Ужас

Събота, 20 ноември 1847 г.

Нямаме достатъчно храна, за да оцелеем още една зима и едно лято тук, сред ледовете.

Би трябвало да имаме. Сър Джон беше осигурил провизии за двата кораба за три години при пълни дажби за всички, за пет години при намалени, но все пак задоволителни дажби за хората, вършещи тежка работа всеки ден, и седем години при значително орязани, но все пак приемливи дажби за всички. Според сметките на сър Джон и капитаните на двата кораба, Крозиър и Фицджеймс, КНВ „Еребус“ и КНВ „Ужас“ би трябвало да имат провизии, които да стигнат до 1852 година.

Въпреки това последните годни за ядене продукти ще свършат по някое време следващата пролет.

Доктор Макдоналд от „Ужас“ отдавна имаше съмнения относно качествата на консервираната храна и ги сподели с мен след смъртта на сър Джон. После, по време на първия ни поход към Земята на крал Уилям миналото лято, проблемът с развалените и отровни консерви — които бяха взети най-отдолу от купчините със запаси — потвърди опасенията ни. През октомври ние, четиримата лекари, се обърнахме към капитан Крозиър и командир Фицджеймс с молба да ни разрешат да направим пълна инвентаризация. После ние четиримата — със съдействието на моряците, назначени да ни помагат в пренасянето на стотици палети, бурета и тежки бидони на третата палуба и трюма и в проверяването на избрани образци от продуктите — проведохме инвентаризацията два пъти, за да избегнем всякакви грешки.

Повече от половината консерви на кораба бяха негодни.

Докладвахме за това преди три седмици на двамата капитани в просторната, но мразовита бивша каюта на сър Джон. Фицджеймс, формално оставащ си командир, е наричан „капитан“ от Крозиър, новия ръководител на експедицията, и всички останали следват примера му. На тайното съвещание присъствахме само ние, четиримата лекари, и Фицджеймс и Крозиър.

Капитан Крозиър — не бива да забравям, че той все пак е ирландец — изпадна в ярост, каквато никога дотогава не бях виждал. Той поиска от нас изчерпателни обяснения, сякаш ние, лекарите, носехме отговорност за запасите и провизиите в експедицията на Франклин. Фицджеймс, от друга страна, винаги се беше съмнявал в качествата на консервираните продукти и в честността на доставчика им — той беше единственият член на експедицията или на Адмиралтейството, изказал подобни съмнения, — но Крозиър отказваше да повярва, че може да бъде извършена подобна измама с кораби от Кралския военноморски флот.

Джон Педи, главният лекар на „Ужас“, беше служил във флота повече от останалите лекари, но беше прекарал по-голямата част от тази служба — заедно с боцмана на Крозиър, Джон Лейн — на КНВ „Мери“, в Средиземно море, където консервите съставляваха много малка част от хранителните запаси. Моят официален ръководител на „Еребус“, главен лекар Стивън Стенли, също нямаше богат опит с такова голямо количество консервирани продукти на борда на кораб. Придаващ голямо значение на различните диети, необходими за предотвратяването на скорбута, доктор Стенли беше толкова потресен, че изгуби дар слово, когато инвентаризацията ни установи, че почти половината от останалите ни консерви със зеленчуци, месо и супи са развалени.

Единствено доктор Макдоналд, който заедно с господин Хелпман — домакинът на капитан Крозиър — се беше занимавал с доставките на провизии, имаше предположение защо се е стигнало до такава ситуация.

Както записах в дневника си преди няколко месеца, освен десетте хиляди кутии с консервирано говеждо на борда на „Еребус“ разполагаме и с консерви с варено и печено овнешко, телешко, различни зеленчуци, включително картофи, моркови и пащърнак, най-разнообразни видове супи, и девет хиляди четиристотин и петдесет фунта шоколад.

Алекс Макдоналд като медицински представител на експедицията ни беше участвал заедно с главния управител на дептфордския продоволствен склад в преговорите с някой си господин Стивън Голднър, доставчика на експедицията. През октомври Макдоналд доложи на капитан Крозиър, че четирима доставчици са направили предложение да осигурят консервирани продукти за експедицията на сър Джон — компаниите на Хогарт, на Гамбъл, на Купър и Ейвс, а също така и на гореспоменатия господин Голднър. Макдоналд напомни на капитана — за изумление на останалите от нас, — че цената, предложена от Голднър, е била двойно по-малка от цените на останалите трима доставчици (между другото много по-известни от него). На всичкото отгоре, докато останалите компании бяха планирали да доставят храната за месец или три седмици, Голднър беше обещал незабавна доставка, поемайки за своя сметка превоза и опаковката. Разбира се, незабавната доставка беше невъзможна и Голднър би изгубил цяло състояние, ако продуктите бяха в добро състояние, при това приготвени и консервирани както трябва, но никой освен капитан Фицджеймс не беше обърнал внимание на това.

Адмиралтейството и тримата пълномощни представители на Изследователската служба — в избора бяха участвали всички, само не и опитният инспектор от дептфордския продоволствен склад — незабавно бяха препоръчали да се приеме предложението на Голднър и веднага да се плати цялата искана сума, тоест повече от три хиляди и осемстотин паунда (Цяло състояние за когото и да било, но особено за чужденец, какъвто ни обясни Макдоналд, че е Голднър. Единствената фабрика на мъжа, по думите на Алекс, е била в Галац, Молдова.) Голднър беше получил една от най-големите поръчки за доставка на продоволствия в историята на Адмиралтейството: девет хиляди и петстотин консерви с месо и зеленчуци, всяка една от които с тежест между един и осем фунта, и двайсет хиляди консерви със супа.

Макдоналд донесе на съвещанието една от рекламните листовки на Голднър — Фицджеймс веднага я разпозна — и когато я погледнах, от устата ми потекоха слюнки: седем вида овнешко месо, приготвено по четиринайсет различни начина телешко, тринайсет вида говеждо, четири варианта агнешко месо. В списъка имаше още месо от яребица, див и питомен заек (в лучен сос или с къри), фазан и още пет-шест вида дивеч. При желание на Изследователската служба да се запаси с морски продукти Голднър се наемаше да предостави консервирани омари, треска, западноиндийска костенурка, филе от сьомга и ярмътска херинга. За официални вечери — само за петнайсет пенса — рекламната листовка на Голднър предлагаше пълнен фазан с трюфели, телешки език с пикантен сос и говеждо по фламандски.

— Всъщност — каза доктор Макдоналд, — обикновено ни дават баки с осолено конско месо.

Вече бях служил достатъчно дълго по море, за да разбера смисъла на израза — моряците, на които постоянно им даваха осолено конско, представено като говеждо, бяха започнали да наричат буретата с месо „баки“. Ала те ядяха с охота осоленото конско.

— Но Голднър ни е измамил в много по-голяма степен — продължи Макдоналд, обръщайки се към тресящия се от ярост капитан Крозиър и ядосано кимащия командир Фицджеймс. — Той ни е пробутал евтини продукти в опаковки от много по-скъпи — например обикновено варено говеждо под етикет „Рамстек“. Първото струва девет пенса, но той сменя етикета и му взема четиринайсет пенса.

— О, Господи! — избухна Крозиър. — Всички доставчици постъпват така с Адмиралтейството. Мамят флота още от времената на Адам. Това не обяснява защо изведнъж се оказва, че храната ни привършва.

— Не, капитане — продължи Макдоналд. — Работата е в обработката на продуктите и в запояването на консервите.

— Какво? — попита ирландецът, явно полагайки усилия да запази самообладание. Лицето на Крозиър под омачканата му фуражка беше бледо, на червени петна.

— В обработката и запояването — повтори Алекс. — Що се отнася до обработката, господин Голднър се хвалеше с патентован процес, при който добавя голямо количество натриев нитрат — калциев хлорид — в грамадни съдове с кипяща вода, за да повиши температурата на обработката… главно чрез увеличаване скоростта на процеса.

— И какво му е нередното на това? — настоя Крозиър. — Доставката беше закъсняла. Трябваше да се направи нещо, за да му припари на Голднър под задника. Неговият патентован процес ускори събитията.

— Да, капитане — каза доктор Макдоналд, — но пламъкът под задника на Голднър явно е бил по-горещ, отколкото огънят, над който са се варили тези меса, зеленчуци и останалите храни, които явно са били сварени набързо, преди да бъдат консервирани. Много от нас, медиците, смятат, че при правилна обработка на продуктите се отстраняват вредните влияния, способни да предизвикат болест, но аз лично наблюдавах процеса на обработка, предприет от Голднър, и смятам, че готвенето на това месо, зеленчуците и супите просто не продължи достатъчно дълго.

— Тогава защо не докладвахте на представителите на Изследователската служба? — изръмжа Крозиър.

— Той докладва — каза уморено капитан Фицджеймс. — Аз също. Но единственият човек, който се вслуша в думите ни, беше инспекторът от дептфордския продоволствен склад, а той нямаше право на глас при взимането на крайното решение.

— Значи искате да кажете, че половината от храната ни се е развалила през последните три години заради некачествената обработка на продуктите? — Лицето на Крозиър продължаваше да е бледо, на червени петна.

— Да — каза Алекс Макдоналд, — но ние смятаме, че не по-маловажна причина е и запояването.

— Запояването на консервите? — попита Фицджеймс. Явно подозренията му към Голднър не се бяха разпрострели до тази техническа подробност.

— Да, командир — каза помощник-лекарят на „Ужас“. — Консервирането на храна в тенекиени кутии е нововъведение — изумителна част от съвременната епоха, — но за няколкото години, откакто го използваме, научихме достатъчно, за да стигнем до извода, че за да не се разваля съдържанието, е необходимо качествено запояване на капаците към цилиндричните кутии.

— И хората на Голднър са запоявали некачествено тези капаци? — попита Крозиър с тихо, заплашително ръмжене.

— Да, на около шейсет процента от консервените кутии, които проверихме — каза Макдоналд. — Вследствие на небрежното запояване се е нарушила херметичността на кутиите. Което, изглежда, е довело до ускорено гниене на нашето консервирано говеждо, телешко, на зеленчуците, супите и останалите продукти.

— Как така? — попита капитан Крозиър. Той тръскаше едрата си глава като човек, зашеметен от удар. — Ние навлязохме в полярните води скоро след като двата кораба напуснаха Англия. Мислех, че тук е достатъчно студено, за да се съхрани всичко чак до деня на Страшния съд.

— Явно не е така — рече Макдоналд. — Голяма част от консервите, които са ни останали, са се отворили. Други вече са се издули от газовете, предизвикани от процеса на гниене вътре. Вероятно някои вредни изпарения са се вмъкнали в консервите още в Англия. Възможно е и микроскопични организми, засега неизвестни на медицината и науката, да са проникнали в кутиите по време на транспортирането или дори в консервната фабрика на Голднър.

Крозиър се намръщи още повече.

— Микроскопични организми? Нека да се въздържаме от фантазии тук, господин Макдоналд.

Помощник-лекарят само сви рамене.

— Може да звучи фантастично, капитане. Но вие за разлика от мен не сте прекарали стотици часове, вторачен в окуляра на микроскопа. Ние все още нямаме представа какви са тези организми, но ви уверявам, че ако бяхте видели какво огромно количество от тях има само в една обикновена капка вода, веднага щяхте да погледнете по-трезво на нещата.

Лицето на Крозиър, което към този момент беше успяло донякъде да нормализира цвета си, отново почервеня при тази забележка, която можеше да съдържа и намек за далеч не трезвото състояние, в което се намираше през по-голямата част от времето.

— Добре. Част от храната е развалена — изрече той рязко. — Как може да сме сигурни, че останалите продукти са годни за консумиране?

Аз се изкашлях.

— Както знаете, капитане, летният порцион на хората се състоеше от дневна дажба фунт и една четвърт осолено месо със зеленчуци, включващи само една пинта боб, плюс седмична дажба от три четвърти от фунта ечемик. Ала те получаваха ежедневно и хляб и сухари. С настъпването на зимата с цел икономисване на въглищата дневната дажба брашно беше намалена с двайсет и пет процента за сметка на печенето на хляб. Ако просто започнем да подлагаме консервираните продукти на по-продължителна топлинна обработка и възобновим изпичането на хляб, не само ще предотвратим опасността от отравяне с развалените продукти, но и ще намалим вероятността за разпространение на скорбут.

— Това е невъзможно — отсече Крозиър. — Едва са ни останали въглища, достатъчни за отоплението на корабите до април. Ако не ми вярвате, попитайте инженер Грегъри или инженер Томпсън от „Ужас“.

— Вярвам ви, капитане — казах аз тъжно. — Разговарях с двамата инженери. Но без продължителна топлинна обработка опасността от отравяне е много висока. Ще ни остане единствено да изхвърлим всички очевидно развалени консерви и да избягваме консервите с недобре запоени капаци. По този начин запасите ни драстично ще намалеят.

— А другите печки? — попита Фицджеймс, леко оживявайки се. — Можем да използваме походните спиртници, за да подгряваме супите и останалите съмнителни продукти.

Този път Макдоналд поклати глава.

— Изпробвахме ги, командире. Двамата с доктор Гудсър експериментирахме, нагрявайки на спиртници няколко консерви с така нареченото говеждо варено. Еднопинтова бутилка със спирт не стига дори за пълното загряване на храната и температурата на горене е ниска. Освен това отрядите ни с шейни — и ние самите, ако се наложи да напуснем корабите — ще се нуждаят от спиртниците, за да разтапят сняг и лед за получаването на питейна вода. Трябва да икономисваме спирта.

— Аз бях с лейтенант Гор по време на първия ни поход с шейна до Земята на крал Уилям — добавих тихо аз. — Използвахме спиртниците, за да нагряваме супата само докато се появят първите мехурчета. Храната се затопляше едва-едва.

Последва продължително мълчание.

— Казвате, че повече от половината консервирана храна, за която разчитахме да ни стигне още година или две, ако се наложи, е развалена — обади се Крозиър най-накрая. — Нямаме въглища, за да подлагаме храната на по-продължителна топлинна обработка на фрейзъровите печки на „Еребус“ и „Ужас“ или на по-малките железни печки от велботите, нито пък имаме достатъчно гориво, за да използвам спиртниците. Какво можем да направим в такъв случай?

Ние петимата — четиримата лекари и капитан Фицджеймс — запазихме мълчание. Единственият отговор беше да напуснем корабите и да потърсим по-гостоприемен климат, за предпочитане на сушата някъде на юг, където да можем да ловуваме дивеч.

Сякаш прочел мислите ни, Крозиър се усмихна — с дива ирландска усмивка, помислих си аз в този момент — и каза:

— Проблемът, господа, е там, че на борда на двата кораба, дори и сред уважаваните ни морските пехотинци, няма никой, способен да хване или убие тюлен или морж — ако изобщо тези създания някога отново ни удостоят с присъствието си, — или да застреля едър дивеч като северния елен, който между другото не сме виждали нито веднъж.

Останалите продължавахме да мълчим.

— Благодаря ви за усърдието при провеждането на инвентаризацията и за отличния доклад, господин Педи, господин Гудсър, господин Макдоналд и господин Стенли. Ще продължим да отделяме консервите, които смятате за надеждно запоени и безопасни за здравето на хората, от некачествено запоените, отворилите се, издутите или онези, в които има нещо друго видимо нередно. Ще запазим настоящите, орязани с една трета дажби до деня след Рождество, когато ще въведа още по-драстично намаление на порциона.

Двамата с доктор Стенли облякохме връхните си дрехи и се качихме на палубата, за да изпратим доктор Педи, доктор Макдоналд, капитан Крозиър и почетния им ескорт от четирима въоръжени с пушки моряци, които щяха да поемат по дългия си път в тъмнината обратно към „Ужас“. Когато светлината от фенерите и факлите им се изгуби сред снежната виелица, Стенли се наведе към обвитото ми от шала ухо и извика, опитвайки се да надвика воя на вятъра и непрестанните трясъци и стонове на триещия се в корпуса на „Еребус“ лед:

— Ще бъдат късметлии, ако пропуснат пирамидите и се изгубят на връщане. Или ако тварта от ледовете се докопа до тях тази вечер.

Обърнах се към главния лекар и го изгледах ужасено.

— Гладната смърт е ужасно нещо, Гудсър — продължи Стенли. — Повярвай ми. Виждал съм я в Лондон, виждал съм я и след корабокрушение. Смъртта от скорбут е още по-ужасна. Наистина би било по-добре тварта да ни прибере още тази нощ.

После се спуснахме в озарения от слаби отблясъци на огъня мрак на жилищната палуба и в студа, който почти не отстъпваше на мраза на Дантиевия девети кръг на арктическата нощ отвън.