Изтребление

7.

Решаване на проблеми. Постигане на максимални резултати с минимални ресурси. Притиснах с юмруци слепоочията си и ми стана малко по-добре. Това го можех — трениран бях да програмирам под натиск. Трябваше да изстискам максималното от наличното.

Замислих се. Не можех да построя цял кораб, но навярно бих могъл да спретна нещо, което да свърши работа. Разнообразни идеи започнаха да се люпят в главата ми.

Чувствах се като архитект, изправен пред гигантска чертожна дъска, бяла и празна. Нанитите можеха да построят „корпуса“ на всякаква конструкция с всякаква форма, можех буквално да ги използвам като глина, от която да оформя различни неща — малки и големи. Големи поне колкото хангара, в който се намирах, а може би и много по-големи. Така де, разполагах с много нанити. Близо половин час фабриките ги бяха бълвали с кофи. Освен това държахме нанити на склад в стаята за инжектиране. Което ме подсети за майор Робинсън. Вдигнах рамене — точно сега нямах време да се занимавам с него. Дори ако беше от онези, които получаваха кръвоизливи при процедурата, вече беше припаднал и нанитите възстановяваха нанесените щети. Така или иначе, най-лошото вече беше минало, а тази нощ майорът щеше да усвои новите си способности по трудния начин — в битка.

Реших най-напред да елиминирам системите, които не бяха от първа необходимост. Задрасках двигателите. Ръката? Абсурд. И без бордови фабрики. Над последното се замислих. А защо да не включа Четиринайсет в конструкцията? Бордовите фабрики бяха вършили отлична работа в нанокорабите.

Следващият въпрос засягаше мобилността. Имах ли нужда от мобилност? Танк ли строях, или оръжейна кула? Реших, че нямам достатъчно време. Мобилността е хубаво нещо, разширява многократно тактическите възможности, но моят случай беше спешен. Бих могъл да произведа страхотен танк, но ако машината го изплюеше един час след нападението, ползата щеше да е никаква.

— Значи ще е оръжейна кула — казах на глас. Четиринайсет не реагира.

— Четиринайсет, груповата връзка още ли е отворена?

— Да.

— Колко единици са необходими, за да се произведе един корабен лазер за един час?

— Изчислението не може да се извърши поради недостатъчна входяща информация.

Поех си дълбоко дъх в опит да запазя спокойствие. Напомних си, че влудяващите ме машини продължават да бълват нанити, докато аз се опитвам да пренапиша кода, така че времето им не беше изцяло загубено.

— Четиринайсет, отсега нататък, попитам ли за времева оценка, точност до една десета от астрономическия час ще е достатъчна. Заложи това в програмата си, както и че всички необходими компоненти ще са налице.

— Параметри зададени — каза Единица 14. Гласът ѝ се различаваше от онзи на „Аламо“. Възприемал бях гласа на кораба като женски, а фабриката говореше с баритонов мъжки тембър. Леко писклив.

— Така, колко единици ще са необходими, за да се построи един корабен лазер за един час?

— Изчислението не може да се извърши поради недостатъчна входяща информация.

— Добре, умнико. Каква информация ти липсва?

— Времето за сглобяване на отделните компоненти не може да се изчисли.

Замислих се. Портативните лазери се състояха от три части — реактор, кабел и самото устройство за изстрелване. Ако хиляда машини произведяха хиляда компонента, вероятно биха свършили работата за минути, но не така стояха нещата със сглобяването. Най-добре би било да използвам трикомпонентната система и сега. Бях произвел толкова много портативни лазери, че несъзнателно мислех за големия лазер по същия начин. Задал бях въпроса си по неправилен начин. Фабриките не се справяха добре с въпросите с отворен край.

— Добре, разбирам къде е проблемът — казах. — Четиринайсет, искам една свободна единица да конструира реактор с достатъчна мощност да захрани корабен лазер. Започни процеса веднага.

— Командата неуспешна.

Заля ме гняв, познат на всеки, сблъсквал се е компютър, който отказва да изпълни кода си. Примигнах. Идеше ми да ударя с юмрук глупавия чайник. Овладях се с усилие. След това похвалих сам себе си за това лично постижение — нов личен рекорд в самоконтрола.

— Каква е грешката? — попитах, когато се сетих какво да попитам.

— Не е посочена Единица.

— Добре, възложи задачата на Единица 12. Изпълни незабавно.

Колебание.

— Командата приета. Дванайсет започва процеса по производство.

— За колко време ще изпълни задачата?

— Два часа, точка седем.

Усетих капки пот да се стичат бавно под мишниците ми. Заедно със сглобяването щяхме да отидем минимум на три часа, и то ако всички останали компоненти бяха готови навреме. От опит знаех, че производството на реакторите е най-времеемко. Теоретично сигурно бих могъл да впрегна няколко единици в конструирането на един реактор, но дори да беше изпълнимо, сега нямах време да го организирам.

Големият въпрос беше: Имах ли три часа? След един щеше да се стъмни, след два щеше да е непрогледна нощ. А командосите обичат мрака.

Наредих на две от другите единици да се заемат с кабела и пушката. Времето ни притискаше, иначе сигурно бихме се справили и по-добре. След кратък интензивен размисъл наредих на още две групи от по три машини да се захванат със същия производствен процес. С малко късмет след три часа щях да имам три автоматизирани лазерни кули.

А после си дадох сметка, че ни е нужно още нещо.

— Четиринайсет, трябва ми предварителна оценка за конструирането на въртящо се моторизирано коляно, от онези, които формират ядрото на корабна оръжейна установка.

Мълчание.

Въздъхнах. Всъщност не му бях казал да го направи. Просто бях описал какво ми трябва. А на Четиринайсет не му пукаше какво ми трябва на мен. Думите ми не съдържаха инструкция, следователно машината ме беше игнорирала.

— Четиринайсет, колко време ще бъде необходимо да се построи компонентът, който описах току-що?

— Един час, точка четири, при зададените по-рано параметри.

Наредих три единици да започнат производство на лафетите за новите оръдия. Ред беше на по-лесните части. Трябваше ми що-годе интелигентна контролна система, която да оперира с готовите оръдия. Това беше лесно, защото нанитите, изключително гъвкави в това отношение, трябваше просто да се конфигурират в когнитивен рояк. Слагаш ги в кутия и получаваш първичен процесор. Ако им дадеш достатъчно време и входящи данни, те усвояват задачите си и стават относително интелигентни. Наредих три мозъчни кутии да влязат в производство незабавно. Не исках насочването на оръжията да остане в ръцете на новоизлюпени системи. Ако ги комплектувахме сега, щяха да разполагат с два часа да се организират. Междувременно щяхме да ги свържем с други, по-опитни мозъчни кутии, от които да копират полезен софтуер, преди да ги инсталираме в оръжейните кули.

Щракнах с пръсти. Бях пропуснал нещо.

— Сензори… мамка му! Четиринайсет, три единици да започнат работа по сензорно-насочващи системи.

Разполагахме с трийсет и шест фабрики. Скоро всички те се трудеха усърдно. Половината бълваха нанити, другите работеха по зададените компоненти. Суровите нанити щяха да оформят корпусите на оръдията.

Реших да не рискувам излишно с местоположението на новите оръжия. Производството на реакторите щеше да отнеме най-много време, затова изглеждаше логично да построим кулите на покривите на хангарите, където се конструираха трите реактора. По този начин, когато реакторите се излюпеха, моите хора щяха просто да ги включат към сглобените вече установки и системите щяха да са готови за работа.

Довършвах кодовете, когато вратата на хангара се разтресе от силни удари. Погледнах натам, вдигнал вежди. Кой можеше да е? Кер ли се бе върнал с надежда да ме разубеди? Или хората на Куон бяха забелязали вражески елементи?

Отворих вратата и се ококорих изненадано. На прага бе Сандра. Куон стоеше на крачка зад нея, смутен.

— Не можах да я спра, сър. Каза, че имала право.

— Здрасти, слънце — казах аз.

Тя влезе и затръшна вратата под носа на Куон.

Извиках през вратата към сержанта:

— Всички да са под тревога. И да патрулират!

— Сър? — изрева той с цяло гърло. — Кого да очакваме, сър? Макросите ли се връщат?

— Не, старши сержант — отговорих. — За съжаление, очакваме хора.

— Какви хора, сър?

— Просто стреляйте по всеки, който се държи подозрително. Едва ли ще ни връчат заповед за обиск.

Обърнах се към Сандра. В продължение на три секунди тя се кокори гневно насреща ми. После се метна на врата ми и почна да ме целува. Втората част ми хареса повече.

Вече беше увила прекрасните си дълги загорели крака около кръста ми. Облечена беше с потниче и циците ѝ се навираха в лицето ми. Целувахме се цяла минута. Тя направи кратка пауза, колкото да ме погледне гневно. Трудно ми бе да задържа погледа си върху лицето ѝ. А после Сандра поде втори рунд и тази втора дълга целувка ми се стори по-сладка и от първата.

Можех да си откарам така още доста време, но в края на втората минута тя скочи на пода и ме ритна. Елегантен ритник със завъртане около оста, който ме нацели в лявата буза на задника.

— Можеше да се обадиш! — озъби ми се тя.

Отвърнах ѝ с усмивка. Ако следващите извънземни завоеватели притежаваха силата да имитират хората, аз щях да съм си добре. Никой не би могъл да имитира моето момиче.

— Слънце, бях зает да спасявам света.

— Изобщо не ме интересува. Духнал си право през прозореца. Заминал си с „Аламо“, а мен си ме оставил да спя. А после ме остави да мисля, че си умрял. Обадил си се на Кер, значи си можел да се обадиш и на мен.

— Ти пък откъде знаеш за това? — попитах аз, с надеждата че не изглеждам толкова виновен, колкото се чувствах.

— Обади се да пита дали знам нещо повече. А аз не знаех нищо. Беше унизително.

Изпръхтях и посегнах да я прегърна. Тя вдигна рязко ръце и отстъпи назад. Лесно можех да съкратя разстоянието помежду ни и да я прегърна както аз си знам, но се сдържах. Точно в такива моменти самоконтролът беше най-труден.

— А, не. Няма да стане — каза тя.

— Какво? Искаш да ти се извиня ли? — попитах аз, объркан. Не можех да ѝ се ядосам, нито да се разстроя особено. Вече си бях получил целувката.

— Едно извинение би помогнало — каза тя и скръсти ръце.

— Добре де, имаш го.

Тя примигна изкусително.

— Само толкова? Майтапиш се.

— Любима, може ли да говорим за това по-късно? Трябва да подготвя базата за сражение.

— Ами аз?

— Ти трябваше вече да си евакуирана. Изобщо не би трябвало да си тук.

Тя сви рамене.

— Ами… да кажем, че пилотите на хеликоптерите ме харесват.

Мой ред беше да се ядосам, но наистина нямах време за такива неща.

Вратата на хангара зад мен изскърца. Почукване нямаше, а стъпките на натрапника ме накараха да се обърна рязко. Начинът му на придвижване не ми хареса.

Робинсън се вмъкна през отвора, стиснал трескаво дръжката на вратата. Ризата му беше разкъсана. Дълбоки червени драскотини, запълнени с гъста сребриста течност, браздяха гърдите му. Сам си беше нанесъл раните. Виждал бях същото и преди. Едната му буза също беше раздрана, от ъгълчето на устата почти до ухото. Зъбите му се виждаха през раната.

— Майор Робинсън — изхъхри той — се явява на служба, сър.

— Свободно, Робинсън — казах аз.

Той се опря безсилно на касата, после се свлече на пода. Сандра отиде при него да погледне раните му и се намръщи. С това обаче реакцията ѝ се изчерпи — откакто беше с мен, бе виждала и доста по-страшни неща.

— Ранили ли са го? — попита ме тя. — Нападението, за което говориш, вече е започнало?

— Сам се е наранил. Подложи се на инжекциите.

— Толкова ли е неприятна процедурата?

— Понякога.

— Разрешете да… — изломоти Робинсън от пода. Прекъсна изречението си по средата, за да си поеме въздух. — Разрешете да ви възразя, сър. Изобщо не беше като посещение при зъболекаря.

Изкисках се.

— Защото не си ходил при моя зъболекар.

Помогнах му да седне на един сгъваем стол. Помислих си дали да не му предложа нещо за пиене, но идеята не беше добра — течността щеше да се излее през раната на бузата и да потече по врата му.

— Споко, Робинсън. Ще оживееш, нищо че в момента не ти се иска особено. Нанитите вече работят по раната ти. Склонни са да оставят ремонта на нервите в наранената тъкан за последно. Сигурен съм, че не го правят от добро сърце, но така или иначе това спестява голяма част от болката.

— Много насърчително, сър — изгъргори той.