Изтребление

19.

С Кроу обсъдихме ситуацията и стигнахме до извода, че ако си поговоря насаме с Кер, той може би ще спре да дрънка глупости. Кроу, изглежда, смяташе, че планът ми е да притисна генерала, да го сплаша сериозно, и тази идея го изпълваше с вълнение.

— Добре — каза той. — Само ти и милият генерал. Дай му да се разбере, Кайл. И не приемай на доверие нито една негова дума.

Кроу имаше основание. Генералът щеше да се опита да ме обърка, но аз нямаше да го позволя. Само дето изтезанията не ми бяха по вкуса. Последното не го споделих с Кроу, иначе току-виж решил, че имам нужда от помощ.

Преместих Кер в съседното помещение, което използвахме като амбулатория — там връзвахме мъжете, които се подлагаха на нанитните инжекции. Той влезе и изгледа с подозрение стола от неръждаема стомана и коланите за връзване, които висяха разкъсани.

— Какво е това? — попита уж небрежно.

— Слагаме на този стол мъжете, които се подлагат на нанитна трансформация.

— Всички колани са скъсани — изтъкна той.

— Да, случва се често — отвърнах. — За жалост, кожените колани не могат да удържат нашите пехотинци, след като силата им е била увеличена с пълна доза нанити, а процедурата ги е хвърлила в пристъп на дива ярост.

— Тогава защо изобщо ги връзвате?

— Реакцията варира. Някои само повръщат и губят съзнание. Други изпадат в бяс и се самонараняват, но тази фаза обикновено приключва преди силата им да се е увеличила. Накратко, столът и коланите вършат работа при повечето, но не при всички.

Кер облиза устни. По гладките странични облегалки на стола имаше петна засъхнала кръв. Зачудих се дали и електрическите столове не изглеждат така. Не бях виждал електрически стол отблизо.

— Не е ли по-разумно да монтирате метални скоби? — каза Кер. — Те няма да се чупят.

— Опитахме и това — казах аз, — но резултатът беше катастрофален. Мъжете, които изпадаха в пристъпи на бяс, пак се освобождаваха, като чупеха и откъсваха собствените си ръце. Поправката на такива рани е много по-продължителна и травматична за всички. Кожените каиши задържат повечето, а към онези, които ги разкъсват, подхождаме индивидуално.

Кер кимна и каза:

— Каква саможертва.

— Така е, да. — Наблюдавах го и се питах дали пак не ме будалка. Струваше ми се, че говори сериозно, но вече нямах вяра на собствената си преценка по отношение на този човек. Малцина бяха успявали да ме заблудят като него.

— Хайде да си поговорим, генерале — казах. — Само ние двамата, неофициално.

— Отлична идея.

— Би ли ми казал защо толкова добри мъже трябваше да загинат на този остров. Защо изцапахме ръцете си с кръвта им — ти и аз?

Мисля, че думите ми го жегнаха, пък било и само за миг. Той кимна.

— Добре. Мисля, че заслужаваш да ти кажа истината.

Огледа се къде да изтръска пепелта от лулата си. Не откри подходящо място и я изтръска върху една от страничните облегалки на електрическия стол. Сред кървавите петна и скъсаните каиши се появи малка купчинка сива димяща пепел.

— Струва ми се, че вече си наясно с по-голямата част — каза той. — Всичко това ни свари неподготвени. Трябваше да се придвижа насам бързо, в рамките на няколко часа, с всички налични активи. Военната машина се задейства бавно. Така и не придвижихме сериозни сили към острова. Имахме няколко подводници с ракетни установки. Хеликоптерите докараха отряд командоси и снайперисти от Флорида, с които да нападнем лагера ви. Самолетоносачите влязоха в обсег едва тази сутрин, но вие бързо ги накарахте да подвият опашки. Лесно се справихте и с няколкото роти редовни войници, които изпратих на север.

Примигнах, осмисляйки информацията. Било е блъф. Никаква мащабна офанзива не бе имало. Бяха ни тормозили и подкарвали като с остен, при това с минимални ресурси от своя страна. Останали без нанокораби и комуникационни системи, ние бяхме реагирали хаотично. Моменти като този хората наричат откровение.

— После правителството промени мнението си — продължи Кер. — По план трябваше да се справим с вас бързо и без много шум. Всичко трябваше да се замете под килима, но не стана така. Отчаяната ви съпротива нанесе достатъчно щети и удължи операцията, в резултат на което подробностите стигнаха до медиите.

— И как реагира обществеността? — попитах аз. — Какво мислят хората за намерението ви да окупирате острова и да разпуснете Звездната армада?

— Не си ли гледал телевизия? Сайтове, блогове?

Усмихнах се накриво.

— Бях зает да се сражавам за живота си.

Кер кимна.

— Обществената реакция беше… крайна. Хората гледат на нас като на нашественици, предатели, убийци на герои. В рамките на двайсет и четири часа новината се разчу по целия свят и общественото мнение беше изцяло във ваша полза. Направихме поредица от грешки и си създадохме свой собствен Залив на прасетата. Америка все още е демокрация, на хартия поне, а тази есен предстоят избори. Конгресмените оттеглиха подкрепата си за операцията веднага щом се разчу, че сте успели да удържите тайната си база. Стигна се до най-лошия възможен сценарий, едно малко Аламо. Ясно беше, че рано или късно някоя репортерка ще се появи тук да те интервюира.

— И каква е твоята нова роля във всичко това?

— Аз съм… съветник. С постоянно назначение и на твое разположение.

— С други думи, си мой заложник.

— Това е грозен и архаичен термин.

— Да, но описва много точно ситуацията — възразих аз. — Кажи ми нещо, генерале. Какво те накара да се включиш в тази дивотия? Мислех, че с теб се разбираме доста добре.

Той сви рамене.

— Правителството действа слепешком, Кайл. Като всички останали. Твоят флот си тръгна. Ние видяхме възможност да се намесим. После решихме, че и други ще видят тази възможност, и параноята си каза тежката дума. Всичко започна като дискусия за фабриките. Не можехме да позволим чуждоземната технология да попадне в ръцете на друга държава. Ако вие не можете да я опазите, значи трябва да се намесим ние и да я опазим на всяка цена.

Кимнах. Твърденията му звучаха правдоподобно.

— Ами онова за електромагнитните импулси и неутронните бомби? — попитах.

— Блъфирах. За толкова кратко време успяхме да придвижим само няколко самолетоносача и една дивизия от силите за бързо реагиране. Всичко останало изисква време, поне седмица. За толкова време щяхте да организирате непробиваема отбрана.

Гледах го и си мислех колко съм глупав. Хванал се бях на блъфа му, повярвал бях на приказките му за атомни бомби и модерни оръжия. Изсмях се на глас.

— Хитрец такъв — казах. — Мъжът, който никога не блъфира. Повярвах, че разполагаш с ония готини бомби. Подхлъзнал си ме.

Усмивка се мярна за миг на лицето му.

— Както и ти — мен. Само дето твоите изненади се оказаха доста по-смъртоносни от моите.

Замислих се. От военна гледна точка направо ги бяхме размазали. Избили бяхме пехотата им почти без да дадем жертви. Свъсих вежди, спомнил си кратката ни среднощна среща край тайната база.

— Защо не нареди на някой от снайперистите си да ме отстреля? Онази нощ край базата?

— Защото предната нощ ти ги ослепи до последния, затова.

Кимнах и се намръщих отново.

— За пилотите и снайперистите. Все добри мъже, които пострадаха сериозно. Бихме могли да измислим нещо. Те само са изпълнявали заповеди.

— Нанити? — попита той.

Кимнах.

— При какви условия? — попита Кер.

— Няма условия. Ако искат да се присъединят към Звездната армада, добре са дошли. Ще ги натъпчем с нанити безплатно. Зрението им ще се възстанови.

Кер изсумтя.

— Значи си ослепил хората ми като част от плана си да привлечеш още войници в Армадата? Грубичко, но те ще са ти благодарни, сигурен съм. На правителството също ще му хареса, защото ще е страхотна реклама.

Припали лулата и дръпна няколко пъти. Възстановил бе напълно самообладанието си.

— Аз, естествено, се надявам, че на щедростта ми ще се отвърне по подобаващ начин.

— Аха, започва се — каза Кер.

— Имаме нужда от суровини, за да продължим да… произвеждаме разни неща. Да изпълним обещаното в сделката си с макросите. За да подсилим земната армия и да възстановим космическия ѝ флот.

Кер присви очи.

— Би ли се съгласил да ни дадеш една фабрика? За да я проучим. Те представляват голям интерес за нас.

— Забелязах — отвърнах. — В момента не може да стане. Нужни са ми всичките, за да отстраня щетите, нанесени на Армадата. След като макросите дойдат да си приберат дължимото и си тръгнат… и ако още имаме планета, която да защитаваме… тогава ще обмисля искането ви.

Кер изглеждаше разочарован.

— Много егоистично от твоя страна. Какво толкова ще правиш с машините, че ти трябват всичките?

Започваше да ме дразни.

— Ще произведем стотици автоматизирани лазерни кули и ще обточим целия остров с тях. Нито един кораб или самолет няма да бъде допускан на десет мили от брега без изрично разрешение.

Кер сви рамене.

— Разумна предпазна мярка.

— Повече никога няма да ви си доверя напълно — уведомих го аз.

— Прав си. Изобщо не бива да ни се доверяваш.