Изтребление

50.

Стигнахме до входа на набелязания тунел без повече инциденти. Лесно бяхме надвили червеите в престрелката и това ме притесняваше. Знаех, че ни чакат в скалната си крепост. Какви ли изненади ни бяха подготвили в планинските недра?

Размишлявах върху плана си, докато се трупахме пред входа на тунела. И колкото повече мислех, сега, когато бяхме стигнали до подножието на исполинския монолит, толкова повече недостатъци откривах в стратегията си. Да се набутаме в тунелите на червеите беше върхът на лекомислието. Проблемът бе, че нямахме избор. Не и ако искахме макросите да ни върнат у дома.

Вдишах дълбоко. Пехотинците слизаха от танковете, скенерите обхождаха района. Е, това беше. Вече нямаше връщане назад, нямаше място за колебания. Или щяхме да си свършим работата, или да загинем.

Скенерите не показваха непосредствена опасност. Тревожил се бях, че червеите ще заложат мини в подножието на планината. Щетите от експлозиите биха били приемлива цена за възможността да ни спрат още тук, на прага. Заложена на подходящото място, една термоядрена мина можеше да ни издуха от повърхността на планетата и да им реши проблема веднъж и завинаги.

— Сър — каза една от офицерките, които работеха със сензорите. Лейтенант Чен. Беше изключително прецизна в работата си, пристъпваше към всяка задача с отношението на хирург. Познавахме се отпреди. Смятах я за една от умниците в щаба си.

— Какво има, лейтенант? Засичаш ли вражески единици?

— Да, хиляди, навярно милиони.

Пристъпих към устройството да погледна.

— Не виждам толкова много.

— Слабите светлинки, сър. Остатъчни изображения.

— Имаш предвид… под нас? Отдолу ли са? Сензорът ги регистрира като студени и неподвижни.

— Да. Мъртви са, сър — каза Чен.

Погледнах я, после отново погледнах устройството. Портативният скенер показваше триизмерен образ. Илюзията беше съвършена, макар да знаех, че изображението е изкуствено генерирано. Давах си сметка, че виждам вътрешността на малка кутия, която симулира дълбочина и генерира изображения със символични форми и цветове на обектите, засечени от скенера. Моите хора бяха обозначени като яркосини кръгове. Виждах и доста червеи — яркожълти и с издължена форма. И бледозелени обекти навсякъде. Наистина имаше хиляди такива. Махнах с ръка пред един системен сензор наблизо — команда за поглед в по-голяма дълбочина. Кутията ми показа множество пластове от бледозелени светлинки.

— И всичките са мъртви?

— Да, сър. Намираме се над огромно гробище. Пластове от мъртъвци точно под краката ни.

Погледнах я и тя отвърна спокойно на погледа ми. Кимнах.

— Благодаря, лейтенант. Очаквам и за в бъдеще да ме информираш за всичко интересно или странно, което откриете с екипа си. Но ме интересуват най-вече живите червеи.

— Разбрано, сър — каза тя.

Отстъпих встрани, като се чудех как да тълкувам тази нова информация. Може би червеите погребваха покойниците си тук, в подножието на планината, от поколения.

Спрях да се тревожа за мъртвите червеи. Имаше достатъчно живи, за които да мисля. Както и за макросите, впрочем. Активирах една комуникаторна кутия и я зарових на плитко в пръстта при входа на тунела. Ако имахме късмет, червеите нямаше да я унищожат. Закачих нанитна нишка към кутията. Тя щеше да се разтегли след нас, щом навлезехме в тунелите. Идеята се бе харесала на офицерите ми — вярваха, че така ще държим връзка с базата. Мисълта, че ще навлезем в тила на врага без връзка със своите, ги плашеше. Е, аз така и не им казах, че нямам намерение да си приказвам с Робинсън по този канал. Направех ли го, рискувах червеите да разберат за комуникаторната кутия, а тя трябваше да оцелее, за да се свържа макросите, когато стигнем до сърцето на планината. Нямаше да я използвам преди това. А дори да не доживеехме да излезем от планината, може би макросите щяха да отчетат мисията ни като успешна и да върнат поне Сандра у дома.

След няколко минути и с много скърцане като от ръждясали панти, дълбаещите танкове си върнаха първоначалната форма. Наредих първият танк да навлезе в тунела, следван от рота пехотинци. Изчаках цяла минута, преди да пусна втория танк. Ако червеите унищожаха авангарда, исках да имам резерви, с които да реагирам.

Нищо не се случи с първата група, затова останалите я последваха. Самият аз се придвижвах в центъра на колоната. Скоро голямото червено слънце се скри от погледа ни и аз с изненада установих, че ми липсва. Тунелът беше широк трийсетина метра, стените му бяха оребрени като на по-малките проходи, които бяхме открили близо до базата си, но самите ребра бяха значително по-широки. Гигантският проход спокойно можеше да побере влак и аз се сетих за подземната железница в Атланта, чиито тунели в голямата си част бяха прокопани в твърда скала.

Скоро се наложи да включим прожекторите. Пехотинците държаха лазерните си пушки в готовност. Никой не изглеждаше особено щастлив.

— Куон — казах по частния канал.

— Сър! — отвърна той и се затича да ме настигне.

Сержантът ръководеше ротата, с която се придвижвах и аз. Бих могъл да се возя в някоя от дълбачките, но предпочитах да виждам и чувам хората си непосредствено. Не вярвах в дистанционното командване, исках да усещам ситуацията от първа ръка. Особено когато хората ми влизат в лабиринт от капани.

— Какво трябва да направим според теб, Куон? — попитах сержанта.

— Сър?

— Просто ми кажи какво мислиш.

— Придвижваме се до сърцето на планината, избиваме всичко по пътя си, после се връщаме у дома.

— Просто и ясно, сержант — казах аз. — Мислиш ли, че трябва да следваме тунелите?

— Не, сър. Червеите ще копаят отдолу и ще ни хванат в капан. Като предния път.

Кимнах и наредих:

— Колона, спри на място!

Изненадах ги всичките. Дълбаещите танкове се плъзнаха още няколко метра напред, после спряха. Конусите при носовете им потрепваха. Това беше атавизъм от предишното им програмиране. Продължаваха да търсят далечни цели, макар обхватът им на стрелба да бе рязко намален. Не ми беше останало време да пренапиша целия им код.

Наближили бяхме първия голям завой по пътя си, на изток. Погледнах назад. Там, под червения блясък на голямото слънце, нещата изглеждаха много по-безопасни.

— Дълбаещите танкове да се обърнат на запад. Ще копаем в стената. Да видим какво има там.

По цялата колона, нагоре и надолу от мен, очилата на пехотинците почерняха автоматично. Същото се случи и с моите миг преди големите късообхватни лазери да разцъфнат с ослепителна светлина. Стиснах клепачи, но очите въпреки това ме заболяха. Пуснах пушката си да увисне на ремъка и закрих лицето си с ръце. По общия канал наредих на всички да направят същото. Важно бе зрението ни да е наред, когато танковете приключат със задачата си.

Единайсет големи димящи дупки се отваряха в каменната стена. Проходът се изпълни със сива пара. Атомизирана скала ревеше около мен. Усетих как климатизиращата система на костюма ми се включва, за да компенсира резкия скок във външната температура. Вградените вентилатори се въртяха все по-бързо, звукът им се покачи с няколко октави.

А после светлината, просмукваща се между пръстите ми, намали интензитета си. Дръзнах да надникна с лявото си око. Дълбаещите танкове бяха навлезли в изкопаните дупки. Всички, с изключение на няколко в края на колоната. Свъсих вежди.

— Трите танка в края, прекратете дълбаенето. Останалите да продължат — извиках. Затичах се към последните машини в колоната. Дълбаещите им конуси се бяха нагрели до тъмночервено.

— Не се получава, сър — каза пилотът на най-близката машина, след като слезе от танка си и застана до мен.

Огледахме заедно стената. Намирахме се само на няколкостотин метра от входа на тунела. Скалата беше почерняла, но извън това почти нямаше следа от напъните на дълбачката ни.

— Тази скала не е като онази по-навътре, сър — каза танкистът. — Явно близо до входа е много по-твърда.

Кимнах.

— Вкарай танка си навътре. Където е по-меко.

Хукнах назад към своята рота, като размишлявах в движение върху видяното. Дали нямаше връзка между мъртвите червеи, закопани в подножието на планината, и по-високата плътност на скалната маса при входа? От думите на макросите излизаше, че планината има здрава черупка и обстрелът ѝ от космоса не е дал очаквания ефект. Предполагах, че неведнъж са се опитвали да я пробият от орбита. Може би това обясняваше наличието на толкова мъртви червеи отвън. Може би, като при мравуняците, червеите бяха дали милиони жертви в жива сила, но самата планина бе издържала на атаките.

Спрях при първия дълбаещ танк, който бележеше напредък. Беше хлътнал наполовина в изкопаната дупка. Уви, напредъкът очевидно бе твърде бавен. Никога нямаше да стигнем до сърцето на планината с тази скорост — метър за минута.

— Сър, елате тук! — каза майор Ямада, който отговаряше за танковете. — Водещият танк докладва за внезапна промяна в плътността на скалата!

— Казвай, майоре.

— На десетия метър става много по-лесно, сър. Много по-лесно.

Плеснах Куон по гърдите, докато го подминавах на бегом. Той се затича след мен към челото на дългата ни колона от дълбачки и хора.

Радостта ми не трая дълго. Червеите избраха точно този момент да възразят срещу присъствието ни на своя територия.