Изтребление

29.

Чел бях хипотези какво би се случило, ако наистина минеш през дупка в тъканта на вселената. По въпроса имаше само това, разбира се — хипотези и теории. Не го бяхме правили, а ако питате астрофизиците, нямаше и да го направим в обозримо бъдеще. И сега, докато прелитах през нещо като портал, който би трябвало уж да ме отведе до далечна звездна система, дори не можех да преценя дали теориите за подобни пътувания се потвърждават, или не. Едно знаех със сигурност — че стигнахме до другия край много бързо, мигновено почти, поне според моите сетива.

Преминаването беше съпроводено със специфично усещане, което ми напомни за слабите земетресения, познати на всички калифорнийци. При такива трусове винаги ми се завиваше свят, сякаш съм се изместил от центъра на тежестта си. Оглеждах се из стаята и виждах как стъблата на висящо растение се полюляват или как перките на изключен вентилатор се движат сами. Усещането идваше от вътрешното ухо и се изразяваше в чувството, че си седнал на въртящ се стол и някакъв невидим призрак леко го побутва.

Предната стена на мостика се нагъна във вълнички — първият показател, че настъпва голяма промяна. Новата версия на реалността приличаше на онази, която бяхме оставили зад себе си — жълтата буболечка на нашия кораб в центъра на голямата стена. Ала сивият диск на Венера с релефа на обжарените ѝ планини беше изчезнал. Доколкото можех да преценя, се намирахме в космоса и наоколо нямаше нищо освен пръстена и самите ние.

— Къде отидохме? — прошепна Сандра.

Не за пръв път чувах страх в гласа ѝ, но за пръв път се почувствах наистина зле. Тя беше силно изплашена, а аз си давах сметка, че съм поставил в риск и нейния живот, не само своя. Че е трябвало да обърна кораба и да я върна на Земята веднага щом я открих да виси от тавана на обсерваторията. Ако не друго, помислих си, поне никога повече нямаше да пробва номера с гратисчията. Стига да се върнехме някак у дома след това наше малко приключение.

Посочих стената.

— Венера я няма. Явно сме някъде другаде. Сигурно в друга звездна система.

Вътрешно се разкъсвах между паниката и силното вълнение. Озовали се бяхме при чужда звезда? Идеше ми да се разкрещя от възторг! И нещо повече, стигнали бяхме тук живи и здрави. Бих го отпразнувал с една бира, ако не бяха новите възли, които се връзваха в стомаха ми. Къде по-точно се намирахме? Кой ли ни прихващаше и потегляше към нас?

— „Сокоро“, покажи ми схема на цялата звездна система.

Корабът се поколеба.

— Задачата не може да бъде изпълнена сто процента. Няма достъп до всички сензорни данни. Част от обектите са предсказуеми, но не се наблюдават пряко от настоящите координати.

— Просто ни покажи каквото виждаш, а за останалото предположи.

Предната стена потрепна и се нагъна. Разни неща изпъкнаха в релеф, ставаха ту по-големи, ту по-малки. Явно процесорите на кораба срещаха затруднения.

— Предупреждение — така предложената схема включва непълни…

— Знам, „Сокоро“ — казах. — Просто изпълни заповедта, доколкото ти е възможно. Не е нужно да ме предупреждаваш за непълни данни, щом съм одобрил включването им.

— Горкият „Сокоро“ — каза Сандра. — Направо го тормозиш.

Образът постепенно се изясни, а аз примижах, местейки поглед между секторите. Информацията беше жизненоважна, невиждана преди. В центъра имаше голям диск, вероятно звездата в центъра на системата. Около нея се носеха по-малки тела, поне десетина.

— Кайл, включи камерите — каза Сандра. — Искам да видя!

— Секунда — казах задъхано. Звездата в центъра изглеждаше малко… голяма. Малко прекалено голяма.

— „Сокоро“, от кой клас е главната звезда в тази система?

— Най-близката звезда е от спектрален клас B.

Примигнах изненадано.

— Син гигант?

— Може ли да я видим? — попита Сандра.

— В никакъв случай — сопнах ѝ се. — „Сокоро“, увеличи дебелината на корпуса. Трябва ми повече радиационна защита.

Корабът се поколеба.

— Наличната маса е недостатъчна.

— Увеличи масата около мостика тогава. Направи стените по-дебели, като най-дебела да е онази, която гледа към синия гигант.

— Определете увеличението на масата.

— Искам стените достатъчно дебели да спрат цялата радиация от звездата — казах аз.

— Масата — недостатъчна.

— Изтегли маса от войсковия трюм — наредих аз. — И от основни трюмове А и В. Започни веднага. Направи стените възможно най-дебели с наличната маса.

— Работя.

— Какво има, Кайл? — попита Сандра, беше се навела напред в скоковото кресло.

Обърнах се и опитах да ѝ се усмихна. Надявах се, че не ми личи колко се потя.

— Трябваше да се сетя за това. И за много други неща. Излязохме близо до син гигант.

— И?

— Ами, сините гиганти са големи звезди, които излъчват много радиация. Може да се изпържим.

— Не би ли трябвало да усещаме нещо?

— Може би не веднага.

Сандра примигна, после се обърна да погледне задната стена на мостика. Стената буквално вреше, сякаш загряваш живак в тенджера. Загледах се на свой ред в стената, която се удебеляваше пред погледа ми.

— Корабът прехвърля маса от други свои части, за да ни защити.

— Това олово ли е?

Свих рамене.

— Не знам.

— Ами попитай кораба. Не искам да се изпържа.

Кимнах и погледнах стената, която вреше зад моето кресло. Представих си как „Сокоро“ е втечнил и прехвърлил към мостика всички кресла, които бях монтирал за пехотинците. Язък за добрата ми идея.

Сандра издаде задавен звук. Завъртях глава към нея. Дали не бе получила тежка доза радиация? И я е усетила първа, защото аз имах допълнителната защита на креслото между себе си и беснеещата звезда зад нас? Знаех, че сините гиганти достигат размери двайсет пъти по-големи от нашето слънце, и нещо още по-лошо — че могат да са сто хиляди пъти по-ярки.

Сандра сочеше ужасено предната стена. Погледнах натам и видях червени буболечки. Някои се движеха в нашата посока.

— Идентифицирай приближаващите обекти! — наредих на „Сокоро“.

— Макроски кораби. Подробната идентификация предстои. Шест обекта се движат по курс към нас.

— Дали да не си поговорим с тях? — казах. Прехвърлил бях на „Сокоро“ всичко възможно от невралните мрежи на мозъчните кутии, с които разполагах. Когато нанокорабите ни зарязаха, с тях бяхме изгубили и огромната част от познанията им за вселената. Ежедневно си триех сол на главата, че не съм се сетил да копирам и съхраня голямата и опитна мозъчна кутия на „Аламо“. Що за преподавател по информатика не би отделил време да копира важен софтуер на резервен носител? За щастие „Сокоро“ беше научил достатъчно от мозъчните кутии на фабриките, за да говори примитивния бинарен език на макросите. Като се прибавеше и моята редакция на комуникационния код, би трябвало да можем да разговаряме с тях без проблеми.

— Трябва да бягаме, Кайл — каза Сандра.

— Бягството може и да не е най-добрият ни избор — казах аз. — Мисля, че са програмирани да проявяват предпазливост, когато се сблъскат с нетипично поведение. Поне досега това вършеше работа.

— Твоите теории могат да ми струват живота.

— Залозите са много по-високи от това — казах аз. — Залагам съдбата на целия ни вид. Остави ме да помисля.

Загледах се в траекториите на корабите. Изглежда, идваха от различни планети, по един от всяка. Възможно ли беше да са минни съдове?

— Приближаващите кораби въоръжени ли са, „Сокоро“?

— Неизвестно.

— Различаваш ли оръжейни портове по корпусите им?

— Отстоянието е твърде голямо за конфигуриране на данни.

Присвих очи.

— На какво разстояние са? След колко време ще навлязат в обсега на нашите оръжия?

— Най-близкият обект е на приблизително три часа от най-големия ни ефективен обхват.

Поотпуснах се. Имахме време да помислим. Загледах се в схемата на звездната система.

— Колко време ще ни е необходимо да отидем до най-близкото от съседните тела?

— Един час.

Кимнах доволно.

— Стига, Кайл. Хич не си го и помисляй — каза Сандра.

— „Сокоро“, поеми по курс към най-близкото планетарно тяло — казах, без да поглеждам към нея. — Веднага.

— По дяволите, Кайл, трябва да бягаме!

— Защо? Те вече знаят, че сме тук. Можем да огледаме планетата, после да се върнем и да минем през пръстена, преди те да са се приближили достатъчно.

— Питаш защо не трябва да се мотаем няколко часа тук и да душим в задния им двор? Не е за вярване, че питаш, но все пак ще ти отговоря. Ами ако изключат пръстена, Кайл? За това сети ли се?

— Имаш основание. Но аз все още мисля, че рискът е оправдан. Дойдохме тук да научим нещо за системата. Вече научихме доста, но аз искам да науча още.

— Наистина ли искаш да подновиш войната?

— Ако сме го направили със самата си поява тук, то разузнавателната информация ще ни е още по-нужна.

Сандра изглеждаше ужасена. Започвах да се тревожа за здравето ѝ. Малкото ни приключение, изглежда, ѝ причиняваше голям стрес.

— Като се приберем у дома, ще е добре да си починеш. Ваканция или нещо такова. Имаш нужда.

— О, да. Точно от това имам нужда. Хайде да вземем следващата си радиационна баня на плажа.

През следващия час червените буболечки скъсяваха упорито разстоянието. Появиха се и нови. Докато наближим тъмното парче скала, към което летяхме, вече бяха двайсетина.

— „Сокоро“, мини зад планетата, така че синият гигант да е от другата ѝ страна спрямо нас.

Придвижихме се към нощната половина на мъртвия безименен свят. Гигантски кристали стърчаха на гроздове от повърхността. Можех само да гадая какви безценни залежи на незнайни минерали се крият в тях. Може би тежките елементи, които бяха толкова редки на Земята, тук се срещаха в изобилие.

— На позиция сме — каза „Сокоро“.

На завет откъм тъмната половина на планетата, предпазени от лъчението на синия гигант, отидохме в обсерваторията. Сканирах всичко и направих много снимки, които да предам за анализ на учените у дома. На безименната скала под нас имаше обекти, които корабът изобразяваше в оранжево — наземни машини според обяснението на „Сокоро“. Накарах го да ни приближи до една от тях. Машината буквално смучеше ценни минерали от повърхността на планетата, като пиявица. Минен робот, машина по-голяма от всяка, която бях виждал. Дълга повече от километър, машината приличаше на бръмбар с двайсет сферични колелета. От колелетата стърчаха зловещи шипове, дълги по петдесет метра. Някои от шиповете бяха счупени, а до един изглеждаха износени от дълга употреба.

— Кайл, това е едно от най-зловещите неща, които съм виждала — каза Сандра.

Прелитахме съвсем близо до машината, но тя не ни обръщаше никакво внимание, а все така забиваше сондиращите си шипове в земята и вибрираше.

— Само друг робот би харесал гледката — съгласих се.

— На макросите им трябва много стомана, за да се възпроизвеждат — отбеляза тя.

— Тези машини не добиват желязо. Обикновените елементи като желязо, никел и въглерод се намират лесно. Мисля, че копаят за тежки метали — радиоактивни елементи и така нататък.

— Искаш ли да погледнем звездите оттук? Може да разпознаем някое съзвездие и да се ориентираме къде сме.

— Чудесна идея — отговорих.

Накарах кораба да се завърти с главата надолу. Стъпили на бившия таван, сега гледахме нагоре през „пода“ на миниатюрната си студена обсерватория към чуждата звездна система. Сто на сто бяхме първите човешки същества, които се наслаждаваха на тази гледка. Започнахме да правим снимки, хиляди снимки от различни ъгли.

— Разпознаваш ли някоя звезда? Някои са наблизо и са много големи.

Оглеждах с тревога небето. Имаше и други големи звезди в синьо-белия спектър. Вероятно се намирахме в малка група нови, млади звезди. Сините често се раждат в подобни струпвания, с характеристики като свръхвисоки температури и относително кратък живот.

— Не виждам Голямата мечка, нито Плеядите, нито нещо друго, което се познава веднага. Но онова там трябва да е Млечният път — казах и посочих светлата панделка, която пресичаше небето. — Това означава, че не сме нито в центъра на нашата галактика, нито в друга галактика с различна конфигурация.

— Но не е ли Млечният път по-ярък, отколкото би трябвало да е?

— Определено. Само че тази планета няма атмосфера, така че… Не мога да преценя дали сме по-близо до центъра на галактиката, или не.

— Според мен е и по-голям — каза тя. — И по-плътен.

Кимнах. Трябваше да се съглася с нея и от тази мисъл ме побиха тръпки. Ако се намирахме толкова близо до центъра на галактиката, че да долавяме видима разлика в размера ѝ, значи бяхме на много светлинни години от дома. Може би на хиляди светлинни години от Земята. Не го казах на Сандра обаче. И така беше достатъчно изплашена.

— Нашата задача е да направим колкото се може повече снимки и замервания, а експертите у дома ще ги анализират — казах с увереност, каквато не изпитвах.

— Още колко време ще се мотаем тук? — попита Сандра след малко.

— Мисля, че вече видяхме достатъчно. „Сокоро“, прехвърли щита към предната стена на мостика.

Процесът по преместването на щита от една част на кораба към друга отне няколко дълги минути. Върнахме се на мостика и се настанихме в креслата си. Междувременно предната стена възвря отново и се уплътни. По обратния път към пръстена щяхме да летим към синия гигант, затова бях наредил на „Сокоро“ да засили защитата на предната стена. Това беше и втората причина да се спусна към мъртвата планета — използвал я бях като временен щит срещу лъчението, така че корабът да преразпредели масата си „на завет“, без да бъде изложен на засилена радиация. Все едно се скриваш на сянка, докато си нагласиш шапката и слънчевите очила. След като „Сокоро“ прехвърли цялата резервна маса към предната стена, създавайки щит между нас и синия гигант, поехме обратно към пръстена. Помислих си, че за в бъдеще трябва да осигуря допълнителна защита на изследователските мисии… ако изобщо имаше такива.

— Така, сега покрий всички камери и се насочи към пръстена с ускорение 3 g.

Корабът изпълни заповедта. Двамата със Сандра изръмжахме под натиска на ускорението. Хрумна ми да отстъпя пилотското кресло на Сандра, но ако някой от нас щеше да припада, по-добре да е тя, а не пилотът. Намирахме се в бойна ситуация.

— Следващия път ще осигуря и за теб хубаво кресло като моето — обещах ѝ. — Ако има следващ път.

— Защо да няма? — попита тя. — Мислиш, че ще ни настигнат и ще стрелят по нас?

— Възможно е, но има и куп други неща, които могат да се объркат.

— Какви?

— Скоро ще разберем — казах аз.

— Просто ми кажи.

Въздъхнах.

— Добре. Тревожа се за времето.

— За времето ли?

— Теорията за относителността.

— Моля?

Вдишах дълбоко няколко пъти. При голямо ускорение дори разговорите бяха трудни.

— Даваш си сметка, че се намираме на светлинни години от Земята, нали?

— Да.

— Ами, направих някои изчисления с помощта на компютъра. Най-близките звезди от тип B, за които знам, тоест сини гиганти, са Регул и Алгол. Те са на по-малко от сто светлинни години от Земята, но пак са много далече.

— Тоест, намираме се най-малко на петдесет светлинни години от Земята?

— Повече от това — казах аз и кимнах.

Сандра ме гледаше с големите си кафяви очи. Кожата ѝ внезапно придоби зеленикав оттенък.

— От ускорението ли ти става лошо? — попитах аз.

— Просто говори.

— Добре. Нали знаеш, че не би трябвало да пътуваме със скорост по-голяма от скоростта на светлината, на теория?

— Да, но го направихме.

— Може би.

Тя ме зяпна.

— Пътуването не продължи петдесет години!

— За нас — да, не продължи. Но извън нас, в реалността, може и да са минали петдесет години. Възможно е пътят дотук да е отнел много време и… сещаш се…

— Като се приберем, всичките ни приятели и познати ще са старци?

— Не точно. Работата е там, че сега ще изминем същото разстояние за същото време.

Хубавите кафяви очи на Сандра се загледаха в нищото, докато тя се опитваше да осмисли казаното от мен. Зеленикавият оттенък на лицето ѝ се задълбочаваше.

— Сто години. Повече от сто години. Ще са умрели отдавна.

— Може би — казах аз.

Наблюдавах я как се бори с тази представа.

— Затова постоянно си имаме работа с извънземни машини, нали, а не с форми на живот? На машините не им пука за времето. В известен смисъл са безсмъртни.

— Да, но не бързай да откачаш. Може и да ни се размине. Има факти, които противоречат на тази теория. Например макросите реагираха много бързо, когато изпратиха още кораби, след като унищожихме първия. Ако релативистичните ефекти бяха налице, те не биха могли да реагират толкова бързо. Щяха да минат много години, преди да разберат, че сме ги победили и че трябва да изпратят още кораби.

— Не знам, Кайл. Може да имат на корабите си някаква технология, която ние нямаме. Този пръстен е техен. Те знаят как да работят с него. Може би разполагат с механизъм, който противостои на времевите ефекти и за който ние не знаем нищо.

Вдигнах рамене.

— Мда. Интересен повод за размисъл. Така или иначе, скоро ще разберем.

Сандра дълго мълча. „Сокоро“ се придвижваше към пръстена. Релефните изображения на вражеските кораби скъсяваха дистанцията, но по всичко личеше, че няма да ни настигнат. Добре, че бях оборудвал „Сокоро“ с допълнителни двигатели при минимален товар.

Бяхме на няколко минути от пръстена, когато Сандра се обади отново:

— Какво ще правим, ако е минал повече от век?

— Е, ще си бъдем двамата — бодро казах аз.

Тя не се зарадва особено на думите ми. Всъщност май по-скоро се ядоса.

— Знаеш ли какво ще направя, ако се приберем у дома и заварим всичките си приятели мъртви, Кайл?

— Не.