Ужас

56. Джопсън

Отнасяха се с него като със старец и го оставяха тук, защото го смятаха за старец, немощен и дори умиращ, но това беше абсурдно. Томас Джопсън беше едва на трийсет и една години. Днес, на 20 август, той навърши трийсет и една. Имаше рожден ден и никой от тях, с изключение на капитан Крозиър, който, незнайно защо, беше престанал да го посещава в болничната му палатка, нямаше представа, че днес беше рожденият му ден. Отнасяха се с него като със старец, защото почти всичките му зъби бяха изпадали заради скорбута и повечето от косата му беше опадала, незнайно защо, а от венците, очите, корените на косата му и ануса течеше кръв, но той не беше старец. Днес навършваше трийсет и една години и те щяха да го оставят да умре тук на рождения му ден.

Джопсън беше чул шума от пиршеството предишната вечер — спомените за виковете, смеха и миризмата на печено месо бяха несвързани, тъй като целия вчерашен ден той беше прекарал в трескаво бълнуване, — но когато се събуди в сумрака, установи, че някой е оставил до него чиния с парче мазна тюленова кожа, няколко ленти сочна бяла лой и парче миришещо на риба и почти сурово червено тюленово месо. Джопсън повърна — не излезе нищо, тъй като не беше ял цял ден или може би няколко дни — и избута отвратителната чиния с отпадъци през входа на палатката.

Беше разбрал, че ще го изоставят, когато късно вечер на другарите му минаха един по един през палатката, без да кажат нито дума, без дори да го погледнат, но всеки оставяше по един или два корави като камък и плесенясали сухара, които трупаха до него като камъни, приготвени за погребението му. Тогава той беше твърде слаб, за да възрази — и твърде погълнат от виденията си, — но Джопсън знаеше, че тези няколко червиви парчета зле опечено и застояло брашно са единственото, което щеше да получи за дългите години, през които беше служил вярно на флота, Изследователската служба и капитан Крозиър.

Щяха да го изоставят.

Тази неделя сутринта — за пръв път от няколко дни, а може би седмици — той се събуди с прояснено съзнание, само за да чуе как другарите му се готвят да напуснат завинаги лагера „Спасение“.

Откъм лодките се чуваха викове, докато хората преобръщаха двата велбота, вдигаха двата катера върху шейните им и товареха всичко в четирите лодки.

Как могат да ме изоставят? На Джопсън му беше трудно да повярва, че са способни да постъпят така с него. Нима той не беше стоял неотстъпно край капитан Крозиър по време на болестта му, тежките пристъпи на депресия и запоите? Нима той тихо и безропотно, както се полага на един добър стюард, не беше изнасял посред нощ ведрата с повръщано от капитанската каюта и не беше бърсал задника на ирландския пияница, когато той се изпускаше в гащите по време на трескавия си делириум?

Сигурно затова копелето ме оставя тук да умра.

Джопсън с усилие отвори очи и се опита да се превърти в подгизналия си спален чувал. Никак не беше лесно. Слабостта, която се излъчваше на вълни от вътрешностите му, го изпълваше целия. Главата му заплашваше да се пръсне от болка всеки път, когато отвореше очи. Земята се клатеше под него по-страховито от всеки кораб, с който му се беше налагало да минава покрай нос Хорн по време на буря. Костите го боляха.

„Изчакайте ме!“ — изкрещя той. Или си мислеше, че е изкрещял, но всъщност думите бяха прозвучали само в главата му. Трябваше да положи повече усилия… трябваше да ги настигне, преди да замъкнат лодките върху леда… да им покаже, че още може да върви във впряговете заедно с най-добрите от тях. Може би дори щеше да успее да ги заблуди, ако се насилеше да погълне малко от вонящото им, развалено тюленово месо.

Джопсън не можеше да повярва, че са го зачеркнали като някой мъртвец. Той беше живо човешко същество, с добра флотска характеристика и отличен опит като личен стюард, както и със солидна биография на лоялен поданик на Нейно величество, също като всички останали мъже в експедицията, да не говорим за семейството и дома му в Портсмут (ако Елизабет и синът му Ейвъри бяха все още живи и не ги бяха изселили от къщата, наета от тях срещу сумата от двайсет и осем паунда, които Томас Джонсън беше получил от Изследователската служба като аванс от годишната заплата от шейсет и пет паунда за първата година на експедицията.)

Лагерът „Спасение“ вече изглеждаше празен, ако не се смятаха тихите стонове, които може би се разнасяха от съседните палатки, а може би бяха просто воят на непрестанния вятър. Обичайното хрущене на чакъла под ботушите, тихите ругатни, редкият смях, приглушените гласове на мъжете, отиващи или връщащи се от дежурство, виковете между палатките, ударите с чук или стърженето на трион, мирисът на тютюн — всичко беше изчезнало, бяха останали само слабите и затихващи звуци, разнасящи се откъм лодките. Мъжете наистина напускаха лагера.

Томас Джопсън не възнамеряваше да остава тук и да умира в този студен временен лагер накрай света.

Събирайки всичките си останали сили — и допълнителни, незнайно откъде появили се, — Томас Джопсън избута надолу от раменете си вълнения спален чувал и се зае със задачата да изпълзи от него. Работата му не се улесни от факта, че преди да се измъкне от спалния чувал и да запълзи към изхода, се наложи да одира от плътта си кори от замръзнала пот, кръв и други телесни течности, примесени с вълната.

След като пропълзя на лакти разстоянието до входа на палатката, което му се стори няколко мили, Джопсън се просна на прага и се задъха от студения въздух навън. Толкова беше свикнал с полумрака и застоялия въздух в палатковата си утроба, че въздухът на открито го накара да се задъха, а присвитите му очи засълзиха от ослепителната светлина.

Скоро Джопсън осъзна, че блясъкът на слънцето е въображаем; в действителност утрото беше тъмно и мъгливо и между палатките като призраци на всички изоставени мъртви мъже, се виеха ластари от кристални пари. Стюардът на капитана неволно си спомни за гъстата мъгла в деня, когато изпратиха лейтенант Литъл, ледовия лоцман Рийд, Хари Пеглър и останалите напред, по отворилия се проход в ледовете.

„Към тяхната смърт“ — помисли си Джопсън.

След като пропълзя покрай сухарите и тюленовото месо — които му бяха поднесени така, сякаш е някакъв проклет езически идол, или като жертвоприношение на боговете, — Джопсън издърпа безчувствените си студени крака през кръглия отвор на палатката.

Видя стоящите наблизо две или три палатки и за миг се изпълни с надеждата, че отсъствието на вървящи наоколо хора е само временно, че всички те просто са заети с нещо край лодките и скоро ще се върнат. Ала в този момент Джопсън забеляза, че повечето холандски палатки липсват.

„Не, не липсват.“ Сега, когато очите му бяха привикнали към разсеяната светлина, проникваща през мъглата, той видя, че повечето палатки от южната част на лагера — които се намираха най-близо до лодките и бреговата линия — са съборени и затиснати с камъни, за да не ги отнесе вятърът. Джопсън беше объркан. Ако наистина са си тръгнали, защо не са взели и палатките? Така се създаваше впечатлението, че са решили да излязат на леда, но смятат скоро да се върнат. Но къде са отишли? И защо? Болният и доскоро страдащ от халюцинации стюард не намираше в това никакъв смисъл.

След това мъглата бавно се разсея и той видя на около петдесет ярда от себе си брега, където мъжете дърпаха и бутаха здраво отзад и отстрани лодките към леда. Джопсън прецени на око, че на всяка лодка се падат поне десет души, което означаваше, че ако не всички, то повечето оцелели изоставят него и другите болни в лагера.

„Как може доктор Гудсър да ме изостави?“ — зачуди се Джопсън. Той се опита да си спомни последния път, когато лекарят беше повдигнал главата му, за да го нахрани с бульон или да го почисти. Вчера за него се бе погрижил младият Хартнъл, нали? Или това беше преди няколко дни? Не можеше да си спомни последния път, когато лекарят го беше преглеждал или му беше давал лекарства.

— Почакайте! — извика той.

Само че това не беше вик, а едва чуто хриптене. Джопсън осъзна, че от дни — може би седмици — не е говорил на глас и звукът, който беше издал, прозвуча слабо и приглушено дори за собствения му болезнено изострен слух.

— Почакайте!

И този път не се получи по-добре. Той разбра, че трябва да помаха с ръка, за да го видят, за да ги накара да се върнат за него.

Томас Джопсън не можа да вдигне нито едната, нито другата си ръка. При опита да го направи той падна напред и зарови лице в чакъла.

Не му оставаше нищо друго, освен да запълзи напред, докато не го видят и не се върнат. Те нямаше да изоставят свой другар, който е достатъчно здрав, за да пропълзи сто ярда след тях по леда.

Джопсън запълзя напред на разранените си лакти, извивайки цялото си тяло, но след три фута отново падна по лице върху заледения чакъл. Мъглата се кълбеше около него, скривайки дори собствената му палатка, намираща се на няколко крачки отзад. Вятърът стенеше — или може би това бяха другите изоставени в няколкото палатки болни — и студът на мразовития ден проникваше през мръсната му вълнена риза и мърлявите панталони. Той осъзна, че ако продължеше да се отдалечава пълзешком от палатката, скоро нямаше да има сили да се върне обратно и щеше да умре от студа и влагата там, на брега.

— Почакайте! — извика той. Гласът му беше слаб и мяукащ, като на новородено котенце.

Той пропълзя, извивайки се, още три фута… четири… и се строполи на земята запъхтян като ранен с харпун тюлен. Отслабналите му, безчувствени ръце бяха безполезни като тюленови плавници… дори още по-безполезни.

Джопсън се опита да зарови брадичката си в замръзналата земя и така да се издърпа напред още някой друг фут. Веднага счупи един от последните си останали зъби, но повтори опита. Тялото му просто беше твърде тежко. Сякаш бе приковано към земята с големи тежести.

„Аз съм само на трийсет и една — помисли си той яростно, гневно. — Днес имам рожден ден.“

— Чакайте… чакайте… чакайте… чакайте. — Всяка следваща дума звучеше по-тихо от предишната.

Дишайки тежко, Джопсън легна с пъшкане по корем, изпъна ръце покрай тялото си, болезнено изкриви врата си и притисна едната си буза към студената земя, за да може да вижда право напред. От последните останали кичури коса на главата му се стичаха алени ручейчета пот.

— Чакайте…

Мъглата се завихри и изведнъж се вдигна.

Той можеше да вижда на разстояние сто ярда напред, през странното празно пространство, където преди бяха подредени лодките, през чакълестия бряг и скупчения крайбрежен лед, към четирите лодки — къде е петата? — и четирийсетината души, които с усилие ги теглеха по леда на юг; очевидните признаци на слабост у хората си личаха дори от такова разстояние, а напредването им не беше по-бързо или по-елегантно от усилията, с които Джопсън беше успял да измине последните пет ярда.

— Чакайте! — Последният вик го изтощи докрай — Джонсън чувстваше как вътрешната топлина на тялото му изтича в замръзналата земя, — но се получи толкова силен, колкото всяка произнесена от него с нормален глас дума.

— Чакайте!!! — Най-накрая успя той да изкрещи наистина. Това беше мъжки глас, а не мяукането на котенце или хриптенето на умиращ тюлен.

Но вече беше твърде късно. Мъжете и лодките се намираха на сто ярда от него — трудно различими тъмни, залитащи силуети на безкрайния сивкав фон, — а трясъкът на леда и стоновете на вятъра биха заглушили дори пушечен гръм, да не говорим за самотния глас на изоставения човек.

За миг мъглата се разсея още повече и щедра светлина се разля навсякъде — сякаш слънцето излизаше, за да разтопи леда навсякъде и да върне зелените ластари, живите същества и надеждата там, където доскоро нямаше нищо, — но след това мъглата отново се сгъсти и започна да се кълби около Джопсън, скривайки всичко от погледа му и обвивайки го с лепкавите си, студени сивкави пръсти.

И тогава всички хора и лодки изчезнаха.

Сякаш никога не ги е имало.