Ужас

32. Крозиър

— Лейтенант Литъл — каза капитан Крозиър, — моля, предайте командата ми за напускане на кораба.

— Да, капитане. — Литъл се обърна към претъпканата палуба и изкрещя заповедта. Останалите офицери и оцелелият втори помощник-капитан отсъстваха, затова след Литъл заповедта към носа изрева боцманът Джон Лейн. Помощник-боцманът Томас Джонсън — човекът, който беше бичувал Хики и останалите двама мъже през януари — изкрещя заповедта в отворения люк, преди окончателно да го затвори и да го залости.

На долните палуби не беше останал никой, разбира се. Крозиър и лейтенант Литъл бяха обходили всяка палуба от кърмата до носа, бяха надникнали във всички помещения — от студеното котелно с наклонените му пещи до празните бункери за въглища в трюма и тесния, но празен склад за корабни въжета на носа, — след което бяха прегледали палубите още веднъж. На третата палуба бяха проверили алкохолния склад и дали от оръжейния склад са изнесени всичките мускети, пушки, барут и куршуми — под светлината на фенерите проблясваха студено само подредените на стойки къси саби и щикове. Двамата офицери се увериха, че всичкото необходимо облекло е изнесено от склада за дрехи през последния месец и половина, след което надникнаха и в капитанския склад и също толкова празния хлебен склад. На бака Литъл и Крозиър надзърнаха във всички каюти, отбелязвайки в какъв подреден вид са оставили офицерите своите койки, рафтове и ненужните си принадлежности, после огледаха хамаците на моряците, навити и скатани за последен път, и олекналите им, но все още стоящи по местата си моряшки сандъци, сякаш в очакване за сигнала за вечеря; отидоха към кърмовия отсек и забелязаха опразнените рафтове в каюткомпанията, където хората бяха избрали книги по свой вкус и ги бяха отнесли със себе си на леда. Най-накрая, застанали до огромната печка, която за пръв път от три години беше абсолютно студена, лейтенант Литъл и капитан Крозиър отново извикаха заповедта за напускане на кораба през предния люк, за да се убедят окончателно, че никой не е останал зад тях. На горната палуба щяха да преброят всички, но такъв беше протоколът за напускане на кораба.

След това се качиха на горната палуба и оставиха зад себе си люка отворен.

Събраните на палубата мъже не бяха изненадани от заповедта да напуснат кораба. Те бяха предупредени предварително за това. Тази сутрин на „Ужас“ имаше само двайсет и пет моряци; останалите вече бяха в лагера „Ужас“, намиращ се на две мили южно от Виктъри Пойнт, или превозваха с шейни корабното имущество нататък, или ловуваха, или бяха отишли на разузнаване в околностите на лагера. Почти същия брой моряци от „Еребус“ чакаха долу на леда, застанали до шейните и купчините с оборудване на мястото, където от 1 април бяха разпънати палатките за съхранение на хранителни и всякакви провизии от „Еребус“, след като корабът беше напуснат от екипажа.

Крозиър наблюдаваше как хората му се спускат по ледената рампа, изоставяйки завинаги кораба. Накрая на наклонената палуба останаха само той и Литъл. Петдесет и няколкото души, които стояха на леда, ги гледаха над вълнените шалове, с очи, скрити под ниско смъкнатите уелски перуки и присвити от студената утринна светлина.

— Тръгвайте, Едуард — каза тихо Крозиър. — Аз идвам след вас.

Лейтенантът отдаде чест, вдигна тежката си раница с лични вещи и заслиза пръв по трапа, а след това и по ледената рампа, за да се присъедини към останалите.

Крозиър се огледа. Хладното априлско слънце осветяваше свят на изтерзан лед, високи тороси, безчислени върхове на глетчери и навяван от вятъра сняг. Капитанът смъкна по-ниско козирката на фуражката си, погледна на изток и присви очи, опитвайки се да запомни чувствата, които изпитваше в този момент.

Изоставянето на кораба беше най-позорното събитие в живота на всеки капитан. Това бе признание за пълен провал. В повечето случаи означаваше край на дългата служба във военноморския флот. За много капитани, някои от които лични познати на Франсис Крозиър, това беше удар, от който те никога нямаше да се възстановят.

Крозиър не изпитваше подобно отчаяние. Все още не. В настоящия момент за него по-голямо значение имаше малкият, но горещ син пламък на решителността, който все още гореше в гърдите му — аз ще живея.

Той искаше хората му да оцелеят — или поне колкото се може повече от тях. Ако имаше и най-малката надежда, че някой от КНВ „Еребус“ или КНВ „Ужас“ ще оцелее и ще се прибере у дома, в Англия, Франсис Роудън Мойра Крозиър щеше да последва тази надежда и повече да не се обръща назад.

Той трябваше да измъкне хората си от кораба. А след това и от ледовете.

Осъзнавайки, че около петдесет чифта очи го гледат, Крозиър потупа за последен път с ръка по планшира, слезе по трапа, който бяха монтирали към десния борд няколко седмици по-рано, когато корабът започна да се накланя по-силно към левия борд, а след това се спусна по доста изтърканата ледена рампа към хората си.

Метнал през рамо собствената си раница, той застана до мъжете, впрегнати в най-последната шейна, погледна за последен път към кораба и каза:

— Красив е, нали, Хари?

— Така си е, капитане — отвърна марсовият старшина Хари Пеглър. Верен на думата си, той и мачтовите моряци бяха успели за последните две седмици да монтират всички прибрани мачти, реи и такелаж въпреки виелиците, ниските температури, гръмотевичните бури, засилващия се натиск на леда и силните ветрове. Навсякъде по възстановените стенги, рангоут и такелаж на натежалата горна част на кораба проблясваше лед. На Крозиър „Ужас“ му изглеждаше като обсипан със скъпоценни камъни.

След потъването на КНВ „Еребус“ в последния ден на март Крозиър и Фицджеймс решиха, че макар да е необходимо скоро да напуснат и „Ужас“, ако искат да имат някакъв шанс да се доберат пеша или с лодки до безопасно място преди настъпването на зимата, корабът трябва да бъде подготвен за плаване. Ако се задържаха в лагера на Земята на Крал Уилям до средата на лятото и ледът като по чудо се разчупеше, те биха могли, теоретично, да се върнат с лодките обратно на „Ужас“ и да се опитат да отплават към свободата.

Теоретично.

— Господин Томас! — извика Крозиър на Робърт Томас, втория помощник-капитан, който стоеше начело във впряга на първата от петте шейни. — Водете, когато сте готов!

— Слушам, сър — извика в отговор Томас и опъна силно въжетата. Въпреки усилията на седмината мъже, впрегнати в хамута, шейната не помръдна. Плъзгачите бяха замръзнали в леда.

— Напъни се, Боб! — каза през смях Едуин Лорънс, един от моряците, които бяха впрегнати в хамута. Шейната изстена, мъжете също, ремъците изскърцаха, ледът изтрещя и тежко натоварената шейна потегли напред.

Лейтенант Литъл нареди да потегли втората шейна, където пръв във впряга беше Магнъс Менсън. Благодарение на силите на гиганта втората шейна — макар и по-тежко натоварена от първата — веднага се отлепи от мястото си, тихо скърцайки с дървените си плъзгачи по леда.

Така потеглиха четирийсет и шестимата мъже; трийсет и пет от тях теглеха шейните, петима вървяха с пушки или мускети, очаквайки своя ред да застанат във впряга, четирима старшини от двата кораба и двамата офицери — лейтенант Литъл и капитан Крозиър — вървяха редом с тях, като понякога помагаха в бутането на шейните, а още по-рядко сами се впрягаха в тях.

Капитанът си спомни как няколко дни по-рано, когато втори лейтенант Ходжсън и трети лейтенант Ървинг се подготвяха за поредния поход с шейни и лодки до лагера „Ужас“ — тогава и двамата офицери получиха заповед да вземат хора от лагера за лов и разузнаване през следващите няколко дни, — Ървинг беше изненадал своя командир с молбата единият от двама мъже, зачислени в отряда му, да остане на „Ужас“. В първия момент Крозиър се изненада, защото впечатлението му от младия Джон Ървинг беше, че младши лейтенантът се оправя добре с моряците и е способен да ги накара да изпълнят всяка заповед, но след като чу имената на въпросните мъже, той разбра всичко. Лейтенант Литъл беше разпределил и Магнъс Менсън, и Корнилиъс Хики в отряда на Ървинг и младият мъж учтиво помоли, без да дава никакви допълнителни обяснения, някой от двамата да бъде зачислен в друг отряд. Крозиър веднага удовлетвори молбата му и прехвърли Менсън в отряда, който щеше да напусне с шейни кораба последния ден, а дребничкия помощник-калафатник пусна напред, с лейтенант Ървинг. Крозиър също не вярваше на Хики, особено след едва не избухналия бунт няколко седмици по-рано, и знаеше, че дребният мъж е много по-опасен, когато до него е огромният идиот Менсън.

Сега, докато се отдалечаваше от кораба, виждайки Менсън да тегли шейната на петдесет фута пред него, Крозиър нарочно гледаше само напред. Беше решил твърдо, че няма да се обръща назад към „Ужас“, поне през първите два часа от пътя.

Гледайки мъжете, които бяха навели напред и опъваха ремъците с всички сили, капитанът си мислеше за хората, които не бяха с тях.

Този ден с тях не беше Фицджеймс — той изпълняваше задълженията на командващ офицер в лагера Ужас на Земята на Крал Уилям, но истинската причина да отсъства беше, че той бе проявил тактичност. Никой капитан не би желал да напусне кораба си пред очите на друг капитан, и всички капитани проявяваха голяма чувствителност по този въпрос. Крозиър, който беше посещавал „Еребус“ почти всеки ден, след като корабът бе започнал да се руши под натиска на леда в началото на март, два дни след пожара и нахлуването на тварта от ледовете, твърдо реши да не бъде там по обяд на трийсет и първи март, когато Фицджеймс трябваше да напусне кораба. Фицджеймс му беше върнал услугата тази седмица, когато предложи да поеме командирските задължения далеч от „Ужас“.

Повечето от останалите мъже отсъстваха по доста по-трагична и тягостна причина. Докато крачеше до последната шейна, Крозиър си припомняше лицата им.

На „Ужас“ му беше провървяло повече, отколкото на „Еребус“ по отношение на загубите сред командния състав. От своите главни офицери Крозиър изгуби първия си помощник Фред Хорнби, убит от звяра по време на трагичните събития в нощта на карнавала, втория лоцман Джайлс Макбийн, убит от чудовището по време на похода с шейни през септември предишната година, и двамата си лекари, Педи и Макдоналд, също по време на новогодишния карнавал. Но първият, вторият и третият му лейтенант бяха живи и в сравнително добро здраве, както и вторият му помощник Томас, ледовият му лоцман Бланки и незаменимият господин Хелпман, неговият домакин.

Фицджеймс беше изгубил своя командващ офицер — сър Джон — и своя първи лейтенант Греъм Гор, както и лейтенант Джеймс Уолтър Феърхолм и първи помощник Робърт Орми Сарджънт, всичките убити от чудовището. Беше изгубил и главния си лекар господин Стенли и Хенри Фостър Колинс, втория си лоцман. Така му оставаха само лейтенант Х. Т. Д. Левеконт, вторият помощник Чарлс Девьо, ледовият лоцман Рийд, доктор Гудсър и домакинът му Чарлс Хамилтън Озмър. В студената офицерска столова, където в първите две години около масата се събираха много хора — сър Джон, Фицджеймс, Гор, Левеконт, Феърхолм, Стенли, Гудсър и домакинът Озмър, — през последните няколко седмици се бяха хранили само капитанът, единственият останал жив лейтенант, лекарят и домакинът. А в последните дни, знаеше Крозиър, когато под натиска на леда „Еребус“ се беше наклонил почти на трийсет градуса към десния борд, четиримата мъже в столовата представляваха абсурдно зрелище, принудени да седят на палубата, поставили чиниите си на коленете, запънали крака в дъските на пода.

Хор, стюардът на Фицджеймс, все още беше болен от скорбут и затова задълженията му изпълняваше клетият стар Бриджънс, който сновеше като рак, за да обслужи офицерите, вкопчени в безумно наклонената палуба.

На „Ужас“ му беше провървяло и по отношение на загубите сред младшите офицери. Инженерът на Крозиър, главният боцман и дърводелецът бяха все още живи и дееспособни. „Еребус“ беше изгубил инженера си Джон Грегъри и дърводелеца Джон Уийкс, които бяха изкормени през март, при проникването на създанието на борда през нощта. Другият младши офицер, боцман Томас Тери, беше обезглавен от тварта предишния ноември. На Фицджеймс не му бе останал жив нито един младши офицер.

От двайсет и един подофицери на „Ужас“ — помощниците, кормчиите, старшините на бака, трюма, гротмарса и марса, стюардите, калафатниците и огнярите — Крозиър беше изгубил само един: огняря Джон Торингтън, първия човек, който бе умрял в експедицията много отдавна, на 1 януари 1846 година, на остров Бичи. И младият Торингтън, помнеше Крозиър, беше умрял от туберкулоза, от която бе боледувал още в Англия.

Фицджеймс бе изгубил поредния си подофицер, огняря Томи Плейтър, през март, когато чудовището се развилня на долните палуби на кораба. Само Томас Уотсън, помощник-дърводелецът, беше останал жив след нападението на тварта в трюма онази нощ, но бе изгубил лявата си ръка.

Тъй като оръжейникът Томас Бърт беше изпратен обратно в Англия от Гренландия още преди да се натъкнат на първия истински лед, на „Еребус“ бяха останали двайсет оцелели подофицери. Някои от тях като престарелия шивач на платна Джон Мъри и стюарда на Фицджеймс Едмънд Хор бяха тежко болни от скорбут и не можеха да вършат нищо; други като Томас Уотсън бяха твърде осакатени, за да са от помощ, а трети като бичувания стюард на младшите офицери Ричард Ейлмър се намираха в твърде дълбока депресия, за да са от полза.

Крозиър нареди на един от мъжете, който очевидно беше твърде изтощен, да отдъхне, като повърви заедно с въоръжената охрана, а сам той застана на мястото му във впряга. Макар че с него теглеха още шестима мъже, отслабналият организъм на капитана с огромни усилия издържаше на напрежението от тегленето на повече от хиляда и петстотинте фунта консервирана храна, оръжия и палатки. Дори след като Крозиър влезе в ритъм — той ходеше с отрядите още от март, когато започна да изпраща лодки и провизии на Земята на Крал Уилям, и познаваше добре тегленето на шейни, — болката от врязващите се в болящите го гърди ремъци, тежестта на товара и неудобството от потта, която замръзваше, топеше се и отново замръзваше в дрехите, му действаха убийствено.

Искаше му се да имаха повече здрави старши моряци и морски пехотинци.

„Ужас“ беше изгубил двама от своите старши моряци — Били Стронг, разкъсан на две от съществото, и Джеймс Уокър, който беше най-добрият приятел на Магнъс Менсън, преди гигантът да изпадне напълно под влиянието на дребния, подобен на плъх в лицето помощник-калафатник. Точно от страх да не срещне в трюма призрака на Джими Уокър, помнеше Крозиър, огромният Менсън едва не се беше разбунтувал за пръв път преди толкова много месеци.

Поне в това отношение на „Еребус“ му беше провървяло повече, отколкото на „Ужас“. Единственият старши моряк, който бе изгубил Фицджеймс по време на експедицията, беше Джон Хартнъл, също умрял от туберкулоза и погребан на остров Бичи през зимата на 1846 година.

Крозиър наблегна върху ремъците и се замисли за лицата и имената на загиналите — толкова много мъртви офицери, толкова малко моряци, — и изпъшка, докато се напъваше, мислейки си, че съществото от ледовете като че ли умишлено напада водачите на тази експедиция.

„Не си мисли такива неща — нареди си капитанът. — Придаваш на звяра умствени способности, каквито той не притежава.“

„Нима?“ — попита друга, по-страхлива част от съзнанието му.

Край него мина един от морските пехотинци, носещ мускет. Лицето на мъжа беше напълно скрито под шапките и шаловете, но по отпуснатата му походка Крозиър разпозна Робърт Хопкрафт. Редникът от морската пехота беше сериозно ранен от тварта преди година, през юни, когато бе убит сър Джон. Макар всичките му рани да бяха заздравели, заради раздробената му ключица той винаги вървеше леко наляво, сякаш му представляваше трудност да крачи в права линия. Другият пехотинец, който вървеше с тях, беше Уилям Пилкингтън, редникът, чието рамо бе простреляно в палатката укритие през същия този ден. Крозиър забеляза, че днес Пилкингтън не щади раненото си рамо или ръката.

Сержант Дейвид Брайънт, най-старшият по звание морски пехотинец на „Еребус“, беше обезглавен само секунди преди сър Джон да бъде завлечен от чудовището под леда. С редник Уилям Брейн, умрял на остров Бичи през 1846, и редник Уилям Рийд, който беше изчезнал в ледовете на 9 ноември, когато бе изпратен да отнесе послание на „Ужас“ — Крозиър помнеше добре тази дата, тъй като самият той бе вървял до „Еребус“ от „Ужас“ в мрака на този първи ден на зимна тъмнина, — звярът бе намалил броя на морските пехотинци на Фицджеймс на само четирима: капрал Александър Пиърсън, който бе поел командването, редник Хопкрафт с раздробената ключица, редник Пилкингтън с простреляното рамо и редник Джоузеф Хийли.

Отрядът морски пехотинци на „Ужас“ беше изгубил само редник Уилям Хедър в онази нощ предишния ноември, когато съществото се бе качило на борда и му беше размазало мозъка, докато мъжът беше на вахта. Но колкото и да бе невероятно и немислимо, Хедър беше отказал да умре. Седмици наред редникът лежа в летаргично състояние в лазарета, намирайки се между живота и смъртта, но накрая морските пехотинци отнесоха другаря си до хамака му в жилищното отделение на екипажа и оттогава всеки ден го хранеха, почистваха го, носеха го да се облекчава и го обличаха. Все едно лигавещият се мъж с празен поглед беше тяхно домашно животно. Той бе евакуиран в лагера „Ужас“ предишната седмица, облечен дебело от останалите морски пехотинци и настанен внимателно в специална шейна, измайсторена за него от Алекс Уилсън-Дебелия, помощник-дърводелеца. Моряците не бяха възразили срещу допълнителния товар и се изреждаха да теглят малката шейна на живия труп по леда и през торосите към лагера „Ужас“.

Така на Крозиър му бяха останали петима морски пехотинци — Дейли, Хамънд, Уилкс, Хеджес и трийсет и седем годишният сержант Соломон Тоузър, необразован глупак, който сега бе командващ офицер на общо деветимата останали живи и дееспособни морски пехотинци в експедицията на сър Джон Франклин.

След първия час във впряга шейната като че ли започна да се плъзга по-леко и пъхтенето на Крозиър премина в по-равномерно дишане, по-подходящо за човек, влачещ толкова тежък товар по толкова не пързалящ се лед.

Това бяха всичките категории изгубени мъже, за които можеше да се сети. С изключение на момчетата, разбира се, онези млади доброволци, които се бяха записали в експедицията в последния момент и бяха зачислени в списъка като „юнги“, макар че трима или четирима от тях бяха навършили осемнайсет години. Когато отплаваха, Робърт Голдинг беше на деветнайсет.

Трима от четирите юнги оцеляха, макар на Крозиър да му се беше наложило лично да изнесе изпадналия в безсъзнание Джордж Чеймбърс от горящите карнавални зали в нощта на пожара. Единственият смъртен случай сред юнгите беше Том Евънс, най-младият не само по възраст, но и по поведение; създанието от ледовете беше измъкнало младежа буквално изпод носа на капитан Крозиър, докато двамата търсеха в ледения мрак изчезналия Уилям Стронг.

Джордж Чеймбърс, макар и да се върна в съзнание два дни след карнавала, стана съвсем друг човек. Силното сътресение на мозъка, което беше получил при сблъсъка си със съществото, смъкна нивото му на интелигентност по-ниско и от това на Магнъс Менсън. Джордж не беше жив труп като редник Хедър — по думите на помощник-боцмана на „Еребус“ той можеше да изпълнява прости заповеди, — но почти не разговаряше след онази ужасна новогодишна нощ.

Дейви Лийс, един от най-опитните мъже в експедицията, беше поредният човек, който оцеля след два сблъсъка с бялата твар от ледовете, но напоследък бе също толкова безполезен, колкото безмозъчния в буквалния смисъл на думата редник Хедър. След нощта, в която бялото създание се сблъска с носещите вахта Лийс и Джон Ханфорд, а след това подгони ледовия лоцман Томас Бланки към мрака, Лийс отново изпадна в предишното си състояние, вторачен в нищото и абсолютно нереагиращ на нищо, и оттогава не беше излизал от него. Той беше откаран в лагера „Ужас“ — заедно с тежко ранените и онези, които бяха твърде болни, за да могат да вървят, като Хор, стюарда на Фицджеймс — увит в шинели и положен в една от лодките, които бяха натоварени на шейните. Имаше твърде много хора, болни от скорбут, ранени или отчаяни, които почти не бяха от полза за Крозиър или Фицджеймс. Допълнителни усти за хранене и тела за превозване, когато хората бяха гладни, болни и едва се държаха на краката си.

Изтощен, осъзнавайки, че през последните две нощи почти не е спал, Крозиър се опита да преброи мъртвите.

Шест офицери от „Еребус“. Четирима мъртви от „Ужас“.

Всичките трима младши офицери от „Еребус“. Нито един от „Ужас“.

Един подофицер от „Еребус“. Един от „Ужас“.

Само един моряк от „Еребус“. Четирима от „Ужас“.

Това правеше двайсет мъртви, без да се броят тримата морски пехотинци и юнгата Евънс. Експедицията вече беше успяла да изгуби двайсет и четирима от своите участници. Огромни загуби — Крозиър не си спомняше нито една експедиция в цялата история на военноморския флот, която да е изгубвала толкова много хора.

Но имаше едно по-важно число и Франсис Роудън Мойра Крозиър се опита да се съсредоточи върху него: сто и петимата живи, за които отговаряше той.

Сто и петима, включително самият той, бяха останали живи до деня, в който Крозиър беше принуден да напусне кораба и да поеме през леда.

Крозиър отпусна глава и наблегна по-силно върху ремъците. Беше се появил вятър и снегът се вихреше около тях, скривайки от погледите им предната шейна и крачещите край тях пехотинци.

Правилно ли ги беше преброил? Двайсет мъртви, без да се броят тримата пехотинци и юнгата? Да, той беше сигурен, че сутринта двамата с лейтенант Литъл бяха проверили поименния списък и бяха потвърдили наличието на сто и петима души, разпределени между отрядите с шейни, лагера „Ужас“ и КНВ „Ужас“… но наистина ли беше сигурен? Не беше ли забравил някого? Бяха ли верни сметките му? Крозиър беше много, много уморен.

Франсис Крозиър може и да беше объркал броенето за момент — той не беше спал изобщо две, не три нощи, — но не беше забравил нито едно лице или име. И никога нямаше да ги забрави.

— Капитане!

Крозиър излезе от транса, в който беше изпаднал, докато теглеше шейната. В този момент му беше невъзможно да каже дали е прекарал във впряга час или шест часа. За него светът се изчерпваше с блясъка на студеното слънце на югоизток, с ледените кристали във въздуха, с измъченото му дишане, с болката в тялото му, с тежестта на товара зад гърба му, със съпротивлението на леда и новонавалелия сняг и най-вече със странно синьото небе с бели облаци, които се кълбяха от всички страни, създавайки илюзията, че Крозиър и останалите вървят в огромна синьо-бяла чаша.

— Капитане! — Викът беше на лейтенант Литъл.

Крозиър осъзна, че всички мъже, които теглеха шейната заедно с него, бяха спрели. Всички шейни бяха прекратили движението си.

Напред, на югоизток, някъде на около миля зад грамадата на следващия торос, един тримачтов кораб плаваше от север на юг. Платната му бяха прибрани и привързани към мачтите, сякаш беше подготвен за закотвяне, но въпреки това той се движеше, сякаш носен от силно течение, плъзгаше се бавно и величествено, най-вероятно по широк канал от открита вода.

Спасение. Избавление.

За няколко секунди равномерният син пламък на надеждата в болящите гърди на Крозиър се разгоря силно.

Ледовият лоцман Томас Бланки, чийто дървен крак беше напъхан в нещо като дървен ботуш, измислен от дърводелеца Хъни, се приближи до Крозиър и каза:

— Мираж.

— Разбира се — отвърна капитанът.

Въпреки блещукащия, трептящ въздух той беше разпознал характерните мачти и такелажа на КНВ „Ужас“ и за няколко секунди объркване, граничещо със замайване, се беше зачудил дали по някакъв начин не са се изгубили, завили в обратна посока и дали не се връщат назад, на северозапад, към кораба, който бяха напуснали няколко часа по-рано.

Не. По леда се виждаха дълбоките, на места позатрупани със сняг следи от шейните, оставени при продължилите повече от месец преходи до лагера и обратно, които водеха право към високия торос с тесните проходи, изсечени с кирки и лопати. И слънцето продължаваше да свети вдясно пред тях, дълбоко на юг. Трите мачти зад тороса потрепериха, размиха се за миг, след което отново се появиха с много по-плътни очертания, само че преобърнати с главата надолу, а скованият в лед корпус на „Ужас“ се сля с бялото, покрито с перести облаци небе.

Крозиър, Бланки и мнозина други бяха виждали този феномен много пъти и преди — фалшиви обекти в небето. Години преди това, в едно ясно зимно утро, на борда на кораба, скован в ледовете край бреговете на земята, която бяха нарекли Антарктида, Крозиър беше видял димящ вулкан — същият, получил по-късно името на кораба, — който се издигаше, обърнат наопаки, от замръзналото море на север. Друг път, по време на същата експедиция, през пролетта на 1847 година, Крозиър се беше качил на палубата и бе видял черни сфери, които плаваха в небето на юг. Сферите се превърнаха в плътни осмици, след което се разделиха отново, образувайки нещо като симетрична гирлянда от черни балони, и през следващите петнайсет минути се стопиха окончателно във въздуха.

Двама от моряците, които теглеха третата шейна, се бяха свлекли на колене в снежната бразда. Единият плачеше на глас, а другият беше подкарал поредица от най-изобретателните моряшки ругатни, които беше чувал някога капитанът — а през годините той ги беше чувал какви ли не.

— Дявол да го вземе! — изкрещя Крозиър. — И преди сте виждали арктически миражи. Прекратете хленченето и ругатните или ще теглите двамата сами проклетата шейна, а аз ще седя отгоре й и ще ви подкарвам с шутове в задниците. Изправете се, за Бога! Вие сте мъже, не хилави женички. Дръжте се като такива, по дяволите!

Двамата моряци се изправиха и непохватно изтупаха ледените кристали и снега от облеклата си. Крозиър не можа да ги разпознае веднага по дрехите и уелските перуки, но и нямаше особено желание.

Колоната от шейни отново потегли напред; мъжете пъшкаха много, но не ругаеха. Всички знаеха, че преодоляването на високия торос пред тях щеше да е тежка работа, въпреки че отрядите, прекарали безброй пъти шейните си оттук през последните няколко седмици, им бяха проправили пътя. Щеше да се наложи да дърпат тежките шейни по дългия поне петнайсет фута стръмен склон, от двете страни на който надвисваха застрашително шейсетфутови ледени стени. Заплахата от падащи ледени блокове беше реална.

— Като че ли на някой страшен бог много му се иска да ни измъчва — отбеляза почти весело Томас Бланки. Ледовият лоцман беше освободен от задължението да тегли шейни и продължаваше да пристъпва тежко редом с Крозиър.

Капитанът не отговори нищо и минута по-късно Бланки изостана и тръгна редом с един от съпровождащите ги морски пехотинци.

Крозиър нареди на един от свободните мъже да заеме мястото му в хамута — те се бяха упражнявали да го правят, без да се налага да спират хода на шейните — и когато мъжът го смени, той отстъпи встрани от браздата и погледна часовника си. Бяха вървели около пет часа. Поглеждайки назад, Крозиър видя, че истинският „Ужас“ вече се е скрил от погледите им, изостанал на поне пет мили и зад няколко тороса. Миражът беше последният дар на решилия да ги измъчва зъл арктически бог.

Все още водач на злополучната експедиция, Франсис Роудън Мойра Крозиър осъзна за пръв път, че вече не е капитан на кораб на Изследователската служба към Кралския военноморски флот. Тази част от неговия живот — а службата му като моряк и морски офицер беше целия му живот още от момче — бе приключила завинаги. След като бе изгубил толкова много хора и двата кораба, Адмиралтейството никога повече нямаше да му повери командването на друг съд. Крозиър знаеше, че продължителната му флотска кариера вече беше приключила.

До лагера „Ужас“ оставаха още два дни усилено теглене на шейни. Крозиър впери поглед във високия торос и бавно тръгна напред.