Ужас

2. Франклин

Той беше — и винаги щеше да остане — човекът, изял обувките си.

Четири дни преди отплаването капитан сър Джон Франклин заболя от инфлуенца, която беше сигурен, че е прихванал не от някой от обикновените моряци или докери на Лондонското пристанище, нито пък от някой от своите сто трийсет и четири души екипаж и офицери — всички те бяха здрави като бикове — а от някой болнав блюдолизец от кръга светски познати на лейди Джейн.

Човекът, изял обувките си.

Беше традиция съпругите на арктическите герои да ушиват знаме, което да бъде забито в най-северната точка на маршрута, или в дадения случай — да бъде вдигнато на мачтата при приключването на експедицията през Северозападния проход15, и жената на Франклин, Джейн, довършваше шиенето на коприненото „Юниън Джак“16, когато той се прибра вкъщи. Сър Джон влезе във всекидневната и почти рухна върху тапицирания с покривало от конски косъм диван, до който седеше тя. По-късно не си спомняше дали си е свалил обувките, но очевидно някой му ги беше изхлузил — или Джейн, или някой от прислужниците — защото скоро той лежеше по гръб полузадрямал, с главоболие, с гадене, каквото не беше изпитвал никога в морето, и с кожа, пламнала от треска. Лейди Джейн му разказваше за претоварения си с дела ден, без да млъква и за миг. Сър Джон се опита да я слуша, докато треската го отнасяше на неспокойните си вълни.

Той беше човекът, изял обувките си — вече от двайсет и три години, откакто се беше върнал в Англия през 1822 година след първата си неуспешна сухопътна експедиция през северна Канада в опит да намери Северозападния морски път. Помнеше подигравките и шегите по негов адрес след завръщането му. Франклин беше изял обувките си — а беше ял и по-отвратителни неща по време на онова злополучно тригодишно пътешествие, включително tripe de roche, отвратителна каша от лишеи, изстъргани от скалите. След две години път, изнемощели от глад, той и хората му — Франклин, вече в замаяно състояние, беше разделил отряда си на три групи, оставяйки другите две групи да загинат или да оцелеят със собствените си сили — бяха сварили кончовите на ботушите си, за да оцелеят. През 1821 година сър Джон — тогава беше все още просто Джон, той беше посветен в рицарство поради некомпетентност след следващото му сухопътно пътешествие и неудачната морска полярна експедиция — беше ял дни наред единствено парченца от нещавената кожа. Неговите хора бяха изяли спалните си чували от биволска кожа. После някои от тях се бяха прехвърлили на други неща.

Но той никога не беше ял човешко месо.

И до ден-днешен Франклин се чудеше дали останалите от неговата експедиция, включително и неговия добър приятел и старши лейтенант доктор Джон Ричардсън, бяха устояли пред това изкушение. Твърде много неща се бяха случили, докато трите групи, всяка поотделно, се бяха мъкнали през арктическите пущинаци и гори, отчаяно опитвайки се да се доберат обратно до импровизирания малък форт на Франклин и до истинските фортове Провидънс и Резолюшън.

Деветима бели мъже и един ескимос бяха загинали. Деветима мъртви от онези двайсет и един души, които младият лейтенант Джон Франклин — трийсет и три годишен, дундест и още тогава плешив — беше извел от форта Резолюшън през 1819 година, плюс един водач от местните, които те наемаха по пътя — Франклин не беше позволил на ескимоса да напусне експедицията, за да търси храна самостоятелно. Двама от мъжете бяха хладнокръвно убити. Поне единият от тях несъмнено беше изяден от останалите. Но само един от умрелите беше англичанин. Само един истински бял човек. Всички останали бяха френски voyageurs17 или индианци. Това беше донякъде успех — само един загинал англичанин, макар че останалите се бяха превърнали в ломотещи несвързано, брадати скелети. Макар че всички други бяха оцелели само защото Джордж Бак, проклетият вманиачен по секса мичман, беше изминал 1200 мили на снегоходки, за да донесе продукти и, което беше още по-важно, да доведе още индианци, които да се погрижат за Франклин и за умиращите му хора.

Този проклет Бак. Съвсем не добър християнин. Надменен. Ни най-малко добър джентълмен, въпреки че по-късно беше посветен в рицарство заради арктическата експедиция, извършена със същия този КНВ „Ужас“, който сега сър Джон командваше.

В онази експедиция — експедицията на Бак — „Ужас“ беше попаднал в капана на ледовете и беше издигнат на височина петдесет фута върху израснала нагоре ледена кула, след което беше паднал с такава сила, че всички дъбови дъски в корпуса се бяха разместили. Джордж Бак беше докарал пропускащия вода кораб обратно до ирландския бряг и беше акостирал броени часове преди съдът да потъне. Целият екипаж страдаше от скорбут — почернели венци, кървящи очи, падащи зъби — и от умопомрачението и халюцинациите, съпровождащи скорбута.

Разбира се, след всичко това посветиха Бак в рицарство. Така постъпват Англия и Адмиралтейството, когато се върнеш след безславно провалила се полярна експедиция, понесъл ужасни човешки загуби; ако оцелееш, ти дават титла и почести. Когато Франклин се беше върнал от втората си експедиция, предприета за картографиране на полярното крайбрежие на Северна Америка, той беше посветен в рицарство лично от крал Джордж IV. Парижкото географско дружество му беше дало златен медал. За награда беше направен и капитан на КНВ „Дъга“, красива малка фрегата с двайсет и шест оръдия, и го бяха изпратили в Средиземно море — служба, за която капитаните от Кралския флот се молят всяка нощ. Той беше направил предложение за женитба — и беше получил съгласие — на една от най-близките приятелки на покойната му съпруга Елинор, енергичната, красива и чистосърдечна Джейн Грифин.

— Така че по време на чая обясних на сър Джеймс — говореше Джейн, — че престижа и репутацията на любимия ми сър Джон са ми безкрайно по-скъпи, отколкото егоистичното наслаждение от компанията на съпруга ми, дори и ако му се наложи да отсъства четири години… или пет.

Как беше името на онази петнайсетгодишна червенокожа индианка, заради която Бак се канеше да се дуелира по време на зимуването им във форт Ентърпрайз?

Зелените чорапи. Точно така. Зелените чорапи.

Тази девойка беше порочна. Красива, наистина, но порочна. Тя нямаше никакъв срам. Самият Франклин, въпреки всичките си усилия да не поглежда към нея, през една лунна нощ беше видял как тя смъква дивашките си дрехи и прекосява гола половината хижа.

Тогава той беше на трийсет и четири години, но тя беше първата гола жена, която виждаше в живота си, при това най-красивата. Мургава кожа. Гърди, вече тежки като налети плодове, но все още момичешки, с малки зърна, със странни ареоли, тъмнокафяви кръгове — картина, която сър Джон, въпреки всичките си усилия, не беше способен да изтрие от паметта си вече четвърт век оттогава. Девойката имаше на слабините си не класическото окосмяване във формата на триъгълник, което Франклин беше видял впоследствие у първата си съпруга Елинор — само веднъж, за миг, докато тя се готвеше да се къпе, тъй като Елинор не позволяваше и най-слаба светлина в редките случаи, когато се любеха — и не рядкото, но оплетено гнездо с цвят на пшеница, което беше част от застаряващото тяло на сегашната му съпруга Джейн; не, индианката на име Зелените чорапи имаше само тясна, но чисто черна вертикална ивица над своята женственост. Изящна като перото на врана. Смолисточерна като самия грях.

Мичманът шотландец, Робърт Худ, който вече имаше едно извънбрачно дете от друга индианка през онази безкрайна първа зима в хижата, наречена от Франклин форт Ентърпрайз, веднага се беше влюбил в индианската тийнейджърка Зелените чорапи. Преди това тя беше спяла с друг мичман, Джордж Бак, но когато Бак бе отишъл на лов, тя беше сменила партньора си лекота, позната единствено от езичниците и диваците.

Франклин все още помнеше страстните стонове от онази дълга нощ — не еднократната няколкоминутната страст, който той беше изпитвал с Елинор (без да стене и изобщо без да издава нито звук, разбира се, тъй като джентълмените не си го позволяват), и дори не два пъти, както беше в първата паметна нощ от медения му месец с Джейн, а половин дузина пъти. Скоро след като звуците на Худ и момичето в съседния навес притихнеха, те започваха отново — смях, приглушено кикотене, после тихи стонове, постепенно прерастващи във викове, когато безсрамната девойка възбудеше Худ.

Джейн Грифин беше на трийсет и шест години, когато на пети декември 1828 година се омъжи за току-що посветения в рицарство сър Джон Франклин. Те прекараха медения си месец в Париж. Франклин не обичаше особено този град, нито пък французите, но хотелът им беше разкошен и храната беше отлична.

Франклин изпитваше почти ужас, че по време на пътешествията си през континента те могат да се натъкнат на онзи Роджет — Питър Марк, който беше привлякъл вниманието на четящата публика, публикувайки онзи глупав речник или каквото там беше — същият този човек, който веднъж беше поискал ръката на Джейн Грифин и беше получил отказ, както й всичките й други ухажори в младите й години. По-късно Франклин беше надникнал скришом в дневниците на Джейн от тези години — той оправдаваше това свое злодеяние с мисълта, че тя със сигурност е искала той да намери и да прочете многобройните подвързани с телешка кожа тетрадки, защо иначе ще ги остави на толкова видно място? — и беше видял, написана с любимия му ситен, безупречен почерк, фразата, написана в деня, в който Роджет най-накрая се беше оженил за друга: „Любовта на живота ми приключи.“

Робърт Худ вдигаше шум със Зелените чорапи вече шест безкрайни арктически нощи, когато неговият колега мичман Джордж Бак се върна от лова заедно с индианците. Двамата мъже се уговориха да се дуелират до смърт на разсъмване — около десет сутринта — на следващия ден.

Франклин не знаеше какво да направи. Пълният лейтенант беше не беше способен да постигне никакво подобие на дисциплина у грубите voyageurs или у надменните индианци, да не говорим, че не можеше да контролира своенравния Худ и импулсивния Бак.

Двамата мичмани бяха художници и картографи. Оттогава Франклин беше спрял да се доверява на художници. Когато скулпторът в Париж правеше ръцете на лейди Джейн, а парфюмираният содомит тук, в Лондон, идваше почти в продължение на цял месец да рисува официалния й портрет с маслени бои, Франклин нито за миг не я остави насаме с някой от тях.

Бак и Худ щяха да се срещнат на разсъмване на смъртоносен дуел и на Джон Франклин не му оставаше нищо друго, освен да се скрие в хижата и да се моли смъртта или нараняването на участниците да не унищожат последните остатъци от здрав разум в неговата вече провалена експедиция. В получените от него нареждания не се казваше, че е длъжен да носи храна през близо 2000 километровото мъчително пътешествие, включващо прекосяване на полярната пустош и на морското крайбрежие и пътуване по река. Той беше купил със собствени пари достатъчно продукти, за да може да нахрани шестнайсет души за един ден. Франклин предполагаше, че след това индианците ще ловуват за тях и ще ги хранят подобаващо, точно както водачите носеха багажа му и гребяха с веслата на брезовото му кану.

Брезовите канута бяха грешка. Сега, двайсет и четири години по-късно, той беше готов да признае това — най-малкото пред самия себе си. Само след няколко дни в покритите с ледени буци води край северното крайбрежие, което достигнаха след повече от година и половина от отпътуването им от форт Резолюшън, крехките съдове бяха започнали да се разпадат.

Франклин, със затворени очи, пламнало чело и пулсираща глава, слушаше разсеяно непрекъснатото бърборене на Джейн и си спомняше за утрото, когато лежеше със затворени очи в спалния си чувал, докато навън Бак и Худ отброяваха петнайсетте крачки разстояние, а после се обърнаха един срещу друг и се приготвиха да стрелят. Проклетите индианци и проклетите voyageurs — в много отношения в еднаква степен диваци — се отнасяха към смъртоносния дуел като към забавление. Зелените чорапи, спомни си Франклин, в онази сутрин излъчваше почти еротично сияние.

Докато лежеше в спалния си чувал, Франклин, въпреки че беше запушил ушите си с длани, чуваше командата двамата да спрат, да се обърнат, да са прицелят, да стрелят.

После две изщраквания. А след това смях от тълпата.

През нощта суровият и груб Джон Хепбърн, старият шотландски моряк, който даваше командите по време на дуела, беше измъкнал барута и куршумите от грижливо подготвените пистолети.

Обезкуражени от несекващия смях на тълпата voyageurs и пляскащите се по коленете индианци, Худ и Бак се изплюха и закрачиха наперено в различни посоки. Скоро след това Франклин нареди на Джордж Бак да се върне във фортовете, за да купи още провизии от „Хъдсън Бей Къмпани“18. Бак отсъства почти цялата зима.

Франклин беше изял обувките и се бе хранил с лишеи, изстъргани от скалите — слузеста каша, от която на всяко уважаващо себе си английско куче би му се доповръщало, — но никога не беше опитвал човешко месо.

Една дълга година след предотвратения дуел в отряда на Ричардсън, тогава вече отделил се от групата на Франклин, навъсеният полудив ирокез Мишел Тероахауте застреля художника картограф мичман Робърт Худ право в средата на челото.

Седмица преди убийството индианецът беше донесъл на изнемощелия от глад отряд странен на вкус бут, твърдейки, че е от вълк, който е бил прободен смъртоносно от елен или убит от самия Тероахауте с рог от елен — историята на индианеца постоянно се променяше. Изгладнелите хора сготвиха месото и го изядоха, но не и преди доктор Ричардсън да забележи слаба следа от татуировка върху кожата. По-късно докторът каза на Франклин, че е сигурен, че Тероахауте се е върнал при тялото на един от voyageurs, който беше умрял седмица по-рано по пътя.

Изгладнелият индианец и умиращият Худ бяха останали насаме, когато Ричардсън, докато изстъргваше лишеи от скалите, чу изстрел. Самоубийство, твърдеше Тероахауте, но доктор Ричардсън, който беше ставал свидетел на немалко самоубийства, знаеше, че местоположението на куршума в мозъка на Робърт Худ изключваше възможността за самонараняване.

Сега индианецът беше въоръжен с британски щик, с мускет, два заредени пистолета и нож, дълъг колкото ръката му до лакътя. Двамата останали англичани — Хепбърн и Ричардсън — имаха общо само един малък пистолет и ненадежден мускет.

Ричардсън, понастоящем един от най-уважаваните учени и хирурзи в Англия, приятел на поета Робърт Бърнс, но тогава само обещаващ експедиционен лекар и естествоизпитател, изчака Мишел Тероахауте да се върне от поход за събиране на храна, убеди се, че ръцете му са заети с дърва за горене, вдигна пистолета си и хладнокръвно застреля индианеца в главата.

По-късно доктор Ричардсън си призна, че е изял наметалото от биволска кожа на мъртвия Худ, но нито Хепбърн, нито Ричардсън — единствените оцелели от тяхната група — никога не споменаха какво друго са яли по време на изтощителния път до форт Ентърпрайз през следващата седмица.

Във форт Ентърпрайз Франклин и неговите хора бяха твърде слаби, за да вървят и дори да стоят на краката си. В сравнение с тях Ричардсън и Хепбърн не изглеждаха толкова изтощени.

Може и да бе човекът, изял обувките си, но Джон Франклин никога не беше…

— Готвачката прави за вечеря ростбиф, скъпи. Любимият ти. Тъй като тя е отскоро при нас — сигурна съм, че ирландката надписваше сметките, за ирландците кражбата е нещо толкова естествено, колкото и пиянството — аз й напомних, че държиш да е недопечен, така че да кърви при рязане.

Франклин, унесен от отслабващите вълни на треската, се опита да формулира отговор, но главоболието, гаденето и жегата бяха твърде големи. Долната му риза и все още стегнатата яка бяха подгизнали от пот.

— Жената на адмирал сър Томас Мартин ни изпрати възхитителна картичка и прекрасен букет цветя. Тя беше последната, която ни писа, но трябва да призная, че розите изглеждат великолепно във фоайето. Видя ли ги? Остана ли ти време да поговориш с адмирал Мартин на приема? Естествено, той не е толкова важна личност, нали? Дори и като инспектор на военноморския флот? Разбира се, не е толкова изтъкнат като Първия лорд или Първите пълномощници, да не говорим за твоите приятели от Арктическия съвет.

Капитан Джон Франклин имаше много приятели — всички обичаха сър Джон Франклин. Но никой не го уважаваше. Франклин съзнаваше първия факт и отказваше да приеме втория от десетилетия, но сега вече знаеше, че е истина. Никой не го уважаваше.

Не и след Земята на Ван Димен. Не и след тасманийския затвор и кашата, която беше забъркал там.

Елинор, първата му жена, умираше, когато той се отправи на втората си сериозна експедиция.

Франклин знаеше, че тя умира. Тя също го знаеше. Нейната туберкулоза — и ясното съзнаване, че ще почине много преди съпругът й да умре в битка или по време на експедицията — присъстваха с тях като трети свидетел по време на сватбената им церемония. За двайсет и два месеца брак тя го беше дарила с дъщеря — единственото му дете — младата Елинор.

Дребна, крехка жена по тяло — но почти плашещо силна по дух и енергичност — първата съпруга на Франклин му каза да тръгне на втората си експедиция, за да намери Северозападния проход в дълго пътешествие по суша и море из крайбрежието на Северна Америка, макар че тя храчеше кръв и знаеше, че краят е близък. Тя му каза, че ще е по-добре за нея, ако той не е наблизо. Той й повярва. Или поне повярва, че така ще е по-добре за самия него.

Дълбоко религиозен човек, Джон Франклин се молеше Елинор да умре преди заминаването му. Но тя не умря. Той потегли на шестнайсети февруари 1825 година, написа на любимата си много писма по пътя си до Голямото робско езеро, изпрати й ги от Ню Йорк и Олбъни, и научи за смъртта й на двайсет и четвърти април, в британската военноморска база в Пенитенгуишин. Тя беше умряла скоро след отплаването на кораба му от Англия.

Когато през 1827 година той се върна от експедицията, го очакваше приятелката на Елинор, Джейн Грифин.

Приемът в Адмиралтейството се беше състоял преди по-малко от седмица — не, точно седмица, преди да започне тази проклета инфлуенца. Капитан сър Джон Франклин и всичките му офицери и приятели от „Еребус“ и „Ужас“ бяха присъствали, разбира се. А също и всички цивилни лица от експедицията — ледовият лоцман на „Еребус“ Джеймс Рийд и ледовият лоцман на „Ужас“ Томас Бланки, заедно с ковчежниците, лекарите и склададжиите.

Сър Джон изглеждаше елегантен в новия син фрак, сините си панталони със златни кантове, еполетите със златни ресни, церемониалния меч и триъгълната шапка от епохата на Нелсън19. Капитанът на флагмана му „Еребус“, Джеймс Фицджеймс, често определян като най-красивия мъж в Кралския военноморски флот, също изглеждаше великолепно и се държеше със скромност, достойна за герой от войната, какъвто беше той. Фицджеймс беше очаровал всички тази вечер. Франсис Крозиър, както винаги, изглеждаше скован, непохватен, меланхоличен и леко пиян.

Но Джейн грешеше — членовете на Арктическия съвет не бяха приятели на сър Джон. Всъщност не съществуваше никакъв Арктически съвет. Той беше по-скоро почетно дружество, отколкото реална организация, но също така беше най-трудно достъпният в Англия клуб за избрани хора.

Всички те присъстваха на приема — Франклин, старшите му офицери и високите, слаби, белокоси членове на Арктическия съвет.

За да станеш член на съвета, беше необходимо единствено да възглавиш експедиция до далечния арктически север… и да оцелееш.

Виконт Мелвил — първата знаменитост от дългата редица посрещащи, след минаването през които Франклин се обливаше в пот и му се връзваше езика — беше Първи лорд на Адмиралтейството и благодетел на техния благодетел, сър Джон Бароу. Но Мелвил не беше стар арктически вълк.

Истинските легенди от Арктическия съвет — повечето прехвърлили седемдесет — приличаха на изнервения тази нощ Франклин повече на вещиците от Макбет или на сбирщина бледи призраци, отколкото на живи хора. Всички те бяха предшественици на Франклин в търсенето на Прохода и всички се бяха върнали от експедициите си живи, макар и не съвсем.

„Дали някой от тях — чудеше се Франклин през онази вечер — се е върнал наистина жив след зимуването в арктическите райони?“

Сър Джон Рос, чието шотландско лице беше по-изсечено от айсберг, а веждите му стърчаха напред като сноповете пера по главите на пингвините, които племенникът му сър Джеймс Кларк Рос беше описал след пътуването си до Антарктида. Гласът на Рос беше рязък като звука от търкането на пемза по напукана палуба.

Сър Джон Бароу, по-стар от самия Господ и двойно по-могъщ. Основоположник на сериозните Британски арктически изследвания. Всички останали присъстващи през онази нощ, дори белокосите седемдесетгодишни старци, бяха просто момчета… момчетата на Бароу.

Сър Уилям Пари, джентълмен за пример, дори и когато е сред кралски особи, който беше предприел четири опита да премине през Прохода, само за да види как хората му загиват и кораба му „Фюри“ потъва, смазан и разбит от ледовете.

Сър Джеймс Кларк Рос, отскоро посветен в рицарство, отскоро женен за съпруга, която го беше накарала да се закълне, че приключва с експедициите — той можеше да е командир на експедицията вместо Франклин, ако беше поискал, и двамата мъже знаеха това. Рос и Крозиър се бяха леко отделили от останалите, пийваха си и си шепнеха нещо като заговорници.

Проклетият сър Джордж Бак; на Франклин му беше изключително неприятно да споделя рицарското звание с обикновения мичман, който някога беше служил под негово командване, и при това беше женкар. По време на този прием капитан сър Джон Франклин почти съжали, че двайсет и пет години по-рано Хъдсън беше извадил барута и патроните от пистолетите преди дуела. Бак беше най-младият член на Арктическия съвет и изглеждаше най-щастлив и самодоволен от всички останали, въпреки че беше разбил и почти потопил КНВ „Ужас“.

Капитан сър Джон Франклин беше трезвеник, но след три часа пиене на шампанско, вино, бренди, шери и уиски останалите мъже започнаха да се отпускат, смехът около него стана по-силен, а разговорите в голямата зала — по-неофициални, и Франклин започна да се успокоява, осъзнавайки, че целият този прием, всичките тези златни копчета, лъскави еполети, изискана храна, пури и усмивки бяха заради него. Този път всичко беше заради него.

Затова той беше шокиран, когато по-старият Рос почти грубо го издърпа встрани и — сред дима от пурите и отблясъците от кристалните чаши — започна с рязък тон да го разпитва.

— Франклин, защо, по дяволите, взимаш със себе си сто трийсет и четирима души? — изскърца той като пемза по грапаво дърво.

Капитан сър Джон Франклин примигна.

— Това е голяма експедиция, сър Джон.

— Прекалено голяма, ако питаш мен. Ако нещо се обърка, ще е много трудно дори трийсет души да бъдат преведени през леда, качени на лодките и върнати в цивилизацията. А сто трийсет и четирима… — Старият пътешественик с груб звук прочисти гърлото си, сякаш се канеше да се изхрачи.

Франклин се усмихна и кимна, жадувайки възрастният човек да го остави на мира.

— А и възрастта ти — продължи Рос. — Ти си на шейсет, дявол да го вземе!

— На петдесет и девет — поправи го надуто Франклин. Рожденият му ден беше след почти два месеца. — Сър.

Старият Рос леко се усмихна, но продължаваше да изглежда студен като айсберг.

— Каква е вместимостта на „Ужас“? Триста и трийсет тона? А на „Еребус“ около триста и седемдесет?

— На флагмана ми е триста седемдесет и два тона — каза Франклин. — А на „Ужас“ — триста двайсет и шест.

— И всеки от тях е с газене деветнайсет фута, нали?

— Да, милорд.

— Това е чисто безумие, Франклин. Досега на арктическа експедиция не са изпращани кораби с такова голямо газене. Всичките ни изследвания на тези райони показват, че там, където отиваш, морето не е дълбоко и е изпълнено с плитчини и подводни скали и ледове. Моят „Виктъри“ имаше газене само клафтер20 и половина и не можахме да преминем през плитчината на залива, където зимувахме. Джордж Бак разби в подводните ледове дъното на вашия „Ужас“.

— И двата ми кораба са с допълнително подсилени корпуси, сър Джон — каза Франклин. Той чувстваше как струйки пот текат надолу по ребрата и гърдите му към дебелия му корем. — В момента са най-здравите кораби в света.

— А какво е това безумие с парните локомотивни двигатели?

— Не е безумие, милорд — каза Франклин, усещайки снизходителни нотки в гласа си. Самият той не знаеше нищо за парните двигатели, но имаше в експедицията си двама добри инженери и Фицджеймс, който беше служил в новия парен флот. — Това са мощни двигатели, сър Джон. Те ще ни позволят да минем през ледовете там, където платната не могат да помогнат.

Сър Джон Рос изсумтя.

— Но твоите парни машини дори не са корабни двигатели, нали, Франклин?

— Не са, сър Джон. Но това са най-добрите парни двигатели, които можахме да купим от „Лондон & Гринуич Рейлуей“21. Преработени за използване от кораби. Мощни зверове, сър.

Рос сръбна от уискито си.

— Мощни, ако планираш да прекараш релси по Северозападния морски път и да пуснеш по тях проклет локомотив.

Франклин се подсмихна добродушно на тези думи, макар че не виждаше нищо смешно в коментара и се почувства дълбоко засегнат. Често не можеше да разбере кога останалите се шегуват — самият той нямаше чувство за хумор.

— Но в действителност не чак толкова мощни — продължи Рос. — Тази хиляда и петстотин килограмова машина, която са наблъскали в трюма на твоя „Еребус“ произвежда само двайсет и пет конски сили. Двигателят на Крозиър е още по-неефективен… най-много двайсет конски сили. Корабът, който ще ви тегли на буксир отвъд Шотландия, „Ратлър“, произвежда двеста и двайсет конски сили с по-малък парен двигател. Това е корабен двигател, предвиден за работа в морето.

Франклин нямаше какво да възрази на тези думи, затова просто се усмихна и си взе чаша шампанско от преминаващ край него поднос. Тъй като пиенето на алкохол беше против всичките му принципи, му оставаше единствено да стои там с чаша в ръка, да поглежда от време на време спадащата пяна на шампанското и да чака удобен момент, за да се измъкне незабелязано.

— Помисли си колко допълнителни провизии можеха да се съберат в трюмовете на двата ти кораба, ако ги нямаше тези проклети двигатели — продължи да упорства Рос.

Франклин се огледа, сякаш търсейки спасение, но всеки разговаряше оживено с някой друг.

— Имаме повече от достатъчно запаси за три години, сър Джон — каза той най-накрая. — Или за между пет и седем години, ако се наложи да намалим дажбите. — Той отново се усмихна, опитвайки се да очарова киселата физиономия срещу себе си. — Освен това и „Еребус“, и „Ужас“ имат централно отопление, сър Джон. Нещо, което, сигурен съм, бихте оценили на вашия „Виктъри“.

Бледите очи на сър Джон Рос проблеснаха студено.

— „Виктъри“ беше смачкан като яйце между ледовете, Франклин. Модното парно отопление не би могло да помогне с нищо, не мислите ли?

Франклин се огледа, опитвайки се да срещне погледа на Фицджеймс. Или поне на Крозиър. На някого, който да му се притече на помощ. Изглежда, никой не забелязваше стария сър Джон и пълния сър Джон, заети тук с толкова сериозен, макар и неравностоен спор. Премина един сервитьор и Франклин остави недокоснатата чаша с шампанско върху подноса му. Рос гледаше изпитателно Франклин с присвитите си очи.

— А колко въглища са необходими, за да топлят един от корабите ви в продължение на един ден? — попита настойчиво старият шотландец.

— О, изобщо не знам, сър Джон — отвърна Франклин с очарователна усмивка. Той наистина нямаше никаква представа. Нито пък този въпрос го вълнуваше особено. Инженерите отговаряха за парните двигатели и въглищата. Адмиралтейството сигурно беше направило необходимите изчисления.

— А аз знам — каза Рос. — Ще изразходвате по сто и петдесет фунта22 въглища на ден само за да постъпва топла вода в тръбите, затоплящи каютите на екипажа. И по половин тон на ден от скъпоценните ви въглища само за да работи парният двигател. Когато сте на път — очаквай около четири възела скорост от тези грозни кораби-бомбардировачи — ще изгаряте от два до три тона въглища дневно. И много повече, ако се опитвате да си преправите път между ледовете. Колко въглища взимате със себе си, Франклин?

Капитан сър Джон махна с ръка с жест, за който осъзна, че е пренебрежителен, ако не и почти женствен.

— О, някъде около двеста тона, милорд.

Рос отново присви очи.

— За да бъдем точни, по деветдесет тона на всеки от двата кораба — отсече той. — И то когато се заредите догоре в Гренландия, преди да сте пресекли Бафиново море — когато навлезете в истинските ледове, ще са ви останали много по-малко.

Франклин се усмихна и не отговори.

— Да предположим, че достигнете до мястото за зимуване със седемдесет и пет процента от първоначалните деветдесет тона — продължи Рос настъплението си като кораб през крехък лед. — Значи ви остава колко… за колко дни работа на парния двигател при нормални условия, а не в ледовете? Дванайсет дни? Тринайсет? Две седмици?

Капитан сър Джон Франклин нямаше дори най-малка представа. Неговият ум, макар и да беше ум на професионалист мореплавател, просто не работеше по този начин. Вероятно очите му бяха издали внезапната му паника — не заради въглищата, а задето се беше проявил като идиот пред сър Джон Рос, — защото старият моряк сграбчи със стоманена хватка рамото на Франклин. Когато Рос се наведе към него, капитан сър Джон Франклин надуши миризмата на уиски в дъха му.

— Какви са плановете на Адмиралтейството за спасението ви, Франклин? — проскърца Рос. Гласът му беше тих. Отвсякъде се носеха смях и глъчка, обичайни за късните часове на приемите.

— Спасение? — примигна Франклин. Мисълта, че двата най-модерни кораба в света — с подсилени корпуси за плаване през ледовете, оборудвани с парни двигатели, запасени с провизии за пет или повече години и притежаващи екипажи, грижливо подбрани от сър Джон Бароу — може да имат нужда от спасение, изобщо не му се побираше в ума. Идеята беше абсурдна.

— Планираш ли да правиш складове със запаси по пътя ви през островите? — прошепна Рос.

— Складове? — попита Франклин. — Да оставям провизиите ни по пътя? А за какво ми е да правя такова нещо?

— За да можеш да осигуриш на хората си подслон и храна, ако ви се наложи да се връщате пеша през ледовете — изсъска Рос свирепо, с блясък в погледа.

— А защо трябва да се връщаме към Бафиново море? — попита Франклин. — Целта ни е да преминем през Северозападния проход.

Сър Джон леко отстъпи назад. Той стисна още по-силно рамото на Франклин.

— Значи нямаш спасителен кораб или план за спасение?

— Не.

Рос сграбчи другата ръка на Франклин и я стисна толкова силно, че пълният капитан сър Джон почти потрепери.

— Тогава, момче — изсъска Рос, — ако не получим никакви вести от вас до 1848-а, лично ще дойда да ви търся. Кълна се.

Франклин се сепна и се пробуди.

Целият беше облян в пот. Чувстваше слабост и гадене. Имаше главоболие, сърцето му се беше разтуптяло и всеки удар отекваше като камбана във вътрешността на черепа му.

Погледна ужасено към краката си. Долната половина на тялото му беше покрита с коприна.

— Какво е това — извика той разтревожено. — Какво е това? Върху мен има знаме!

Лейди Джейн слисано скочи на крака.

— Изглеждаше, че зъзнеш, Джон. Целият трепереше. Покрих те с него вместо одеяло.

— Божичко! — извика капитан сър Джон Франклин. — Божичко, жено, разбираш ли какво си направила? Не знаеш ли, че с „Юниън Джак“ се покриват мъртъвците?