Изтребление

5.

Влязох в стоманената сграда, а Робинсън остана в хамъра. От него си зависеше дали ще ме последва, или не. Приключил бях с опитите си да го убедя, време беше сам да убеди себе си по един или друг начин.

В хангара имаше техник — пехотинец, седнал на стол, с таблет в ръка.

— Това е забранено, боец — скастрих го.

— Сър?

— Таблетът. Какво правиш с него?

Младият мъж ми се стори едновременно объркан и виновен.

— Ами, чета книга, сър.

Дръпнах таблета от ръката му. На екрана имаше анимирани растения. Мъничък фермер ореше виртуална нива.

— Виждам, че си запален по класиката.

Той посегна към таблета, но аз го плеснах през ръката. Не исках никой да изпраща имейли до външния свят, нито да се обажда по телефона. Трябваше ми време.

— Конфискувам таблета ти като контрабандна стока. А сега иди при сержант Куон и му кажи, че съм наредил да те включи в някой патрул.

Той местеше ококорен поглед между мен и таблета си.

— Това е заповед, боец! — ревнах аз. — Действай! Аз ще остана при машината. Имам работа за вършене.

Той хукна към изхода. Погледнах таблета и се опитах да забърша екрана. Цапаха се толкова бързо. Май бях пукнал стъклото, когато издърпах устройството от ръката на пехотинеца. Жалко.

Огледах се. Покрай стените се редяха палети с доставки. Добре, че бях настоял да поддържаме големи наличности суровини на склад, за да осигуряваме непрекъснат цикъл на производство за машините. Досега бях разчитал на нанокорабите за транспорт на доставките, но след като те си бяха заминали, трябваше да се оправя някак с наличното.

Фабриката беше малко по-голяма от онези, които нанокорабите имаха на борда си за ремонтни дейности. В центъра на хангара клечеше сфероид с диаметър под четири метра. Приличаше на старовремски тумбест чайник, но с издутини и извивки, които подсказваха, че е пълен с невъобразими части и компоненти. Усуканите вътрешности ми навяваха мисли за човешки черва, издули тънка метална кожа. От върха на сфероида към тавана стърчаха тръби — там, на покрива, бяха отворите за суровините. Готовите изделия излизаха през шлюз отстрани на чайника, който се отваряше и затваряше като метална паст.

В момента машината произвеждаше реакторни раници за пехотата. Имахме достатъчно от тях, затова прекратих процеса. Хвърлих замислен поглед на складовите наличности. Въздъхнах. Трябваше да измисля как да използвам най-ефективно материалите, с които разполагахме, а това нямаше да е лесно.

Вратата зад мен се отвори, после се затвори. Заслушах се в стъпките — не бяха на пехотинеца, когото бях изгонил. Наноподсилените войници тежаха повече и носеха тежка екипировка. Подовете буквално стенеха под стъпките им.

— Робинсън? — казах, без да се обръщам. — Какво искаш?

Той спря и остана на място за няколко секунди. Обърнах се да го погледна. Устата му се отвори, затвори се и се отвори отново. Изгубих интерес и насочих вниманието си обратно към запасите ни от титан. По-малко от шестстотин кюлчета. Трябваше да стигнат.

— Полковник? — каза Робинсън, видимо разстроен.

Дори не си направих труда да го погледна. После гласът му внезапно се промени. Стана по-силен и решителен. Понякога пренебрежението има този ефект върху хората.

— Сър, погледнете ме, моля ви.

— Вече си говорим на „вие“, а? — попитах и се обърнах да го погледна.

— Да. Помислих върху думите ви. Работя тук от месеци и знам, че вероятно сте прав. Аз… бих искал да продължа да работя за Звездната армада, сър. Ще се подложа на инжекциите. Ще се задоволя с майорския чин.

Усмихнах се. Едва-едва, бегло потрепване на устните, но все пак усмивка. Отидох при него и го погледнах в очите. Стиснах му ръката. Постарах се да не му смажа костите.

— Знаех, че няма да сбъркаш в избора си, Робинсън — излъгах. — Сега излез, иди през две врати. Там има специален стол. Ще пратя някого да… да ти помогне с коланите.

Майорът пребледня, но все пак кимна и тръгна с уверена походка. Надявах се, че няма да крещи твърде много — крясъците ме разсейваха, а трябваше да помисля как да препрограмирам машините. Надявах се също, че не е от онези, които си дерат лицата — така щеше да стане още по-лошо. Робинсън ми трябваше във форма и всеки час беше от значение.

— Робинсън? — извиках след него.

— Сър?

— Прилича на неприятна процедура при зъболекар. Просто си повтаряй, че ще свърши за няколко минути.

— Да, сър — каза той.

Преди да се обърне, ми се стори леко позеленял. Може би не обичаше зъболекарите.

Върнах се към материалите. Не бях съвсем сигурен, но ми се струваше, че разполагам с достатъчно от редките метали и елементи, за да свърша онова, което бях намислил. За по-обикновените неща като никел, бор, силиконови лубриканти и други подобни не се тревожех. От тях имахме много. Тревожех се за редките елементи като стронций, паладий, самарий и талий. Дори запасите от плутоний, макар и немалки, не оправдаха очакванията ми — надявал се бях, че имаме повече на склад.

Въведох няколко стойности на таблета и направих съответните изчисления. Чакаше ме сериозно мислене. Трябваше ми нов вид кораб, при това евтин. Кораб, който да е ефективен, впечатляващ и лесен за конструиране. Прокарах ръка по лицето си и кимнах замислено. Май имаше шанс да стане.

— Производствена единица — обърнах се към машината, която клечеше мълчаливо пред мен. — Отговори.

— Единица 14 отговаря.

Аз ги бях научил да правят това. Трудно ми беше да им измисля имена, затова имаха номера. Програмирал ги бях да отговарят на общото наименование и на личния си номер.

— Добре, Четиринайсет. Отвори групова връзка.

— Групова връзка отворена.

— Прекратете текущото производство и преработвателните етапи. Ако е възможно, рециклирайте основните материали.

— Предавам. Единиците отговарят. Единици 6, 17 и 35 не могат да приведат в действие нареждането за прекратяване на процесите.

— Няма проблем. Единиците, които не могат да изпълнят заповедта веднага, нека я оставят на изчакване за първия възможен момент.

Единица 14 прекрати производството си. Из цялата база малките фабрики преминаваха в режим изчакване, а онези, които бяха преполовили производството на компонент, щяха да обърнат процеса и да разбият недовършения компонент до началните му суровини, които да бъдат използвани повторно. Изглеждаше като загуба на ресурс, но в момента не ми трябваха още тежки лазери. Трябваха ми кораби, при това бързо.

— Отвори място за нова програма — продължих аз. — Начало.

— Начало потвърдено — каза Четиринайсет. — Единиците отговарят. Единици 6, 35 и…

— Знам, знам, не могат да приведат заповедта в действие. Прекрати доклада. — Разтрих слепоочията си с пръсти. Общуването с фабриките беше по-досадно дори от общуването с „Аламо“. Разбираха кажи-речи само от производство. Опитал се бях да им измъкна информация за наносите и за техните създатели, но бързо се отказах. Невралните им мрежи явно не разполагаха с достатъчно нанити за нещо повече от преките им производствени функции.

— Четиринайсет, по време на тази групова сесия не е необходимо да ми докладваш за възникващите грешки при другите единици. Докладвай само потвържденията и сериозните повреди. Нека другите единици да оставят заповедите ми на изчакване. Не е нужно да ги изпълняват веднага, а когато са в състояние.

— Потвърдено. Изпратено.

— Добре. Трябва да построим голяма конструкция. Какъв е оптималният брой единици, необходим да се построи въоръжението на един кораб?

Колебание.

— Безкраен брой…

— Не, задръж. Ако ви дам всички материали и възложа на една единица да построи въоръжението на един кораб, колко часа ще са ѝ необходими да изпълни задачата?

— Двадесет и един часа, точка шест.

Кимнах и вкарах данните в таблета.

— А ако две единици си поделят задачата?

— Шестнадесет часа, точка три.

Направих сметката. Приблизително петдесет процента спад в ефективността. С други думи, бих могъл да използвам повече машини, за да произведа една част по-бързо, но най-ефективно би било да използвам една машина за един проект. Номерът беше да накарам машините да произведат кораба възможно най-бързо, без да губя от времето на нито една от тях. Продължих да работя с Четиринайсет, засипах я с порой въпроси за всеки основен компонент на нанокорабите. Много от тях нямаше да ми трябват. Лазаретът например. Хубаво е да имаш лазарет, но пилотите ми щяха да са наноподсилени и щяха да се лекуват сами. Отказах се и от ремонтната работилница — на практика тя представляваше производствена единица като моите фабрики и би глътнала най-много време и материали за конструирането си. Без нея, само с един двигател и една оръжейна система, времето за конструиране на кораба падаше драстично. Вече имахме доста фабрики и когато се впрегнеха заедно, резултатът от производството им щеше да е впечатляващ. Ако не грешах в изчисленията си, един лековъоръжен кораб можеше да бъде произведен за около… трийсет часа.

Опитах се да намаля още времето за производство. Колебаех се за ръката — без нея нанокорабите биха загубили голяма част от функционалностите си. По-малък кораб без ръка не би могъл да пренася войски например. От друга страна, ръката щеше да ми струва по седем часа на всеки кораб. Без нея можех да произведа нов кораб за двайсет и три часа.

Ако се съдеше по данните, корпусите бяха евтини. Реших, че новите кораби трябва да изглеждат измамно големи. Много по-големи, отколкото беше нужно. Всъщност щяха да са почти празни — метални балони от нанити. А нанити имах много. Произвеждаха се бързо и от обикновени елементи. Буквално се изливаха от фабриките. Вече бяхме натрупали варели с неактивни нанити в складовете, готови да бъдат свързани в рояк и впрегнати в поредната задача. Мисълта за нанитите ми даде идея.

— Четиринайсет, искам всички свободни единици да се заемат с производството на нанити. Без специализация, обикновени нанити строители.

— Опцията зададена и предадена.

Примижах в очакване, но този път Четиринайсет не ми докладва за единици 6 и 35. От търбуха на машината се чу характерното тихо жужене. След минутка през отвора за готовата продукция се показа сребриста локва нанити. Побързах да пъхна една кофа отдолу. Обадих се на Куон и му казах да се яви в хангара на Четиринайсет.

На вратата се почука почти веднага. Усмихнах се — Куон явно беше чакал отвън и беше пристъпвал от единия си голям крак на другия.

— Влез! — извиках.

Куон отвори вратата и подаде глава.

— Извинете, сър.

— Не се извинявай. Аз те повиках.

— Знам. Тоест… няма значение.

— Извиняваш се, че си стоял отвън и си чакал да те повикам? Все едно хангарът е нещо като тоалетна в бензиностанция?

Той се усмихна — нещо непривично за него.

— Да, сър. Приключихте ли вече? Защото наистина трябва да…

Вдигнах вежди и се усмихнах и аз. Куон наистина ли беше пуснал шега? Обикновено не го правеше. Засмях се одобрително. Подозирах, че след като му обясня как стоят нещата, в близко бъдеще няма да пробва да се шегува.

— Старши сержант Куон, радвам се да те видя. Виж, имаме проблеми, при това много.

— Може ли преди това да ви попитам нещо, сър?

— Да.

— Такова… знаете ли кой е в стаята с нанитите, сър? Скъсва се да крещи. Заключил е вратата и фелдшерът се чуди дали да не я разбие.

— Майор Робинсън е вътре — казах и се замислих. Щом беше заключил вратата, значи не искаше никой да стане свидетел на процедурата. Сигурно дори не се беше вързал правилно. Е, проблемът не беше мой. Щом Робинсън искаше да оцапа гащите насаме, негова си работа. — Не го закачайте. Ще се справи.

— Ъъ, майор Робинсън ли казахте?

— Преди беше генерал Робинсън.

Куон примигна. После бавно кимна. Не попита друго по въпроса. Точно това му харесвах на Куон. Подхвърляш му изненадка, а той я хваща и продължава нататък.

— А сега ме чуй, старши сержант. Първо, искам да пратиш по един пехотинец във всеки хангар…

— А, да, хангарите, сър. Получавам доклади от всички оператори. Твърдят, че с машините става нещо.

— Нищо особено не става, просто им смених програмата.

— Така ли?

— О — казах аз, схванал със закъснение. — Затова си дошъл, нали? С надеждата да разбереш какво, по дяволите, правя с машините.

— Ами, защото имахме изричен график на производството и…

— График? Кой го е съставил?

— Генерал Соколов, сър.

— Соколов… не е тук. Сега аз командвам. Ето ти новия график — прати по един човек във всеки хангар да събира нанитите, които излизат от машините.

— Операторите знаят как се прави това, сър.

— Не във всички хангари има оператори. Всъщност в повечето няма. Действай.

Куон загряваше бавно понякога, но сега най-после долови нетърпението в гласа ми.

— Да, сър — каза той и предаде заповедта ми чрез специалните слушалки на главата си.

Обърнах се към Четиринайсет и се заех да прегледам отново изчисленията си. Исках първият кораб да е готов след по-малко от двайсет и три часа. Реших, че ще е без ръка. По-късно, ако земните правителства ми осигуряха време и материали, щях да включа ръката в производствената програма.

— Сър? — каза Куон.

Обърнах се, изненадан, че сержантът още е тук. Щракнах с пръсти.

— Още нещо — казах. — Как стоят нещата с карантината? Държа базата да е напълно запечатана. Никой не влиза и никой не излиза.

— Ами, за това, сър…

— Виж, Куон, трябва ми човек, който може да си върши работата, без да го държа за ръчичка.

— Разбирам, сър, но имаме гост. Един хеликоптер току-що кацна в южния край на базата.

Примигнах и не казах нищо. Нямаше какво. Чул бях характерния звук на хеликоптер, но понеже не бе последвала стрелба, бях решил, че е от нашите.

— Кой?

— Генерал Кер, сър.