Ужас

65. Крозиър

Тръгват на дълъг път веднага след първата плаха поява на слънцето на южния хоризонт, само за няколко минути по обяд.

Но Крозиър разбира, че не завръщането на слънцето е определило тяхното време за действие и неговото време за взимане на решение; яростта на небето през останалите двайсет и три и половина часа в денонощието беше накарала Безмълвната да реши, че моментът е настъпил. Докато напускат завинаги снежния си дом с натоварената шейна, блещукащите ленти разноцветна светлина се увиват и развиват над главите им като пръсти, които се свиват в юмрук и се разтварят. С всяко изминало денонощие северното сияние става все по-ярко в тъмното небе.

За това по-дълго пътешествие те са приготвили по-надеждна шейна. Почти два пъти по-дълъг от набързо скалъпената шестфутова шейна с плъзгачи от риба, която Безмълвната беше използвала, за да го докара дотук, когато той още не можеше да ходи, сегашният им превоз има плъзгачи, направени от малки, внимателно оформени парчета дърво, скрепени чрез изрязани от моржова кост детайли. За плазовете е използвана излъскана китова кост, а не просто пласт замръзнал торф, макар че Безмълвната и Крозиър продължават да ги поливат по няколко пъти дневно с вода, за да се образува ледена кора. Напречната част е направена от еленови рога и последните парчета дърво, с които разполагат, включително ъгловите парчета от снежното легло; отвесната задна част на шейната е изработена от здраво пристегнати еленови рога и моржови бивници.

Впрягът от кожени ремъци сега е приготвен за двама — никой от тях няма да се вози, освен ако не получи някакво нараняване или не се разболее, — но Крозиър знае, че Безмълвната е построила шейната изключително грижливо, с надеждата, че преди края на годината тя ще бъде теглена от кучешки впряг.

Тя носи дете. Не е казала на Крозиър за това — нито с помощта на вървичките, нито с поглед, нито с жест, — но той знае, и тя знае, че той знае. Ако всичко върви добре, детето ще се роди през месеца, който Крозиър по навик нарича юли.

На шейната са натоварили всичките покривала, кожи, кухненски принадлежности, инструменти и увитите в кожа голднърови тенекии, пълни с вода, получена от разтопен сняг, и запасите им от замразена риба и месо от тюлен, морж, лисици, зайци и яребици. Но Крозиър знае, че част от запасите са предназначени за времето, което може би никога няма да настъпи — поне не за него. А част от тях сигурно ще бъде използвана за подаръци, в зависимост от това какво ще реши той и какво ще се случи след това на леда. Той знае, че в зависимост от решението му може да им се наложи да постят — макар че, доколкото разбира, само от него се очаква да пости. Безмълвната ще пости с него просто защото сега тя е неговата жена и няма да яде, когато и той не яде. Но ако той умре, тя ще вземе шейната и храната и ще се върне обратно на сушата, за да живее живота си и да изпълнява задълженията си там.

Дни наред те пътуват на север по крайбрежието, избягвайки скалите и твърде високите хълмове. Понякога, когато местността стане непроходима, те са принудени да излизат на леда, но не се задържат задълго там. Все още не.

На места ледът се пропуква, но в него се образуват само малки канали. Те не спират край тези полинии, за да ловят риба, а продължават да вървят напред по десет и повече часове на ден, връщайки се обратно на сушата веднага щом местността отново стане проходима, макар това да означава по-често обновяване на ледената кора на плъзгачите.

Вечерта на осмия ден спират на един хълм и поглеждат надолу към групичката осветени снежни къщи.

Безмълвната е проявила предпазливост, приближавайки се към малкото село откъм подветрената страна, но въпреки това едно от кучетата, привързано към забитите в леда или земята колчета, започва да лае лудо. Само че останалите кучета не се присъединяват към него.

Крозиър гледа осветените снежни постройки — едната е направена от един голям купол и поне четири малки, свързани помежду си чрез традиционните тунели. Само при мисълта за една такава общност — а още повече при вида й — Крозиър усеща как го свива под лъжичката.

Някъде от ниското се чува човешки смях, приглушен от снежните блокове и еленовите кожи.

Той знае, че може да се спусне долу и да помоли обитателите на селото да му помогнат да намери пътя към лагера „Спасение“, а после да потърси хората си. Знае, че тук живее групата на шамана, който се е спасил с бягство по време на жестокото клане на осмината ескимоси от другата страна на острова Крал Уилям, и че те са роднини на Безмълвната, също както осемте убити мъже и жени.

Той може да слезе долу и да ги помоли за помощ, и знае, че Безмълвната ще го последна и ще преведе думите му, използвайки говорещата вървичка. Тя му е съпруга. Той знае също, че ако не направи онова, което го накарат да направи там, на леда, напълно е възможно ескимосите — колкото и да обичат, почитат и уважават Безмълвната, чийто съпруг е той — да го посрещнат с доброжелателни усмивки, кимания и смях, а след това, докато той се храни или спи, или просто се отпусне, да завържат ръцете му с кожени ремъци, да надянат кожена торба на главата му и после да започнат да го мушкат с ножовете си — жените заедно с мъжете, — докато не умре. Той беше сънувал как кръвта му изтича, червена върху белия сняг.

А може би не. Може би Безмълвната не знае какво ще се случи. Дори да беше видяла в сънищата си точно това бъдеще, тя не го беше споделила с него и не му беше разказала как завършва всичко.

Но той и без това не иска да научава. Това село, тази нощ, утрешният ден — преди още да е взел решение за другото нещо — не са неговото близко бъдеще, каквото и да е то, и ако изобщо съществува.

Той кимва на Безмълвната в тъмнината и двамата се отдалечават от селото, теглейки шейната на север покрай брега.

През дългите дни и нощи на пътуването — нощем те просто опъват навес от еленова кожа, закачена на еленовите рога в задната част на шейната, и спят под него, сгушени един в друг под завивките — Крозиър разполага с много време за размисли.

През последните няколко месеца, вероятно защото няма с кого да разтоваря — или поне да може да общува на глас, — той се беше научил да разговаря с различни части на ума и сърцето си така, сякаш те са различни души със собствено мнение. Една от тях, най-старата му, най-изморена душа, знае, че той се е провалил във всяко едно отношение. Хората му — мъжете, които му се довериха да ги поведе към спасението — бяха мъртви или загубени из ледовете. Разумът му се надяваше, че някои все пак са оцелели, но в сърцето, в душата на сърцето си той знае, че всички хора, изгубили се в земята на Туунбак, са вече мъртви и костите им са пръснати по някой безименен бряг или сред пустинно ледено поле. Той ги беше подвел всичките.

Би могъл поне да ги последва.

Крозиър все още не знае своето местоположение, макар с всеки изминал ден да подозира все по-силно, че са презимували на западния бряг на големия остров североизточно от Крал Уилям, почти на същата ширина като лагера „Ужас“ и самия кораб, макар и на разстояние от стотици мили западно от тях. Ако пожелаеше да се върне на „Ужас“, щеше да му се наложи да прекоси цялата северна част на остров Крал Уилям и да преодолее още двайсет и пет мили по леда до изоставения преди повече от десет месеца кораб.

Крозиър не иска да се връща на „Ужас“.

През последните месеци той беше научил достатъчно за изкуството на оцеляването, за да смята, че е в състояние да намери обратния път до лагер „Спасение“ или дори да се добере до реката на Бак при наличието на достатъчно време, като по пътя ловува и строи ледени къщи или палатки от кожи при появата на неизбежните бури. Може да тръгне след разпръсналите се през това лято хора, месеци след като ги е изоставил, и да намери някакви следи от тях, дори това да отнеме години.

Ако избере този път, Безмълвната ще го последва — той знае, че ще го направи, — дори това да означава смърт за нея и за всичко, заради което сега живее.

Но той няма да я моли да тръгне с него. Ако тръгне на юг след екипажа си, той ще тръгне сам, защото подозира, че въпреки всичките си познания и умения той ще загине по време на търсенето. Ако не умре на леда, сигурно ще получи някакво сериозно нараняване край реката, чието течение трябва да следва на юг. Ако не го убият реката, тежко нараняване или някаква болест, той сигурно ще се срещне с враждебно настроени ескимоси или още по-свирепи индианци още по на юг. Англичаните — особено старите арктически изследователи — са склонни да вярват, че ескимосите са примитивни, но приятелски настроени, добродушни и миролюбиви. Но Крозиър е виждал истината в сънищата си — те са човешки същества, непредсказуеми като всяка една човешка раса, и често грабват оръжията, извършват убийства, а в трудни времена прибягват дори до канибализъм.

Много по-кратък и безопасен маршрут от похода на юг, знае Крозиър, ще е да поеме на изток оттук през замръзналото море, преди паковият лед да започне да се напуква през лятото — ако изобщо се напука, — да ловува и залага капани по време на пътуването, да прекоси полуостров Бутия до източното му крайбрежие и да слезе на север до Фюри Бийч или някой от лагерите на предишните експедиции. Стигне ли до там, той може просто да чака появата на някой китоловен или спасителен кораб. В този случай шансовете да оцелее и да се спаси са отлични.

Но какво ако успее да се върне в цивилизацията… в Англия? Сам. Завинаги ще бъде запомнен като капитана, оставил хората си да умрат. Неизбежно ще го изправят пред военен съд. Каквато и присъда да бъде произнесена, позорът ще остане доживотно наказание за него.

Ала не това го възпира от похода на изток или юг.

Жената до него носи детето му.

От всичките му провали най-силно го измъчва мисълта, че се е провалил като мъж.

Той е почти на петдесет и три години и досега е обичал само веднъж — предлагайки брак на едно разглезено дете, на подлата девойка-жена, която му замая главата, а после го използва за свое удоволствие така, както моряците използват пристанищните проститутки. „Не — мисли си той, — както аз използвах пристанищните проститутки.“

Сега всяка сутрин и често през нощта той се буди до Безмълвната, след като е споделил сънищата й и знае, че тя е видяла неговите. Събужда се, стоплен от тялото й, и чувства реакцията на своето тяло на тази топлина. Всеки ден те излизат на студа и заедно се борят за живота си — използвайки нейните опит и знания, за да ловуват други души, да ядат други души, за да могат техните смъртни души да живеят малко по-дълго.

Тя носи нашето дете. Моето дете.

Но и това няма никакво значение за решението, което трябва да вземе през следващите няколко дни.

Той е почти на петдесет и три години и сега искат от него да повярва в нещо толкова абсурдно, че самата мисъл за него би трябвало да предизвика смях. Карат го — ако разбира правилно говорещата връвчица и сънищата, а той смята, че най-после се е научил — да направи нещо толкова ужасно и болезнено, че ако самото преживяване не го убие, то със сигурност ще го лиши от разсъдък.

Той трябва да повярва, че това безумие, срещу което се надига цялата му същност, представлява правилният път. Той трябва да повярва, че сънищата му — обикновените сънища — и любовта му към тази жена ще го накарат да се откаже от здравия си разум, за да се превърне…

В какво?

Някой и нещо различно.

Докато тегли шейната редом с Безмълвната под небето, изпълнено с наситени цветове, той си напомня, че Франсис Роудън Мойра Крозиър не вярва в нищо.

Или по-точно, ако вярва в нещо, то това е „Левиатана“ на Хобс.

Животът е самотен, нещастен, противен, скотски и кратък.

Това не може да бъде отречено от нито един рационален човек. Въпреки сънищата си, главоболието и странното новопоявило се желание да повярва Франсис Крозиър си остава един рационален човек.

Щом един мъж, облечен в смокинг, седящ в отопляваната си с печка на въглища библиотека в лондонската си къща, е в състояние да разбере, че животът е самотен, нещастен, противен, скотски и кратък, то как може това да бъде отричано от мъж, който тегли шейна, натоварена със замразено месо и кожи, по безименен остров под свирепо небе към замръзналото море, на хиляди мили от каквото и да било цивилизовано отопление?

И към съдба, за която го е страх дори да си представи.

На петия ден от пътуването им по брега те стигат до края на острова и Безмълвната го повежда по леда на североизток. Тук се придвижват по-бавно — заради неизбежните тороси и постоянно движещи се ледени блокове — и трябва да влагат повече усилия. Движат се по-бавно и за да не повредят шейната. На малкия, използващ лой мангал топят сняг, за да получат вода за пиене, но не се спират, за да си набавят прясно месо, макар Безмълвната често да показва тюленови дупки за дишане в леда.

Слънцето вече се показва за по трийсет минути всеки ден. Крозиър не е сигурен във времето. Часовникът му беше изчезнал заедно с дрехите, след като Хики го бе прострелял и Безмълвната го беше спасила… незнайно как. Тя никога не му разказа.

„Тогава умрях за пръв път“ — мисли си той.

Сега го молят да умре отново — да умре, за да се превърне в нещо друго.

Но много ли хора получават такъв втори шанс? Колко капитани, които са видели смъртта или безследното изчезване на сто двайсет и пет от своите подчинени, биха пожелали да се възползват от него?

Бих могъл да изчезна.

Всяка вечер, когато се съблича, за да пропълзи под спалните завивки, Крозиър вижда множеството белези по ръката, гърдите, корема и крака си и може да почувства и да си представи колко ужасни са белезите от куршуми и сачми на гърба му. Те могат да му послужат за обяснение и оправдание на нежеланието му да говори за миналото.

Може да се добере до източното крайбрежие на Бутия, да ловува и да лови риба в пълните с живот затоплящи се води, да се крие от корабите на британския флот и останалите английски спасителни съдове и да чака някой американски китоловен кораб. Ако до появата му се наложи да чака две или три години, той може да издържи толкова време. Вече е уверен в това.

А после, вместо да се върне у дома в Англия — беше ли изобщо Англия негов дом? — той може да каже на американските си спасители, че няма спомен за онова, което му се е случило и за кораба, на който е служил — може да покаже ужасните си рани като доказателство, — и да замине с тях за Америка след края на ловния сезон. Там може да започне нов живот.

Колко мъже получават шанса да започнат нов живот в неговата възраст? Мнозина биха искали.

Би ли тръгнала Безмълвната с него? Ще може ли тя да понася любопитните погледи и смеха на моряците, и още по-любопитните погледи и шепот на „цивилизованите“ американци в някой град в Нова Англия или в Ню Йорк? Ще смени ли кожените си дрехи с басмени рокли и корсети с банели, знаейки, че винаги ще остане чужденка в чуждата страна?

Тя би го направила.

Крозиър го знае със сигурност, както знае всичко останало.

Тя ще го последва. И ще умре там, и то твърде скоро. От мъка, от това, че се чувства чужда в непознатия свят, и от злобните, дребнави, чужди и разюздани мисли, които ще се вливат в нея, както отровата в голднъровите консерви се вливаше във Фицджеймс — невидими, злобни, смъртоносни.

Той знае и това.

Но Крозиър може да отгледа сина си в Америка, да започне нов живот в тази почти цивилизована страна, да стане капитан на някой частен кораб. Той беше претърпял съкрушително поражение като капитан от кралския флот и Изследователската служба, като офицер и джентълмен — всъщност той никога не е бил джентълмен, — но в Америка никой никога нямаше да узнае за това.

Не, който и да е голям кораб все някога ще го отведе до места и пристанища, където може да го познаят. Ако някой английски морски офицер разпознае Крозиър, ще го обесят за дезертьорство. Но малък риболовен съд… който излиза в морето от някое малко пристанищно градче в Нова Англия, в което ще го чака американската му съпруга, с която отглеждат сина му след смъртта на Безмълвната.

Американска съпруга?

Крозиър поглежда към Безмълвната, която крачи до него в хамута, теглейки шейната. Алената, червена, пурпурна и бяла светлина на северното сияние оцветява кожената й качулка и рамене. Тя не го поглежда. Но той е сигурен, че знае за какво си мисли. Или ако все още не знае, ще разбере, когато по-късно през нощта се свият един до друг под завивките и започнат да сънуват.

Той не може да се прибере в Англия. Не може да отиде в Америка.

Но алтернативата…

Крозиър потреперва и придърпва качулката напред, за да може мечешката козина да запазва по-добре топлината от дъха и тялото му.

Франсис Крозиър не вярва в нищо. Животът е самотен, нещастен, противен, скотски и кратък. В него няма план, няма смисъл, няма скрити тайни, които да компенсират толкова очевидните нещастия и баналности. Нищо от онова, което бе научил през последните шест месеца, не го беше убедило в обратното.

Нали?

Те продължават да теглят заедно шейната все по-нататък по паковия лед.

На осмия ден се спират.

Мястото не се отличава по нищо от останалия паков лед, по който са пътували през изминалата седмица — може би ледът тук е малко по-равен, мъже би ледените блокове и тороси са малко по-големи, но в същността си си остава паков лед. Крозиър забелязва в далечината няколко малки полинии — петната тъмна вода изглеждат като дефект в белия лед — и тук-там ледът се е напукал, образувайки няколко къси, временни, водещи доникъде канали. Ако пролетта през тази година не се кани да настъпи два месеца по-рано от обичайното, то поне оставя такова впечатление. Но за годините, прекарани в Арктика, Крозиър неведнъж е виждал подобни мними пролетни размразявания и знае, че истинското топене на паковия лед ще започне едва в края на април или по-късно.

Междувременно двамата разполагат с участъци с открита вода и изобилие от дупки за дишане, навярно дори могат да убият морж или нарвал, ако се появи такава възможност, но Безмълвната няма намерение да ловува.

Двамата се измъкват от впряга и се оглеждат. Спрели са по време на краткия антракт на дневния полумрак, който сега минава за светла част от денонощието.

Безмълвната застава пред Крозиър, сваля ръкавиците му, а после сваля и своите. Вятърът е много студен и те не бива да остават без ръкавици за повече от минута, но през тази минута тя държи ръцете му в своите и го гледа в очите. После отмества погледа си на изток, след това на юг и отново го поглежда.

Въпросът е ясен.

Сърцето на Крозиър бие ускорено. Откакто се помни, той не е изпитвал такъв страх нито веднъж в живота си на възрастен човек — и със сигурност не го беше изпитвал в нощта, когато Хики го беше нападнал от засада.

— Да — казва той.

Безмълвната си слага ръкавиците и започва да разтоварва шейната.

Докато Крозиър й помага да подредят вещите на леда, а след това да разглобят самата шейна, той отново си задава въпроса как е намерила точно това място. Разбрал е, че макар понякога Безмълвната да се ориентира по звездите и луната, по-често тя просто оглежда внимателно пейзажа. Дори сред привидно пустите снежни полета тя внимателно брои торосите и снежните преспи, натрупани от вятъра, същевременно отбелязвайки посоката, в която се простират те. Също като Безмълвната, и Крозиър е започнал да измерва времето не в дни, а в периодите между спането — колко пъти са спирали, за да спят, независимо дали е било през деня или през нощта.

Тук, на леда, той е започнал да разбира по-добре от всякога — черпейки от познанията на Безмълвната — особеностите на хълмистия лед, стария зимен лед, новите тороси, дебелия паков лед и опасния нов лед. Сега вече може да намери намиращия се на много мили разстояние канал в ледовете просто по надвисналите над него по-тъмни облаци. Вече заобикаля опасните, но почти невидими пукнатини и проядения лед, почти без да си дава сметка, че го прави.

Но защо точно това място? Как е разбрала, че трябва да дойде точно тук, за да направят онова, което смятат да направят?

„Което аз смятам да направя“ — осъзнава той и сърцето му започва да бие още по-бързо.

Но не точно сега.

В бързо сгъстяващия се сумрак те свързват някои от летвите и отвесните пръчки на разглобената шейна, за да изградят грубата рамка на малка палатка. Ще останат тук само няколко дни — освен ако Крозиър не остане завинаги, — затова не се опитват да намерят пряспа, в която да построят снежна къща, нито се стараят да създават много удобства в палатката. Тя просто ще им служи като временно убежище.

Няколко кожи са използвани за външните стени на палатката, повечето са вкарани вътре.

Докато Крозиър разстила кожите за под и за спане, Безмълвната бързо и ловко изсича ледени блокове от близкия торос и издига невисока стена край наветрената страна на палатката. Това донякъде ще ги защити от вятъра.

Влизайки в палатката, тя помага на Крозиър да разположи в преддверието светилника, който използват за готвене, и рамката от еленови рога и двамата започват да разтопяват сняг за питейна вода и да сушат горните си дрехи на рамката над огъня. Вятърът навява сняг над изоставената, празна шейна, от която не е останало почти нищо освен плъзгачите.

През първите три дни и двамата постят. Не ядат нищо и пият вода, за да успокоят куркането на стомасите си; всеки ден излизат за няколко часа от палатката, дори когато вали сняг, за да се раздвижат и да успокоят напрежението.

Крозиър редува хвърлянето на харпуна и двете копия към големия снежен блок; Безмълвната ги беше прибрала от убитите си роднини и още преди няколко месеца беше изработила по един тежък харпун с дълго въже и по едно леко копие за всеки.

Сега той хвърля харпуна с такава сила, че той се забива на десет инча в ледения блок.

Безмълвната се приближава, сваля качулката и се взира в него под преливащата се светлина на северното сияние.

Той поклаща глава и се опитва да се усмихне.

Не знае как да каже на езика на жестовете „Не постъпвате ли така с враговете си?“ Вместо това я прегръща несръчно, уверявайки я, че няма да си тръгне и не възнамерява в скоро време да използва харпуна срещу когото и да било.

Никога досега не е виждал северното сияние такова.

Цял ден и цяла нощ спускащите се от небето цветни завеси танцуват от хоризонт до хоризонт, а центърът на цялото това великолепие се намира точно над главите им. Нито веднъж през всичките години, прекарани в експедиции до Северния и Южния полюс, Крозиър не е виждал нещо, което дори слабо да наподобява тази експлозия от светлини. Слабата дневна светлина, която се появява за около час в средата на деня, почти не смекчава яркостта на небесния огън.

Оптическите фойерверки са придружавани от звуков съпровод.

Навсякъде около тях ледът стене, пука и трещи под страховития натиск, грохотът от експлозиите под леда започва като разпръснат артилерийски обстрел и бързо преминава в безспирна канонада.

Шумът и постоянното движение на паковия лед под тях още по-силно изнервят Крозиър, който и без това е измъчен от очакването. Сега той си ляга, без да се съблича — майната й на потта — и през времето за сън се буди и излиза по няколко пъти на леда, убеден, че леденото поле се начупва.

Но то винаги си е цяло, макар и в радиус от петдесет ярда около палатката да се отварят процепи, от които на всички страни се разбягват пукнатини — по-бързо, отколкото би могъл да тича човек по привидно стабилния лед. След това процепите се затварят и изчезват. Но взривовете продължават, както и буйните пламъци в небето.

В последната нощ в този си живот Крозиър спи на пресекулки — от глад му е толкова студено, че дори тялото на Безмълвната не може да го стопли — и му се присънва, че ескимоската пее.

Грохотът на леда се превръща в равномерно барабанене, което сякаш акомпанира на високия й, нежен и печален глас:

Крозиър се пробужда разтреперан. Той вижда, че Безмълвната вече е будна и го гледа с тъмните си, немигащи очи, и в пристъп на безкраен ужас той осъзнава, че току-що е чул не нейния глас, който му пее песента на мъртвеца — всъщност песента на мъртвеца, който се обръща към своето предишно, живо „аз“, — а гласа на неродения си син.

Крозиър и жена му стават и се обличат в церемониална тишина. Навън, макар вече сигурно да е настъпило утрото, все още цари нощ, но нощ с хиляди ярки, преливащи се цветове, покриващи проблясващите звезди.

Пропукването на леда продължава да звучи като биене на барабан.