Ужас

10. Гудсър

Една от причините доктор Хари Д. С. Гудсър да настоява да се присъедини към изследователския отряд беше стремежът да докаже, че той е не по-малко силен и способен от повечето участници в експедицията. Скоро осъзна, че не е така.

През първия ден той беше настоял — независимо от сдържаните възражения на лейтенант Гор и господин Девьо — да смени един от петте моряци, теглещи шейната, и по този начин да му позволи да си отдъхне, крачейки отстрани.

Гудсър не можа да направи почти нищо. Хамутът от кожа и корабно платно — който беше направен от шивача на платна и от домакините и се закрепваше за шейната с хитър възел, който моряците връзваха и развързваха за секунди, но с който Гудсър не можеше да се справи по никакъв начин — беше твърде широк за тесните му рамене и хлътналия му гръден кош. Колкото и да затягаше предния подпръг на хамута, той все му се изплъзваше. А той, на свой ред, постоянно се подхлъзваше на леда и падаше, нарушавайки ритъма дърпане-пауза-вдишване-дърпане, който следваха останалите четирима мъже. Доктор Гудсър никога не беше носил подобни ботуши за ходене по леда и забитите в подметките гвоздеи постоянно го караха да се препъва.

Не виждаше добре през тежките защитни очила с телена мрежа, но когато ги вдигна на челото си, само за минути едва не ослепя от яркия блясък на арктическото слънце. Беше облякъл твърде много пластове дрехи и няколко от най-долните от тях бяха пропити с пот, така че сега зъзнеше, въпреки че се беше загрял от извънредното напрягане на силите. Хамутът притискаше нервите му и прекъсваше циркулацията на кръв към тънките му ръце и студените му длани. Външните му ръкавици постоянно падаха. Тежкото му накъсано дишане стана толкова шумно, че той се засрами.

След цял час подобни нелепости, през който останалите мъже в хамута — Боби Фериър, Томи Хартнъл, Джон Морфин и редникът от морската пехота Бил Пилкингтън — Чарлс Бест сега крачеше покрай тях, — постоянно се спираха, за да изтупат снега от анорака му и се споглеждаха, без да кажат нито дума, той осъзна, че никога няма да успее да се движи в ритъм с останалите, прие предложението на Бест да го смени и по време на едно от кратките спирания се измъкна от хамута и остави истинските мъже да мъкнат тежката, натоварена до горе шейна с нейните дървени плъзгачи, постоянно стремящи се да залепнат за леда.

Гудсър беше изтощен. Все още беше утрото на първия ден от похода, а той вече беше толкова съсипан от умора след едночасовото теглене на шейната, че с радост би разпънал спалния си чувал върху едно от одеялата от вълча кожа и би спал в него до следващия ден.

А тогава още не бяха достигнали първия същински торос.

Торосите на югоизток от кораба бяха най-ниските от всички виждащи се на разстояние две мили и повече, сякаш самият „Ужас“ по някакъв начин препятстваше издигането на леда откъм подветрената си страна, принуждавайки торосите да отстъпват по-надалеч. Но късно следобед на първия ден на пътя им се изпречиха първите същински тороси. Те бяха по-високи от онези, намиращи се между двата кораба — сякаш налягането на леда нарастваше ужасяващо с приближаването им към Земята на крал Уилям.

При първите три тороса Гор водеше отряда на югозапад, в търсене на участъци от тороси с ниски склонове, откъдето да могат да се изкачат без особени трудности. Това добавяше мили и часове към тяхното пътешествие, но все пак беше по-приемливо решение от разтоварването на шейната. Ала четвъртият торос нямаше как да се заобиколи.

Всяко спиране за повече от няколко минути означаваше, че някой от моряците — обикновено младият Хартнъл — трябва да извади една от многобройните бутилки с пиролизно масло от грижливо закрепения върху шейната багаж, да се запали малкият спиртник и да се разтопи в канче сняг до гореща вода — не за пиене, жаждата си утоляваха от манерки, които държаха под шинелите си, за да не замръзне съдържанието им; водата им трябваше, за да я излеят по цялата дължина на дървените плъзгачи, потънали в снега и замръзнали в него.

И шейната се движеше по леда съвсем не като онези, които Гудсър помнеше от сравнително безгрижното си детство. Преди почти две години, по време на първите си излизания върху паковия лед, той беше установил, че по него човек не може да тича и да се пързаля — дори и ако е с обикновени обувки, — така както той беше правил вкъщи по повърхностите на замръзнали реки или езера. Някаква особеност на морския лед — почти със сигурност високото съдържание на сол — увеличаваше силата на триене, почти отнемайки възможността за хлъзгане. Леко разочарование за човек, желаещ да се попързаля като в детството си, но огромно напрягане на силите за отряд от мъже, опитващи се да теглят, бутат и изобщо да придвижват по такъв лед стотици фунтове снаряжение, натоварено на шейна, която сама по себе си също тежи стотици фунтове.

Това беше все едно да се мъкне тежък хиляда фунта дъсчен товар по неравна камениста земя. А за преминаването през торосите се изискваха същите усилия, колкото и за преодоляването на високи колкото четириетажна сграда струпвания от каменни блокове.

Този първи сериозен торос — само един от много, преграждащи пътя им на югоизток, докъдето им стигаше погледът — навярно беше висок около шейсет фута.

Развързаха грижливо закрепените отгоре консерви, кутии с бутилки пиролизно масло, одеяла, спални чували и тежката палатка, а накрая разтовариха тежащите между петдесет и сто фунта вързопи и кутии, които трябваше да замъкнат по стръмния склон до назъбения гребен, преди дори да се опитат да помръднат шейната.

Гудсър бързо осъзна, че ако торосите бяха сами за себе си — тоест просто спокойно израстваха от сравнително гладката повърхност на замръзналото море, — преодоляването им нямаше да изисква такива нечовешки усилия, каквито влагаха. Ала замръзналото море не само че не беше гладко, но и на разстояние между петдесет и сто ярда от всеки торос се превръщаше в наистина безумен лабиринт от неравен сняг, преобърнати глетчери и гигантски ледени блокове — лабиринт, през който трябваше да се премине, преди да започне същинското изкачване.

Самото изкачване никога не ставаше по права линия, а винаги по лъкатушещ път, с връщания назад, защото се налагаше да се търси опора за краката върху коварния лед и за ръцете върху ледени блокове, които всеки момент можеха да се откъртят. Докато се изкачваха, осмината мъже се нареждаха по склона в разкривен диагонал и предаваха един на друг тежките товари, изсичаха стъпала в леда с кирките си и се стараеха да не паднат и да не бъдат съборени от нещо. Кутиите се изплъзваха от заледените ръкавици и се разбиваха долу, което предизвикваше кратки, но впечатляващи изблици от проклятия на петимата моряци по-долу, преди Гор или Девьо да ги секнат със строги подвиквания. Налагаше се всяко нещо да бъде пакетирано и препакетирано по десет пъти.

Накрая идваше ред и на най-тежкото — самата шейна, с може би половината багаж все още закрепен върху нея; теглеха я, бутаха я, издигаха я, завъртаха я и пак я повдигаха и влачеха към билото на всеки от неравните тороси. Дори най-отгоре не можеха да си починат, защото само след минута щяха да започнат да измръзват под осемте пласта пропити от пот дрехи.

След като привържеха въжета към вертикално забити подпори и към скобите в задната част на шейната, няколко от мъжете заставаха отпред, за да подпират шейната по време на спускането й — обикновено това бяха едрият морски пехотинец Пилкингтън, както и Морфин и Фериър, — докато останалите, здраво опирайки се в леда чрез забитите в подметките гвоздеи, започваха да я спускат под съпровода на синхронен хор от пъшкане, викове, предупреждения и поредните проклятия.

После всички отново грижливо товареха шейната, внимателно проверяваха дали всичко е закрепено както трябва, загряваха вода, за да полеят замръзналите в снега плъзгачи, и продължаваха по пътя си през лабиринта от другата страна на тороса.

Половин час по-късно наближаваха следващия торос.

Първата нощ сред ледовете остави ужасяващи спомени у Хари Д. С. Гудсър.

Лекарят никога през живота си не беше нощувал на открито, но той знаеше, че Греъм Гор казва истината, когато през смях подхвърли, че в леда всичко става пет пъти по-бавно: разопаковането на вещите, запалването на спиртниците и печките, разпъването на кафявата холандска палатка, завинтването на закотвящите колчета, разстилането на многобройните одеяла и спални чували и особено подгряването на консервираната супа и свинското месо, които носеха със себе си.

И през цялото време човек трябваше да се движи — да размахва ръце и крака, да тъпче земята; в противен случай крайниците му щяха да измръзнат.

В едно нормално арктическо лято, напомни господин Девьо на Гудсър, давайки за пример предишното им лято, когато се движеха през разлома в ледовете на юг от остров Бичи, температурата на тази географска ширина в слънчев и безветрен юнски ден можеше да достигне трийсет градуса по Фаренхайт34. Но не и това лято. Лейтенант Гор измери температурата на въздуха в десет вечерта — времето, когато се спряха да лагеруват и слънцето все още стоеше над южния хоризонт на напълно ясното небе, — тя се оказа минус два градуса35 по Фаренхайт. По време на обедната им почивка за по чаша чай със сухари термометърът показваше едва шест градуса36.

Холандската палатка беше малка. В снежна буря би могла да им спаси живота, но първата нощ в ледовете беше ясна и почти безветрена, така че Девьо и петимата моряци решиха да спят навън върху вълчите си кожи и насмолени платна, само в спалните си чували на „Хъдсън Бей Къмпани“ — щяха да се прехвърлят в претъпканата палатка единствено ако времето се развалеше, — и след кратко колебание Гудсър реши да спи навън с останалите, вместо вътре с лейтенант Гор, колкото и приятна компания да беше лейтенантът.

Слънчевата светлина беше влудяваща. Тя помръкна около полунощ, но небето си оставаше светло като в Лондон в осем часа вечерта и Гудсър по никакъв начин не можеше да се застави да заспи. Чувстваше такава физическа умора, каквато не беше изпитвал никога по-рано, и пак не можеше да заспи. Осъзна, че му пречи болката в мускулите от напрягането на силите през деня. Искаше му се да беше взел лауданум със себе си. Малка глътка от него щеше да му донесе облекчение и да му позволи да се унесе. За разлика от някои от лекарите, имащи право да предписват наркотични вещества, Гудсър не беше наркоман — той използваше различни опиати само когато се налагаше да заспи или да се съсредоточи. Не по-често от един-два пъти седмично.

И му беше студено. След като хапна загряна супа и говеждо от консерва и се разходи из ледения лабиринт в търсене на уединено място, където да се облекчи, също за пръв път в живота си на открито — давайки си сметка, че трябва да действа бързо, ако не иска да му замръзнат някои много важни органи, — Гудсър се настани върху едно от големите шест на пет фута одеяла от вълча кожа, разви личния си спален чувал и пропълзя надълбоко в него.

Но не достатъчно надълбоко, че да се сгрее. Девьо му беше обяснил, че трябва да свали ботушите си и да ги вземе със себе си в чувала, за да не замръзне кожата им — в един момент Гудсър убоде стъпалото си в гвоздеите, забити през подметката на единия ботуш — ала всички мъже легнаха да спят, облечени с връхните си дрехи. Вълненото облекло — цялото вълнено облекло, осъзна Гудсър не за пръв път от началото на пътешествието — беше пропито с пот след тежкия дълъг ден. Безкраен ден.

Около полунощ светлината помръкна дотолкова, че да започнат да се виждат няколко звезди — по-точно планети, както беше научил Гудсър от лекцията, изнесена му лично в импровизираната обсерватория на върха на айсберга две години по-рано. Но светлината така и не изчезна напълно.

Нито пък студът. След като Гудсър вече не се движеше и не се натоварваше физически, слабото му тяло беше беззащитно против студа, който проникваше в спалния чувал през твърде широкия му отвор и пропълзяваше от леда през одеялото от вълча кожа и през спалния чувал на „Хъдсънс Бей Къмпани“ като ледените пипала на някакъв хищник. Гудсър започна да трепери. Зъбите му затракаха.

Около него четиримата спящи мъже (останалите двама стояха на пост) хъркаха толкова шумно, че лекарят се чудеше дали хората на двата кораба, намиращи се на няколко мили на северозапад в снега, зад неизброимите тороси — Мили Боже, на връщане ще трябва да се минава пак през тях! — не чуват това стържене и скърцане.

Гудсър го тресеше. Толкова силно, че беше сигурен — няма да оцелее до сутринта. Щяха да се опитат да го измъкнат от спалния му чувал и щяха да намерят само измръзнал, вкочанен труп.

Той пропълзя колкото се може по-надълбоко в спалния чувал и допря плътно вледенените краища на отвора над главата си, предпочитайки да вдишва собствената си кисела миризма на пот, отколкото отново да се изложи на мразовития въздух навън.

В допълнение към коварната светлина и още по-коварния прокрадващ се студ — студа на смъртта, осъзна Гудсър, студа на гроба и на черната каменна стена над надгробните камъни на остров Бичи — той не можеше да заспи и от шума. Лекарят смяташе, че за двете мрачни полярни зими е свикнал със стоновете на дървената обшивка, с постоянното скърцане и щракане на крайно изстудения метал на кораба и с непрекъснатия грохот на леда, стиснал обшивката в обятията си, но тук, навън, където тялото му беше отделено от леда само чрез няколко пласта вълнена тъкан и едно одеяло от вълча кожа, стоновете и движенията на леда под него бяха ужасяващи. Сякаш се опитваше да заспи върху търбуха на жив звяр. Чувството, че ледът се движи под него, макар и донякъде да беше въображаемо, му се струваше достатъчно реално, че да му се завие свят, докато лежеше свит в зародишна поза.

Някъде около два часа през нощта — той беше успял да погледне джобния си часовник под слабата светлина, процеждаща се през отвора на спалния чувал — Хари Д. С. Гудсър най-накрая започна да изпада в унес, донякъде наподобяващ сън, когато два оглушителни взрива го върнаха към реалността.

Гудсър се замята в запотения, заледен спален чувал като новородено, опитващо се да се измъкне от утробата, и успя да подаде навън главата и раменете си. Студеният нощен въздух го удари с достатъчна сила, за да накара сърцето му да прескочи един удар. Небето вече беше почти ярко, озарено от слънцето.

— Какво? — извика той. — Какво стана?

Втори помощник-капитан Девьо и тримата моряци стояха върху спалните си чували, стиснали дълги ножове — явно бяха спали с тях — в облечените си с ръкавици ръце. Лейтенант Гор беше изскочил от холандската палатка. Той беше напълно облечен, стиснал пистолет в своята непокрита — непокрита! — ръка.

— Докладвай! — изкрещя Гор на единия от двамата часови, Чарли Бест.

— Това бяха мечките, лейтенант — рече Бест. — Две от тях. Грамадни зверове. Дебнеха наоколо цяла нощ — нали си спомняте, видяхме ги на разстояние около половин миля, преди да спрем да лагеруваме — но продължиха да се приближават все повече и повече, движейки се в кръг, докато най-накрая не се наложи двамата с Джон да стреляме, за да ги прогоним.

„Джон“, както знаеше Гудсър, беше двайсет и седем годишният Джон Морфин, другият часовой.

— И двамата ли стреляхте? — попита Гор. Лейтенантът се беше изкачил на най-високото възвишение наблизо и проучваше околността с месинговия си далекоглед. Гудсър се чудеше защо непокритите му ръце още не са залепнали към метала.

— Тъй вярно, сър — отвърна Морфин. Той презареждаше пушката си, неловко боравейки с патроните с облечената си с вълнени ръкавици ръка.

— Улучихте ли ги? — попита Девьо.

— Тъй вярно — отговори Бест.

— Само че никаква полза от това — каза Морфин. — Обикновени пушки и повече от трийсет крачки разстояние. Тези мечки имат дебела козина и още по-дебели кости на черепа. Но ги ударихме достатъчно силно, че да се ометат.

— Не ги виждам — каза лейтенант Гор от високия десет фута леден хълм.

— Според нас са в онези малки дупки в леда — каза Бест. — По-голямата мечка избяга нататък, когато Джон стреля. Мислехме, че я е повалил, но отидохме достатъчно далеч по леда, за да видим, че няма труп. Изчезнала е.

Хората от разузнавателните отряди бяха забелязали подобни дупки в леда — неправилни кръгове с около четири фута диаметър, прекалено големи за тесните отвори за дишане, които правеха пръстенчатите тюлени, и явно твърде малки и твърде отдалечени една от друга, за да са на бели мечки. Те винаги бяха покрити с дебела няколко инча мека ледена кора. Когато за пръв път се натъкнаха на такива дупки, хората бяха обнадеждени, че те може да се окажат предвестници на открити води, но после се оказа, че са толкова малко и се намират толкова далеч една от друга, че могат да представляват единствено опасност. Фериър, който беше крачил преди шейната предния ден следобед, едва не падна в една от тях — стъпи в нея с левия си крак, който веднага пропадна до над коляното, и на отряда му се наложи да изчака, докато зъзнещият моряк смени ботушите си, панталона, вълнените долни гащи и чорапите.

— Във всеки случай е време Фериър и Пилкингтън да поемат вахтата си — каза лейтенант Гор. — Боби, вземи мускета от палатката.

— С пушката ми е добре, сър — каза Фериър.

— Аз ще се чувствам по-спокойно с мускета, сър — рече морският пехотинец.

— Тогава ти вземи мускета, Пилкингтън. Стрелянето по тези зверове с пушката може само да ги ядоса.

— Тъй вярно, сър.

Бест и Морфин, явно треперейки по-скоро от студ след двучасовото им дежурство, отколкото от нервно напрежение, сънено събуха ботушите си и се мушнаха в спалните си чували. Редник Пилкингтън и Боби Фериър с усилие напъхаха подутите си крака в ботушите, извадени от спалните им чували, и се затътриха към близките тороси, за да застанат на пост.

Треперейки още по-силно отпреди, с вкочанени вече не само пръсти на ръцете и краката, но и нос и бузи, Гудсър се сви на кълбо дълбоко в спалния си чувал и започна да се моли да заспи.

Но така и не успя. След малко повече от два часа втори помощник-капитан Девьо даде команда за ставане и излизане от спалните чували.

— Предстои ни дълъг ден, момчета! — извика приветливо той.

Все още се намираха на повече от двайсет и две мили от брега на Земята на крал Уилям.