Изтребление

17.

Те ни удариха първи. Не получих друго предупреждение освен бибипкането на комуникационната кутия. Кер правеше опит да се свърже с мен. Пренебрегнах първото позвъняване, както и второто, което дойде няколко минути по-късно. Трето нямаше.

Бях почти напълно сигурен, че ни удариха с РПГ-та, ракетно изстрелвани гранати. Още в първите секунди на засадата осъзнах, че ни обстрелват отблизо, вероятно откъм линията на дърветата покрай брега. Чу се само съскане и трясък и един от танковете ни се взриви. Онзи точно зад мен в диамантената ни формация.

Кулите на нашите танкове се завъртяха едновременно да прихванат мишената. След няма и секунда запяха, което сложи край на вражеския обстрел. Кулите продължиха да стрелят по брега. Във войници ли се целеха? Или в засадата бяха включени военни машини? Не знаех. Няколко мишени се появиха на стената пред мен, медночервени и с човешки размери. Появяваха се и изчезваха незабавно. Отворих уста да наредя край на автоматичната стрелба, но така и не го направих. Възможно бе вражеските единици да са ранени, да пълзят в пясъка сред палмите и да крещят от болка. Или зареждаха нова граната, с която да унищожат още един танк, моя, да речем. Можех само да гадая, следователно нямах основание да прекратя отбранителната стрелба.

— По дяволите, Кер — промърморих. Потях се, вперил поглед в екрана. Подминавахме мястото на засадата. Кулите стреляха все по-рядко, после замлъкнаха окончателно. Който и да ни беше нападнал, или беше мъртъв, или в отстъпление.

— Всички да се изтеглят към брега! — ревнах по общия канал. — Кой танк удариха?

— „Ромел“, сър — отговори някой.

Въздъхнах. „Ромел“ беше танкът на Робинсън. Нима беше минал през нанитите инжекции, през часовете агония и моето брутално отношение само за да загине в първите минути на битката? — Ще се върнем да потърсим оцелели.

— Трябва да продължим по план, Ригс — каза Кроу, вбесявайки ме за пореден път.

— „Патън“, заглуши общия канал и отвори частен към „Наполеон“.

— Промяната извършена — докладва танкът.

— Какво искаш? — излая Кроу.

— Няма да оставя Робинсън и хората му в океана, сър.

— Нали уж се промъквахме към главната база? Остават ни още няколко мили.

— Очевидно е, че врагът се е досетил за намеренията ни. Трябва да преминем в боен режим, преди да продължим към целта.

Кроу поспори още няколко секунди, но накрая би отбой. Реших, че загубата на „Ромел“ му е опънала нервите до скъсване и инстинктът му за самосъхранение се е разкрещял „бягай!“. Това го запазих за себе си, но изрично настоях да не се меси повече в командването на операцията, даже го заплаших, че в противен случай ще зарежа и него на брега. Той изсумтя нещо нечленоразделно и прекъсна връзката.

Успяхме да приберем половината от екипажа на „Ромел“. Всеки от танковете качи по двама оцелели, а за моя радост майор Робинсън се изкатери на борда на „Патън“.

— Робинсън! Не се даваш лесно, а?

— Благодаря, сър, макар че… — Той не довърши.

Личеше си, че единият му крак е пострадал.

— След като преминем в боен режим, можеш да пътуваш с моя танк. Има разни издатини, за които да се хване човек.

Робинсън се усмихна, макар очевидно да го болеше.

— Много мило от ваша страна, сър.

Свалихме пехотата на брега и трансформирахме танковете. Намирахме се близо до главното шосе, там, където то пресичаше водите на залива, превръщайки се в мост. Южно от нас се намираше град Андрос, отдавна изоставен, а още по на юг беше базата, където противникът ни чакаше с неизвестна за нас численост и въоръжение.

Танковете промениха формата си бързо, в рамките на минута-две. Трансформацията беше драматична. Превърнаха се от китове в акули. Облите контури се сплескаха в скосени повърхности. В края на трансформацията металната броня беше дебела близо три сантиметра, достатъчно здрава да спре куршум. Дебелината ѝ не беше голяма, но се компенсираше от еластичност и способност за бързо възстановяване. Щеше да се заглажда след всяко попадение. Вярвах, че ще издържи на обстрел с конвенционални оръжия. На покрива на всеки танк имаше въртяща се лазерна установка. Оръдията се въртяха с тихо жужене и сканираха подробно района. Побиваха ме тръпки от тях. Личеше си, че притежават интелигентност, пък била тя и изкуствена, извънземна. Имаше нещо неестествено в начина, по който се движеха и сканираха околността. Често спираха за кратко, колкото да сканират някой пехотинец. Прихващаха те, преценяваха те и решаваха дали се класираш като потенциална мишена. Хората ми бяха наясно, че ако кулите ги определят като вражески единици, ще ги изпържат за броени секунди. Нещо в поведението на танковете ми напомняше за макросите. Опъваха ми нервите. Май никога нямаше да свикна с тях.

Отделихме време да извадим мъртвите от водата. Обещах на хората си, че по-късно ще се върнем да ги погребем. Не бях сигурен дали им казвам истината, или лъжа, но ако всички загинехме в предстоящото сражение, никой нямаше да помни обещанието ми.

Потеглихме покрай брега, все така на юг. Седях в кабината на „Патън“, но сега в стената около пилотското ми кресло беше изрязан тънък процеп в метала. През процепа виждах околността в реалния ѝ вид, което ме улесняваше значително след усилията да екстраполирам разположението на терена само по металните гънки върху вътрешната стена на машината. В исторически план танковете се бяха оказали по-полезни, когато командирът им има пряк визуален контакт с бойното поле. Станеше ли напечено, можех с една заповед да запечатам процепа, както и всички други отвори в корпуса на „Патън“. Освен това танкът беше програмиран да затваря автоматично процепа, като клепачите на очи, веднага щом засече вражески обстрел.

Движехме се към целта, този път в компанията на спринтираща пехота. Хората бяха с пълната си екипировка, задачата им беше да унищожават вражески войници и леки машини. Задачата на танковете беше да унищожават самолети, торпеда и тежки танкове, ако се натъкнехме на такива.

Отначало всичко вървеше гладко. Заради пехотата бяхме намалили скоростта си до петдесет километра в час, но и това беше достатъчно бързо. При тази скорост врагът трудно щеше да ни спретне засада. Танковете лесно щяха да усетят вражеските бойци и машини и да ги прихванат, преди те да са открили отново огън. Така поне се надявах.

Втората засада подложи надеждите ми на изпитание. Случи се неочаквано, докато зяпах плъзгащия се край нас бряг и вдишвах дълбоко свежия океански бриз, който нахлуваше през процепа в металните стени. Соленият привкус на въздуха ме накара да се размечтая за по-спокойни времена. Спомних си дните преди макросите да се върнат с бойната си флота, когато най-сериозният ми проблем беше как да зарадвам Сандра.

Стигнахме до малък нос, обрасъл гъсто с дървета. Замислил се бях дали да не тръгна по главното шосе навътре в сушата, но високите дървета край пътя биха ни принудили да изоставим настоящата си формация и да се движим в колона по един, а това не ми допадаше. Затова бяхме продължили над вълните покрай брега.

Пехотинците ни сушата първи усетиха врага, вероятно защото правителствените сили бяха открили огън по моите хора. Така или иначе, дървета пламнаха едно след друго под обстрела на портативните им лазери. Като да трепеш муха с атомна бомба. Със закъснение ми хрумна, че бе трябвало да разработя ръчни лазери, достатъчно мощни за стрелба срещу хора и същевременно леки и удобни за носене. Лазерите, с които бяха въоръжени пехотинците ми в момента, и тежките реакторни раници, шито вървяха с тях, бяха предназначени да свалят стометрови роботи, а не крехки вражески единици от плът и кръв.

Дървета падаха на откоси. Пламъци избухваха в оранжеви гъби, дървесни стволове се взривяваха на трески, отнесени сякаш от пластичен експлозив. Сиви валма дим се издигаха над влажната джунгла. Беше валяло наскоро и всичко, което попаднеше в обсега на лазерните лъчи, се изпаряваше моментално.

В началото ни отговориха откоси автоматична стрелба, жълти пламъчета в наша посока. Тук-там мои пехотинци залитаха, спъваха се и падаха във влажния пясък. Във водата се появиха кървави петна. Но нито един не остана да лежи, всички се изправиха и продължиха битката. Костюмите ги защитаваха, нанитите вършеха своето. Падаха не защото са ранени, а заради кинетичната сила на попаденията.

— Танковете да не стрелят, освен ако не бъде прихваната по-тежка мишена — извиках по общия канал. — Пехотата да премине в настъпление.

Всички танкове би трябвало да са в режим на стрелба само по големи мишени, но не исках някой от моите неопитни пилоти да се развълнува прекомерно и да открие огън на своя глава. Приятелският огън щеше да види сметката на моите пехотинци много по-бързо и сигурно от всичко, с което би могъл да ни изненада противникът.

Моите хора преминаха в настъпление и скоро влязоха в близък бой сред дърветата. Зеленият сумрак на джунглата скриваше сражението от погледа ми, виждах само фойерверките на лазерните лъчи. Сблъсъкът беше свиреп и трая кратко. Има-няма три минути по-късно хората ми започнаха да се връщат и едва шепа от тях бяха ранени.

— Мисията изпълнена, сър — докладва един лейтенант.

— Ранените да се качат по стъпенките на танковете. Ще се възстановят по пътя.

Тъкмо си помислих, че операцията върви по-добре от очакваното, когато Робинсън се обади по общия канал.

— Вражески единици, сър. Настъпват с висока скорост от изток.

Обърнах глава към „екрана“ на стената. Медните мъниста отново се бяха появили. Все още бяха доста далеч, но бързо скъсяваха разстоянието. Самолети, без съмнение. Толкова се бях заплеснал по сухоземната операция, надничайки през процепите в стените, че съвсем бях забравил основното предназначение на реещите се танкове — да осигуряват прикритие на малката ми войска срещу бронирани бойни машини и самолети.

— Всички да бъдат в готовност. Затворете процепите.

— Изглежда, имат самолетоносачи някъде там, сър — каза Робинсън, загледан в релефните изображения на приближаващите се самолети. — Идват от същата посока като преди, а поне на моята карта няма отбелязани бази в района.

— Прав си, майоре — казах аз. Вражеските единици се множаха пред погледа ми. Преброих поне десетина. Секунди по-късно вече бяха повече от двайсет. — И този път едва ли ще ги убедя да бият отбой.