Изтребление

8.

Нападнаха минути след полунощ.

Отдавна бях поискал подкрепления от главния лагер, но те така и не се появиха. Барера беше обещал да ми прати две роти от постоянния гарнизон. За да не оголи главната база, беше повикал помощ от другите острови, посочвайки уж най-лоялните ни войскови единици със заповед да се върнат в главния лагер.

Пехотинците ни не бяха настанени в казарми. Със закъснение си давах сметка, че това е било грешка. Разполагахме с голям тропически остров, а по онова време и с неограничен бюджет, и това ни беше размекнало. Решили бяхме да настаним хората си в нещо като селца тук-там. Смятал бях, че новините за добрия стандарт на живот ще привлекат повече новобранци. Само че тази стратегия се оказа вредна сега, когато бяхме подложени на директно нападение. Заклех се в бъдеще да залагам повече на параноята. Стига да имахме бъдеще.

Сега, посред нощ, можех само да гадая дали Барера ме е предал, или врагът е превзел позициите му. Знаех само, че двете роти така и не се бяха появили, а комуникациите с главния лагер бяха прекъснати. Най-напред умря сателитната връзка, после замлъкна и наземната, която вървеше по кабел покрай пътя през джунглата. Пробвах да се свържа по радиото, но някой заглушаваше сигнала. Чуваше се само статичен шум. Това не ме изненада, защото комуникационното оборудване ни бе предоставено от същите хора, които сега се опитваха да ни избият. Бих могъл да пратя няколко хамъра в лагера да разузнаят, но не можех да се лиша от никого. Планът ми беше да удържа фабриките на всяка цена.

Усилията ми да произведа нови оръжейни кули изоставаха от графика с часове. Изникнали бяха няколко проблема, инженерни подробности, които бе трябвало да предвидя. Първо, нямахме нанокораби с ръце, които да качат оръжейните системи върху хангарите. Успели бяхме да повдигнем моторизирания лафет на една от установките, но още не го бяхме комплектували с оръдейния компонент. Разполагах с двайсетина наноподсилени пехотинци, което ми осигуряваше значителна мускулна сила, но повдигането на неколкотонен компонент върху покрива на хангар пак си беше трудна задача. Бихме могли да използваме кран, но нямахме кран, защото бяхме разчитали на нанокорабите за такива дейности.

Първата оръжейна кула стърчеше като гърбица върху хангара на добрата стара Единица 14. Четиринайсет беше приключила първа с производството на реактора, затова насочих усилията си натам. Погребан под блещукаща маса от нанити, хангарът не приличаше на хангар, а на лъскав метален мравуняк.

— Сър, все още нямаме нищо от съгледвачите — прошепна дрезгаво Куон.

Завъртях глава да го погледна. Видях само неясен едър силует на фона на светлината на звездите. Изключили бяхме осветлението, всички се бяхме напъхали в специалните си костюми с пълно снаряжение. Гледах сержанта през двата тъмни отвора на шлема си.

— Липсата на новини е добра новина — казах аз. — Съгледвачите да продължат обхода си. Искам ги в постоянно движение. Предупреди ги, че до сблъсък може да се стигне всеки момент.

— Слушам, сър — каза Куон и се отдалечи. Само след миг нощта го погълна. Движеше се наистина тихо за толкова едър човек.

Оставили бяхме тежките си лазери и реакторните раници на земята, преди да се изкатерим на покрива на хангара. Инструктирал бях хората си да скочат долу и да се снаряжат веднага щом пукотевицата започне. Засега всичко беше мирно и тихо, което ни позволи да монтираме на покрива макара със здрава верига, с чиято помощ да изтеглим оръдието. Мъжете ругаеха под нос и въпреки здравите ръкавици не един и двама си разкървавиха пръстите.

Потънал в пот заради усилието и от влажния нощен въздух, изведнъж замрях, понеже чух далечен звук, който познавах отлично. Характерния звук на стрелба с автоматични оръжия. Пукотевицата беше започнала и се приближаваше. Мъжете около мен прекъснаха работата си. Повечето скочиха на пясъка долу да нарамят реакторните раници. Аз останах на покрива, опитвах се да овладея люлеенето на тежкото оръдие, което висеше на веригите.

Всички мълчахме и се ослушвахме. Наострил уши, аз се питах какъв ще е следващият звук — от снайпер или от минохвъргачка. Дадох си сметка, че съм прецакал нещата грандиозно. Пропилял бях времето ни. Оръжейната кула изобщо нямаше да свърши работа, дори ако успеехме да я сглобим. Не я бяхме тествали. Като нищо можеше да изпозастреля собствените ми хора в гръб, да се взриви и да подпали хангара или — най-вероятно — изобщо да не проработи.

— Прикрийте се — казах, напълно излишно: хората ми вече се бяха слели с пейзажа.

Чакането продължи по-малко от минута. Нощното небе грейна в зелено. Шлемът ми затъмни стъклата на визьора автоматично. Познавах тази тиха разцъфваща светлина. Моите пехотинци отвръщаха на огъня. Вече можех да преценя къде се води битката. Зелените лазерни светлини прогаряха въздуха покрай пътя през джунглата на изток. Беззвучните светлини идваха от тази посока. Но по кого стреляха хората ми?

Заобиколих пълзешком лафета на оръдието и вперих поглед в дърветата по края на базата. Преди месеци бяхме издигнали нещо като ограда от дървесни стволове с малко бодлива тел отгоре. Кой да знае, че е трябвало да се потрудим повече? По онова време единственият ни враг бяха макросите и конвенционалните фортификационни заграждения изглеждаха безсмислени — така де, и най-яката ограда не би спряла трийсетметрови роботи. Затова се бяхме ограничили до дървена ограда с малко бодлива тел.

Посегнах да включа вътрешната комуникационна система, но се въздържах. Пехотинците ми се сражаваха и би било тъпо да им отвличам вниманието с въпроси.

После се сетих за Куон. Той едва ли се намираше в разгара на битката, а не беше изключено да има ценна информация. Свързах се с него по директната линия.

— Тук Куон — каза той.

— Нещо от патрулите? — попитах аз.

— Влезли са в престрелка, нямаме жертви. Засега — толкоз. Ако питате мен, и двете страни стрелят по сенки. Нашите не са в настроение за приказки.

— Нищо чудно. Има ли някаква причина да не продължа своята работа тук?

— Не знам за такава, сър.

— Уведоми ме веднага щом твоите хора докладват — казах аз и прекъснах линията.

Клечах зад лафета и размишлявах. Гората наоколо тънеше в тишина. Дори насекомите бяха замлъкнали. Не ми харесваше тая работа.

— Всичко наред ли е, сър? Можем ли да продължим? — попита шепнешком един ефрейтор, промъкнал се до хангара.

— Не знам — отговорих. Погледнах надолу към хората си. Следяха зорко околността във всички посоки. Вдигнах глава да погледна небето. Нямаше и помен от хеликоптери или парашути. Дори окъсняла чайка не се виждаше. Не ми харесваше тая работа, ама никак.

Скочих на земята и обиколих хангара. Не видях нищо подозрително. Свързах се с Куон.

— Тия са призраци, да знаеш. Или не са тук, или са много добри.

— Мисля, че е второто, сър — отговори Куон. — Току-що открих нещо. Елате при мен.

Хукнах приведен през откритото пространство и по едно време ми се стори, че чувам някакво изщракване. Или беше плод на въображението ми? Стигнах до Куон и той посочи назад, там, откъдето бях дошъл.

— Току-що стреляха по вас, сър. Видях искрата.

Погледнах назад и се долепих до сградата.

— Какво искаше да ми покажеш?

Придърпах към себе си най-близкия пехотинец. Човекът беше отпуснат, сякаш го държеше единствено костюмът му. При по-внимателен оглед открих, че по-голямата част от главата му липсва.

— Снайпер — ненужно обясни Куон.

Изръмжах. Ядосах се и едновременно с гнева в главата ми се пръкна една идея. Включих общата връзка.

— До всички, които са в моята база. Изключвам линията и преминавам на гласови команди. Отваряйте си ушите.

Изключих комуникацията в шлема си и повдигнах забралото, за да освободя устата си.

— Искам всички да се прицелите в дърветата покрай базата. Изберете си някое голямо дърво. Като видите светлината от моя лазер, стреляйте. Всеки да подпали по две-три дървета в различни посоки.

Никой не попита нищо, но аз усещах погледите им върху себе си, знаех и какво си мислят: „Полковникът пак ли е откачил? Какво са ни направили дърветата, че да ги горим?“ Не ми се занимаваше да им обяснявам. Ако бях прав, всичко така или иначе щеше да им се изясни.

Прицелих се и изпепелих върха на един бор. Автоматичното затъмнение се активира моментално, после очилата ми потъмняха допълнително, когато още десетина лъча подпалиха тихата нощ. Разлетяха се стреснати птици, крещяха и пляскаха с криле. Част от дърветата лумнаха в пламъци, горящи отломки заваляха към земята.

След няколко секунди прекратихме стрелбата и зачакахме, наострили уши. Някъде от север се чу вой. Звукът секна само след миг, но бях съвсем сигурен, че този път не е плод на въображението ми.

— За какво беше всичко това, сър? — прошепна Куон в слушалките ми.

— Ела тук — наредих аз.

Куон притича и клекна до стената на четиринайсети хангар. Казах му, загледан в догарящите дървета:

— Мисля, че ни чуват. Използваме тяхното комуникационно оборудване. Не са заглушили вътрешната ни радиовръзка, което най-вероятно означава, че ни подслушват.

— Добре, значи минаваме на гласови команди?

— Да, освен за кратки съобщения до други отряди, като твоя, да речем.

— А защо стреляме по дърветата, сър?

Почуках с пръст по вградените в шлема си очила.

— Надявах се, че нямат такива. Сметнах, че вероятно използват обикновени очила за нощно виждане и нашата неочаквана стрелба ще ги ослепи.

— Ъъ… кого, сър?

Погледнах го. Тази нощ не би се представил добре на тест за интелигентност.

— Снайперистите, сержант.

— А, имате предвид онзи, дето изпищя?

— Именно.

— Сега какво ще правим, сър?

Замислих се. Погледнах кулата зад себе си. Трябваше да проработи. Реално погледнато, тя беше единствената ни надежда. Със или без нанити, армиите на земните правителства ни превъзхождаха по численост милион към едно и единственият ни шанс беше да излезем насреща им с някаква неочаквана, превъзхождаща ги технология.

— Това оръдие няма да се сглоби само. Качваме се горе, сержант. Разчитам на силния ти гръб. Останалите… искам един взвод да стреля постоянно по дърветата, другите да се качат на хангара. Трябва да сглобим това нещо, докато още имаме време.