Изтребление

4.

Върнах се в командния бункер. Влажен топъл въздух нахлуваше през счупения прозорец зад мен, сблъскваше се с охладения сух въздух от климатиците и влизаше в битка за надмощие. Тропическата топлина май печелеше.

Погледнах генералите, които също ме гледаха. Имаше нещо ново в израженията им. Реших, че е страх.

— Господа — казах високо. — Нещата тук ще се променят. Много ще се променят. Вече нямаме флот. „Аламо“ беше последният кораб, напускащ Земята, ако не броим още един, който успя да завие обратно. Да имате някаква информация кой е пилотът на въпросния кораб?

Те се спогледаха, после отново се втренчиха в мен, сякаш бях обитател на зоопарк, който е избягал незнайно как от клетката си. По-високият се казваше Робинсън. Ръката му лежеше върху дръжката на пистолета. Не го беше извадил от кобура, дори не го държеше както трябва, ръката му просто се бе отпуснала върху оръжието. Другият се казваше Барера. Беше по-нисък, по-широк и по-злобен на вид. Опрял беше ръце на голямата компютърна маса.

Барера се обади пръв:

— И как по-точно ще се променят нещата?

— Първо, аз съм полковник и понеже един полковник не може да се разпорежда с генерали, ви понижавам до майорски чин. Всички повишения оттук нататък ще трябва да се заслужат.

Зяпаха ме сащисано. Накрая Робинсън все пак успя да излае:

— Ригс, ти добре ли си? Току-що уби генерал Соколов!

— Да съм го убил? Е, чак пък толкова… Просто станах свидетел на злощастен инцидент. Както често се случва по време на война.

— Нали уж войната беше свършила? Според условията, които си договорил самият ти — каза Барера.

Гледаше ме нащрек, бдително, но в очите му не се четеше гняв. Помислих си, че с него ще ми е по-лесно да се спогодя, отколкото с другия. Струваше ми се по-гъвкав в начина си на мислене.

— Новата политическа реалност изисква постоянна и реалистична оценка на събитията — казах. — Нанокорабите вече не са под мой контрол. Вече не са част от Звездната армада. Трябва да мислим за тях като за неутрален и дори потенциално враждебен фактор.

Двамата не откъсваха очи от мен. Думите ми, изглежда, най-после започваха да стигат до съзнанието им. Без флот бяхме практически обречени.

— Въпросът е какво означава това за всички нас.

— Означава, че сме телета в железница, патета в кълчища и всичко това в небрано лозе — каза Робинсън.

Кимнах.

— Най-после започваш да схващаш ситуацията, майоре. Да видим какви активи ни остават…

— Ще загубим подкрепата на световните правителства — прекъсна ме Барера, но сякаш говореше повече на себе си. — Те ще отзоват войските си. Финансирането ще пресъхне. Защо да се съобразяват с нас, щом военните действия са прекратени и сме останали без космически флот?

— Те по принцип не ни харесват — продължи мисълта му Робинсън. — Подозирам, че във Вашингтон вече обсъждат как да ни разпуснат.

Кимнах на Робинсън и скръстих ръце.

— Да, ще се опитат да ни спрат кранчето. Но все още имат нужда от нас и поне в началото ще действат предпазливо, най-вече от страх, че флотът може по някаква причина да се върне.

— Какво трябва да направим според теб? — попита Барера.

Този тип започваше да ми харесва. Още отсега можех да кажа, че ще получи повишение в чин преди Робинсън.

— Трябва да имаме флот. Без кораби правителствата ще ни се нахвърлят като лешояди.

Робинсън вдигна рамене.

— Какъв флот? Нали каза, че имало само един кораб. Какво ще правим, ще го показваме насам-натам и ще твърдим, че останалите са на мисия в дълбокия космос?

— Ще построим нови кораби — казах аз, — по най-бързия начин. Майор Барера, твоята задача е да удържиш нещата тук. Изключете всички връзки с външния свят. Обявете тревога, върнете всичките ни хора в базата и ги въоръжете до зъби. Конфискувайте всички телефони и таблети. Искам нашите хора да са в готовност, но не искам външни фактори да им пускат мухи в главите. Говори с Пентагона и с офицерите ни за връзка. Постарай се да останат с впечатление, че сме в отлична форма и имаме изненадки на склад.

Барера кимна.

— Ще направя каквото мога.

— Робинсън, ти ще дойдеш с мен.

— Къде? — попита той, но вече говореше на гърба ми, защото аз вървях към вратата. Отворих я решително и погледнах двамата пехотинци, които се обърнаха стреснато към мен. Нова мисъл ангажираше съзнанието ми и нямах време за глупости.

— Вие, двамата. Някой от вас беше ли в Аржентина с мен, когато унищожихме куполите на макросите?

Единият кимна.

— В моята част ли беше?

— Не, сър, бях във втори батальон.

Вдигнах глава и примижах срещу слънцето.

— Скоро очаквам фойерверки тук. Мога ли да разчитам на вас двамата?

Пехотинците стиснаха по-здраво лазерните си оръжия.

— Ъъ, какъв по-точно проблем очаквате, полковник?

— От онзи вид, с който са известни Свинчетата на Ригс.

Не личеше информацията да ги е ощастливила особено. Робинсън най-после се появи, решил все пак да изпълни дадената му заповед. Или пък го бе довело любопитството.

— Полковник — каза той, — за какво става въпрос?

— Обясних ти преди няма и минутка.

— За новия флот? Сериозно?

Двамата пехотинци ни гледаха. Отвърнах на погледа им твърдо и ги попитах:

— Е, какво решавате?

Мъжът, който се бе сражавал в Аржентина, кимна пръв. Другият го последва.

— Ще ви пазим гърба, полковник.

Не попитаха за подробности. И двамата знаеха какво искам от тях. Да знам дали ще ме подкрепят, ако нещата тръгнат на зле. Ако се стигнеше до преврат или онези от НАТО ни нападнеха, можех да разчитам поне на тези двамата.

— Това исках да чуя. Кажете и на другите — наредих им.

Тръгнах към паркинга и се метнах в един хамър, без да попълвам никакви формуляри. Дежурният сержант отвори уста да ме спре, но гневната му физиономия изчезна, като видя кой съм и какво ми е настроението. Нито той, нито никой наоколо не понечи да влезе в спор с мен. Понякога е добре да имаш репутация.

— Къде отиваме, по дяволите? — попита Робинсън, когато спрях до него и слязох от автомобила.

Прескочих хамъра с един-единствен плавен скок. Това неизменно стряскаше нормалните хора. Робинсън и преди беше виждал такива номерца, но ченето му все пак провисна, докато аз се настанявах на дясната седалка.

— Ти ще караш — уведомих го.

Робинсън изсумтя, но въпреки това се качи, запали двигателя и потегли.

Насочвах го през джунглата. За пръв път минавах по тази наскоро разчистена просека. Досега или се бях придвижвал по въздуха с „Аламо“, или бях спринтирал напряко през дърветата.

— Отиваме в базата, нали? Онази с твоите секретни фабрики. Не са чак толкова секретни, между другото — каза Робинсън.

— Дано още са там, когато пристигнем, само това мога да кажа засега.

Той ме стрелна с поглед изпод вежди.

— Виж, Ригс, без да се обиждаш, но тая работа не върви по план. Като всичко, което е свързано с теб, всъщност.

— Майоре… — започнах аз, но той ме прекъсна.

— Точно така. Точно за тези дивотии говоря. Какво ти дава правото изведнъж да решиш, че вече съм майор? Години наред ръководих цяла дивизия, преди извънземните да оцапат картинката.

Беше мой ред да го прекъсна. Грабнах волана. Не исках да се ударим в нещо, защото бившият генерал едва ли щеше да преживее катастрофата. С другата си ръка го хванах за брадичката и обърнах главата му към себе си, все едно е малко дете.

Робинсън се кокореше насреща ми шокиран и вбесен. Освен това очевидно го болеше — пропуснал бях да превключа пръстите си на „лек режим“. По лицето му много скоро щяха да разцъфнат сериозни синини.

— Аз създадох тази организация. Сега си майор, защото аз казвам така.

И той взе, че си извади пистолета. Ако имах още две ръце, сигурно щях да го аплодирам. Ако не друго, поне не му липсваше кураж. Вместо това ръката ми върху волана се стрелна и изби пистолета през прозореца. Посипаха се стъкла, най-вече по пътя отвън. Прозорецът беше вдигнат, но пистолетът го удари с такава сила, че това се оказа без значение.

След това пуснах Робинсън и той нямаше друг избор, освен да насочи вниманието си към волана и пътя, от който излизахме. Хамърът се разтресе, палмови листа обрулиха предното стъкло. Майорът изруга под нос, но беше вдигнал крака си от педала за газта, когато го сграбчих, и колата бе загубила скорост. Той я овладя и с това отложи смъртта си. Хамърът спря, а Робинсън ме фиксира с поглед, скръстил ръце на гърдите си. Отказваше да шофира повече, предизвикваше ме да го принудя.

— На бас, че не си бил по-близо до смъртта, откакто започна войната — подхвърлих аз.

— Ти си луд. Напълно откачен. Можеше да убиеш и двама ни.

— Не, не и двама ни — поправих го. — Само теб.

Гневът в очите му се стопи, изместен от раздразнение. „Браво“, помислих си.

— Сигурно се чудиш какъв, по дяволите, ми е проблемът — казах спокойно.

— И още как.

— Виждам, че този път ме слушаш внимателно, затова ще ти кажа какво ме безпокои. Твърдо съм решил да запазя както Звездната армада, така и нанитите, които циркулират в кръвта ми… както и приятелката си. Ако позволя на земните правителства да поемат контрол над операцията, те по един или друг начин ще прецакат нещата. Ще се скарат кой да открадне пръв технологията ни. Сигурно още ще спорят в някой съд кой има право над патентите за преносимите ядрени реактори, когато дойде време да се плати сметката в края на годината.

— Сметката?

— Данъкът. Кръвнината. След една година ще пристигне макроски кораб и ще очаква да напълним трюма му с многохилядна войска. Дори правителствата да се справят някак с тази задача, дълбоко се съмнявам, че ще успеят едновременно с това да създадат силен флот, който да защити Земята.

— Нов флот? За какво ни е нов флот?

— Хареса ли ти, като те стиснах за брадичката? Защото точно това се случва със слабите светове в новата вселена, в която се озовахме.

— Мислиш, че макросите няма да спазят уговорката?

Вдигнах рамене.

— Възможно е. Не забравяй, че когато сключих сделката с тях, имах зад гърба си стотици нанокораби. Не бихме могли да спечелим категорично която и да било битка, но в очите на макросите бяхме достатъчно силни да им нанесем сериозни щети. Доказали го бяхме нееднократно в наземни и космически сражения.

Майор Робинсън се облегна назад, вперил поглед в пътя пред нас. Мръщеше ожесточено вежди. Подозирах, че за пръв път от доста време се замисля сериозно върху нещо.

— Значи според теб макросите може и да си променят решението, като видят колко сме слаби.

— Макросите са машини, Робинсън. Не знаят какво е чест и милосърдие. Разсъждават като счетоводители. Дори не съм сигурен, че разсъждават, всъщност. Боравят с менажиране на риска и съотношения разход-полза. Сделката, която им предложих, в онзи момент е била най-лесното решение на възникналия проблем. Ако нямаме флот, когато се върнат, като нищо може да поемат по нов курс.

Робинсън кимна бавно.

— И според теб земните правителства не са в състояние да проумеят това?

— Именно. Хората се учат само от личния си опит. Чиновниците няма как да разберат онези машини.

Той изсумтя.

— А ти ги разбираш? Всичко ти е ясно за извънземни роботи, с които никога не си се срещал?

— О, срещал съм се, и още как. Бил съм лице в лице с тях и под обстрела на оръдията им по-често от всеки друг. Достатъчно, за да имам доста добра представа как ще реагират.

Робинсън запали двигателя и подкара хамъра през джунглата. И добре направи. Бездействието ме изнервяше, а не ми се искаше да го изритвам от автомобила за неподчинение.

— Добре де, добре — каза той след още една миля под зеления балдахин. — Защо да не работим съвместно с НАТО?

— Ще работим с тях, но при нашите условия. Земните правителства ще искат силна отбрана, но въпреки желанието си няма да ни сътрудничат на сто процента, защото не са в състояние да забравят напълно старите си вражди и съперничество.

Робинсън ме изгледа.

— Защо ми казваш всичко това? И защо ме хвана за лицето като, като…

— Защо те унизих ли? Защо се отнесох с теб като с училищен побойник? Защото исках да си отвориш ушите… но и заради друго. Даваш ли си сметка, че всеки пехотинец под твое командване би могъл да направи същото? Че ти си като дете в сравнение със собствените си подчинени? Трябва да се подложиш на инжекциите. Отсега нататък искам всички мои офицери да бъдат наноподсилени. Не ми трябват офицери, които могат да бъдат наритани от собствените си войници.

Робинсън стисна устни. Стори ми се пребледнял.

— Никой не знае какви са дългосрочните ефекти от…

— Да. Не знаем. Но хората, които командваш, вече го направиха. Заложиха живота си. Ако искаш да ги водиш, ще трябва да направиш същото. Кроу изобщо не е трябвало да ви допуска до командването на Звездната армада без инжекциите.

Помълчахме няколко минути. Зелен папагал с яркосиньо по връхчетата на крилете прелетя пред нас, изкрещя ни сърдито, после се изгуби някъде зад хамъра, който трещеше по горския път.

— Защо го е направил Кроу според теб? — попита замислено Робинсън. — Защо ни е включил, без да се подложим на инжекциите?

— Не съм говорил за това с него, но го познавам доста добре. Сигурно е смятал, че така по-лесно ще убеди офицери от конвенционалните военни сили да се включат в Звездната армада. Но според мен е имало и друга причина — било го е страх. Е, може би не точно „страх“, а… Кроу го тресеше почти параноична предпазливост, силен инстинкт за самосъхранение, който не му позволи да се подложи на инжекциите. Затова той наложи нещо като традиция, като правило, ако щеш, според което не беше задължително висшето командване на армадата да е подсилено с нанити. Което позволи на самия него да си спести процедурата.

Робинсън мълча замислено през следващите няколко мили, а аз го оставих да разсъждава на спокойствие.

— И каква е сделката? — попита накрая той.

— Сделката?

— Между нас.

— Ти си майор — казах. — Ще се подложиш на инжекциите. Ще изпълняваш моите заповеди. Това е сделката.

— А ако откажа?

— Тогава ще изхвърчиш от армадата.

Той вдигна ръце.

— Къде е онази гигантска черна ръка? Сигурно всеки миг ще ме измъкне от хамъра и ще ме метне в океана.

Погледнах го. Явно случилото се с генерал Соколов му беше направило дълбоко впечатление. „Чудесно“, помислих си.

— Всъщност не. Ако не приемеш условията ми, просто заминаваш за континента със следващия товарен кораб.

Робинсън отново се умълча. След още миля-две стигнахме секретната база. Пехотинци охраняваха портите. Спряха хамъра, но щом ме познаха, ни махнаха да продължим. Тези бяха от най-лоялните ми хора. Лично ги бях избрал. Повечето бяха американци, но имаше и неколцина от индийските специални части. Оставил бях старши сержант Куон начело. Подадох се през прозореца и махнах на постовия да се приближи. Като го гледах, май беше от индийските командоси.

— Ефрейтор — казах му, — да е ставало нещо необичайно тук?

Той се втренчи в мен, после каза:

— Корабите си тръгнаха, сър. Всичките. Куон обяви най-високо ниво на тревога в базата.

— Добре. Корабите няма да се върнат. Отваряйте си очите за птички.

— Птички?

— Ако се стигне до нападение, ще го проведат с хеликоптери от кораби в крайбрежни води. Така смятам.

— Нападение ли, сър? Кой ще ни напада?

— Вероятно никой — казах аз, решил, че току-що съм пуснал слух, защото не мога да си затварям устата. — В момента положението е неясно, ефрейтор.

— Да, сър.

— Докладвай ми, ако видите нещо. Аз ще съм вътре при… при машините.

Продължихме напред и Робинсън се подсмихна.

— Нервни сме, а?

— Защо мислиш така?

— Не каза на момчето какво предстои. Явно предпочиташ да не се замисля твърде дълбоко на кого дължи лоялност.

Изгледах го продължително, докато той паркираше хамъра пред една стоманена конструкция. Заля ни вълна от сребриста светлина.

— Просто запомни едно, Робинсън — казах. — Моето тяло се спогажда с куршумите много по-добре от твоето. Когато започнат фойерверките… ти по-добре залегни.