Изтребление

22.

Половин година след неуспешната инвазия върнахме Кер на континента. Откровено казано, нямах търпение да се отърва от него. Писнало ми беше да си вре носа навсякъде. Официално той беше наш военнопленник. Реално действаше като офицер за свръзка. Подозирах обаче, че е най-вече шпионин. Идеята да го разкараме хрумна на Кроу. Разбира се, за да се върне у дома, Кер трябваше да мине в нелегалност. В очите на обществото той беше архитектът на опита за преврат. А сега щеше да се превърне в призрак и това май никак не му харесваше.

— Знаеш ли кое е по-лошо от това да загинеш за страната си, Ригс? — попита ме той вечерта преди да го разкараме.

— Кое?

— Да продължиш да живееш в немилост, след като си пожертвал всичко, и да знаеш от първа ръка, че на никого не му пука.

Вгледах се в него. Стори ми се искрен. Умълчах се и плъзнах поглед по базата.

Бяхме ѝ дали име, след като реших, че трябва да установим нова традиция — да наричаме разни места на свои загинали колеги. Сега базата се наричаше Форт Пиер. Е, за да е достойна за името си, би трябвало да е цялата в червен плюш. С какъвто ние не разполагахме, разбира се. Трябваше да се задоволим с гофрирана ламарина, бетон и конични лазерни кули.

През последните месеци Форт Пиер беше удвоил размерите си. Имахме повече войски, доставки и сгради от всякога. Отскоро си имахме и специални помещения с кантари. Благодарение на тях знаех, че един напълно въоръжен и екипиран стрелкови отряд от четирима пехотинци тежи малко повече от един метричен тон. Разбира се, товарът, който щяхме да качим на макроските кораби след още половин година, нямаше да се състои само от войска. На първо място войниците имаха нужда от храна например.

Черен хеликоптер се появи в небето над нас. Дошъл бе откъм морето. Излетял от някакъв кораб извън териториалните ни води. Машината не беше включила светлините си за кацане. Беше съвсем тъмна и по-тиха от обикновените хеликоптери. Явно никой на континента не искаше да се знае кого точно ще прибере машината.

— Е — казах на Кер. — Ако някога ти потрябва нов дом, помни, че ние още набираме хора.

Той ме погледна изненадано.

— Сериозно?

Кимнах.

— Като какъв?

— Тук всички започват от най-долу. Клозетите не се копаят сами, сър.

Генералът изсумтя.

— Благодаря за предложението.

После тихият хеликоптер кацна, Кер се качи в него и изчезна в нощното небе.

— Много му здраве — каза зад мен майор Барера.

Обърнах се и му кимнах.

— Разкара се най-после. Ти приключи ли с проверката за лоялност?

Барера кимна. Стоеше с ръце зад гърба. Бях го назначил за шеф на сигурността. Беше параноичен и имаше око за дребните подробности. Не помнех да съм виждал на лицето му нещо повече от бегла усмивка. Беше идеален за работата.

— След като Кер си тръгна — каза той, — в базата не остана нито един, в когото да се съмнявам… Е, в рамките на разумното.

— Да започват, тогава — казах аз. — Изкарайте танковете.

Хората ги бяха виждали и преди, разбира се. Всички на острова знаеха, че имаме наземни сили. Но много малко от тях знаеха колко точно съм построил. Криех ги, докато Кер не се разкара.

Час по-късно колоната пристигна и тайничко си помислих, че май съм прекалил. Шейсет реещи се танка влязоха в базата, други шейсет бяха останали в резерв на ключови позиции по крайбрежието на острова. Барера беше влязъл в ролята на пътен полицай и насочваше танковете към камуфлажните заслони около базата. Световните правителства се бяха постарали да вдигнат в орбита нови сателити на мястото на онези, които бяха унищожили макросите, но въпреки усилията им сегашната бройка възлизаше на под една десета от първоначалната. Аз обаче не исках някой сателит да извади късмет с ясна снимка на въоръжението ни.

Танковете имаха две предназначения. Първото беше да подсилят при нужда отбраната на острова. Лазерните кули бяха сериозно оръжие, внушаваха страх, но едновременно с това бяха уязвими. Ако на НАТО или на някой друг му хрумнеше безумната идея за ново нападение, лесно можеха да елиминират статичната ми отбранителна линия. Танковете бяха моето подкрепление, вътрешната линия на защита. Сигурен бях, че сами могат да спрат всяка инвазия.

Второто им предназначение беше свързано с макросите. Много от тях щяха да ни придружат, когато макросите се върнеха да си поискат товара. Бяха изключително ефективни в комбина с пехотинците ни, а това означаваше, че ще са безценни и в една кампания на далечен свят.

Колоната още се точеше от гората, когато Кроу дойде да се оплаква.

— Пак си откачил, Кайл. Мислех, че сме се разбрали да не откачаш повече.

— В природата ми е, адмирале — казах аз.

— Ти ми обеща нов флот, Кайл. Какво ще правим с толкова много танкове, по дяволите?

Обърнах се да го погледна. Барера ни наблюдаваше мълчаливо. Тих беше за офицер и дори само заради това ми идеше да го повиша.

Тримата стояхме в средата на лагера, далече от казармите и другите сгради. Гледахме как танковете паркират спретнато под камуфлажните мрежи. Давах си сметка, че инфрачервените системи на сателитите ще отчетат двигателите им, но се надявах, че аналитиците няма да знаят какво се крие зад сигнатурите. Танковете лъщяха, а пясъкът под тях се къдреше на вълнички. Макар да не докосваха земята, оставяха следи — все едно гигантска надуваема топка се е търкулнала по плажа.

— Прецакал си ме, нали? — попита Кроу. — Това е твоят начин да ме отстраниш от власт. Изобщо не си смятал да ми построиш кораби. Понеже ти командваш наземните сили…

— Де да се бях сетил за това, сър — казах му с усмивка. — Повикай прототипа, майор Барера.

— Слушам, сър — каза той и се обади по радиото си. Задобрели бяхме и в изграждането на новата си комуникационна система. „Радиото“ на Барера се събираше в едно копче на яката му. Той прокара пръст по копчето и заговори тихо в него.

Кроу ме погледна с високо вдигнати вежди.

— Да не би да?…

Кимнах.

Той се обърна и вдигна поглед към небето. Част от него потъмня, закривайки звездите. Нещо увисна безшумно над нас.

— Голям е — тихо каза Кроу. Приличаше на хлапе, което най-после е получило тъпото пони, за което не е спирало да мрънка.

— Целият е твой — казах аз.

Той ме погледна ококорено.

— Какъв е?

— Съвсем като „Бодлоперка“, сър — отговорих. — Но всичките му софтуерни системи са под наш контрол. Все още няма ръка. Има само един двигател и едно оръдие. Няма и бордова фабрика.

— Защо?

— Реакторът не е достатъчно силен, за да я захранва, а и щеше да ни изгуби допълнително време.

— Но е голям — каза той с грейнали очи.

— Да, сър. Обемът му е с приблизително петдесет процента по-голям от обема на оригиналните нанокораби.

— И с какво е пълно цялото това пространство?

— Най-вече с въздух, сър — обясних аз.

Той ме погледна като да бях луд.

— Само едно нещо искам да знам, Ригс.

— Какво е то, сър?

— Как да вляза вътре.

— Барера, кажи на пилота да кацне.

Майорът прокара пръст по допълнителното копче на яката си и заговори тихо. След малко големият кораб се спусна бавно и кацна на откритото пространство в центъра на базата. Напоследък го използвахме за пикници, но първоначалното му предназначение беше друго — тук пълнехме с пехотинци контейнерите, които нанокорабите пренасяха насам-натам. Сега отново щеше да се превърне в част от военновъздушните ни дейности. Новите ни кораби, по-леки, по-страховити и без ръце, трябваше да кацат, за да качат хора на борда си.

— Истински красавец, Ригс — прошепна Кроу. — Как се казва?

— Както ти решиш, Джак.

— Мисля да го нарека „Гробокопач“ в твоя чест, друже!

Усмихнах се и кимнах… но дали тази „чест“ ми допадаше, не бях сигурен.