Изтребление

26.

— Знаеш ли какво правят хората с гратисчиите, Сандра?

— Кои хора?

— Карат ги да си изплатят билета с непосилен денонощен труд.

Тя притвори очи и ме изгледа с отвращение.

— А ако не искат да работят?

— Тогава ги изхвърлят през борда. В нашия случай — в открития космос.

— Ами пробвай. Ще ти изтръгна ръчичките. Пък и аз не съм гратисчия. Казах ти, че идвам с теб.

— Не съм тръгнал на бойна мисия. Само разузнавам.

— Не ми пука. Където си ти, там съм и аз.

Въздъхнах.

— С други думи, нямаш ми доверие. Добре… Как се качи на кораба?

Сандра вдигна рамене.

— Въвел си код с почуквания. Използвах го, за да вляза.

— За кораба кодът е друг.

— Да, и това ми каза.

— Кога?

— Онзи ден, когато се подложих на инжекциите, помниш ли? Нощта след това?

— Не помня много. Освен че бях пиян и… разнежен.

— Именно. Тогава ми каза кода.

— Възползвала си се от пиян човек.

— Едно на нула за жените.

Нямах второ пилотско кресло, но бях инсталирал няколко скокови кресла с колани покрай стената. Посочих ѝ едно и казах:

— Вържи се. Ще увелича скоростта.

Сандра свали седалката, настани се и се зае с коланите.

— Има такива из целия кораб, нали?

— Да, както и помещение за транспортиране на войски, достатъчно голямо за цяла рота с все екипировката. Въпреки това корабът е почти празен. Гигантските му размери имат за цел да впечатлят макросите. Реших да оползотворя пространството, като го разделя на товарни трюмове.

— Защо не си сложил такъв стол в обсерваторията?

— Не ми хрумна, че някой може да се скрие там по време на маневрите.

— Добре, а сега да те попитам сериозно — защо се навираме в ръцете на извънземните?

— Ти не си ли любопитна? Не се ли питаш откъде идват?

Сандра нацупи устнички.

— Не толкова, че да рискувам живота си или нова война. От тях искам да стоят далече от нас, и толкова.

— Нашата задача е да направим така, че повече никога да не ни нападнат. За тази цел трябва да разберем какво са намислили. Около нас има цял куп извънземни тайни и аз искам да ги разгадая. Това ни е работата.

— Нашата работа?

— Ако ще идваш с мен в космоса, трябва да се присъединиш към Звездната армада.

Сандра ме зяпа няколко секунди. Личеше ѝ, че не е очаквала да чуе точно това. Сигурно беше очаквала да я спра по някакъв начин или да я изхвърля от кораба като хлапе, което тайно се е качило в пикапа на баща си, за да иде с него до магазина. Но аз нямаше да направя това. Решил бях да приема блъфа ѝ и да сложа край на игричките.

— Ще трябва ли да ти викам „сър“? — попита тя.

— Задължително.

Тя ме изгледа злобно.

— Само когато сме на мисия. За другото — забрави.

— Убиваш ми фантазиите, момиченце, но… добре.

Междувременно Земята беше останала зад нас, придвижили се бяхме по посока на слънцето. За жалост този месец Венера се намираше в неудобна позиция спрямо Земята. Орбиталните пътеки на двете планети далеч не бяха в най-оптималната си конфигурация. Нанокорабът можеше да поддържа постоянно ускорение и да набере много по-голяма скорост от всяка ракета, построявана някога на Земята. Ключът беше в генераторите му, които бяха в състояние да поддържат постоянна тяга. Благодарение на трите си двигателя „Сокоро“ ускорява постоянно в продължение на едно денонощие, после се завъртя със задницата си към слънцето и премина към обратно ускорение, което постепенно, в рамките на още денонощие и нещо, намали скоростта ни.

От време на време изключвах двигателите, за да се движим по инерция. Това ни позволяваше да преминем към ускорение от едно g и да си дадем почивка. Тези почивки допадаха на Сандра, а следователно и на мен. Тя бързо се бе отегчила от пътуването и използваше периодите на нормална гравитация — и още повече онези на пълна безтегловност — за единственото забавление, което ни беше достъпно в момента.

Любовта е много различна, когато и двамата сте наноподсилени и я правите в условия на безтегловност. Поставихме нови рекорди в творчеството. Създадохме цяла серия от нови олимпийски дисциплини и обрахме златните медали във всичките. Освен това беше отлично физическо упражнение, както не пропуснах да изтъкна.

Когато дискът на Венера най-сетне се появи върху предната стена на мостика, отидохме в обсерваторията да я видим със собствените си очи. Настроил бях камерите на запис, в случай че пропуснем нещо. Можехме да изпратим записите на Земята за последващ анализ. Някои много странни неща се случваха в последно време около Венера и аз исках да знам всичко в подробности.

— Какво се надяваш да откриеш тук, Кайл?

— Предполагам, че има нещо, което свързва Слънчевата система с други звездни системи. Портал може би.

Тя ме погледна с вдигнати вежди.

— Нещо като черна дупка?

— Е, дано не е толкова драматично. Ако беше черна дупка, дори от Земята щяхме да регистрираме гравитационното ѝ притегляне.

— Откъде знаеш? — попита тя. — Наносите умеят да контролират, поне в някаква степен, гравитацията. Помниш ли стабилизаторите, които забрави да инсталираш на кораба си?

Погледнах я и кимнах.

— Имаш право. Истината е, че нямам представа какво ще открием.

— Ами ако тук се събира макроски флот? — попита тя.

— Тогава ще си плюем на петите.

— Ами ако тръгнат след нас?

— Ще им пратим съобщение, че се извиняваме от сърце, и газ до тенекията.

Сандра ме гледаше и дъвчеше долната си устна. Често го правеше, когато беше нервна.

— Защо имам чувството, че не си премислил добре тази мисия?

— Неизвестните величини не може да ги премислиш. Това е изследователска задача, експеримент.

— Защо трябва лично да правиш тези неща? — попита Сандра с променен тон. Личеше си, че този път иска да ѝ отговоря сериозно, а не с поредната шега.

— Мисля, че всичко започна с нанокорабите — казах. — Те са пълни със скрити тайни. Наносите открай време ме влудяват със загадките си. Знам, че учените на Земята работят върху тях, и им желая късмет, но доколкото знам, не са постигнали особен успех. Дори дисекциите не им се удават.

— Дисекции ли? Какво е станало?

— Чух, че в лабораториите на Лос Аламос в Ню Мексико са се опитали да разглобят един от преносимите реактори за лазерните ни пушки. Резултатът е бил катастрофален. Няколко технически помещения още са под карантина.

— Технически помещения?

— Така наричат научните си лаборатории. Работата е там, че въпреки усилията на най-добрите ни умове засега имаме само смътни теории за нанотехнологиите. Много сме далеч от създаването на свои варианти.

Венера грееше, отразявайки светлината на слънцето. Заради орбиталната си позиция спрямо Земята „Сокоро“ се спускаше към нея под ъгъл, а ние я виждахме като полумесец. Атмосферата беше твърде плътна и скриваше от погледа повърхността на планетата. Виждахме вихри в жълто-кафявата гама. Венера приличаше на капучино с твърде много сметана. Всъщност не виждахме друго освен завихрени облаци. Сигурно можеше да мине за красиво, ако си падаш по опърлени пустинни пейзажи.

— Защо не можем да разберем как работят техните машини? — попита Сандра.

— Липсва ни знание за фундаменталните принципи на извънземната технология. Нека ти го обясня така… представи си, че се върнем във времето и оставим съвременен компютър пред вратите на Бенджамин Франклин, сър Исак Нютон или Чарлз Бабидж.

Сандра се замисли.

— Това може да ускори технологичната революция. И сега щяхме да сме много по-напред, отколкото сме.

— Може би — казах аз. — Но по-вероятно е онези гениални мъже да се окажат безсилни пред странното устройство. Ако не друго, само след няколко часа батерията на таблета ще се изчерпи и умното устройство ще се превърне в чудата тухла от непознати материали. Дори ако можехме да им осигурим захранване с енергия и по този начин време да проучат това съвременно чудо, пак ще се наложи да направят куп революционни научни открития, преди да създадат нещо подобно със собствени сили. Ще са необходими поне стотина години на фокусирани научни усилия.

— Говориш като преподавател — каза тя.

Засмях се.

— Професионална деформация. Искаш ли да млъкна?

— Не. Искам шестица.

— Шестицата си я заслужила сто пъти вече в леглото.

Отскочих от връхлитащия шамар. Но атаката се оказа на шега, така че се отпуснах. Погледнах надолу към Венера, която междувременно се бе уголемила под краката ни. Стъклото на обсерваторията беше студено, толкова студено, че молекулите на стъпалата ми пареха въпреки обувките. Добре че обувките ми бяха с пластмасови подметки, които нямаха точка на замръзване, иначе досега да бяха кристализирали под краката ми. Реших да продължа с лекцията.

— Представи си например — започнах аз, — че някой даде форд Модел Т на древните римляни. Сигурно ще се научат да го управляват, но не биха могли да построят негово подобие. Няма как да произведат компонентите на двигателя. Електрониката на запалителната система би била непонятна за тях. По онова време не е имало гума, нито е съществувал начин да се намери такава. Същият проблем би възникнал, когато горивото в резервоара свърши — няма откъде да вземат ново, защото за пръв път виждат такава течност. Искам да кажа, че за построяването на нещо относително просто като автомобила са необходими десетки научни пробиви и инженерни техники. Лично аз вярвам, че един технологичен подарък, направен на народите от миналото, би довел не до научен напредък, а до гонения на вещици.

Вгледах се в единствения си слушател за признаци на отегчение. Като бивш преподавател имах опит в тези неща. Видно бе, че Сандра се разсейва от гледката на Венера под нас. Гледаше надолу, прихванала с две ръце косата си, за да не ѝ пречи. Светлината, отразяваща се от плътната атмосфера на планетата, огряваше красивото ѝ лице.

— Стъклото под краката ми е студено — каза тя.

— Да, не съм се справил добре с проектирането на тази стая. Дано поне проникващата радиация да не е голяма.

Сандра вдигна стреснато глава. Е, поне ме слушаше.

— Шегувам се! Стъклото е импрегнирано с олово, а стените на нанокорабите блокират радиацията по принцип. Проверявал съм ги с гайгеров брояч.

Тя се отпусна и отново сведе поглед към планетата.

— Това е удивително. Защо не ми предложи по-рано да дойда с теб?

— Ама аз току-що построих кораба!

— Да, но планираше да ме оставиш вкъщи. Планирал си да видиш тази красота сам.

— Искаш ли да чуеш остатъка от лекцията ми, или не?

— Добре де — каза тя с въздишка.

— Нанокорабите са технологичен подарък от бъдещето за нас. Същото е като ние да дадем на Бенджамин Франклин кашон със соларни калкулатори… плюс няколко копирни машини и трактори. Също като Франклин, ние сме достатъчно развити, за да знаем, че нанокорабите не са нещо свръхестествено, но едновременно с това не знаем достатъчно, за да използваме в максимална степен получения подарък. Ако отнесем нещо от съвременната си технология назад във времето, само някакви си два века назад, то би било непонятно дори за най-големите умове на онази епоха. Днес ние получихме технологията на Сините. Държим в ръцете си примери за нанотехнология, която не бихме разработили без чужда помощ и след хиляда години. И още по-лошо, тази технология не е била разработена от човешки умове за човешки цели. Това прави още по-трудно разгадаването на принципите, които лежат в основата ѝ.

— Добре де, разбрах, професоре — каза тя. — Само ми кажи защо рискуваме да подпалим нова война, както и собствените си задници.

— Защото се надявам, че ще разберем как да използваме технологията, която открием тук. Как с нейна помощ да напуснем нашата звездна система.

Тя ме погледна стреснато.

— И защо да го правим?

Усмихнах се.

— Защото не можеш да спечелиш една война, като заложиш единствено на отбраната.

— Мислех, че сме сключили мир с онези машини.

— Ами ако не сме? Ами ако някъде там има и други извънземни, които още не са излезли на сцената?

Сандра спря с въпросите. Изглежда, отговорите ми не ѝ бяха допаднали особено. И двамата се взирахме в планетата под себе си. Венера се бе приближила още малко.

Колкото повече мислех за това, толкова по-малко вярвах, че ще разкрием тайните на тези извънземни чудеса в обозримо бъдеще, поне в рамките на моя живот. Просто не разполагахме с нужните научни познания. Но бях твърдо решен да науча всичко, което може да се научи. Американските индианци са се научили да стрелят с пушки, макар да не са имали фабрики, където да ги произвеждат. Ние можехме да направим същото.

Опитах се да не мисля как е завършило всичко за индианците.