42. Пеглър

69°37′42″ северна ширина, 98°41′ западна дължина
25 април 1848 г.

Тюленовото месо и рибата в шейната се оказаха недостатъчни, за да се приготви основно ястие за деветдесет и пет или сто мъже — няколко души бяха твърде болни, за да могат да ядат твърда храна — и дори майсторството на господин Дигъл и господин Уол, които непрекъснато творяха чудеса на кулинарното изкуство от оскъдните запаси сухари и риба на кораба, този път не свърши работа, особено след като се оказа, че част от храната в ескимоската шейна е твърде развалена. Все пак всички мъже успяха да хапнат по малко от вкусната лой или риба в комбинация с голднъровите консерви със супи, задушено или зеленчуци.

Хари Пеглър се наслаждаваше на храната, макар че трепереше от студ, докато я ядеше, и знаеше, че след такъв обяд диарията, която и без това го мъчеше всеки ден, щеше само да се засили.

След обяда и преди да пристъпят към изпълнението на задълженията си, Пеглър и стюард Джон Бриджънс отидоха да се поразходят, стиснали в ръцете си тенекиени канчета с топличък чай. Мъглата заглушаваше гласовете им, въпреки че като че ли усилваше звуците, които се разнасяха надалеч. Те чуваха как в една от палатките в другия край на лагера „Ужас“ мъже спорят при игра на карти. От северозапад — посоката, в която преди обяд се бяха отправили двамата капитани — над паковия лед се носеше приличащ на канонада гръмотевичен грохот. Гърмеше цял ден, но буря не се развихри.

Двамата мъже се спряха край дългата редица лодки и шейни, изтеглени върху купчините лед, които щяха да се окажат бряг на малкия залив, ако ледът в морето изобщо някога се разтопеше.

— Кажи ми, Хари — рече Бриджънс, — кои от тези лодки ще вземем, ако или когато се наложи отново да излезем на леда?

Пеглър отпи от чая си и посочи.

— Не съм съвсем сигурен, но мисля, че капитан Крозиър е решил да вземе десет от осемнайсетте, които имаме тук. Вече не ни останаха достатъчно здрави гребци, за да потеглим с повече.

— Тогава защо докарахме в лагера всичките осемнайсет?

— Капитан Крозиър не изключи възможността да се задържим в лагера „Ужас“ още два или три месеца, може би да изчакаме ледът около този нос да се разтопи. Ще се чувстваме по-спокойни с осемнайсет лодки, като държим някои от тях в резерв, в случай че други се повредят. Освен това в осемнайсет лодки могат да се натоварят много повече храна, палатки и провизии. Ако във всяка лодка седнат по десетима мъже, в нея ще бъде дяволски тясно и ще ни се наложи да изоставим твърде много провизии.

— Но според теб ние ще тръгнем на юг само с десет лодки, Хари? И то скоро?

— Надявам се — отвърна Пеглър. Той разказа на Бриджънс за видяното тази сутрин — как Гудсър беше казал, че съдържанието на стомасите на ескимосите съвпада със съдържанието на стомаха на Ървинг, и как капитанът се беше държал с всички присъстващи, може би с изключение на морските пехотинци, като с потенциални съдебни свидетели. След това добави, че капитанът ги бе заклел да пазят тайна.

— Мисля — рече тихо Джон Бриджънс, — че капитан Крозиър не е убеден, че лейтенант Ървинг е бил убит от ескимосите.

— Какво? Кой друг би могъл… — Пеглър млъкна изведнъж. Студът и гаденето, които не го напускаха напоследък, внезапно рязко се усилиха. Той трябваше да се облегне на велбота, за да се задържи на крака. Дори за миг не му беше минавало през ума, че някой друг освен диваците би могъл да извърши онова, което бе причинено на Джон Ървинг. Той си спомни замръзнала купчина сивкави вътрешности на хълма.

— Ричард Ейлмър казва, че сме попаднали в тази каша по вина на офицерите — тихо, почти шепнешком каза Бриджънс. — Говори на всички, които няма да го докладват, че трябва да избием офицерите и да разпределим допълнителните провизии между хората. Ейлмър от нашата група и онзи помощник-калафатник от вашата казват, че трябва веднага да се върнем на „Ужас“.

— Да се върнем на „Ужас“… — повтори Пеглър. Той знаеше, че заради болестта и изтощението напоследък умът му е замъглен, но подобна мисъл му се струваше напълно лишена от смисъл. Корабът беше хванат в капана на леда далеч оттук и щеше да остане така месеци наред, дори ако лятото все пак благоволи да се появи тази година. — Защо аз не съм чувал нищо такова, Джон? Не съм чувал никакви такива бунтарски разговори.

Бриджънс се усмихна.

— Защото не ти се доверяват, скъпи ми Хари.

— Но на теб ти се доверяват?

— Разбира се, че не. Но рано или късно аз чувам всичко. Стюардите са невидими, нали знаеш, тъй като са нито риба, нито рак, нито хубаво червено месо. Като стана дума за това, обядът беше възхитителен, нали? Вероятно последната сравнително прясна храна, която ще ядем някога.

Пеглър не отговори. Мислите препускаха в главата му.

— Как можем да предупредим Фицджеймс и Крозиър?

— О, те разполагат с информация за Ейлмър, Хики и останалите — отвърна безгрижно старият стюард. — Нашите капитани имат свои извори на информация край мачтите и каците с вода.

— Всички извори отдавна са замръзнали — каза Пеглър.

Бриджънс се изкиска.

— Доста добра метафора, Хари, и буквалният й смисъл я прави още по-иронична. Или поне е забавен евфемизъм.

Пеглър поклати глава. Все още му се гадеше от мисълта, че сред болестите и ужаса хората щяха да се изправят един срещу друг.

— Кажи ми, Хари, кои от тези лодки ще вземем със себе си и кои ще оставим? — попита Бриджънс, потупвайки по корпуса на първия велбот с ръката си, облечена в износена ръкавица.

— Със сигурност ще вземем четирите велбота — отвърна разсеяно Пеглър, все още размишлявайки върху подстрекателските разговори и онова, което беше видял сутринта. — Яловете са дълги колкото велботите, но са адски тежки. На мястото на капитана аз бих ги оставил тук, а щях да взема четирите катера. Дължината им е само двайсет и пет фута, но са много по-леки от велботите. Обаче газенето им може да се окаже твърде дълбоко за плаването по река Грейт Фиш, ако изобщо се доберем до нея. Тендърите и шлюпките са твърде леки за плаването в открито море и твърде тромави за дългия преход през ледовете и пътешествието по реката.

— Значи според теб са четирите велбота, четирите катера и двата пинаса? — попита Бриджънс.

— Да — отвърна Пеглър и неволно се усмихна. Въпреки дългите години в морето и хилядите прочетени книги стюардът на нисшите офицери Джон Бриджънс все още знаеше съвсем малко за някои от нещата, свързани с мореплаването. — Да, Джон, според мен ще са тези десетте.

— В най-добрия случай — каза Бриджънс, — ако повечето болни се оправят, всяка лодка ще бъде теглена само от десет човека. Ще можем ли да се справим, Хари?

Пеглър отново поклати глава.

— Въобще няма да прилича на прехода от „Ужас“ през замръзналото море, Джон.

— Какво пък, да благодарим на Бога за тази малка милост.

— Не, имам предвид, че ние почти сигурно ще теглим лодките по сушата, а не по морския лед. Ще бъде много по-трудно, отколкото при прехода от „Ужас“, когато теглехме само по две лодки наведнъж и можехме да впрегнем колкото мъже ни бяха нужни, за да преодоляваме трудните места. А сега лодките ще бъдат натоварени още повече с провизии и болни. Предполагам, че всяка лодка ще бъде теглена от двайсет или повече мъже във впряговете. Дори тогава ще ни се наложи да ги теглим една по една.

— Една по една? — повтори Бриджънс. — Мили Боже, ще ни е нужна цяла вечност, за да преместим даже тези десет лодки, ако трябва непрекъснато да сновем напред-назад. И колкото повече отслабваме от болестта и умората, толкова по-бавно ще се движим.

— Да — каза Пеглър.

— Има ли и най-малък шанс да откараме лодките до река Грейт Фиш, а след това по нея да стигнем до Голямото робско езеро и намиращия се там аванпост?

— Съмнявам се — отвърна Пеглър. — Може би някои от нас ще оцелеят достатъчно дълго, за да откарат лодките до устието на реката, и ако това са подходящите лодки и те са стъкмени идеално за речно плаване, и… но не, според мен нямаме никакви шансове.

— Тогава защо, за Бога, капитаните Крозиър и Фицджеймс ни подлагат на такъв тормоз и мъки, след като нямаме никакъв шанс? — попита Бриджънс. В гласа на възрастния мъж не се долавяше нито обида, нито тревога, нито отчаяние, а просто любопитство. Пеглър беше чувал Джон да задава хиляди въпроси по астрономия, естествена история, геология, ботаника, философия и много други предмети с точно същия тих, леко любопитен тон. Повечето въпроси той бе задавал като учител, който знае отговора, но учтиво пита ученика си. Ала в този случай Пеглър беше убеден, че Джон Бриджънс не знае отговора на въпроса си.

— А имаме ли друга възможност? — попита марсовият старшина.

— Бихме могли да останем в лагера „Ужас“ — отвърна Бриджънс. — Или дори да се върнем на „Ужас“, когато броят ни… намалее.

— Защо? — попита Пеглър. — Просто да чакаме смъртта?

— Да чакаме в по-добри условия, Хари.

Смъртта? — попита Пеглър, осъзнавайки, че почти крещи. — Кой, по дяволите, иска да чака смъртта в по-добри условия? Ако успеем да се доберем с лодките до крайбрежието — с които и да е от тях, — поне някои от нас ще имат някакъв шанс. Може би на изток от Бутия ще има открити води. Може би все пак ще успеем да се изкачим по реката. Поне някои от нас. И онези, които оцелеят, ще могат да разкажат на близките ни какво се е случило с нас, къде сме погребани и че в последните ни мигове сме мислили за тях.

— Ти си моят близък, Хари — каза Бриджънс. — Единственият мъж, жена или дете на света, на когото не му е безразлично дали съм жив или мъртъв, да не говорим за това къде лежат костите ми и какво съм си мислел, преди да умра.

Все още ядосан, Пеглър почувства как сърцето му заби ускорено.

— Ти ще ме надживееш, Джон.

— О, в моята възраст, с моята немощ и податливост на заболявания, едва ли…

Ти ще ме надживееш, Джон — повтори с дрезгав глас Пеглър. Той сам се изненада от настойчивостта в гласа си, а Бриджънс примигна и замълча. Пеглър улови възрастния мъж за китката. — Обещай ми, че ще направиш нещо за мен, Джон.

— Разбира се. — В гласа на Бриджънс не се долавяше обичайната добродушна насмешка или ирония.

— Дневникът ми… не е голям, а в последно време ми е трудно да мисля, камо ли да пиша… болен съм от проклетия скорбут, Джон, и той като че ли размътва ума ми… но водих дневника ми през последните три години. Записвах мислите ми. Описвах събитията, които преживяхме. Ако го вземеш, когато аз… когато те напусна… и го отнесеш със себе си в Англия, ще съм ти много благодарен.

Бриджънс само кимна.

— Джон — каза Хари Пеглър, — мисля, че капитан Крозиър скоро ще реши да ни поведе на поход. Много скоро. Той знае, че с всеки ден, прекаран тук в чакане, ние отслабваме все повече и повече. Скоро няма да бъдем в състояние да теглим лодките. Не след дълго ще започнем да измираме масово и на тварта от ледовете няма да й е трудно да ни отвлича от лагера или да ни убива в постелите.

Бриджънс отново кимна. Той гледаше към облечените си в ръкавици ръце.

— Ние сме в различни отряди, ще се окажем в различни лодки и може дори да се разделим, ако капитаните решат да изпробват различни маршрути за спасение — продължи Пеглър. — Искам да се простя с теб днес и да не го правя повече.

Бриджънс кимна безмълвно. Той гледаше към ботушите си. Мъглата се стелеше над лодките и шейните и се кълбеше около двамата мъже като студеното дихание на някакво чуждо божество.

Пеглър го прегърна. Бриджънс застина за миг в напрегната поза, след което също прегърна приятеля си. Прегръдката се получи доста тромава заради няколкото пласта дрехи и замръзнали шинели.

След това марсовият старшина се обърна и тръгна бавно към лагера „Ужас“ и към малката си кръгла холандска палатка, където треперещите, немити мъже, които бяха свободни от дежурство, се бяха сгушили един до друг в студените си спални чували.

Когато се спря и погледна назад към редицата лодки, Бриджънс не се виждаше никакъв. Мъглата го беше погълнала, без да остави и следа.

Загрузка...