Ужас

35. Ървинг

Въпреки че Джон Ървинг беше болен и изнемощял от глад, венците му кървяха и два от зъбите му се клатеха, и бе толкова уморен, че едва се държеше на краката си, това беше един от най-щастливите дни в живота му.

През целия този ден, както и през вчерашния, той и Джордж Хенри Ходжсън — стари приятели от учебния артилерийски кораб „Ексълънт“ отпреди тази експедиция — възглавяваха отряди, излезли да ловуват и да проучат внимателно околността. За пръв път по време на тази експедиция, прокълната да бездейства и да мръзне цели три години, трети лейтенант Джон Ървинг се чувстваше истински изследовател.

Наистина островът, чиято източна част той изследваше — същата тази Земя на крал Уилям, където беше дошъл с лейтенант Греъм Гор преди малко повече от единайсет месеца, — не струваше пукнат грош, със замръзналата си чакълеста почва и ниските си хълмове, никой от които не се издигаше на повече от двайсетина фута над морското равнище, обитаван само от виещи ветрове и дълбоки снежни преспи, но Ървинг все пак го изследваше. Тази сутрин вече беше видял неща, които нито един бял човек — а може би и изобщо нито един човек на планетата — не беше виждал. Разбира се, ставаше въпрос само за още ниски хълмове от замръзнал чакъл и още преспи от лед и сняг, а не дори за следи от полярна лисица или мумифициран пръстенчат тюлен, но все пак това си беше негово откритие: двайсет години по-ранно сър Джеймс Рос беше преминал с отряда си с шейна през северния бряг на острова в посока Виктъри Пойнт, но именно Джон Ървинг — произхождащ от Бристол, а по-късно станал жител на Лондон — беше първият изследовател на вътрешността на Земята на крал Уилям.

Ървинг не би имал нищо против тази вътрешност да бъде наречена „Земята на Ървинг“. Защо не? Носът недалеч от лагера „Ужас“ вече от двайсет години носеше името на съпругата на сър Джон, лейди Джейн Франклин, а какво беше направила тя, за да заслужи такава чест, освен че се беше омъжила за дебел, плешив старец?

Различните отряди с шейни вече започваха да се усещат като отделни общности. Затова предишния ден Ървинг беше извел отряда си от шестима души на лов, докато Джордж Ходжсън бе отишъл със своите хора на разузнаване из острова съгласно разпорежданията на капитан Крозиър. Ловците на Ървинг не бяха намерили нито една животинска следа в снега.

Лейтенантът трябваше да признае, че тъй като предишния ден всичките му хора бяха въоръжени с пушки или мускети (самият Ървинг тогава, както и днес, носеше само пистолет в джоба на шинела си), имаше моменти, в които изпитваше лека тревога при мисълта за помощник-калафатника Хики, крачещ зад него с оръжие в ръка. Разбира се, нищо не се беше случило. Сега, когато Магнъс Менсън беше на кораба, на двайсет и пет мили разстояние оттук, Хики се държеше с Ървинг, Ходжсън и останалите офицери не просто учтиво, а даже почтително.

Това напомни на Джон Ървинг как в родния му дом в Бристол учителят разделяше него и братята му един от друг, когато станеха твърде шумни по време на дългите, скучни уроци. Той просто слагаше момчетата в различни стаи на старото имение и водеше уроците с всеки поотделно, като минаваше от една стая в друга на старото крило на втория етаж, при което украсените му с токи обувки с високи токове кънтяха по старите дъбови дъски на пода. Джон и братята му Дейвид и Уилям — които доставяха такива проблеми на господин Кандрие, когато бяха тримата заедно — ставаха почти плахи, когато останеха насаме с бледия висок и слаб учител с бяла перука. На Ървинг никак не му се искаше да моли Крозиър да остави Менсън на кораба, но сега беше доволен, че го е направил. Още повече че капитанът не го беше попитал за причината за молбата му; Ървинг така и не беше разказал на Крозиър за сцената между помощник-калафатника и огромния моряк, на която беше станал свидетел онази нощ в трюма.

Ала през днешния ден той не се притесняваше за Хики или по какъвто и да било друг повод. Единственият човек с оръжие в разузнавателния отряд освен самия Ървинг беше Едуин Лорънс, който носеше мускета си. Упражненията по стрелба край подредените в редица лодки край лагера „Ужас“ бяха показали, че Лорънс е единственият човек в отряда, способен да стреля прилично с мускет, така че днес той ги охраняваше. Останалите носеха със себе си само преметнатите през рамо раници, ушити от корабни платна. Старшината на бака Рубен Мейл, страшно находчив човек, беше поработил здравата заедно със стария шивач на платна Мъри, за да изготви такива раници за всички мъже, така че моряците, естествено, ги нарекоха „мъжки чанти“60. Хората носеха в мъжките си чанти своите оловни или калаени бутилки с вода, сухари и сушено свинско, по една голднърова консерва за извънредни случаи, още някой допълнителен пласт дрехи, телените очила, изработени по нареждане на Крозиър за предпазване от слънчевата светлина, допълнителни барут и куршуми за в случай че се наложи да ловуват, и спални чували, в които да спят, ако по някаква причина не успеят да се върнат в лагера и се наложи да си направят бивак през нощта.

Тази сутрин Ървинг и отрядът му бяха вървели из вътрешността на острова повече от пет часа. Когато можеха, се стараеха да се придържат към ниските каменисти възвишения — там духаше по-силен и по-студен вятър, но беше по-лесно да се върви, отколкото по запълнените със сняг и лед низини. Засега не бяха видели нищо, което да повиши шансовете за оцеляване на експедицията — нито дори зелени лишеи или оранжев мъх върху скалите. От книгите, прочетени в библиотеката на „Ужас“ — включително две произведения на самия сър Джон Франклин, — Ървинг знаеше, че изгладнели хора могат да си варят супа от мъх и лишеи. Много изгладнели хора.

Когато изследователският им отряд се спря, за да изяде студения си обяд, да се напие с вода и да поотдъхне в една защитена от вятъра низина, Ървинг временно предаде командването на гротмарсовия старшина Томас Фар, а самият той се отдели от отряда. Казваше си, че хората са измъчени от тежките походи с шейни през последните няколко седмици и имат нужда от почивка, но всъщност самият той се нуждаеше от уединение.

Ървинг каза на Фар, че ще се върне след час, и за да е сигурен, че няма да де изгуби, ще се спуска често до навяния от вятъра сняг по склоновете и ще оставя там следи от ботушите си, по които да се върне след това или които да бъдат използвани от останалите, за да го намерят, ако се забави. Докато крачеше на изток в блажена самота, той си похапваше един твърд сухар, усещайки колко силно са се разклатили двата му зъба. Когато извади сухара от устата си, видя, че по него има кръв.

Въпреки постоянния глад напоследък Ървинг беше изгубил апетит.

След като прегази поредната снежна падина и започна да се изкачва по замръзнал каменист склон към върха на поредния ветровит нисък хълм, той внезапно се спря.

По обширната заснежена долина отпред се движеха черни точки.

Ървинг свали със зъби горните си ръкавици и бръкна в раницата си, за да извади красивия си месингов далекоглед, подарък от чичо му по случай постъпването във военноморския флот. Не допря окото си до окуляра, за да не залепне далекогледът за веждите и бузите му, а така беше трудно да фокусира образа, дори като държи уреда с двете си длани. Ръцете му трепереха.

Това, което лейтенантът беше взел за малко стадо животни с козина, всъщност се оказа група от хора.

Ловният отряд на Ходжсън?

Не. Крачещите бавно през долината фигури бяха облечени с тежки кожени парки, подобни на онази, която носеше Безмълвната дама. Освен това бяха десет на брой — а Джордж беше взел само шестима души със себе си. И беше тръгнал с отряда си на юг покрай брега, а не към вътрешността на острова.

А и тази група беше с малка шейна. Отрядът на Ходжсън не беше взел със себе си шейна. И изобщо в лагера „Ужас“ нямаше толкова малки шейни.

Ървинг се опита да фокусира по-добре любимия си далекоглед и затаи дъх, за да предпази уреда от треперене.

Шейната се теглеше от впряг с поне шест кучета.

Това бяха или бели спасители, носещи ескимоски дрехи, или истински ескимоси.

На Ървинг му се наложи да отдръпне далекогледа от окото си, а после да се спусне на едно коляно и да наведе глава за момент. Виеше му се свят. Физическата слабост, която от седмици сдържаше с усилие на волята си, се беше стоварила върху него, предизвиквайки пристъп на гадене.

„Това променя всичко“ — помисли си той.

Фигурите долу — изглежда, те още не го виждаха може би защото той се беше спуснал малко по склона и тъмният му шинел не се открояваше на фона на тъмната скала — можеха да са ловци от някакво неизвестно ескимоско село, разположено наблизо. Ако беше така, то сто и петте оцелели от „Еребус“ и „Ужас“ почти със сигурност бяха спасени. Местните или щяха да ги хранят, или щяха да ги научат да се изхранват сами на този безжизнен остров.

Но имаше и вероятност ескимосите да са от военен отряд и примитивните копия, които Ървинг беше зърнал през далекогледа, да са предназначени за белите хора, за чието нахлуване в земите им ескимосите са научили по някакъв начин.

При всички случаи трети лейтенант Джон Ървинг знаеше, че е длъжен да се спусне долу, да се срещне с тях и да изясни всичко.

Той внимателно прибра далекогледа между допълнителните пуловери в сака си, а после, вдигнал едната си ръка с надеждата, че ескимосите ще разтълкуват това като мирен поздравителен жест, започна да се спуска по дългия хълм към десетте човешки фигури, които внезапно се бяха спрели.