когато деветдесет и петимата оцелели с усилие се придвижваха на изток по южния бряг на носа, почти всички се намираха на ръба на пълен срив. Докато имаше достатъчно мъже, които да теглят ужасно тежките шейни, натоварени с лодки, и двата натоварени догоре велбота без шейни, останалите страдащи можеха известно време да се повозят, да възстановят отчасти силите си и отново да се включат в тегленето след няколко часа или дни. Ала Бланки знаеше, че когато броят на болните и ранените, неспособни да теглят шейните, нарасне, походът им към спасението щеше да приключи.

Сега хората постоянно изпитваха такъв глад, че се спираха при всяко ручейче, падаха на четири крака и лочеха водата като кучета. Бланки знаеше, че ако не беше започнало топенето, всички щяха да умрат от жажда още преди три седмици. Запасите от гориво за спиртниците почти бяха привършили. Снегът, който топяха в устата си, първоначално като че ли утоляваше жаждата, но всъщност изтегляше енергията от тялото и засилваше жаждата. Всеки път, когато влачеха себе си и лодките през някой ручей — а от ден на ден ручеите и поточетата ставаха все повече, — всички се спираха, за да напълнят с вода бутилките, които вече не се налагаше да носят в пазвата си, за да не замръзнат.

Но въпреки че вече не ги застрашаваше смърт от жажда, Бланки виждаше, че хората отпадат поради стотици други причини. Гладът взимаше своето, като не позволяваше на изтощените мъже, освободени от нощно дежурство, да спят през четирите часа сумрак, отделени от Крозиър за сън.

За да разпънат и приберат холандските палатки — проста работа, която допреди два месеца в лагера „Ужас“ им отнемаше само двайсетина минути, — сега им трябваха по два часа сутрин и вечер. И това време се увеличаваше всеки ден, докато пръстите им подпухваха все повече и ставаха все по-непохватни.

Малцина запазваха ясно съзнание, дори на Бланки понякога му се замъгляваше разсъдъкът. През повечето време Крозиър изглеждаше като най-бдителния сред тях, но понякога, когато си мислеше, че никой не го гледа, лицето на капитана се превръщаше в маска на смъртта, белязана от умора и апатия.

Моряците, които в бурна нощ край Магелановия проток, при ураганен вятър, развързваха сложните морски възли на въжетата в самия край на полюляващите се реи на височина двеста фута над палубата, сега не можеха да завържат връзките на обувките си на дневна светлина. Тъй като в радиус от триста мили нямаше никаква дървесина — ако не се смятаха кракът на Бланки, лодките, мачтите и шейните, които теглеха, и останките на „Еребус“ и „Ужас“, намиращи се на почти сто мили северно от тях — и тъй като земята все още си оставаше замръзнала на един инч под повърхността, при всяко спиране на мъжете им се налагаше да събират купчини камъни, за да затискат краищата на палатките и да застопоряват въжетата срещу неизбежните нощни ветрове.

Тази задача също им отнемаше цяла вечност. Мъжете често заспиваха под мъглявата светлина на полунощното слънце, стиснали по един камък във всяка ръка. Понякога другарите им дори не ги разтърсваха, за да ги събудят.

Затова, когато късно следобед на осемнайсетия ден от юни 1848 година, докато мъжете извършваха втория за деня преход с лодки, третият крак на Бланки се счупи точно под кървящото му чуканче, той го прие като знак.

Тъй като този ден доктор Гудсър не се нуждаеше от помощта му, Бланки се върна заедно с мъжете за втората партида лодки и на обратния път дървеното му стъпало се заклещи между два неподвижни камъка и изкуственият крак изпращя. Това, че счупването бе толкова високо и че след толкова дни беше решил да се върне и втория път, Бланки също прие като знак.

Той откри наблизко един камък, настани се колкото се може по-удобно на него, измъкна лулата си и я натъпка с последната щипка тютюн, която пазеше от няколко седмици.

Когато няколко моряци се спряха и го попитаха какво прави, Бланки им отвърна:

— Мисля да поседна малко. Да ми почине кракът.

Когато сержант Тоузър, който командваше ариергарда от морски пехотинци в този слънчев ден, се спря и го попита изморено защо седи, след като всички продължават напред, Бланки отговори:

— Не ми обръщай внимание, Соломон. — Винаги му беше доставяло удоволствие да дразни глупавия сержант, като го нарича по име. — Тръгвай си с твоите червенодрешковци и ме остави на мира.

Половин час по-късно, когато лодките се бяха отдалечили на няколкостотин ярда южно от него, при него пристигна капитан Крозиър заедно с дърводелеца господин Хъни.

— Дявол да го вземе, какво си мислите, че правите, господин Бланки? — сопна му се Крозиър.

— Просто си почивам, капитане. Мисля да прекарам нощта тук.

— Стига глупости — каза Крозиър. Той погледна към счупения крак и се обърна към дърводелеца. — Можете ли да оправите нещата, господин Хъни? Да направите нов до утре вечер, а дотогава господин Бланки да се вози в една от лодките?

— Тъй вярно, сър — отвърна Хъни, поглеждайки с присвити очи към счупения крак с намръщения вид на майстор, раздразнен от счупването на едно от творенията му. — Не ни остана много дървесина, но има един допълнителен рул за ял, който носим като резерва за пинасите, и аз мога просто да издялам от него нов крак.

— Чухте ли, господин Бланки? — попита Крозиър. — Сега си вдигайте задника и господин Хъни ще ви помогне да докуцукате до лодката на господин Ходжсън, която се движи последна. До утре на обяд ще сте готов.

Бланки се усмихна.

— А господин Хъни може ли да поправи и това? — Той дръпна силно дървената чашка от крака си и свали разхлабените ремъци.

— Ох, дявол да го вземе — каза Крозиър. Той се наведе, за да погледне отблизо кървящото разранено чуканче, почерняло покрай бялото кръгче на костта, но бързо се отдръпна заради смрадта, която го удари в носа.

— Да, сър — каза Бланки. — Изненадан съм, че доктор Гудсър не го е надушил досега. Стараех се да стоя от подветрената страна, докато му помагах в лазарета. Момчетата от палатката ми знаят какво става, сър. Тук вече с нищо не може да се помогне.

— Глупости — каза Крозиър. — Гудсър може… — Той млъкна.

Бланки се усмихна — не саркастично или тъжно, а непринудено, с настроение.

— Какво може, капитане? Да ми отреже крака до средата на бедрото? Черните петна и червените линии стигат чак до задника и до срамните ми части, сър, моля да ме извините за красноречивите подробности. Ако той наистина ме оперира, колко дни ще трябва да лежа в лодката като редник Хедър — Бог да успокои душата на нещастника — и да ме теглят хора, които са изморени колкото мен?

Крозиър мълчеше.

— Не — продължи Бланки, пуфкайки с удоволствие лулата си, — мисля, че е най-добре да остана тук сам, да си почина и да поразмисля за това и онова. Животът ми беше добър. Иска ми се да помисля за него, преди болката и зловонието да се усилят дотолкова, че да ми отвлекат вниманието.

Крозиър въздъхна, погледна към дърводелеца, а след това и към своя ледови лоцман и отново въздъхна. После извади бутилка вода от джоба на шинела си.

— Ето, вземете.

— Благодаря, сър. Ще я взема. С благодарност — каза Бланки.

Крозиър порови из другите си джобове.

— Не нося храна със себе си. Господин Хъни?

Дърводелецът откри един мухлясал сухар и късче от нещо по-скоро зеленикаво, отколкото кафяво, което сигурно беше говеждо.

— Не, благодаря ти, Джон — каза Бланки. — Наистина не съм гладен. Но мога ли да ви помоля за една услуга, капитане?

— Каква, господин Бланки?

— Семейството ми живее в Кент, сър. Близо до Айтъм Моут, северно от Тонбридж Уелс. Или поне там живееха моята Бети, Майкъл и старата ми майка, преди да отплаваме, сър. Чудех се, капитане, тоест ако късметът ви се усмихне и по-късно намерите време…

— Ако се върна в Англия, ви се заклевам, че ще намеря близките ви и ще им разкажа, че когато за последен път съм ви видял, вие сте си пушели лулата, усмихвали сте се и сте си почивали удобно на един камък като някоя мързелива катерица — каза Крозиър. Той измъкна пистолета от джоба си. — Лейтенант Литъл е видял тварта през далекогледа си — цяла сутрин е вървяла по петите ни, Томас. Скоро ще се появи тук. Трябва да го вземете.

— Не, благодаря, капитане.

— Твърдо ли сте го решили, господин Бланки? В смисъл да останете тук? — попита капитан Крозиър. — Дори ако продължите… с нас… още някоя друга седмица, вашите знания могат да се окажат много полезни. Кой знае какви ще се окажат условията в паковия лед на двайсет мили източно оттук?

Бланки се усмихна.

— Ако господин Рийд не беше с вас, щях да взема думите ви присърце. Честна дума. Но по-добър ледови лоцман от него едва ли можете да намерите. Като резерва имам предвид.

Крозиър и Хъни се ръкуваха с него. След това се обърната и закрачиха бързо, за да настигнат последната лодка, която вече се скриваше зад далечните възвишения на юг.

То пристигна след полунощ.

Тютюнът на Бланки беше свършил още преди часове, а водата в бутилката замръзна, след като той безразсъдно я остави на съседния камък. Той чувстваше болка, но не искаше да спи.

В сумрачното небе изгряха няколко звезди. Появи се северозападен вятър, както обикновено през нощта, и температурите сигурно бяха паднали с четирийсет градуса под дневния максимум.

Бланки беше оставил счупената протеза и придържащите я ремъци на съседния камък. Макар гангренясалият крак да го измъчваше, а празният му стомах да се свиваше от глад, тази вечер най-силно го болеше долната част на крайника му, под коляното — липсващият му крак.

Изведнъж се оказа, че създанието е тук.

Извисяваше се над ледовете само на трийсетина крачки от него.

„Сигурно се е измъкнало от някоя невидима дупка в леда“ — помисли си Бланки. Той си спомни за панаира в Тънбридж Уелс, който беше виждал като момче, с разхлопаната дървена сцена и магьосника с пурпурна копринена роба и висока островърха шапка с избродирани върху нея планети и звезди. Мъжът се беше появил по същия начин, изскачайки през една врата на пода сред ахканията и охканията на селската публика.

— Добре дошъл — каза Томас Бланки на тъмната фигура върху леда.

Съществото се изправи на задните си лапи — тъмна маса от козина, мускули, обагрени от залеза нокти и слабо проблясващи зъби, за която ледовият лоцман беше сигурен, че не прилича на нито един хищник, съхранил се в паметта на човечеството. Бланки предположи, че височината му надхвърля дванайсет фута, може би достигаше четиринайсет.

Очите му — плътна тъмнина на фона на тъмния силует — не отразяваха светлината на залязващото слънце.

— Забави се — каза Бланки. Зъбите му тракаха и той не можеше да направи нищо, за да ги спре. — От доста време те чакам. — Той хвърли по фигурата дървения си крак и ремъка.

Създанието не се опита да избегне примитивния снаряд. За кратко фигурата просто се извисяваше там, след което се стрелна напред като призрак, без дори да движи краката си — чудовищна маса, която се плъзгаше бързо към него по леда и скалите. Тъмната и ужасяваща грамада най-после разпери ръце, запълвайки полезрението на ледовия лоцман.

Томас Бланки се ухили свирепо и стисна здраво в зъбите си дръжката на студената лула.