Изтребление

9.

През цялото време, докато намествахме оръдието върху лафета и свързвахме кабела, усещах иглички по гърба си. Този път не беше заради нанитите, нито заради стичащите се капчици пот, макар и двете неща да присъстваха в уравнението. Не, глождеше ме неизвестното. Дали някой снайперист не се прицелваше в мен, готов да натисне спусъка? В техните очи сигурно бях ценен дивеч, не друг, а самият Ригс, големият предател. Отстрелването ми сигурно щеше да донесе медал на късметлията.

Външните патрули мълчаха. Надявах се, че това е добра новина. Може пък да бяхме отблъснали временно врага с преградния си огън. Или това, или командосите бяха избили хората ми до крак и се прегрупираха за следваща атака. Трябва да беше едно от двете, но кое — нямах представа.

Когато приключихме с установката, скочих на земята и Куон ме последва. Ботушите му потънаха дълбоко в песъчливата почва. Зачудих се колко ли тежи. Като прибавим и нанитите в тялото му, сигурно надхвърляше двеста килограма.

— Време е да тестваме машинката — казах му и тръгнах към гладката стена от метал, захлупила четиринайсети хангар. Вдигнах ръка и почуках с кокалчета по метала. Серия от четири бързи почуквания, пауза, после още две. Програмирал бях нанитите да се отворят при този сигнал. Обичах този стар джазов ритъм, истинска класика.

Стената се превърна в сребриста течност и се отвори. Влязох. Сандра вдигна очи към мен, усмихна се и се оплака:

— Много е горещо и задушно тук.

— Очакваме нападение от командоси — уведомих я, — така че ще стане и по-лошо.

Тя вдигна рамене и се върна към заниманията си. Погледнах над рамото ѝ. Работеше с малък компютър, но на устройството не вървеше игра, а код, поредица от стъпки.

— Какво е това? — попитах.

— Пробвам дали ще мога да програмирам това нещо.

Веждите ми подскочиха.

— Сериозно?

— Не бъди толкова изненадан, ако обичаш. Не съм идиотка. Учила съм програмиране в гимназията, изкарах и курс по висша математика в колежа. Смятах да се запиша и в твоя курс по програмиране.

— Висша математика, значи? И взе ли си изпита?

Опита се да ме ритне, но не ѝ се получи, защото седеше на стол, а аз бях прав и успях да отскоча.

— Дай да видя какво си написала.

Плъзнах поглед по кода. Наистина беше код, опростен вариант на сорскод. При програмирането на нанитните рояци, които аз за себе си наричах „мозъчни кутии“, голяма част от ограниченията, свързани с програмирането на обикновени компютри, отпадаха. Например необходимостта да превеждаш сорскода на език, който компютрите разбират. Написаното от Сандра се доближаваше до така наречения „псевдокод“ — серия от инструкции на английски, но строго структурирани. Да се контролират тези машинки не беше лесно. Те можеха да говорят, но това още не означаваше, че е лесно да си говориш с тях. Не беше като да си говориш с хора. Редовно се стигаше до недоразумения. Все едно си потъркал лампата на Аладин и даваш инструкции на духа — ако не внимаваш, вместо да ти построи палат, духът като нищо може да те убие.

Направих няколко поправки в кода и попитах:

— Може ли да го използвам?

Лицето на Сандра грейна в широка усмивка и разбрах, че вече не съм в немилост.

— Разбира се — каза тя.

Изчетох инструкциите ѝ на новоизлюпената контролна кутия на оръжейната кула. Най-напред ѝ дадох име — „Кула Едно“. Доста постно, да, но не виждах смисъл да развихрям въображението си. Така стигнах до трудната част, а именно как да обясня на контролната система по кого да стреля, така че да стреля само по враговете, а не и по моите хора. Дефинициите често се размиват, когато говориш с мозъчна кутия от нанити. Системата разполагаше със сензори за входяща информация, монтирани върху самото оръдие — приличаха на малки бучки и гледаха в различни посоки.

Наносензорите не възприемаха входящата информация като нас, чрез сложна зрителна система, но различаваха образи и цветове. За разлика от хората, при които зрителната информация е с първостепенен сензорен приоритет, при нанитите тя се явяваше само спомагателен източник на данни. Иначе казано, ако не хората, а кучетата се бяха издигнали до върха на хранителната верига, цивилизацията им щеше да се гради около миризмите. Хората също различават миризми, но за тях тази информация е второстепенна. Ако кучетата бяха способни да изразяват сарказъм, сигурно щяха да въртят многозначително очи при мисълта за нашето обоняние. С времето бях стигнал до извода, че наносензорите долавят предметите триизмерно, благодарение на което можеха да чертаят карти за нас. Използваха нещо като пасивен радар и сонар, долавяха обекти и движение в пространството въз основа на различни входящи данни от сорта на вибрациите и радиацията.

— Включи в списъка с мишените — вражески единици, които стрелят с оръжия по тази кула — казах аз. С това указание едва ли можех да сбъркам.

— Включване в списъка — успешно — отговори Кула Едно.

— Гласът ѝ е странен — отбеляза Сандра.

— Мда, май всички мозъчни кутии имат пискливи гласове, пубертетски. Гласът на кораба ми харесваше повече.

Реших да започна със списък на неща, по които кулата имаше разрешение да стреля. Всичко останало ѝ беше забранено. Това беше най-лесният начин да сортирам едно голямо множество от данни, пълно с неизвестни величини. Би било твърде сложно да задам списък от неща, по които не бива да стреля. Вместо това щях да задам на кулата по-малкото множество, в нашия случай — набора от позволени мишени. По подразбиране всичко, което не влизаше в този кратък списък, не би трябвало да представлява интерес за оръжейната кула.

Трябваше да внимавам много, разбира се. Ако допуснех грешка, моето малко чудовище щеше да отстреля собствените ми хора и това щеше да е изцяло по моя вина. Вече бях изпитвал този сорт вина и не исках да я усещам отново. Поех си дълбоко дъх. Пот се стичаше по лицето ми. Сандра беше права, че в хангара е задушно.

— Включи в списъка с мишените — вражески единици, които стрелят по мен, Кайл Ригс.

Сандра ме следеше с разширени очи. Знаеше какъв е залогът. Виждала бе как „Аламо“, в пристъп на вдъхновение, избива тълпи невинни хора.

— Защо просто не ѝ кажеш да стреля по всички войници без наноподсилване? — предложи тя.

— Ами ако Кер се върне в опит да отзове атаката? И него ли ще изпепелим? — попитах и ѝ махнах да замълчи. Тя сякаш се подразни. Реших, че ще се тревожа за това по-късно. Ако врагът ни нападнеше сега и оръжейната кула не беше готова да отвърне на стрелбата, щеше да е безполезна. Но ако насочеше огъня си по моите хора, щеше да е още по-лошо.

— Включи в списъка с мишените — вражески единици, които стрелят по Сандра или по сержант Куон.

— Биотичната идентичност на посочените лица инкорпорирана — каза кутията.

Стигнал бях едва дотук, когато чухме характерния писък на минохвъргачка. Наведох се над Сандра да я прикрия с тялото си.

— Шрапнелите няма да пробият хангара, нали? — попита тя.

— Кула Едно, активирай се! — извиках. — Прихвани източника на настоящата стрелба и отвърни на огъня!

Серводвигателите започнаха да жужат и прищракват. Вече бяхме задали наблюдателна система върху една от стените. Появи се релефен образ на лагера, съставен от издигнати метални линии. Оръдието се завъртя в посока изток. Жуженето започна да набира сила, машината се подготвяше за стрелба.

Свалих шлема си и го бутнах в ръцете на Сандра. Тя схвана идеята без излишни обяснения и двамата се разбързахме да нахлузим шлема на главата ѝ. Не знаех дали светлината от лазера ще проникне в хангара, но предпочитах да действам на сигурно. Стиснах здраво очи и ги затиснах с юмруците си. Казах си, че дори да ослепея, нанитите ще възстановят очите ми. За разлика от мен, Сандра не можеше да се утеши с подобна мисъл. Чувах я как диша накъсано в шлема.

Оказа се, че сме се тревожили напразно — светлината не проникна в хангара. Прозвънтя мелодичен звук и кулата леко се разтресе. Но нанитната обвивка на хангара, превърнат в оръжейна кула, не пропусна никаква светлина.

— Чувам хората ти да говорят, в шлема — каза Сандра, гласът ѝ беше приглушен.

Свалих шлема от главата ѝ възможно най-бързо и внимателно, но тя все пак се размрънка, че съм я оскубал. Нахлузих шлема на моята глава. Докато Сандра беше в хангара, шлемът нямаше да ѝ трябва.

— Ригс? — чух нечий глас. Куон, осъзнах след част от секундата.

— Тук Ригс, казвай.

— Онова чудо работи! По кого стреля?

— По онзи, който ни обстрелва с минохвъргачката.

— И уцелило ли го е?

— Щом вече не стреля, значи го е уцелило, да.

Вдигнах шлема си и целунах Сандра. Навън цареше тишина.

— Ударихме ли ги? — попита тя.

— Или сме ги ударили, или сме им взели страха. Ти стой тук. Не излизай навън, опасно е.

— Да бе.

— Виж, трябваш ми тук, за да задаваш цели на кутията. Когато щурмуват, не всички ще стрелят по кулата. Нещо повече, бързо ще схванат, че да стрелят по нея е лоша идея. Следи екрана и насочвай машината към вражеските единици.

Сандра погледна към стената и очертания там лагер. Облиза устни, после попита:

— Защо не възложиш това на някого от пехотинците?

— Хората, на които бих поверил единственото си лазерно оръдие, се броят на пръсти. Ти си една от тях. Пък и нали каза, че искаш да се биеш?

— Да, но така ще убивам хора.

— А ти как иначе си представяш битките?

Тя отри ръце в дънките си, без да ме поглежда.

— Страх ме е да не объркам нещо и да не изпепеля някой от нашите.

Все още седеше на стола, затова клекнах пред нея. Вдигнах забралото на шлема си и я погледнах в очите. След кратко колебание тя срещна погледа ми. Внезапно ме жегна чувство на вина. Сандра изглеждаше притеснена. Винаги говореше толкова уверено, че бях склонен да забравям колко е млада всъщност. Моя ли беше вината за края на невинността ѝ? Само допреди година беше била безгрижна студентка. А сега исках от нея да насочва чуждоземна оръжейна технология срещу хора, пратени от собственото ѝ правителство. Окуражих се с мисълта, че самият аз бях въвлечен в тази история против волята си. Виновни бяха чуждопланетните кораби, те бяха отнели невинността на всички ни. А сега алчността бе замъглила здравия разум на Пентагона.

— Ще се справиш отлично. Пехотинците ми трябват отвън да защитават всички хангари, не само този. Ако врагът скъси дистанцията, има опасност другите фабрики да попаднат под обстрела на оръжейната кула. Затова разчитам на пехотата да ги отблъсне и на теб да подбираш внимателно мишените.

Тя кимна.

— Добре. Но не мога ли просто да ѝ кажа да стреля по всеки, който няма нанити в себе си?

— Не. Първо, самата ти не си наноподсилена. Второ, не съм сигурен, че врагът, поне отчасти, не е такъв.

Тя се взря стреснато в мен.

— Боиш се, че собствените ти пехотинци…

Кимнах.

— Да. И защо не? Наистина ли вярваш, че всички пехотинци, включили се в Звездната армада, са ми верни до смърт?