Ужас

30. Крозиър

— Господа, настъпи моментът да обсъдим възможните варианти на действие през следващите месеци — каза капитан Крозиър. — Трябва да взема решение.

Офицерите, няколкото младши офицери и другите специалисти, като двамата цивилни инженери, марсовите старшини и ледовите лоцмани, както и последният оцелял лекар бяха извикани на събранието, провеждащо се в каюткомпанията на „Ужас“. Корабът беше избран от Крозиър не за да причини неудобство на капитан Фицджеймс и неговите офицери — които трябваше да извършат прехода за краткия час дневна светлина и се надяваха да се върнат, преди отново да се стъмни, — нито за да подчертае факта за смяната на флагманския кораб, а просто защото в лазарета на кораба му лежаха по-малко хора. Тук беше по-лесно да преместят неколцината болни във временен лазарет в носовата част на кораба и да освободят каюткомпанията за събранието на офицерите; на „Еребус“ имаше два пъти повече моряци със симптоми на скорбут и доктор Гудсър беше посочил, че неколцина от тях са твърде болни, за да бъдат преместени.

Сега петнайсет от водачите на експедицията седяха около дългата маса — през януари тя бе разрязана на няколко части, които да изпълнят ролята на операционни маси, но сега отново беше сглобена в предишното й състояние от господин Хъни, дърводелеца на „Ужас“. Офицерите и цивилните бяха оставили своите непромокаеми дрехи, ръкавиците, уелските перуки и шаловете си до главния трап, но останаха облечени с останалите пластове дрехи. Стаята миришеше на мокра вълна и немити тела.

В каютата беше студено и през престъновите илюминатори над главите им не проникваше никаква светлина, тъй като палубата продължаваше да се намира под трите фута сняг и под зимното си брезентово покритие. Висящите на отвесните прегради маслени лампи послушно примигваха, но едва разсейваха сумрака.

Събранието около масата напомняше на една по-мрачна версия на военния съвет, който беше проведен от сър Джон Франклин осемнайсет месеца по-рано на „Еребус“ само че този път мястото начело на масата беше заето от Франсис Крозиър. Край обърнатата към кърмата страна на масата, вляво от Крозиър, се бяха разположили седемте офицери и младши офицери на „Ужас“, чието присъствие той беше изискал. Точно до него седеше старшият му офицер, първи лейтенант Едуард Литъл. Следваше втори лейтенант Джордж Ходжсън, отляво на когото седеше трети лейтенант Джон Ървинг. После идваше цивилният инженер Джеймс Томпсън — който по време на експедицията беше получил статута на младши офицер, но изглеждаше по-слаб, по-блед и по-изморен от обикновено. Вляво от Томпсън се намираше ледовият лоцман Томас Бланки, който напоследък като че ли бе започнал да се придвижва все по-добре на дървения си крак, и марсовият старшина Хари Пеглър, единственият подофицер, поканен от Крозиър. Присъстваше още и сержант Тоузър от „Ужас“ — той беше изпаднал в немилост след нощта на карнавала, когато хората му бяха стреляли по оцелелите в пожара, но си оставаше най-висшестоящият в значително оредялата група морски пехотинци.

В другия край на дългата маса седеше капитан Фицджеймс. Крозиър знаеше, че Фицджеймс няколко седмици не си беше правил труда да се бръсне и си беше пуснал червеникава брада, в която изненадващо проблясваха посивели косъмчета, но днес беше положил това усилие — или беше наредил на господин Хор, неговия стюард, да го избръсне. Без брада лицето му изглеждаше още по-слабо и бледо, а сега беше покрито и с безброй малки драскотини и порязвания. Въпреки няколкото пласта дрехи, които беше облякъл, си личеше, че напоследък много е отслабнал.

Отляво на капитан Фицджеймс, покрай обърнатата към носа страна на масата, седяха шестима моряци от „Еребус“. Точно до него се намираше единственият му оцелял военноморски офицер — сър Джон Франклин, първи лейтенант Гор и лейтенант Джеймс Уолтър Феърхолм бяха убити от съществото от ледовете, — лейтенант Х. Т. Д. Левеконт, чийто златен зъб проблясваше при редките му усмивки. До Левеконт седеше Чарлс Фредерик Девьо, който беше приел длъжността първи помощник-капитан след смъртта на Робърт Орми Сарджънт, убит от съществото от ледовете по време на възстановителните работи по ледените пирамиди с факли през декември.

До Девьо се беше настанил единственият оцелял лекар, доктор Хари Д. С. Гудсър. Макар технически да се явяваше главен лекар на експедицията и на Крозиър, двамата командири и самият Гудсър смятаха, че ще е по-добре, ако той остане при старите си другари по служба на „Еребус“.

Отляво на Гудсър седеше ледовият лоцман Джеймс Рийд, а до него — единственият присъстващ на събранието подофицер от „Еребус“, марсов старшина Робърт Синклер. А към края на масата се беше настанил инженерът на „Еребус“ Джон Грегъри, който изглеждаше много по-добре от своя колега на „Ужас“.

Тъй като стюардите и на двамата капитани лежаха в лазарета със симптоми на скорбут, чаят и пълните с гъгрици сухари бяха поднесени от господин Гибсън от „Ужас“ и господин Бриджънс от „Еребус“.

— Нека да обсъдим всичко поред — каза Крозиър. — Първо, можем ли да останем на корабите до предполагаемото лятно топене на ледовете? И част от отговора трябва да бъде дали корабите ще успеят да плават под платна през юни, юли или август, ако ледът се разтопи. Капитан Фицджеймс?

Някога твърдият и уверен глас на Фицджеймс сега звучеше едва чуто. Мъжете от двете страни на масата трябваше да се наведат напред, за да разберат думите му.

— Не мисля, че „Еребус“ ще издържи до лятото и по мое мнение — което споделят господин Уийкс и господин Уотсън, моите дърводелци, както и господин Браун, моят боцман, господин Ридън, моят кормчия, и присъстващите тук лейтенант Левеконт и първи помощник Девьо — корабът ще потъне, когато ледът започне да се топи.

В студената каюткомпания като че ли стана още по-студено. За половин минута никой не проговори.

— Под натиска на леда през последните две зими всички кълчища изскочиха между дъските на обшивката — продължи Фицджеймс с тих, хриплив глас. — Гребният вал е изкривен и не подлежи на ремонт — както всички знаете, той е проектиран да се прибира назад в желязната камера, чак до третата палуба, за да се избегне повредата му, но сега не може да бъде повдигнат над дъното на корпуса, — а ние не разполагаме с резервни валове. Самото корабно витло, както и рулят бяха разбити от леда. Можем да сглобим друг рул, но ледът натроши дъното на кораба по цялата дължина на кила. Изгубили сме почти половината от желязната обшивка в носовата част и отстрани. Но по-лошото е — продължи Фицджеймс, — че ледът е притискал обвивката, докато добавените за укрепяване на корпуса железни греди и чугунени подпори или са се счупили, или са пробили обшивката на дузина места. Дори да успеем да запушим всяка пробойна и по някакъв начин да решим проблема с пропускащата вода камера на гребния вал, за да може корабът да се задържи на вода, той няма да има вътрешно укрепване срещу ледовете. Освен това дървените улеи, прикрепени към бордовете, които с успех пречеха на ледовете да се издигнат над планшира, сега, когато корабът е силно наклонен към кърмата, са подложени на силен натиск от настъпващите ледове, вследствие на което обшивката на кораба покрай тях се е нацепила.

Фицджеймс, изглежда, едва сега забеляза, че изцяло е привлякъл вниманието на присъстващите. Разфокусираният му поглед се отмести встрани, след което той наведе глава сякаш от смущение. Когато отново ги погледна, той заговори с почти извиняващ се тон:

— А най-лошото е, че под натиска на леда ахтерщевенът и дъските на обшивката са се извили силно навътре и целият корпус на „Еребус“ е значително деформиран. Дъските на палубите са огънати нагоре… единственото нещо, което ги държи на мястото им, е тежестта на снега… и никой от нас не вярва, че мощността на нашите помпи ще е достатъчна за изпомпването на водата от многобройните пробойни, ако корабът заплава отново. Ще оставя на господин Грегъри да обясни състоянието на парния котел, двигателя и запасите от въглища.

Погледите на всички присъстващи се обърнаха към Джон Грегъри.

Инженерът прочисти гърлото си и облиза напуканите си и кървящи устни.

— На КНВ „Еребус“ вече няма система за движение на пара — каза той. — За да поставим на мястото му изкривения и заседнал в камерата гребен вал, ще ти трябват бристолските сухи докове. Освен това останалите ни въглища не стигат и за ден плаване на пара. В края на април няма да имаме въглища и за отопляване на кораба, дори ако подаваме гореща вода само по четирийсет и пет минути дневно, и то единствено до онези части от жилищната палуба, които поддържаме годни за обитаване.

— Господин Томпсън — каза Крозиър, — какво е положението на „Ужас“ по отношение на парата?

Ходещият скелет погледна към капитана си за един дълъг миг, след което отговори с неочаквано звучен глас:

— Ако „Ужас“ заплава още този следобед, сър, няма да издържим на пара повече от час-два. Ние успешно изтеглихме гребния вал преди година и половина и корабното витло е в работно състояние — освен това имаме и резервно, — но въглищата ни са почти на приключване. Ако прехвърлим останалите въглища на „Еребус“ тук и просто затоплим кораба, ще можем да подаваме гореща вода по два часа на ден до… смея да предположа… началото на май. Но тогава няма да ни останат въглища за плаване. А ако разчитаме само на запасите на „Ужас“ ще се наложи да спрем отоплението в средата или края на април.

— Благодаря ви, господин Томсън — каза Крозиър. Гласът на капитана беше тих и не издаваше никакви емоции. — Лейтенант Литъл и господин Пеглър, ще бъдете ли така любезни да дадете своята оценка за състоянието на „Ужас“?

Литъл кимна и наведе поглед към масата, преди отново да погледне своя капитан.

— Ние не сме пострадали толкова силно, колкото „Еребус“, но натискът на леда е причинил значителни повреди по корпуса, чугунените подпори, външната метална обшивка, руля и вътрешните укрепвания. Някои от вас знаят, че преди Коледа лейтенант Ървинг откри, че не само сме изгубили голяма част от бронята по десния борд край носа, но и че десетинчовата дъбова и брястова обшивка на носа се е изкорубила в склада за корабни въжена в трюма, а след това установихме, че тринайсетинчовото дъбово покритие по дъното се е изкорубило или се е повредило на още двайсет или трийсет места. Заменихме и подсилихме дъските от обшивката в носовата част на корпуса, но не можем да се доберем до дъното заради замръзналата киша. Мисля, че „Ужас“ ще може да плава и да се управлява, капитане — заключи лейтенант Литъл, — но не мога да ви обещая, че помпите ще се справят с нахлуващата през пробойните вода. Особено след като корабът ще остане под натиска на леда още четири или пет месеца.

Хари Пеглър се прокашля. Той очевидно не беше свикнал да говори пред толкова много офицери.

— Ако корабът заплава, сър, марсовият отряд ще сглоби мачтите и ще приготви такелажа, вантите и платната за четирийсет и осем часа след вашата заповед. Не мога да гарантирам, че ще успеем да минем под платна през дебелия лед, който видяхме, когато се придвижвахме на юг, но ако под и пред нас има открита вода, ще се справим като ветроход. Ала ако ми позволите да ви дам един съвет, господа… според мен не бива да се бавим с монтажа на мачтите.

— Не се ли притеснявате, че под натрупания лед корабът ще се преобърне? — попита Крозиър. — Или че парчета лед ще падат върху хората, които се намират на палубата? Очакват ни още много месеци с бури, Хари.

— Тъй вярно, сър — отвърна Пеглър. — И вероятността от преобръщане винаги е повод за тревога, дори ако корабът, който е толкова силно наклонен, се преобърне тук, на леда. Но въпреки това смятам, че е по-добре да стъкмим ветрилата и такелажа отрано, в случай на внезапно топене. Може да ни се наложи да отплаваме внезапно, сър. А на мачтовите моряци им трябва практика и тренировка, сър. Що се отнася до падащите ледени късове… това ще е просто поредното нещо, което да ни кара да бъдем нащрек. В допълнение към зверчето в ледовете.

Неколцина от мъжете около масата се изкискаха. Като цяло положителните доклади на Литъл и Пеглър бяха помогнали за разреждане на напрегнатата атмосфера. Мисълта, че поне един от двата кораба е в състояние да плава под платна ободри хората. На Крозиър му се стори, че температурата в каюткомпанията дори се е повишила — и може би наистина беше така, тъй като мнозина от мъжете отново можеха да дишат спокойно.

— Благодаря ви, господин Пеглър — каза Крозиър. — Явно ако искаме да отплаваме оттук, ще трябва да го направим — и двата екипажа — на борда на „Ужас“.

Никой от присъстващите оцелели офицери не се обади, че точно това беше предложил Крозиър почти осемнайсет месеца по-рано. Но по всичко си личеше, че всички си го бяха помислили.

— Нека да поговорим за онова създание от ледовете — каза Крозиър. — В последно време като че ли не се е появявало.

— От 1 януари в лазарета не съм приемал нито един ранен — каза доктор Гудсър. — А след карнавалната нощ нямаме нито един загинал или изчезнал.

— Но хората са го виждали — каза лейтенант Левеконт. — Нещо голямо, което се е движело между върховете на глетчерите. Вахтените са чували разни неща в тъмното.

— Вахтените винаги чуват разни звуци в тъмното — каза лейтенант Литъл. — Още от времената на древна Гърция.

— Може и да си е отишло — предположи лейтенант Ървинг. — Да е мигрирало. На север. Или на юг.

Всички отново потънаха в мълчание, обмисляйки думите на Ървинг.

— Може би е изяло достатъчно от нас, за да разбере, че не сме много вкусни — каза ледовият лоцман Бланки.

Някои от мъжете се усмихнаха на думите му. От устата на който и да е друг подобна мрачна шега би се сторила недопустима, но господин Бланки, с неговия дървен крак, си беше спечелил някои привилегии.

— Моите пехотинци потърсиха звяра, съгласно заповедите на капитан Крозиър и капитан Фицджеймс — каза сержант Тоузър. — Простреляхме няколко мечки, но никоя от тях не изглеждаше да е толкова голяма… като тварта.

— Надявам се, че хората ви са стреляли по-добре, отколкото в карнавалната нощ — каза Синклер, марсов старшина на „Еребус“.

Тоузър се извърна надясно и го стрелна с поглед през масата.

— Това повече няма да се повтори — каза Крозиър. — Засега ще приемем, че създанието от ледовете е все още живо и ще се върне. При планирането на всички наши действия извън кораба ще се наложи да включваме и способи за защита от него. Не разполагаме с достатъчно пехотинци, които да придружават всеки отряд с шейни — особено ако са въоръжени и не участват в тегленето им, — така че ни остава само да въоръжаваме всички отряди и да увеличим числеността им с няколко души, които няма да теглят, а ще се редуват като часови и охрана. Дори ако това лято ледът отново не се разчупи, при постоянната дневна светлина придвижването по замръзналото море ще е по-лесно.

— Моля да ме извините за прямотата, капитане — каза доктор Гудсър, — но основният въпрос е можем ли да си позволим да чакаме до лятото, преди да решим дали да напуснем кораба?

— Можем ли, докторе? — попита Крозиър.

— Според мен не — отвърна лекарят. — Развалена е по-голямата част от консервираната храна, отколкото смятахме. Всички останали хранителни запаси са на изчерпване. Порционът на моряците е под нормата, необходима за хора, които се занимават ежедневно с физически труд на кораба или на леда. Всички отслабват и губят енергия. Като прибавите към това и рязкото увеличаване на случаите със скорбут… честно казано, господа, аз просто не вярвам, че много от нас на „Еребус“ и „Ужас“ — ако самите кораби издържат толкова дълго — ще имат нужната енергия или концентрация, за да извършат какъвто и да било преход с шейни, ако изчакаме юни или юли, за да видим дали ледовете ще се разтопят.

В каюткомпанията отново се възцари тишина.

В настъпилото мълчание Гудсър добави:

— Всъщност някои мъже може би ще имат достатъчно сила, за да теглят по леда шейните и лодките с надеждата да се спасят или да се доберат до цивилизования свят, но ще им се наложи да оставят повечето на кораба да умрат от глад.

— Силните могат да потърсят помощ и да докарат спасителни екипи на корабите — каза лейтенант Левеконт.

Тогава заговори ледовият лоцман Томас Бланки.

— Всеки, който поеме на юг — за да се опита примерно да изтегли по леда нашите лодки до устието на река Грейт Фиш, а след това да премине осемстотин и петдесет мили срещу течението до Голямото робско езеро, където има аванпост, — ще стигне дотам в най-добрия случай едва през късната есен или зимата и ще успее да се върне с наземен спасителен екип едва през късното лято на 1849 година. Дотогава всички, останали на кораба, ще умрат от скорбут и глад.

— Можем да натоварим шейните и всички да потеглим на изток към Бафиново море — каза първият помощник Девьо. — Там може да има китоловни кораби. Или дори спасителни кораби и отряди с шейни, които да ни търсят.

— Тъй вярно — каза Бланки. — Това е едната възможност. Но ще се наложи да теглим шейните стотици мили по откритото замръзнало море, с всичките тороси и вероятно водни канали. Или да се движим по брега — което означава да изминем повече от хиляда и двеста мили. А след това ще трябва да прекосим целия полуостров Бутия, с всичките му планини и други препятствия, за да стигнем до източното крайбрежие, където може би се намират китоловните кораби. Едно нещо е сигурно — ако ледът не се разтопи тук, няма да се разтопи и ако тръгнем на североизток към Бафиново море.

— Товарът ще е много по-малко, ако вземем само шейни с провизии и палатки, когато се отправим на североизток към Бутия — каза лейтенант Ходжсън. — Една лодка тежи най-малко шестстотин фунта.

— По-скоро осемстотин — каза тихо капитан Крозиър. — Без товара.

— Прибавете към това повече от шестстотин фунта за шейната, върху която ще бъде натоварена лодката — каза Томас Бланки, — и се получава, че всяка група ще трябва да тегли товар с тегло между хиляда и четиристотин и хиляда и петстотин фунта — и това е само теглото на лодката и шейната, без да се смятат храната, палатките, оръжията, дрехите и всички останали неща, които трябва да вземем с нас. Никой досега не е преодолявал разстояние от над хиляда мили, теглейки такъв товар — а голяма част от пътя ни ще минава по морския лед, ако се отправим към Бафиново море.

— Но шейна с плъзгачи по леда и възможно плаване с лодка — особено ако потеглим през март или април, преди ледът да стане полутечен и лепкав — ще е много по-лесно, отколкото тегленето на натоварени шейни по брега или през лятната киша — каза лейтенант Левеконт.

— Предлагам да изоставим лодките и да се отправим към Бафиново море само с шейни и най-необходимите припаси — каза Чарлс Девьо. — Ако достигнем източното крайбрежие на остров Съмърсет преди края на китоловния сезон, сигурно ще бъдем прибрани от някой китоловен кораб. И съм готов да се обзаложа, че там ще се окажат спасителни кораби и отряди с шейни, които ни търсят.

— Ако изоставим лодките — каза ледовият лоцман Бланки, — първото място с открита вода ще се окаже непреодолимо препятствие. Ще си умрем там, на леда.

— А защо смятате, че спасителите ще бъдат на източното крайбрежие на остров Съмърсет и полуостров Бутия? — попита лейтенант Литъл. — Ако ни търсят, няма ли да следват нашия курс през протока Ланкастър към островите Девън, Бичи и Корнуолис? Те знаят какви заповеди е получил сър Джон. Ще предположат, че сме минали през протока Ланкастър, тъй като той е проходим през повечето лета. Нямаме никакъв шанс да успеем да стигнем чак толкова на север.

— Възможно е през тази година ледът в протока Ланкастър да е също толкова упорит, какъвто е и тук — каза ледовият лоцман Рийд. — Това ще задържи спасителните отряди на юг, край източните брегове на Съмърсет и Бутия.

— Може би ще намерят посланията, които оставихме в пирамидите на Бичи, ако успеят да преминат — каза сержант Тоузър. — И ще изпратят отряди с шейни или кораби на юг, по пътя, по който минахме и ние.

Настъпи гробно мълчание.

— На Бичи не бяха оставени никакви послания — каза накрая капитан Фицджеймс.

В смутената тишина, последвала думите му, Франсис Роудън Мойра Крозиър усети странен, горещ, чист пламък в гърдите си. Усещането приличаше до голяма степен на първата глътка уиски след продължително въздържание, но същевременно беше напълно различно.

Крозиър искаше да живее. Това беше всичко. Беше изпълнен с решителност да продължи да живее. На всяка цена щеше да оцелее въпреки всички враждебни обстоятелства и богове, повеляващи, че не може и няма да го направи. Този огън гореше в гърдите му дори в мъчителните, болезнени часове и дни, последвали измъкването му от маларийно-изтрезвителната схватка със смъртта в началото на януари. И с всеки изминал ден пламъкът се разгоряваше все по-силно.

Франсис Крозиър разбираше неосъществимостта на обсъжданите планове може би най-добре от всички, които днес седяха около дългата маса в каюткомпанията. Беше безумие да се отправят на юг през леда към реката Грейт Фиш. Беше безумие да се отправят към остров Съмърсет, надявайки се да преодолеят хиляда и двеста мили крайбрежен лед с тороси и открити канали, и непознат полуостров. Беше безумие да си мислят, че ледът ще се разпука през лятото и ще позволи на „Ужас“ — с двата екипажа на борда и без провизии — да се измъкне от безнадеждния капан, в който ги беше отвел сър Джон.

Въпреки това Франсис Крозиър беше изпълнен с решимост да живее. Пламъкът гореше в гърдите му като силно ирландско уиски.

— Отказахме ли се от идеята да отплаваме оттук? — попита Робърт Синклер.

Джеймс Рийд, ледовият лоцман на „Еребус“, отговори:

— Ще трябва да преплаваме почти триста мили на север по безименния канал и протока, открит от сър Джон, след това да преминем през протоците Бароу и Ланкастър, после да обърнем на юг и да преминем през Бафиново море, преди ледът отново да се натрупа около нас. Докато се придвижвахме на юг, ние си пробивахме път през леда с помощта на парния двигател и бронираните плочи. Дори сега ледът да се разтопи до такова състояние, в каквото се намираше преди две години, ще ни бъде много трудно да изминем това разстояние под платна. И с отслабен дървен корпус.

— Може ледът да е много по-малко, отколкото през 1846 година — каза Синклер.

— Може от задника ми да изхвръкнат ангелчета — каза Томас Бланки.

Никой от офицерите не направи забележка на ледовия лоцман заради липсващия му крак.

— Има още един вариант… как да отплаваме оттук, имам предвид — каза лейтенант Едуард Литъл.

Погледите на всички присъстващи се обърнаха към него. Много от мъжете бяха успели да спестят по няколко дажби тютюн, добавяйки към тях отвратителни примеси, и сега половин дузина лули димяха около масата. Димът направи сумрачната каюткомпания, слабо осветена от маслените лампи, още по-тъмна.

— Миналата година лейтенант Гор си мислеше, че е забелязал суша на юг от Земята на Крал Уилям — продължи Литъл. — Ако е бил прав, това трябва да е полуостров Аделаида — позната територия, — където често остава канал с незамръзнала вода между крайбрежния и паковия лед. Ако през лятото се отвори достатъчно голямо пространство, което да позволи на „Ужас“ да отплава на юг — малко повече от сто мили може би вместо тристате, които ще се наложи да преодолеем, ако се връщаме обратно през протока Ланкастър, — ние бихме могли да използваме каналите покрай брега на запад, докато не достигнем Беринговия проток. А след него започва изследвана територия.

— Северозападният морски път — каза трети лейтенант Джон Ървинг. Думите му прозвучаха като печално заклинание.

— Но дали до края на лятото ще ни останат достатъчно здрави хора, които да управляват кораба? — попита доктор Гудсър с много тих глас. — До месец май скорбутът може да ни порази всичките. И с какво ще се храним през седмиците или месеците на нашето пътуване на запад?

— На запад сигурно ще има повече дивеч — каза сержант Тоузър. — Мускусни бикове. Онези големи елени. Моржове. Бели лисици. Може би ще се храним като паши още преди да сме стигнали до Аляска.

Крозиър почти очакваше, че ледовият лоцман Томас Бланки ще каже: „И мускусни бикове може да ми изхвръкнат от задника“, но понякога лекомисленият ледови лоцман като че ли потъваше в собствените си мисли.

Вместо него отговори лейтенант Литъл:

— Сержант, проблемът се крие в това, че дори животните да се завърнат като по чудо след двегодишно отсъствие, май никой не от нас не е способен да улучи каквото и да било с мускетите… с изключение на вашите хора, разбира се. Но няколкото оцелели морски пехотинци не са достатъчни за лов. Освен това се оказва, че никой от нас не е ходил на лов за нищо по-голямо от птици. Могат ли пушките да убият животните, които споменахте?

— Ако се приближим на достатъчно близко разстояние до тях — отвърна навъсено Тоузър.

Крозиър прекъсна обсъждането на тази тема.

— Преди малко доктор Гудсър отбеляза нещо важно… ако изчакаме до средата на лятото или може би дори до юни, за да видим дали паковият лед ще започне да се чупи, възможно е всички да бъдем прекалено болни или гладни, за да управляваме кораба. И със сигурност ще са ни останали твърде малко провизии, за да се отправим на поход с шейни. Трябва да имаме предвид, че пътуването по леда нагоре по река Грейт Фиш ще ни отнеме три или четири месеца, затова ако смятаме да напуснем корабите и да тръгнем по леда с надеждата да стигнем или до Голямото робско езеро, или до източния бряг на остров Съмърсет или Бутия, преди отново да настъпи зима, то очевидно сме длъжни да отпътуваме преди юни. Но колко по-рано?

Отново се възцари тежко мълчание.

— Аз бих предположил не по-късно от 1 май — каза най-накрая лейтенант Литъл.

— По-рано, бих казал — обади се доктор Гудсър. — Освен ако не намерим източници на прясно месо в най-скоро време и болестта продължи да се разпространява със сегашната си бързина.

— Колко по-рано? — попита капитан Фицджеймс.

— Не по-късно от средата на април — рече колебливо Гудсър.

Мъжете се спогледаха през тютюневия дим и студения въздух. Това беше след по-малко от два месеца.

— Може и по-рано — каза лекарят, като гласът му прозвуча едновременно твърдо и колебливо на Крозиър, — ако условията продължат да се влошават.

— Че могат ли повече да се влошат? — попита втори лейтенант Ходжсън.

Младият човек явно възнамеряваше да се пошегува, за да разреди напрежението, но беше възнаграден с мрачни и сърдити погледи.

Крозиър не искаше военният съвет да завърши на такъв тон. Офицерите, младшите офицери, подофицерите и цивилните около масата бяха обсъдили всички възможности и се бяха убедили, както бе очаквал и Крозиър, че всички те са безрадостни, но той не искаше командният състав на корабите му да падне духом още повече.

— Между другото — каза той — капитан Фицджеймс реши следващата неделя да проведе богослужение на „Еребус“ — той ще прочете специална проповед, която бих искал да чуя, макар да знам от достоверен източник, че тя няма да е от „Книгата на Левиатан“ — и си помислих, че тъй като екипажите на двата кораба скоро ще се слеят, трябва в този ден да дадем на хората нормални порции грог и обяд.

Мъжете се усмихнаха и започнаха да пускат шеги. Никой от тях не беше очаквал, че след съвещанието капитанът ще съобщи някакви добри новини на своите подчинени.

Фицджеймс леко повдигна вежди. Той, естествено, за пръв път чуваше за своята „специална проповед“ и за богослужението, което трябваше да се проведе след пет дни, но Крозиър предположи, че на отслабналия капитан ще му се отрази добре за разнообразие да се заеме с нещо и да стане център на вниманието. Фицджеймс кимна едва забележимо.

— Много добре, господа — каза Крозиър с малко по-официален тон. — Обмяната на мнения и информация се оказа много полезна. Двамата с капитан Фицджеймс ще обсъдим въпроса и сигурно отново ще поговорим с някои от вас насаме, преди да вземем окончателно решение за по-нататъшните ни действия. Всички офицери от „Еребус“ могат да се върнат на кораба си, преди да залезе слънцето. На добър път, господа. Ще се видим в неделя.

Мъжете напуснаха каюткомпанията. Фицджеймс се приближи до Крозиър, наведе се към него и прошепна:

— Може би ще ви помоля да взема от вас назаем тази „Книга на Левиатан“, Франсис — след което последва хората си към трапа, където с усилие обличаха замръзналите си дрехи.

Офицерите от „Ужас“ се върнаха към изпълняването на задълженията си. Няколко минути капитанът седя в стола си начело на масата, размишлявайки върху обсъжданите теми. Огънят на жаждата за оцеляване гореше в болящите го гърди по-силно от всякога.

— Капитане?

Крозиър вдигна глава. Това беше възрастният стюард от „Еребус“ Бриджънс, който бе помагал при сервирането заради болестта на двамата капитански стюарди. Той помагаше на Гибсън да събере калаените чинии и чаши.

— О, можете да си вървите, Бриджънс — каза Крозиър. — Тръгвайте с останалите. Гибсън ще се погрижи за всичко. Не бихме искали да се връщате сам на „Еребус“.

— Да, сър — каза възрастният стюард. — Но се чудех дали мога да поговоря с вас, капитане.

Крозиър кимна. Той не предложи на стюарда да седне. Винаги се беше чувствал неловко около възрастния мъж, който бе твърде стар за Изследователската служба. Ако три години по-рано Крозиър беше взимал решенията, Бриджънс никога нямаше да бъде включен в списъка на личния състав — и със сигурност нямаше да бъде записан с възраст двайсет и шест години, за да заблуди комисията, — но на сър Джон му се беше сторило забавно да има на борда си стюард, който е по-стар дори от него, и така си остана.

— Не можах да не слушам, капитан Крозиър, как обсъждахте трите възможни варианта за действие: да останем на корабите с надеждата, че ледовете ще се стопят, да се отправим на юг към река Грейт Фиш или да прекосим леда до Бутия. Ако капитанът няма нищо против, бих искал да предложа четвърта възможност.

Капитанът имаше нещо против. Дори ирландски егалитарист като Франсис Крозиър не можеше да не настръхне леко при мисълта, че стюардът на младшите офицери възнамерява да му дава съвети по въпроси на живот и смърт. Но той каза:

— Говорете.

Стюардът отиде до рафтовете с книги, разположени на кърмовата преграда, извади два големи тома, отнесе ги до масата и ги остави върху нея.

— Знам, че ви е известно, капитане, че през 1829 година сър Джон Рос и неговият племенник Джеймс плаваха с кораба „Виктъри“ покрай източното крайбрежие на Бутия Феликс — полуостровът, който бе открит от тях и сега носи името Бутия.

— Това ми е много добре известно, господин Бриджънс — отвърна хладно Крозиър. — Познавам много добре сър Джон и племенника му сър Джеймс.

След петте години, прекарани в ледовете на Антарктида с Джеймс Кларк Рос, помисли си Крозиър, тези думи дори омаловажават степента на познанството им.

— Да, сър — кимна Бриджънс, но очевидно не се смути. — В такъв случай съм сигурен, че познавате всички подробности от експедицията им, капитан Крозиър. Те прекараха четири зими в леда. През първата зима сър Джон пусна котва в залива, който нарече Феликс Харбър, край източното крайбрежие на Бутия… почти право на изток от сегашната ни позиция.

— Вие участвали ли сте в тази експедиция, господин Бриджънс? — попита Крозиър с желанието да накара възрастния мъж да приключи по-бързо.

— Нямах тази чест, капитане. Но прочетох тези два дебели тома, написани от сър Джон с подробности от експедицията. Чудех се дали сте намерили време да го направите и вие.

Крозиър почувства как в него кипва ирландският му гняв. Нетактичността на стария стюард започваше да граничи с наглост.

— Преглеждал съм книгите, разбира се — рече хладно той. — Нямах време да ги прочета внимателно. Това има ли отношение към нашата работа, господин Бриджънс?

Всеки друг офицер, младши офицер, подофицер, моряк или морски пехотинец под командването на Крозиър вече щеше да е разбрал намека и покланяйки се, щеше да отстъпва към вратата на каюткомпанията, но Бриджънс като че ли не забелязваше раздразнението на командира на експедицията.

— Да, капитане — отвърна възрастният мъж. — Работата е там, че Джон Рос…

— Сър Джон — прекъсна го Крозиър.

— Разбира се. Сър Джон Рос е имал почти същия проблем като нас, капитане.

— Глупости. „Виктъри“ е заседнала в ледовете край източното крайбрежие на Бутия, Бриджънс, точно там, където искаме да се доберем с шейни, ако имаме време и необходимите средства. На стотици мили източно оттук.

— Да, сър, но на същата ширина, макар че благодарение на полуостров Бутия „Виктъри“ не се е сблъскал с този проклет паков лед, който непрекъснато се спуска откъм северозапад. Но те са прекарали там три зими, капитане. Джеймс Рос е изминал повече от шестстотин мили с шейни на запад — през Бутия и замръзналото море до Земята на Крал Уилям, която се намира само на двайсет и пет мили югоизточно от нас, капитане. Той е дал на носа името Виктъри Пойнт… същия нос с каменна пирамида, до който пътува клетият лейтенант Гор миналото лято преди нещастието, което се случи с него.

— И според вас аз не знам, че сър Джеймс е открил Земята на Крал Уилям и е дал името на Виктъри Пойнт? — попита Крозиър с напрегнат от раздразнение глас. — По време на тази експедиция той откри освен това и проклетия северен магнитен полюс, Бриджънс. Сър Джеймс е… беше… най-забележителният пътешественик с шейни на дълги разстояния.

— Да, сър — каза Бриджънс. При вида на леката му усмивка на Крозиър му се прииска да го удари. Капитанът знаеше още преди да отплават, че този възрастен мъж е известен содомит, поне на брега. След опита на помощник-калафатника да вдигне бунт, капитан Крозиър не можеше да понася содомитите. — Искам да кажа, капитан Крозиър, че след прекарани три години сред ледовете, когато хората му са били болни от скорбут толкова тежко, колкото и нашите ще бъдат през лятото, сър Джон решил, че никога няма да се измъкнат от ледовете и потопил „Виктъри“ на дълбочина десет клафтера край източното крайбрежие на Бутия, право на изток от нашата посока, и екипажът се отправил на север, към Фюри Бийч, където капитан Пари оставил продоволствени запаси и лодки.

Крозиър осъзна, че може да обеси този мъж, но няма да успее да му затвори устата. Той се намръщи и продължи да го слуша.

— Нали си спомняте, капитане, че припасите и лодките на Пари са били на Фюри Бийч. Рос взел лодките и отплавал на север покрай брега към нос Кларънс, от чиито скали се открива видимост към протоците Бароу и Ланкастър, където се надявали да открият китоловни кораби… но протокът бил скован в лед, сър. Онова лято било също толкова студено, колкото бяха последните ни две лета и каквото сигурно ще бъде и следващото.

Крозиър чакаше. За пръв път след януарската му смъртоносна болест той закопня за чаша уиски.

— Те се върнали обратно на Фюри Бийч и прекарали четвъртата зима там, капитане. Хората скоро щели да започнат да измират от скорбут. През юли на следващата година… хиляда осемстотин трийсет и трета, четири години след като навлезли в тамошните ледове… те се отправили с малките лодки на север, а след това се спуснали на изток по протока Ланкастър, покрай залива Адмиралти и протока Нейви Борд, когато сутринта на 25 август Джеймс Рос… вече сър Джеймс… забелязал платна. Те махали с ръце, крещели, изстреляли ракети. Корабът се скрил зад хоризонта на изток.

— Помня, че сър Джеймс спомена нещо за това — отбеляза сухо Крозиър.

— Да, капитане, сигурно — отвърна Бриджънс с влудяващата си, педантична усмивка. — Но вятърът утихнал и мъжете загребали като луди, сър, и успели да настигнат китоловеца. Това бил корабът „Изабела“, капитане, същият, който сър Джон командвал през 1818 година. Сър Джон, сър Джеймс и екипажът на „Виктъри“ прекарали четири години сред ледовете на нашата ширина, капитане — продължи Бриджънс. — И изгубили само един човек — дърводелеца господин Томас, който страдал от разстройство в храносмилането и бил предразположен към болести.

— И какво искате да кажете с това? — попита отново Крозиър с равен глас. Той знаеше много добре, че откакто бе поел командването на експедицията, бяха починали повече от дванайсет души.

— На Фюри Бийч все още има лодки и провизии — каза Бриджънс. — Освен това предполагам, че всяка спасителна експедиция, изпратена да ни търси — независимо дали през миналата година или в наближаващото лято, — ще остави там още лодки и припаси. Това е първото място, на което Адмиралтейството ще се сети да остави провизии за нас и за бъдещите спасителни експедиции. Спасението на сър Джон го предопределя.

Крозиър въздъхна.

— Да не би да сте способни да предугаждате мислите на Адмиралтейството, стюард на младшите офицери Бриджънс?

— Понякога да — отвърна възрастният мъж. — Това е навик, придобит през десетилетията, сър. Когато си имаш работа с глупаци, след известно време започваш да мислиш като тях.

— Това е всичко, стюард Бриджънс — отсече Крозиър.

— Слушам, сър. Но прочетете тези два тома, капитане. Сър Джон е описал всичко — как да се оцелее сред ледовете. Как да се пребори скорбутът. Как да се намерят местните ескимоси и да се използва помощта им по време на лов. Как да се построят малки къщи от снежни блокове…

— Това е всичко, стюард!

— Слушам, сър. — Бриджънс козирува и се обърна към вратата, но преди това побутна двата тома към Крозиър.

Капитанът остана сам в леденостудената каюткомпания още десетина минути. Той се вслушваше в тропота на моряците от „Еребус“ нагоре по главния трап и по палубата над главата му. Чу викове, когато офицерите от „Ужас“ се сбогуваха с другарите си и им пожелаваха безопасно пътуване по леда. После корабът утихна, с изключение на суетенето на мъжете, които привършваха вечерята си с чаша грог. Крозиър чу как масите се вдигат нагоре в спалното помещение на моряците. Чу как офицерите му се спускат с трополене по трапа, окачат дрехите си и се отправят към кърмата за собствената си вечеря. Гласовете им звучаха много по-весело, отколкото на закуска.

Най-накрая Крозиър се изправи, вдървен от студа и от болките в тялото си, взе двата тома и внимателно ги върна на мястото им на рафта.