Ужас

38. Крозиър

Хората му се строполиха в палатките и заспаха като мъртви веднага щом се добраха до лагера „Ужас“, но Крозиър не спа изобщо през нощта на 24 април.

Първо отиде в специалната медицинска палатка, която беше разпъната, за да има къде доктор Гудсър да направи аутопсия и да приготви тялото за погребение. Трупът на лейтенант Ървинг, бял и вкочанен след продължителното пътуване към лагера върху реквизираната от диваците шейна, почти не приличаше на човешки. Освен зейналата рана на гърлото му — толкова дълбока, че в нея се виждаше бялата кост на гръбнака, и главата беше отметната назад като закачена на разхлабена панта — младият мъж беше скопен и изкормен.

Гудсър все още беше буден и работеше над тялото, когато Крозиър влезе в палатката. Лекарят изследваше няколко органа, извадени от тялото, мушкайки ги с някакъв остър инструмент. Той вдигна глава и стрелна Крозиър със странен, замислен и почти виновен поглед. През един дълъг момент, докато капитанът стоеше над тялото, никой от двамата не промълви нито дума. Накрая капитанът отметна назад кичур руса коса, която беше паднала върху челото на Ървинг. Кичурът почти докосваше отворените, помътнели, но все още вторачени сини очи.

— Пригответе тялото за погребение утре на обяд — каза Крозиър.

— Да, сър.

Крозиър отиде в палатката, където го чакаше Фицджеймс.

Когато няколко седмици по-рано стюардът на Крозиър, трийсетгодишният Томас Джопсън, беше надзиравал натоварването и транспортирането на „капитанската палатка“ до лагера „Ужас“, Крозиър ужасно се ядоса, научавайки, че Джопсън не само е наредил да ушият два пъти по-голяма от стандартния размер палатка — капитанът беше очаквал да получи обичайната кафява холандска палатка, — но и беше заповядал на хората да преместят на острова огромното легло, няколко масивни дъбови и махагонови стола от каюткомпанията и резбованото бюро, което някога бе принадлежало на сър Джон.

Сега Крозиър беше доволен, че има мебели. Той постави тежкото бюро между входа на палатката и леглото, като разположи два стола зад него и нито един отпред. Фенерът, който висеше под върха на високата палатка, ярко осветяваше празното пространство пред бюрото, оставяйки в полумрак седящите Фицджеймс и Крозиър. Обстановката напомняше помещението на военен съд.

Точно както искаше Франсис Крозиър.

— Трябва да поспите, капитане — каза Фицджеймс.

Крозиър погледна към по-младия капитан. Той вече не изглеждаше млад. Фицджеймс приличаше на жив труп — блед до такава степен, че кожата му беше станала прозрачна, с брада и бакенбарди, покрити със спечена кръв, с хлътнали бузи и очи. Крозиър не се беше поглеждал в огледалото от няколко дни и избягваше да застава пред онова, което висеше в дъното на палатката му, но силно се надяваше, че не изглежда толкова ужасно, колкото някогашния вундеркинд на Кралския морски флот, командир Джеймс Фицджеймс.

— Самият вие имате нужда от сън, Джеймс — каза Крозиър. — Мога и сам да разпитам тези мъже.

Фицджеймс поклати уморено глава.

— Аз им зададох няколко въпроса, разбира се — каза той с монотонен глас, — но не съм посещавал мястото, нито съм ги разпитвал по-сериозно. Знаех, че вие ще поискате сам да го направите.

Крозиър кимна.

— Искам да отида на мястото още на разсъмване.

— То се намира на два часа бърз ход в югозападна посока — каза Фицджеймс.

Крозиър отново кимна.

Фицджеймс свали фуражката си и причеса с мръсните си пръсти назад дългата си, мазна коса. Разтопяваха лед и сняг на превозените в лагера печки и получената вода едва стигаше за пиене и бръснене — ако някой от офицерите пожелаеше да се избръсне, — но за къпане не оставаше нищо. Фицджеймс се усмихна.

— Помощник-калафатникът Хики попита дали може да поспи, преди да дойде редът му да докладва.

— Помощник-калафатникът Хики може да остане буден, мамка му, като всички останали — отвърна Крозиър.

— И аз му казах горе-долу същото — рече тихо Фицджеймс. — Оставих го на пост. Това ще го накара да остане буден.

— Или ще го убие — каза Крозиър. Тонът му подсказваше, че това няма да е най-лошото развитие на събитията. С гръмък глас той изкрещя на редник Дейли, който стоеше на пост край входа на палатката: — Извикайте ми сержант Тоузър.

Големият и глупав морски пехотинец бе успял по някакъв начин да си остане пълен, когато всички останали мъже умираха от глад със своята една трета от нормалната дажба. Докато Крозиър го разпитваше, той стоеше мирно, без мускета си.

— Какво е мнението ви за днешните събития, сержант?

— Много добро, сър.

— Добро? — Крозиър си спомни състоянието, в което се намираше гърлото и тялото на лейтенант Ървинг, лежащо в съседната медицинска палатка.

— Тъй вярно, сър. Нападението, сър. Мина като по часовник. Като часовник. Слязохме по онзи голям хълм, сър, със спуснати надолу мускети и пушки, сякаш бяхме абсолютно дружелюбно настроени, сър, а диваците ни гледаха как се приближаваме. Открихме огън от разстояние по-малко от двайсет ярда и създадохме адски смут в проклетия им строй, сър, това мога да ви кажа. Адски смут.

— Те в строй ли стояха, сержант?

— Ами не, капитане, не точно в строй. По-скоро в тълпа, както се полага на диваците, сър.

— И залпът ви ги покоси?

— О, да, сър. От такова разстояние дори пушките улучваха в целта. Впечатляващо зрелище, сър.

— Все едно стреляте риба в буре с дъждовна вода?

— Да, сър — отвърна сержант Тоузър с широка усмивка на червендалестото си лице.

— Те оказаха ли някаква съпротива, сержант?

— Съпротива ли, сър? Не съвсем. Не ни оказаха никаква сериозна съпротива.

— Но са били въоръжени с ножове, копия и харпуни.

— О, да, сър. Двама от безбожните диваци метнаха харпуните си, а един успя да хвърли копието, но те вече бяха ранени и не ни причиниха вреда, ако не се брои малката драскотина по крака на младия Сами Крисп, който веднага грабна пушката си и изпрати дивака, който го беше рязнал, право в ада, сър. Право в ада.

— И въпреки това двама от ескимосите са се измъкнали — каза Крозиър.

Тоузър се намръщи.

— Да, сър. За което моля за извинение. Цареше голямо объркване, сър. И двама от тях, които бяха паднали в снега, станаха, докато прострелвахме чумавите им кучета, сър.

— Защо убихте кучетата им, сержант? — Въпросът беше зададен от Фицджеймс.

Тоузър изглеждаше изненадан.

— Ами те ни лаеха и ръмжаха, и се хвърляха срещу нас, капитане. Бяха по-скоро вълци, отколкото кучета.

— Замислихте ли се, сержант, че могат да са ни от полза? — попита Фицджеймс.

— Да, сър. Като месо.

— Опишете ми двамата ескимоси, които успяха да избягат — каза Крозиър.

— Единият беше дребен, капитане. Господин Фар предположи, че може и да е бил жена. Или момиче. Косата й беше окървавена, но очевидно не е била мъртва.

— Очевидно — рече сухо Крозиър. — А другият, който избяга?

Тоузър сви рамене.

— Дребен мъж с превръзка на главата — само това знам, капитане. Беше паднал до шейната и всички го помислихме за мъртъв. Но той стана и побягна заедно с момичето, докато ние се разправяхме с кучетата, сър.

— Преследвахте ли ги?

— Да ги преследваме ли, сър? О, да, разбира се. Скъсахме си зад… тичахме след тях с всички сили, капитане. И в движение презареждахме оръжията и стреляхме, сър. Мисля, че улучих отново малката ескимоска кучка, но това изобщо не я забави, сър. Просто бяха твърде бързи за нас. Но скоро няма да се върнат, сър. Погрижихме се за това.

— А приятелите им? — попита сухо Крозиър.

— Моля, сър? — Тоузър отново се хилеше.

— Племето им. Селото. Кланът. Други ловци и воини. Тези хора са дошли отнякъде. Не са прекарали цялата зима на леда. Сигурно ще се върнат в селото си, ако вече не са го направили. Помислихте ли за това, че други ескимоски ловци — мъже, които убиват всеки ден — могат да вземат твърде навътре факта, че ние сме убили осем от техните близки, сержант?

Тоузър изглеждаше смутен.

— Свободни сте, сержант. Пратете ми втори лейтенант Ходжсън.

Ходжсън изглеждаше нещастен в същата степен, в която Тоузър беше самодоволен. Младият лейтенант явно беше дълбоко потресен от смъртта на най-близкия си приятел в експедицията и бе отвратен от нападението, проведено по негова заповед, след като се беше срещнал с отряда на Ървинг и бе отведен до тялото му.

— Свободно, лейтенант Ходжсън — каза Крозиър. — Искате ли стол?

— Не, сър.

— Разкажете ни как така се срещнахте с групата на лейтенант Ървинг. Капитан Фицджеймс ви беше заповядал да заминете на ловна експедиция на юг от лагера „Ужас“.

— Да, капитане. Това и правихме почти цялата сутрин. Не намерихме дори заешки следи в снега по крайбрежието, сър, а не можехме да излезем върху замръзналото море заради високите айсберги, които са се струпали покрай крайбрежния лед. Затова около десет часа поехме към вътрешността на острова с надеждата да намерим следи от някой елен, или лисици или мускусен бик, или някакво друго животно.

— Но не намерихте нищо?

— Не, сър. Натъкнахме се на следи от около десетина души, обути в ботуши от ескимоски тип. Както и на следите от шейната и кучетата им.

— И тръгнахте по следите на северозапад, вместо да продължите да ловувате?

— Да.

— Кой взе това решение, втори лейтенант Ходжсън? Вие или сержант Тоузър, който е втори по старшинство във вашия отряд?

— Аз, сър. Аз бях единственият офицер там. Аз взех това и всички останали решения.

— Включително окончателното решение за нападението над ескимосите?

— Да, сър. Наблюдавахме ги около минута от хълма, където горкият Джон беше убит и изкормен, и… е, вие сам знаете какво са му причинили, капитане. Диваците изглеждаха така, сякаш се готвеха да си тръгнат, да се отправят на югозапад. Тогава решихме да ги нападнем с всички сили.

— С колко оръжия разполагахте, лейтенант?

— В нашия отряд имаше три винтовки, две пушки и два мускета. В групата на лейтенант Ървинг имаше само един мускет. А, да, и пистолетът, който взехме от джоба на Джон… на лейтенант Ървинг.

— Ескимосите са оставили оръжието в джоба му? — попита Крозиър.

Ходжън замълча за момент, сякаш досега не се беше замислял над това.

— Да, сър.

— Беше ли взето нещо от личните му вещи?

— Да, сър. Господин Хики ни съобщи, че е видял как ескимосите отнемат от Джон… лейтенант Ървинг… далекогледа му и кожената раница, преди да го убият на хълма, сър. Когато ние се изкачихме там, аз видях през собствения ми далекоглед как местните ровят из раницата му и си подават далекогледа един на друг долу в долината, където сигурно се бяха спрели, след като са го убили и… осакатили.

— Имаше ли някакви следи?

— Простете, сър?

— Следи… от ескимосите… които да водят от мястото, където сте намерили тялото на лейтенанта, надолу по склона към долината, където ескимосите са ровели из вещите му?

— Ъъъ… да, сър. Така мисля, капитане. Искам да кажа, че си спомням тънката линия от следи, които тогава си мислех, че са само от Джон, но там сигурно е имало и техни. Сигурно са се изкачвали нагоре и са се спускали по склона в редица, капитане. Господин Хики каза, че са били наобиколили Джон, когато му прерязали гърлото и… направили останалите неща, сър. Каза, че не са били всичките… жената и момчето сигурно са останали долу, може би… но там били шестима или седмина диваци. Ловците, сър. По-младите мъже.

— А старецът? — попита Крозиър. — Доколкото разбирам, накрая сред убитите е имало и беззъб старец.

Ходжсън кимна.

— Беше му останал само един зъб, капитане. Не мога да си спомня дали господин Хики каза, че старецът също е бил част от групата, която е убила Джон.

— Как така първо сте се срещнали с групата на господин Фар — с разузнавателния отряд на лейтенант Ървинг, — щом сте следвали следите на ескимосите на север, лейтенант?

Ходжсън кимна бързо, сякаш изпитваше облекчение от това, че му е зададен въпрос, на който може да отговори с увереност.

— Изгубихме следите на местните и шейните някъде на около една миля южно от мястото, където лейтенант Ървинг беше нападнат. Сигурно са се движели на изток, преминали са ниските възвишения, които са частично покрити с лед, но иначе са каменисти, сър… нали знаете, замръзналият чакъл. Не можахме да открием нито човешки, нито кучешки следи в долината, затова продължихме на север, накъдето смятахме, че са се отправили ескимосите. Спуснахме се по един от хълмовете и открихме групата на Томас Фар — разузнавателния отряд на Джон, — която тъкмо привършваше обяда си. Само минута-две по-рано господин Хики се беше върнал и беше разказал какво е видял, и мисля, че ние доста уплашихме Томас и хората му… те ни взеха за ескимосите, които се връщат да ги нападнат.

— Не забелязахте ли нещо странно в поведението на господин Хики? — попита Крозиър.

— Странно ли, сър?

Крозиър чакаше безмълвно отговора.

— Ами… — продължи Ходжсън — той трепереше много силно. Като паралитик. И гласът му беше много възбуден, почти писклив. И той… ами той се смееше, сър. Кискаше се. Но това може да се очаква от човек, който току-що е видял онова, което бе видял господин Хики, нали, капитане?

— И какво е видял той, Джордж?

— Ами… — Ходжсън погледна надолу, за да се поуспокои. — Господин Хики беше разказал на гротмарсовия старшина Фар, а след това го повтори и пред мен, че тръгнал да търси лейтенант Ървинг и се изкачил на върха на хълма тъкмо навреме, за да види как шест или седем, или осем ескимоси крадат вещите на лейтенанта, пробождат го с ножовете си и го осакатяват. Господин Хики каза — той все още трепереше силно, сър, беше много разстроен, — че ги видял как отрязват интимните части на Джон.

— Вие сте видели тялото на лейтенант Ървинг само няколко минути по-късно, нали, лейтенант?

— Да, сър. То се намираше на двайсет и пет минути пеша от мястото, където групата на Фар обядваше.

— Но вие не сте започнали да треперите неконтролируемо, след като сте видели тялото, нали, лейтенант? Да треперите в продължение на двайсет и пет минути и дори повече?

— Не, сър — каза Ходжсън, като очевидно не разбираше какъв е поводът за тези въпроси. — Но повърнах, сър.

— И кога решихте да нападнете групата ескимоси и да ги избиете?

Ходжсън преглътна звучно.

— Когато забелязах през далекогледа си от върха на хълма, че ровят из чантата на Джон и си играят с далекогледа му, капитане. След като всички се изредихме да гледаме — господин Фар, сержант Тоузър и аз — и разбрахме, че ескимосите са обърнали шейната си и се канят да потеглят.

— И дадохте заповед да не се взимат пленници?

Ходжсън отново сведе поглед.

— Не, сър. Въобще не помислих за това. Просто бях толкова… вбесен.

Крозиър мълчеше.

— Но наистина казах на сержант Тоузър, че трябва да разпитаме един от ескимосите за случилото се, капитане — продължи лейтенантът. — Така че сигурно преди нападението съм предположил, че някои от тях ще оцелеят след това. Просто бях толкова… вбесен.

— Кой даде заповед за стрелба, лейтенант? Вие, сержант Тоузър, господин Фар или някой друг?

Ходжсън примигна няколко пъти много бързо.

— Не си спомням, сър. Не съм сигурен, че изобщо е била давана заповед. Помня само, че се приближихме на трийсетина ярда до тях… а може и по-малко… и аз видях как неколцина от ескимосите грабнаха харпуните или копията, или с каквото там бяха въоръжени, а в следващия миг всички в строя ни вече стреляха, презареждаха оръжията и отново стреляха. А местните тичаха, а жените пищяха… старата жена виеше като… като онези баншита, за които сте ни разказвали, капитане… висок, пронизващ, протяжен вой… дори след като я улучиха няколко куршума, тя продължаваше с това ужасно пищене. После сержант Тоузър се приближи до нея с пистолета на Джон и… всичко се случи много бързо, капитане. Никога досега не съм участвал в нещо такова.

— Нито пък аз — каза Крозиър.

Фицджеймс мълчеше. Той беше герой в няколко кървави сухоземни кампании по време на Опиумните войни. Погледът му беше сведен надолу, изглеждаше потънал в собствените си мисли.

— Ако сме допуснали някакви грешки, сър — каза Ходжсън, — аз поемам пълната отговорност. Аз бях най-старшият офицер в двете групи след смъртта на Джо… на лейтенант Ървинг. Цялата отговорност е моя, сър.

Крозиър го погледна. Капитанът можеше да почувства студената безстрастност на собствения си поглед.

— Наистина сте били единственият офицер, лейтенант Ходжсън. За щастие или нещастие, цялата отговорност е била и все още е ваша. След около четири часа искам да поведа отряд към мястото на убийството на лейтенант Ървинг и стрелбата срещу ескимосите. Ще потеглим под светлината на фенери и ще следваме дирите на шейната ви, но искам да сме стигнали на мястото до изгрев-слънце. Вие и господин Фар ще бъдете единствените от участниците в днешните събития, които ще тръгнат с нас. Така че поспете, нахранете се и бъдете готов за тръгване в седем часа.

— Да, сър.

— И ми изпратете помощник-калафатника Хики.