Ужас

50. Бриджънс

Джон Бриджънс винаги — тайно от всички — сравняваше различни периоди от живота си с произведения на литературата, оказали влияние върху живота му.

В детството и в ученическите си години от време на време мислеше за себе си като за различни герои от „Декамерон“ на Бокачо или от нецензурните Чосърови „Кентърбърийски разкази“ — и далеч не всички от избраните герои имаха нещо героично в характера си. (В продължение на няколко години отношението на Бриджънс към света можеше да се определи с фразата „целуни ме отзад“.)

Между двайсет и трийсетгодишна възраст той най-често се идентифицираше с Хамлет. Странно остаряващият принц на Дания — Бриджънс беше убеден, че през няколкото седмици сценично време момчето Хамлет по някакъв магически начин се беше превърнало в мъж, който в пето действие бе поне трийсетгодишен — се люшкаше в колебание между думи и дела, между мотиви и действие, скован от толкова проницателния си и неумолим ум, който го караше да мисли за всичко, дори за самото мислене. Младият Бриджънс беше жертва на подобен ум и също като Хамлет често си задаваше най-съществения от всички въпроси — да продължи или да не продължава? (Тогавашният наставник на Бриджънс, елегантен преподавател, пропъден от Оксфорд, който беше първият неприкрит содомит, който младият бъдещ учен беше срещнал в живота си, му беше обяснил с презрение, че прочутият монолог „да бъдеш или не“ в никакъв случай не представя размисли за самоубийство, но Бриджънс си знаеше много добре. Думите „тъй размисълът прави ни пъзливци“ проникваха дълбоко в младежката душа на Джон Бриджънс, дълбоко неудовлетворен от живота си, нещастен от противоестествените си желания, нещастен заради необходимостта да се преструва на нещо, което не е, нещастен в лицемерието и нещастен в искреността, но най-вече нещастен заради това, че е способен само да си мисли да сложи край на живота си, защото страхът, че способността да мисли би могла да премине заедно с него от другата страна на смъртния воал, го възпираше дори от бързото, решително, хладнокръвие самоубийство.)

За щастие в младостта си, когато все още не се беше превърнал в сегашното си аз, Джон Бриджънс разполагаше с още две неща освен нерешителността, които да го предпазят от самоунищожение — книгите и ироничната му нагласа.

В зрелите си години Бриджънс най-често се идентифицираше с Одисей. Неосъществилият се учен, превърнал се в стюард на младшите офицери, намираше основание за това не толкова в скитанията си по света, колкото в омировското описание на уморения от безкрайните странствания пътешественик — гръцката дума, превеждаща се като „хитър“ или „коварен“, с която съвременниците на Одисей го идентифицираха (а други като Ахил я употребяваха в оскърбителен смисъл). Бриджънс не използваше хитростта си като оръжие за манипулиране на останалите, а по-скоро като онези кожено-дървени или метални щитове, зад които Омировите герои са се прикривали от смъртоносните атаки с копия или пики.

Той използваше хитростта си, за да стане и остане невидим.

Веднъж, преди много години, по време на петгодишното плаване на КНВ „Бигъл“, където се беше запознал с Хари Пеглър, Бриджънс беше споменал за аналогията с Одисей — изказвайки мнението, че всички хора на подобно пътешествие в една или друга степен се явяват съвременни Одисеи — в разговора си с намиращия се на борда философ естественик (двамата често играеха шах в мъничката каюта на господин Дарвин) и младият орнитолог с печални очи и остър ум погледна проницателно към стюарда и каза: „Но защо тогава се съмнявам, че вас ви чака някоя Пенелопа, господин Бриджънс?“

След това стюардът беше станал по-предпазлив. Той разбра — както беше разбрал Одисей след многогодишните си странствания, — че в този свят с хитрост нищо не се постига и че високомерието винаги се наказва от боговете.

В тези последни дни Джон Бриджънс чувстваше, че литературният герой, с когото най-много си прилича — във възгледите, чувствата, спомените, перспективите и тъгата — е крал Лир.

И че беше дошло времето за последното действие.

Бяха се задържали два дни край устието на реката, която се вливаше в безименния проток на юг от Земята на Крал Уилям, за която вече се знаеше, че е остров Крал Уилям. В края на юли реката беше пълноводна и те успяха да напълнят манерките си, но никой нито веднъж не видя и не хвана риба. Тук като че ли не идваха никакви животни на водопой… дори белите арктически лисици. Най-доброто, което можеше да се каже за този лагер, беше, че леката извивка на речната долина донякъде ги защитаваше от силните ветрове и им позволяваше да запазят сравнително спокойствие по време на гръмотевичните бури, които бушуваха всяка нощ.

И двете сутрини мъжете — с надежда и молитва към небесата — разстилаха на камъните палатките, спалните чували и всички дрехи, с които можеха да се разделят, за да изсъхнат на слънце. А то, естествено, повече не се появи. Няколко пъти ръмя. За последния месец и половина бяха видели чисто синьо небе само веднъж, в последния си ден на плаване с лодките, и след този ден повечето моряци посетиха доктор Гудсър, за да се погрижи за слънчевите им изгаряния.

Гудсър — както много добре знаеше Бриджънс, който сега му беше асистент — разполагаше с много малко лекарства в кутията, където беше събрал медикаментите на всичките си покойни колеги, както и своите собствени. В арсенала на добрия доктор все още имаше някакви разхлабителни (най-вече рициново масло и тинктура от джалъп, приготвена от семена на грамофонче), стимуланти за болните от скорбут (по-точно само камфор и разтвор от еленов рог, защото цялата тинктура от лобелия беше използвана щедро в първите месеци след появата на симптомите на скорбут), малко опиум като успокоително, малко корени от мандрагора, пудрата на Томас Доувър за притъпяване на болката, меден и оловен сулфат за дезинфекциране на раните или обработка на мехурите от слънчево изгаряне. Изпълнявайки нарежданията на доктор Гудсър, Бриджънс беше раздал почти всичкия меден и оловен сулфат на стенещите мъже, които бяха съблекли ризите си, докато гребяха, и към нощните си страдания бяха прибавили и силно слънчево изгаряне.

Но вече нямаше слънце, което да изсуши палатките, дрехите или спалните чували. Хората непрекъснато бяха мокри и нощем стенеха, треперещи от студ и изгарящи в треска.

Разузнаването на местността, проведено от най-здравите и най-бързо придвижващи се мъже, беше показало, че докато са плавали с лодките и земята е била извън полезрението им, са подминали един дълбоко врязан в сушата залив на по-малко от петнайсет мили североизточно от реката, при която най-после бяха стъпили на брега. А най-шокиращото от всичко, което бяха докладвали разузнавачите, беше, че само на десет мили по-нататък източната брегова линия на острова се извива и поема на североизток. Ако това беше истина, те се намираха съвсем близо до югоизточния ъгъл на остров Крал Уилям, откъдето се откриваше най-краткият път към залива с устието на реката на Бак.

Река Грейт Фиш, целта на тяхното пътешествие, се намираше на югоизток отвъд протока, но капитан Крозиър съобщи на хората, че планира да продължат тегленето на шейните на изток до мястото, където бреговата линия прави завой на югоизток. Там, на този последен нос, щяха да разположат лагер в най-високата възможна точка и да наблюдават протока. Ако през следващите две седмици ледът се разчупеше, щяха да потеглят с лодките. В противен случай щяха да се опитат да ги изтеглят на юг по леда към полуостров Аделаида и когато достигнат сушата, да се отправят на изток, накъдето според изчисленията на Крозиър щяха да им остават само петнайсет мили до залива, водещ до устието на реката на Бак.

Ендшпилът беше най-слабото място в шахматните умения на Джон Бриджънс. Рядко му се удаваше да го изиграе добре.

Вечерта преди планираното по зазоряване напускане на Речния лагер Бриджънс грижливо опакова вещите си — сред които се намираше и дебелият дневник, който бе водил през последната година (другите по-дълги пет той беше оставил на „Ужас“ при напускането му), — сложи ги в спалния чувал заедно с бележка, че всичко полезно трябва да бъде разпределено между другарите му, взе дневника на Хари Пеглър и гребена му, добави старата четка за дрехи, с която не се беше разделял от години, сложи ги в джоба си и отиде в малката медицинска палатка на доктор Гудсър, за да се сбогува.

— Какво искате да кажете с това, че ще отидете да се поразходите и може да не се върнете до утре сутринта, когато ще потеглим? — попита Гудсър. — Как да ви разбирам, Бриджънс?

— Простете, докторе, но просто ужасно ми се иска да се поразходя.

— Да се поразходите — повтори Гудсър. — Защо, господин Бриджънс? Вие сте с трийсет години по-възрастен от повечето оцелели участници в експедицията, но с десет години по-здрав от тях.

— Винаги съм бил късметлия, що се отнася до здравето, сър — каза Бриджънс. — Боя се, че всичко е въпрос на наследственост. Не благодарение на някаква мъдрост, която съм проявявал през годините.

— Тогава защо… — започна лекарят.

— Просто му дойде времето, доктор Гудсър. Признавам, че в младостта си обмислях кариерата на драматичен актьор. Едно от малкото неща, които научих за тази професия, беше, че великите актьори умеят да се оттеглят от сцената навреме, преди публиката да се отегчи или преди да започнат да преиграват.

— Говорите като истински стоик, господин Бриджънс. Последовател на Марк Аврелий. Ако императорът е недоволен от нас, вървете си вкъщи, вземете топла вана…

— О, не, сър — каза Бриджънс. — Няма да крия, че се възхищавам на философията на стоицизма, но истината е, че винаги съм се боял от ножове и остриета. Императорът с лекота може да ми вземе главата, семейството и земите, защото аз съм голям страхливец, когато нещата опрат до каквито и да било остриета. Просто тази вечер искам да се поразходя. Може и да подремна.

— „И да сънувате може би“? — каза Гудсър.

— Да, точно там е работата — призна стюардът. Скръбта и тревогата — а може би и страхът — в гласа му бяха неподправени.

— Наистина ли смятате, че нямаме никакви шансове да се спасим? — попита лекарят с искрено любопитство и съвсем лека тъга.

Бриджънс помълча около минута. Най-накрая отговори:

— Наистина не знам. Може би всичко зависи от това дали вече са изпратили спасителна експедиция на север от Голямото робско езеро или от някой друг аванпост. Допускам, че са го направили — от нас не са получавани никакви вести вече три години, — и ако е така, може и да имаме някакъв шанс. Ала знам със сигурност, че ако някой от нашата експедиция може да ни отведе до дома, то това е само капитан Франсис Роудън Мойра Крозиър. По моето скромно мнение той винаги е бил недооценяван от Адмиралтейството.

— Кажете му го сам, човече — каза Гудсър. — Или поне му съобщете, че си тръгвате. Дължите му поне това.

Бриджънс се усмихна.

— Бих го направил, докторе, но и двамата знаем, че капитанът няма да ме пусне. Той понася всичко стоически, но не е стоик. Може да ме окове във вериги, за да не ми позволи… да си отида.

— Да — съгласи се Гудсър. — Но ще ми направите огромна услуга, ако останете, Бриджънс. Очакват ме няколко ампутации и ще ми потрябва твърдата ви ръка.

— Тук остават други млади мъже, които могат да ви помогнат, сър, и техните ръце са много по-твърди и по-силни от моите.

— Но никой не е толкова интелигентен — каза Гудсър. — С никого не мога да разговарям така, както разговарям с вас. Ценя съветите ви.

— Благодаря ви, докторе — отвърна Бриджънс и отново се усмихна. — Не исках да ви го казвам, сър, но винаги ми се е гадело от всичко, свързано с кръвта и болката. Още от дете. Възможността да работя с вас през последните няколко седмици беше голяма чест за мен, но впечатлителната ми натура не го понасяше добре. Винаги съм се съгласявал със свети Августин, който е казал, че единственият истински грях е човешката болка. Ако смятате да извършвате ампутации, тогава аз по-добре да си вървя. — Той протегна ръка. — Сбогом, доктор Гудсър.

— Сбогом, Бриджънс. — Лекарят стисна здраво с двете си ръце ръката на възрастния мъж и я разтърси.

Бриджънс тръгна в североизточна посока, изкатери се от плитката речна долина — както навсякъде на острова Крал Уилям, нито един хълм или хребет не се издигаше на височина повече от петнайсет или двайсет фута над морското равнище, — намери един скалист хребет, който не беше покрит със сняг, и закрачи по него, отдалечавайки се от лагера.

Слънцето вече залязваше около десет часа вечерта, но Джон Бриджънс реши, че няма да върви чак докато се стъмни. На около три мили от Речния лагер той намери едно сухо местенце на хребета, седна, извади от джоба си един сухар — дневната му дажба — и бавно го изяде. Макар и застоял, той му се стори като едно от най-вкусните неща, които бе опитвал в живота си. Беше забравил да вземе вода със себе си, но загреба малко сняг в шепите си и го остави да се стопи в устата му.

Залезът на югозапад представляваше прекрасно зрелище. Слънцето дори се показа в процепа между ниско надвисналите сиви облаци и сивия каменист хребет, увисна там за миг като оранжева топка — на подобни залези се беше наслаждавал Одисей, а не Лир — и после се скри зад хоризонта.

Спусна се сивкав мек сумрак и температурата на въздуха, която в продължение на два дни се държеше около двайсет градуса76, сега бързо започна да пада. Скоро щеше да се появи вятър. Бриджънс искаше да заспи, преди от северозапад да задуха нощният вятър или над земята и протока да се разрази гръмотевична буря.

Той бръкна в джоба си и извади трите останали там предмета.

Първият беше четката за дрехи, която Джон Бриджънс бе използвал като стюард повече от трийсет години. Мъжът докосна с пръсти мъхчетата от плат, усмихна се леко на някаква ирония, която откриваше само той, и прибра четката в другия си джоб.

Следващият предмет беше костеният гребен на Хари Пеглър. Между зъбците му все още се виждаха няколко тънки кестеняви косъма. Бриджънс стисна силно гребена в студения си, гол юмрук и после го прибра в джоба при четката за дрехи.

Последен беше дневникът на Хари. Бриджънс го разтвори на произволна страница.

„О, смърте, где ти е жилото, гробът край залива Утеха, за който има съмнения как… бояджията кза.“

Бриджънс поклати глава. Той знаеше, че последната дума всъщност трябваше да е „каза“, каквото и да означаваше размитото от вода и невъзможно за прочитане изречение. Той беше научил Пеглър да чете, но така и не бе успял да го научи да пише грамотно. Бриджънс подозираше — тъй като Хари Пеглър беше един от най-умните хора, които беше познавал, — че проблемът сигурно се криеше в устройството на мозъка му, някакъв неизвестен на медицината дял, бучка или сива област, която контролира правилното изписване на думите. Дори през годините, след като се научи да разчита азбуката и да чете най-сложните книги, показвайки проницателността и разбирането на истински учен, Хари така и не успя да напише на Бриджънс и най-краткото писмо, без да размества буквите или да допуска грешки и в най-простите думи.

„О, смърте, где ти е жилото…“

Бриджънс се усмихна за последен път, прибра дневника в джоба на гърдите си, където щеше да е далеч от досега на дребните хищници, тъй като щеше да лежи под тялото му, и се опъна върху чакъла, подлагайки голите си длани под бузата си.

Размърда се само веднъж, за да вдигне яката си и да нахлупи по-ниско шапката си. Вятърът се усилваше и беше много студено. След това той зае предишната си поза.

Джон Бриджънс заспа още преди сивкавата сумрачна светлина окончателно да помръкне на юг.