Ужас

41. Крозиър

— О, смърте, где ти е победата? О, смърте, где ти е жилото?65

Лейтенант Ървинг беше офицер на Крозиър, но капитан Фицджеймс имаше по-благозвучен глас и познаваше по-добре Светото писание, затова Крозиър му беше благодарен, че пое основната част от погребалната служба.

На нея присъстваха всички мъже от лагера „Ужас“, с изключение на вахтените, онези, които лежаха в лазарета, и хората, които изпълняваха крайно необходими задачи, като Лойд в лазарета и господин Дигъл, господин Уол и помощниците им, които се трудеха над четирите печки от велботите, приготвяйки за обяд част от ескимоските риба и тюленово месо. Поне осемдесет души се бяха събрали около гроба, който се намираше на стотина ярда от лагера, и стояха като тъмни призраци в кълбящата се мъгла.

— Жилото на смъртта е грехът, а силата на греха е законът; но благодарение на Бога, който ни дава победата чрез нашия Господ Исус Христос. Затова, възлюбени мои братя, бъдете твърди, непоколебими и преизобилвайте всякога в Господното дело, понеже знаете, че в Господа трудът ви не е напразен.66

Другите оцелели офицери и двама помощник-капитани носеха Ървинг. В лагера „Ужас“ нямаше достатъчно дървен материал, за да сковат ковчег, но дърводелецът господин Хъни успя да намери достатъчно дъски, за да скове носилка с размерите на врата, върху която тялото на Ървинг, прилежно зашито в платно, можеше да бъде отнесено до гроба и спуснато в него. Макар въжетата да бяха опънати над гроба по флотски маниер, както беше прието за погребенията на суша, нямаше да се наложи да го спускат надълбоко. Хики и групата му бяха успели да изкопаят яма с дълбочина от само три фута — замръзналата земя по-надолу беше твърда като камък, — затова хората събраха множество големи камъни, които да положат върху тялото, преди да запълнят гроба със замръзнала почва и чакъл, върху които щяха да натрупат още камъни. Никой не таеше големи надежди, че това ще предпази гроба от посегателствата на белите мечки или другите летни хищници, но свършената работа беше доказателство за привързаността на хората към Джон Ървинг.

На повечето хора.

Крозиър погледна към Хики, който стоеше до Магнъс Менсън и Ричард Ейлмър — бичувания след карнавала стюард на оръжейната на „Еребус“. Около тях се беше събрала групичка от други недоволни — няколко моряци от „Ужас“, които през януари бяха готови да убият Безмълвната дама, дори ако за целта им се наложеше да вдигнат бунт, — но също като всички останали мъже, събрани около жалката дупка в земята, те бяха свалили уелските си перуки и фуражки и бяха дръпнали шаловете до носовете и ушите си.

Разпитът на Хики, проведен от Крозиър в капитанската палатка посред нощ, беше кратък и напрегнат.

— Добро ви утро, капитане. Искате ли да ви разкажа онова, което разказах на капитан Фицджеймс и…

— Свалете горните си дрехи, господин Хики.

— Простете, сър?

— Чухте ме.

— Да, сър, но ако искате да чуете какво се случи, докато диваците убиваха пред очите ми клетия господин Ървинг…

— Лейтенант Ървинг, помощник-калафатник. Чух историята ви от капитан Фицджеймс. Искате ли да добавите нещо към нея, или да внесете някакви поправки?

— Ъъъ… не, сър.

— Свалете връхните си дрехи. И ръкавиците.

— Да, сър. Ето, сър, така добре ли е? Да ги оставя ли на…

— Пуснете ги на пода. Куртките също.

— Куртките ли, сър? Тук е дяволски студено… да, сър.

— Господин Хики, защо сам пожелахте да отидете да търсите лейтенант Ървинг, когато той е отсъствал по-малко от час? Никой друг не се е тревожил за него.

— О, не мисля, че сам пожелах, капитане. Доколкото си спомням, господин Фар ме помоли да отида да потърся…

— Господин Фар докладва, че вие няколко пъти сте попитали дали не закъснява лейтенант Ървинг и сте пожелали да отидете да го потърсите сам, докато останалите са си почивали след обяда. Защо сте постъпили така, господин Хики?

— Щом господин Фар го казва… значи сигурно сме се притеснявали за него, капитане. За лейтенанта, искам да кажа.

— Защо?

— Мога ли да си облека куртките и връхните дрехи, капитане? Дяволски студено е…

— Не. Свалете жилетката и пуловера. Защо се притеснявахте за лейтенант Ървинг?

— Ами момчетата и аз… нали разбирате, капитане.

— Не.

— Ние просто се тревожехме, че един от отряда ни липсва. Освен това ми беше студено, сър. Седяхме, докато ядяхме студената храна, която носехме със себе си. Помислих си, че ще се сгрея, ако тръгна по следите на лейтенанта и се убедя, че всичко с него е наред.

— Покажете ми ръцете си.

— Моля, капитане?

— Ръцете ви.

— Да, сър. Извинявам се за треперенето, сър. Цял ден не мога да се стопля, а сега, когато съм съблечен до ризата и…

— Обърнете ги. С дланите нагоре.

— Да, сър.

— Това под ноктите ви кръв ли е, господин Хики?

— Възможно е, капитане. Знаете как се получава.

— Не. Обяснете ми.

— Ами ние от месеци не сме се къпали заради липсата на вода, сър. И при наличието на скорбут и дизентерия, когато се появява кръв при ходенето по нужда…

— Да не би да ми казвате, че флотски подофицер на моя кораб си бърже задника с пръсти, господин Хики?

— Не, сър… имам предвид… може ли да се облека, капитане? Сам виждате, че не съм ранен или нещо такова. Тоя студ може да свие и мъжкото…

— Свалете ризите и долното бельо.

— Сериозно ли говорите, сър?

— Не ме карайте да повтарям, господин Хики. Тук нямаме карцер. Всеки мъж, когото изпратя в карцера, ще прекара времето на наказанието, прикован към някой от велботите.

— Ето, сър. Така добре ли е? Тяло като тяло, само че измръзнало. Ако ме види сега горката ми жена…

— В документите ви не пише, че сте женен, господин Хики.

— О, моята Луиза е мъртва от вече седем години, капитане. От шарка. Бог да успокои душата й.

— Защо сте казали на няколко моряци, че когато дойде моментът да се убиват офицерите, лейтенант Ървинг трябва да е пръв?

— Никога не съм казвал нещо такова, сър.

— Докладваха ми, че сте правили и други метежнически изявления още преди карнавала, господин Хики. Защо сте посочили специално лейтенант Ървинг? Какво ви е направил този офицер?

— Ами нищо, сър. Никога не съм казвал нещо подобно. Извикайте човека, който е говорил такива неща за мен, и аз ще го улича в лъжа и ще го заплюя в очите.

— Какво ви е причинил лейтенант Ървинг, господин Хики? Защо сте казвали на моряците и от „Еребус“, и от „Ужас“, че Ървинг е развратник и лъжец?

— Заклевам ви се капитане… извинете, че ми тракат зъбите, капитане, но Бога ми, на голо в нощта е много студено. Кълна ви се, че никога не съм казвал нещо подобно. Мнозина от нас се отнасяха към клетия лейтенант Ървинг като към син, капитане. Като към син. Само от тревога за него реших да отида да проверя дали всичко е наред. И добре, че го направих, сър, защото иначе никога нямаше да хванем кръвожадните копелета, които…

— Облечете се, господин Хики.

— Да, сър.

— Не тук. Отвън. Махайте ми се от погледа.

— Човекът, роден от жена, е кратковременен и пълен със смущение — говореше с напевен глас Фицджеймс. — Цъфти като цвят и се покосява; бяга като сянка и не се държи.67

Ходжсън и останалите мъже спуснаха изключително внимателно носилката с увитото в платно тяло по въжетата, които бяха опънати над плитката яма от някои от най-здравите моряци. Крозиър знаеше, че Ходжсън и останалите приятели на Ървинг се бяха изредили един по един в медицинската палатка, за да отдадат последна почит, преди старият Мъри да го зашие в савана му. Посетителите бяха оставили до тялото на лейтенанта няколко предмета, израз на привързаността им: намерения месингов далекоглед с разбити по време на стрелбата оптични стъкла, с който младежът толкова се гордееше; златен медал с гравираното на него име на лейтенанта, който беше получил при спечелването на състезанията на учебния кораб „Ексълънт“; и поне една банкнота от пет паунда, сякаш някой най-после беше върнал стария си дълг. По някаква причина — оптимизъм? Юношеска наивност? — Ървинг беше опаковал в малката раница с лични вещи парадната си униформа и сега го погребваха в нея. Крозиър неволно се зачуди дали ще се запазят позлатените копчета на униформата — всичките с гравюра на котва и корона, — когато след дългия процес на разлагане от момчето останат само побелелите кости и златният медал.

— Насред живота ние сме обкръжени от смъртта — рецитираше по памет Фицджеймс с изморен, но подобаващо звучен глас, — от кого да търсим помощ, ако не от Теб, Господи, който справедливо негодуваш срещу греховете наши?68

Капитан Крозиър знаеше, че в ушития от платно саван заедно с Ървинг беше зашит още един предмет, за който никой не подозираше. Той лежеше под главата на лейтенанта като възглавница.

Това беше една ориенталска копринена кърпичка в червени, зелени, сини и златисти цветове и Крозиър беше изненадал дарителя при влизането си в медицинската палатка, след като Гудсър, Лойд, Ходжсън и останалите си бяха тръгнали, а старият Мъри, шивачът на платна, още не беше дошъл, за да зашие савана, вече приготвен и постлан под тялото на Ървинг.

В палатката се намираше Безмълвната дама, която, наведена над трупа, поставяше нещо под главата на Ървинг.

Първият импулс на Крозиър беше да извади пистолета, който държеше в джоба на шинела си, но в следващия момент той застина на мястото си, забелязвайки очите и лицето на ескимоското момиче. Макар в тези тъмни очи, които едва-едва приличаха на човешки, да не се виждаха сълзи, те блестяха от някакво чувство, което той не можа да определи. Печал? Не му се вярваше да е това. По-скоро беше някакъв съучастнически поздрав при появата му. Капитанът почувства същото странно размърдване в глава си, което често бе изпитвал, когато се намираше близо до баба си Мойра.

Ала явно точно момичето беше поставило внимателно ориенталската кърпичка под главата на мъртвия младеж. Крозиър знаеше, че кърпичката принадлежи на Ървинг — беше я виждал по специални поводи, като например в деня на отплаването на експедицията през май 1845 година.

Беше ли я откраднала ескимоската? Беше ли я отмъкнала от мъртвото му тяло предишния ден?

Преди повече от седмица Безмълвната беше последвала отряда с шейни на Ървинг от „Ужас“ към лагера „Ужас“ и след това беше изчезнала, без да се присъедини към останалите мъже. Почти всички с изключение на Крозиър, който все още таеше надежда, че тя може да ги отведе при храна, бяха доволни, че са се отървали от нея. Но през цялата тази ужасна сутрин Крозиър си беше задавал въпроса дали по някакъв начин Безмълвната не е отговорна за убийството на офицера му на онзи брулен от ветровете каменист хълм.

Дали е повела към лагера своите приятели, ескимоските ловци, с намерението да го нападнат и по пътя случайно се е срещнала с Ървинг, угостила е богато умиращия от глад човек, а след това го е убила хладнокръвно, за да не разкаже той на останалите за срещата си с тях? Беше ли Безмълвната онази „може би жена“, която бяха зърнали Фар, Ходжсън и останалите, докато е бягала заедно с ескимоса с превръзката на главата? Можела е да смени парката си, ако предишната седмица се е върнала в селото си, а кой би могъл да различи младите ескимоски от пръв поглед?

Всички тези мисли бяха преминали през главата на Крозиър, но в онзи застинал във времето момент, когато той и младата жена се сепнаха и замръзнаха стреснато за няколко дълги секунди, капитанът погледна лицето й и разбра — дали със сърцето си или с ясновидската дарба, която според баба си Мойра притежаваше, — че вътре в себе си тя плаче за Джон Ървинг и му връща копринената кърпичка, получена в дар от него.

Крозиър предположи, че кърпичката й е била подарена по време на февруарското посещение на Ървинг в снежния дом на ескимоската, за което той добросъвестно беше докладвал на капитана… но без да влиза в подробности. Сега Крозиър се зачуди дали двамата не са били любовници.

След това Безмълвната дама изчезна. Измъкна се през входа на палатката, без да издаде нито звук. Когато по-късно Крозиър разпита мъжете в лагера и часовите дали не са видели нещо, всичките отговориха отрицателно.

Тогава, в палатката, капитанът се беше приближил до тялото на Ървинг, беше погледнал към бледото мъртво лице, изглеждащо още по-бледо на фона на малката възглавничка, покрита с цветната копринена кърпичка, след което бе дръпнал платното над тялото и лицето на лейтенанта и беше извикал на стария Мъри да влезе и да зашие савана.

— И пресвети Боже, Господи всемогъщи, милостиви спасителю — казваше Фицджеймс, — не ни предавай на жестоките мъки на вечната смърт. Ти познаваш, Господи, тайните на нашите сърца; не отвръщай милостивия си слух от молитвата ни, а ни пощади, пресвети Боже, Господи всемогъщи, милостиви спасителю, най-справедлив съдия предвечен, не ни наказвай в последния ни час.69

Фицджеймс млъкна и отстъпи от гроба. Крозиър, потънал в мислите си, остана няколко дълги мига на мястото си, докато потропването на краката не го накара да осъзнае, че е негов ред да произнесе надгробно слово.

— И ние предаваме тялото на нашия приятел и офицер Джон Ървинг на дълбините — заговори той с хриплив глас, също възпроизвеждайки по памет думите, запомнени много добре от многобройните повторения, въпреки пелената от умора, покрила съзнанието му, — за да се превърне в прах, и се надяваме на възкресението му, когато морето и земята ни върнат мъртъвците си. — Тялото вече беше спуснато на три фута и Крозиър хвърли върху него шепа замръзнала почва. Чакълът падна на платното над лицето на Ървинг и се плъзнаха настрани с ясен стържещ звук. — И новият живот се възроди чрез Господа наш Исус Христос, който при пришествието си ще преобрази нашето унижено тяло, за да стане то като Неговото божествено тяло, чрез Неговата сила, с която Той може да покори всичко на Себе Си.70

Службата завърши. Моряците издърпаха въжетата изпод носилката.

Мъжете затропаха с измръзналите си крака, нахлупиха уелските перуки и шапките, увиха се по-плътно с шаловете и потеглиха обратно в мъглата към лагера „Ужас“, където ги чакаше горещ обяд.

Ходжсън, Литъл, Томас, Девьо, Левеконт, Бланки, Пеглър и неколцина от другите офицери останаха, освобождавайки моряците, които чакаха заповед да заровят тялото. Офицерите сами засипаха гроба с лопати и започнаха да подреждат първия пласт камъни. Искаха да погребат Ървинг по най-добрия начин, възможен при дадените обстоятелства.

Когато приключиха, Крозиър и Фицджеймс се отдалечиха от останалите. Можеха да изядат обяда си доста по-късно — сега смятаха да извървят двете мили до Виктъри Пойнт, където преди почти една година Греъм Гор беше оставил месинговия цилиндър с оптимистичното послание в старата пирамида на Джеймс Рос.

Крозиър смяташе да остави там съобщение, описващо участта на експедицията през последните десет и половина месеца, изминали след предишното послание, както и следващите стъпки, които планират да предприемат.

Докато крачеше тежко и изморено в мъглата и слушаше идващите някъде иззад нея звуци на корабните камбани, донесени в лагера от „Еребус“ и „Ужас“, Франсис Крозиър страстно се надяваше, че докато двамата с Фицджеймс стигнат до пирамидата, той ще е направил план за следващите им действия. Капитанът се боеше, че ако не успее, може би ще се разплаче.