Изтребление

16.

— „Наполеон“ иска частен канал — обяви моят танк.

— Отвори частен канал — казах аз — и заглуши общия.

— Промените извършени — избоботи „Патън“.

— Какво правят онези, проклети да са? — попита Кроу.

— Може би просто ни облитат. Няма данни да стрелят по нас.

— Глупости, Ригс. Виж им сметката.

Помълчах няколко секунди. Вражеските единици скъсяваха разстоянието. Изглежда, летяха два пъти по-бързо от скоростта на звука. Направих някои бързи изчисления. При тази скорост щяха да се озоват над нас след десет минути.

— Не се налага да стреляме, сър — казах спокойно. — Вероятно само ни наблюдават.

— Кога стрелбата ще стане наложителна?

— Когато скъсят разстоянието до десет мили. По-близо от това не бива да ги допускаме.

— Могат да изстрелят торпедо по нас и от много по-голямо разстояние — каза Кроу.

— Така е, но мен ме е страх повече от картечните им установки, отколкото от торпедата. Торпедата можем да ги прихванем и унищожим, стига да не са изстреляни отблизо. А срещу автоматична стрелба с двайсетмилиметрови куршуми ще сме безсилни — нито можем да ги прихванем, нито тънката броня на танковете ще издържи.

— Повтарям: трябва да ги свалим още сега, ако искаме да си спасим кожите.

— Кроу, аз командвам операцията, забрави ли?

Мълчание.

— Ако си провалим прикритието, като открием ненужно стрелба по самолетите — продължих, — противникът ще разбере, че не сме беззащитни. Нека първо се опитам да говоря с Кер.

— Добре, но ако се приближат на две минути от нас, ще ти отнема командването и ще наредя на всички танкове да стрелят.

— Става — казах аз. Прав беше, не можехме да ги допуснем толкова близо. Направих повторни изчисления и се оказа, че първия път съм сгрешил — разполагахме с по-малко време от очакваното. Пропуснал бях да включа в уравнението собствената ни скорост на приближаване. Сборът от скоростите поглъщаше разстоянието много бързо.

Оставаха ми пет минути. Извадих комуникационната кутия, с чиято помощ бях осъществявал връзка с Кер от лагера. Той, изглежда, очакваше да се обадя, защото отговори на повикването ми незабавно.

— Кайл? — чу се гласът на генерала по високоговорителите. — Ходил ли си някога в дома на приятел, който има много голямо и досадно куче?

— Кой не е?

— Е, тези самолети са точно като големи кучета. Големи дружелюбни кучета. Искат само да ви подушат и да направят снимки.

Забавих отговора си с няколко секунди, защото бях зает да размишлявам трескаво. По всичко личеше, че нямам полезен ход в тази ситуация. Единият вариант беше да заплаша, че ще сваля самолетите му, и така да издам, че сме въоръжени… за което той сигурно се бе досетил и сам. Във всеки случай това би сложило край на прикритието ни и би ни определило извън всякакво съмнение като вражески единици. Ако просто изпържех самолетите му без предупреждение, това щеше да вбеси Кер още повече. От друга страна, ако не предприемех нищо, самолетите щяха увиснат над главите ни и или да направят снимки, разкриващи въоръжението ни, или да стрелят по нас, което би било катастрофално.

— Не мога да позволя да се приближат на по-малко от петдесет мили, Кер.

— Смяташ, че имаш избор?

— А ти смяташ ли, че съм оставил базата си невъоръжена и на твоята милост? Смяташ ли, че това би било в стила ми, генерале?

Кер мълча близо минута. Самолетите все така скъсяваха разстоянието. Подготвях се психически да дам заповед за обстрел. По всичко личеше, че ще се наложи да сваля самолетите и да затрия свестните мъже, които ги пилотираха.

— Какво те гложди, генерале? Няма нужда да стигаме до крайности. Дотук се разбирахме добре.

— Нищо подобно, гадняр такъв! — ревна внезапно Кер.

— Самолетите, сър — казах аз. Можех само да гадая какъв му е проблемът, а и не ме интересуваше особено.

— Ами моите хора? — извика Кер.

— Какви хора?

— Взводът, който изпратих в опразнения ти лагер. Всички са били изпържени. Без предупредителни изстрели. Нищо не е останало от тях, само димящи ботуши!

Жегна ме чувство на вина. Въздъхнах.

— Извинявам се, генерале. Явно все още имаме проблеми с доверието.

— Не е било нужно да оставяш базата си в режим на автоматична отбрана.

Затворих очи, опитвах се да мисля. Всяка смърт на техен пехотинец беше чиста загуба на ресурс. Нима грешах поначало? Толкова ли не можех да се откажа от властта и да предам кормилото в ръцете на така наречените професионални военни? Нека те защитават света за разнообразие. Зачудих се дали всички дребни диктатори в историята са имали такива моменти на съмнение в собствената си правота.

— Беше въпрос на доверие, сър. Пренастройването на кулите се извършва чрез гласови команди. Ако го бях направил, преди да тръгнем, щяхме да останем без никаква защита. Не забравяй, че вие ни нападнахте първи. Съжалявам, че са загинали свестни мъже, съжалявам за това при всеки наш сблъсък. Но вината е ваша. Имахме споразумение с правителството, но веднага щом решихте, че сме слаби, вие ни вдигнахте мерника. Никой не може да ме вини, генерале, че съм направил необходимото да се защитя.

Нов глас се намеси в разговора:

— Твърде близо са, Ригс. Издавам заповед на всички единици да прихванат приближаващите цели и да стрелят при моя команда.

— „Патън“, отвори общия канал. Кроу, чакай! — извиках аз, вперил поглед в големия екран. Самолетите наистина се бяха приближили, докато аз спорех с Кер. — Дай ми още една минута, адмирале.

— Ригс? — каза Кер. Звучеше едновременно ядосан и примирен. — Чух всичко. Явно не си блъфирал.

— Рядко го правя, сър.

— Добре, щом така искаш.

Връзката прекъсна, а секунди по-късно самолетите се разделиха на две формации и поеха по отдалечаващи се курсове на север и юг. Облизах устни, без да откъсвам поглед от екрана. Разминало ни се беше на косъм.

Замислих се за кулите в лагера, които бях оставил в режим на автоматична отбрана. Замислил го бях като капан и сигурно съм си давал сметка, че ще загинат хора. Чувствах се виновен, но не виждах какво друго бих могъл да направя. Ако ги бях изключил, хората на Кер щяха да завземат фабриките веднага. Ако се бях обадил на Кер да го предупредя за капана, той сигурно щеше да организира атака срещу танковете ми. Просто се бях опитал да се измъкна от затрудненото си положение по най-бързия и най-тихия начин. Надявал се бях Кер да отложи завземането на лагера до сутринта и междувременно ситуацията да се промени. Спомних си една военна аксиома, за която бях чел някъде, а именно, че всеки план — и най-вече добре обмисленият и сложен план — рядко оцелява след първия сблъсък с врага.

Поведох своите реещи се китове на юг, към главния лагер, като броях всяка миля със затаен дъх. Кер скоро щеше да си даде сметка накъде сме се насочили. Реших, че е време да му отклоня вниманието, и казах:

— Танкисти, поемаме към малкото си селце при Стафорд Крийк.

— Постъпи искане от „Наполеон“ за частен канал — обяви моят танк.

Приех искането с въздишка.

— Какво си намислил, Ригс?

— При Стафорд Крийк бяха разквартирувани две роти пехотинци, Кроу. Ще ми се да проверя дали още можем да разчитаме на тях.

— Отсега ти казвам, че поне още ден-два ще се правят на ударени. После, ако решат, че сме достатъчно силни, ще потвърдят лоялността си. Дай да си продължаваме по пътя и да превземем главната база, преди онези да са се усетили.

След кратка пауза казах:

— Искам да оставя Сандра на брега, сър. Тя ще говори с пехотинците. Още хора на наша страна ще ни дойдат добре.

— Въпроси от лично естество накланят везните на добрата военна тактика, а? Ами, хубаво. Защо не? Може пък да си спретнем и тържество за рожден ден, докато сме на брега. Хей, народе, някой да има рожден ден?

Чух доста гласове да се смеят на заден фон, неколцина от пехотинците дори се писаха доброволци за рожденици. Изпръхтях и затворих канала, сметнал, че съм получил желаното одобрение.

Цялата формация спря край брега, успоредно на главното шосе в района на Стафорд Крийк. Наложи се буквално да избутам Сандра от лодката.

— Оставам с теб — каза тя, скръстила ръце на гърдите си и изкривила театрално физиономия.

— Сандра — прошепнах аз, — всички ни гледат. Решително отказвам да въвлека гаджето си в поредната битка с неясен край.

Сержант Куон стана от металната пейка, на която седеше.

— Аз ще я придружа, сър. Тъкмо ще видя дали можем да разчитаме на подкрепления от тукашния контингент.

Изгледах го продължително, после кимнах. Към момента не съществуваше напълно безопасно място, където да я пратя. Самолетите ме бяха притеснили. Ако ни бяха ударили, аз може и да оцелеех дори след тежко нараняване, както и всички останали на борда. Но не и Сандра. Тя беше най-уязвимата мишена сред нас, нищо че се правеше на корава.

Успях да я изкарам на плажа. Там тя изведнъж се метна на врата ми и ме целуна отчаяно, после двамата със сержант Куон изчезнаха от погледа ми. Както и прекрасният плаж. Седях и гледах слабо осветената метална стена. Миризмата на морето, свежият бриз и бели песъчинки се бяха вмъкнали в гробницата на танка.

Мъжете на пейките се ръгаха с лакти и се подсмихваха. Не им обърнах внимание. Емоциите ме бяха надвили, мислех само дали някога пак ще видя Сандра. И дали не съм полудял окончателно.

Влязох в пилотската кабина и отново поведох бойната ни група над вълните. Носехме се безшумно на юг, към главната база, която ни бяха отнели.