Изтребление

11.

На сутринта Сандра ме събуди с побутване. Стреснах се и стиснах машинално китката ѝ.

— Ох! — извика тя.

— Извинявай — казах и я пуснах. — Стресна ме.

Тя разтърка китката си.

— Поне не ми я счупи.

Докоснах нежно пръстите ѝ, а тя се понацупи, но после ми позволи да ги целуна. Предложи ми някаква консерва. Яхния с месо или нещо такова. Взех я и я подхванах студена.

— Имаме фалшив портокалов сок и фалшиво кафе. Кое предпочиташ? — попита тя.

— И двете.

Хранех се и зяпах през прозореца на хангар 36. Тази Единица ни създаваше проблеми — нещо беше засякло в търбуха ѝ, когато се бе опитала да преобразува незавършеното производство в изходни суровини. Опитал се бях да я поправя, но явно бях заспал.

— Е, оцеляхме да видим утрото — каза Сандра.

— Как са кулите? — попитах аз.

— Две са напълно готови. Третата е пред завършване. Майор Робинсън те търсеше, но му казах, че трябва да поспиш.

Погледнах я, като се питах дали представлява заплаха за бойната дисциплина, или е ангел пазител. По малко и от двете, реших след кратък размисъл. В наръчниците на военните определено не фигурираше ситуация, в която гаджето на командира отпраща първия му заместник. Но пък ние не бяхме стандартна военна част, а аз наистина се нуждаех от почивка.

— Ще ида да го доведа, щом вече си буден — каза тя.

— Не искам да се мотаеш из базата. Може още да дебнат снайперисти.

— Едва ли биха се прицелили точно в мен.

— Може и така да е, но ми трябваш на позиция в Четиринайсети хангар, ясно?

Тя сложи ръце на кръста си.

— След като ти отворих тая консерва с котешка храна и прочее? Това ли е благодарността, която заслужавам?

— Не си от най-послушните войници, Сандра.

— Да, и дано така си остане — каза тя и тръгна, поклащайки задник.

Подсмихнах се след нея. Надявах се никога да не се промени.

След няколко минути вратата се отвори със скърцане. Не погледнах натам. Пишех на таблета, който бях конфискувал от пехотинеца в Хангар 14 предишния ден. Исках да изчисля максималния брой кораби, които можех да произведа с наличните материали. Решил бях, че три кули са достатъчни за отбрана на базата. Имахме нужда от мобилни сили, които да изтласкат противника от острова. Само с демонстрация на сила щяхме да си извоюваме уважението им.

— Робинсън? — казах, без да вдигам глава. — Докладвай за кулите.

Майор Робинсън се изкашля. Когато заговори, заваляше леко думите, сякаш е получил удар или нещо такова. Сигурно бузата му не беше заздравяла напълно.

— Имаме друг проблем, сър.

Обърнах се и се сблъсках челно с най-голямата изненада на деня. Над рамото на Робинсън се подаваше едно ухилено лице. Лице, което познавах. Адмирал Джак Кроу.

Устата ми провисна.

— Кроу?

— От плът и кръв, друже! — каза той с широка усмивка. Явно се наслаждаваше в пълна мяра на потреса ми. — Не е лесно да убиеш старо куче като мен, това всички го знаят. А може и да е по-трудно, отколкото да убиеш прочутия Кайл Ригс.

— Полковник — прекъсна го Робинсън, като местеше неспокойно очи между двама ни. Очевидно се питаше от кого следва да приема заповеди след тази промяна в командната конфигурация. — Трябва да видите нещо отвън.

Излязох на слънце и се потресох за втори път. В лагера се стичаха мъже. За разлика от Кроу, повечето бяха въоръжени. Мъже от моите пехотинци. Почти две пълни роти.

— Това да не са хората, които обеща да ми прати Барера? — попитах смаяно.

— Същите, друже — каза Кроу току зад гърба ми. Последвал ни бе навън да се наслади на гледката. Не знам защо, но ме полазиха студени тръпки. Въпреки това изтърпях стоически нахлуването на Кроу в личното ми пространство и не се обърнах.

— Благодаря, че си ги довел, Кроу. Надхвърли и най-големите ми надежди.

Мъжете местеха погледи помежду си, но също между мен и Кроу. Сигурно не им беше лесно. Аз бях героят, но Кроу от самото начало беше с по-високия чин. Явно страдаха от синдрома на раздвоената лоялност. Организацията ни беше прекалено малка и нестабилна, за да рискувам с подобни колебания сред хората си. Изведнъж се почувствах като предводител на бунтовническа армия, лагеруваща в джунглата на някоя бананова република. Липсваха ми само баретата и пурата.

— Дали да не поговорим на четири очи? — предложи Кроу, като все така ми дишаше във врата.

Кимнах, после кимнах към Хангар 14. Всъщност сега хангарът беше неузнаваем, превърнат от нанитите в металически мравуняк. Кулата на върха му се връткаше насам-натам — оглеждаше терена за евентуални цели.

Тръгнах към Хангар 14. Кроу тръгна след мен. Изобщо не го погледнах. Знаех, че всички в лагера ни следят с поглед. Знаех също, че нямам право да показвам страх и колебание. Само дето усещах и двете. Приел бях, че аз командвам армадата, или по-скоро останките от нея, нямаше и кой да оспори претенциите ми към властта. Не че жадувах за власт, ни най-малко. Нито чувствата ми към Кроу бяха чак толкова негативни. Просто не обичах разни хора да ми се мотаят в краката.

Наближихме лъскавата конична конструкция и Кроу подсвирна с възхищение.

— Това е твое дело, нали, Ригс? Изобретателността ти не спира да ме изумява. На бас, че си взел страха на разните му там политици.

— Нещо такова.

— Онова нещо защо продължава да се върти? — попита той и посочи оръдието, което следеше нещо. Нямах представа какво следи.

— Може би улавя сигналите на далечен самолет — казах аз.

— Или си е харесало ято щъркели? — подметна Кроу.

— Може. И ако дори нацвъкат базата, ще ги изпържи на мига.

Кроу кимна и плъзна с възхищение ръка по гладкия метал.

— Не се и съмнявам. Харесват ми нещата, които си произвел за мен, Кайл. Напомнят ми за „Бодлоперка“. Липсва ми, миличката. На теб липсва ли ти „Аламо“?

— Откровено казано, така и не ми остана време да страдам за него — казах и почуках по металната стена в джазовия ритъм, който ѝ бях задал вместо код. В метала се отвори врата.

Кроу позна ритъма и се разсмя.

— Система за сигурност от най-висок порядък, а, друже?

Удостоих го със студена усмивка и влязох в хангара. Той влезе след мен.

Веднага щом прекрачих прага и вратата се запечата зад нас, разбрах, че нещо не е наред. Понечих да се обърна, да вдигна ръце.

Зърнах Кроу зад себе си. Стискаше нещо в двата си юмрука… може би камъни? Очите му бяха изпъкнали от нечовешко усилие, гледаха налудничаво. Разсеяно си помислих, че сигурно е изглеждал по същия начин, докато е убивал хора на борда на „Бодлоперка“.

Откровено казано, не се притесних особено. Той беше по-стар от мен и в по-лоша форма. И което бе много по-важно, така и не се бе подложил на инжекциите. За какво да се тревожа? Освен да не нараня неволно откачения дъртак?

Юмруците му се стовариха върху слепоочието ми и аз отново се потресох. Не само заради силата на удара, а и заради скоростта, с която беше дошъл. Как би могъл Кроу да?…

В мозъка ми разцъфна лилава експлозия и ме събори на пода. Претърколих се по-далече от Кроу с намерението да скоча на крака.

Само че той ме нападна отново. Сега вече видях какво стиска в ръце. Големи стоманени топки. Като от лагери? Намерил ги беше отнякъде и ги беше държал в джобовете си. И сега ми разказваше играта с тях. Кожата на кокалчетата му се разцепи. Сцепи се чак до костта. И аз зърнах в раните метал. И разбрах.

Спаси ме обучението. Повален бях по гръб, но успях да вдигна колене към гърдите си и да го изритам. Той отхвърча като играчка, метната от дете. Удари се в отсрещната стена, отскочи от нея и отново тръгна към мен.

Само че аз междувременно се бях изправил. Знаех, че лицето ми е размазано. Успял бе да ми нанесе пет-шест удара в главата. Виеше ми се свят, но успях да запазя този факт за себе си.

— Мислеше, че съм вън от картинката, а, Ригс? — попита Кроу.

Кимнах.

— Моя грешка. Вторият кораб — добавих и го посочих с пръст. — Бил е твоят. Как убеди наносите на „Бодлоперка“ да те пуснат?

Кроу не отговори. Сигурно разбираше, че се опитвам да спечеля време. Нахвърли се върху мен с юмруци. Единият ме уцели в рамото, другият — в ухото. От онзи в ухото много ме заболя. Замахнах и забих юмрук в брадичката му — удар, който да му разтресе мозъка и който би счупил челюстта на нормален човек.

Сборихме се, после отскочихме едновременно назад за следващия рунд. Кроу беше по-тежък от мен, а освен това си личеше, че има опит в юмручния бой. Но пък беше по-стар и не бе имал достатъчно време да се нагоди към нанитите в тялото си. Докато им свикнеш, е все едно шофираш нова кола.

— Е, за какво е всичко това? — попитах аз. — Да не би да ти дължа двайсетачка?

Кроу изсумтя. Кръв пръсна по пода.

— Не, просто прецака работата, това направи.

Свих леко рамене.

— В какъв смисъл?

— В какъв смисъл ли? — ревна изведнъж той. — Кайл, аз поведох срещу макросите седемстотин кораба. На Земята имахме хиляди последователи и щедро финансиране. Срещнахме се с врага, прогонихме го и незнайно как само няколко часа по-късно флотът ми се разпадна. Дори не можах да поговоря с пилотите. Накрая се разбрах някак с „Бодлоперка“ да ме върне — и какво заварих? Разпуснал си моята армада, скарал си се с всички големи правителства на планетата и си се окопал тук за последен отпор.

Поех си дъх, изправих се и казах:

— Имаш известно основание.

— А, признаваш значи?

— Да. Ясно ми е как изглеждат нещата от твоята гледна точка. Жалко, че трябва да свърши по този начин обаче. Двамата работихме добре заедно.

Той смръщи вежди с известно объркване, после кимна.

— Ти беше най-добрият ми човек. Но аз бях почти император. Даваш ли си сметка за това?

Примигнах. Бяхме спрели да се обикаляме в кръг, стояхме на безопасно разстояние един от друг и се преценявахме с поглед.

— Ти това ли искаше? Сериозно?

— Не знам — каза той и потри брадичката си. — Уф, от тоя удар ме заболя.

— Казвай — подканих го и прокарах внимателно пръсти по собственото си лице. Релефът му беше променен, кожата ми беше сцепена на много места.

Той въздъхна издълбоко.

— Добре. Добре, аз съм по-възрастният, затова ще говоря пръв.

Погледнах го с очакване.

— Извинявай, че те ударих. Загубих самообладание. Губя го, откакто накарах кораба си да ме стовари и после можех само да му махна за сбогом.

— Как го убеди да те върне на Земята? — попитах.

— Ние сега ще се бием ли, или ще си приказваме? — попита той.

Взирахме се преценяващо един в друг. След няколко секунди реших да си пробвам късмета.

— Какво ще кажеш да те черпя едно и да ти обясня всичко, императоре?

Бавно и с половин уста той ми се усмихна. Другата половина от челюстта му явно не работеше добре. Той кимна бавно.

— Добре. Да го направим.

И пусна двете стоманени топки. Стискал бе по една във всяка ръка. Те изтропаха на пода и се търкулнаха. Нищо чудно, че от юмручните му удари болеше толкова. Той пристъпи към стената и почука в ритъм. Моя ритъм. Не бях изненадан, че го е запомнил. Вратата се отвори и той ми махна да мина пред него към ослепителната слънчева светлина навън.

— Като император чинът ти е по-висок — казах аз. — След теб.

Кроу се ухили със здравата половина от лицето си и по размазаната му буза се стече кръв. Вътре, на мястото на костта, лъщеше метал.

Излезе навън и аз го последвах. Не смятах никога повече да минавам пред него.