Изтребление

34.

Мисълта за Китай продължаваше да ме измъчва. Давах си сметка, че съм поел риск и че той се е оказал неоправдан. Вината ми тежеше като камък на шията. Постоянно си напомнях, че макар аз да бях провокирал макросите, макар да бяха последвали мен в Слънчевата система за патрулна обиколка, китайците сами бяха подписали присъдата си. Платили бяха висока цена за глупавото си решение да стрелят по макросите, цена, в която моят дял беше малък. Нещо повече, в дългосрочен план именно аз бях спасил народа им от пълно унищожение. Освен това бях спрял макросите, преди да ударят с ядрени бомби останалата част от света, предотвратил бях подновяването на войната.

Понеже бях отсъствал повече от седмица, а Барера не ми беше спретнал преврат, го повиших в подполковник. Майор Робинсън се намуси. Барера не реагира изобщо — той беше стоик, от онези мълчаливи и работливи хора, от които всеки лидер има нужда зад гърба си.

Когато казах на Кроу за повишението, той ми размаха дебелия си пръст.

— Браво бе, страхотно. Що не му дадеш и медал, задето прати Китай в каменната ера, като си почнал да го награждаваш?

— Аз заповядах стрелбата, не Барера.

Кроу поклати глава.

— Не казвай на никого за това. Медиите не обвиняват теб, така че си трай.

Намръщих се.

— Е, кого обвиняват тогава?

— Мен! — ревна Кроу и заби палец в гърдите си, толкова силно, че кожата се разкъса. Когато извади пръст от плитката дупка, по тениската му се разля петно, а по компютърната маса пръсна кръв.

— Още не си свикнал с нанитните си мускули, а, Джак? — подметнах.

Кроу бръсна с раздразнение окървавената си тениска.

— Винят мен, Ригс, защото аз съм адмиралът. Аз би трябвало да командвам флота.

— Защо не им кажеш, че аз съм командвал операцията?

Кроу се ухили, но в изражението му нямаше и следа от веселие.

— Наистина ли не схващаш, Ригс? Аз съм главнокомандващият. Останалото са подробности. Вината е моя. Теб медиите те обичат, а мен ме мразят. Не следиш ли новините?

Поклатих бавно глава.

— Защо ли не се учудвам — измърмори Кроу. Разкъса тениската си и попи с нея кръвта, която се процеждаше от раната. — Единственият, по когото припадат, не дава пукната пара. Винят мен, че съм осрал пейзажа, а аз нямах контрол дори върху собствения си кораб.

— Животът не е справедлив, Джак — казах му. — Поне можеш да се утешиш с мисълта за щедрата адмиралска пенсия.

Кроу ме стрелна с отровен поглед. Усмихнах се и си тръгнах. Трябваше да събера армия, а ми оставаха само три месеца да го направя.

Дните неусетно преливаха в седмици. Вече разполагах с пехотинците, оръжията и униформите, но това не беше всичко. По-голямата част от товара се падаше на оборудването и екипировката. Когато бях сключил сделката с макросите, изобщо не се бях сетил да попитам какъв ще е светът, където ще се бием. Райска градина или голо парче скала без атмосфера? Горещо ли ще е, или студено? Каква гравитация да очаквам? Толкова много неизвестни… Как, за бога, да създам армия, която да е ефективна при всякакви условия?

С Робинсън проведохме куп среднощни съвещания по въпроса. Той ме придружаваше като мой заместник. Имаше известен опит и досега демонстрираше лоялност. Планирах след края на това малко упражнение да повиша и него в подполковник. Не му го казах обаче. Най-добре е да ги държиш на нокти.

Поставих Барера начело на производството. Когато потеглехме с макросите, той щеше да остане като мой представител на Земята. Щеше да поеме всичките ми функции, включително тази да дърпа юздите на Кроу. Поне такъв беше планът.

С Робинсън жонглирахме с параметрите. Не знаехме с каква товарна площ ще разполагаме на макроските кораби. Теглото на товара беше уточнено, но не и какъв обем ще ни бъде отпуснат. Не ми се искаше да прескоча до синия гигант и да ги питам за подробностите. Ако съдех по горчивия си опит, всеки следващ въпрос можеше да ни струва Канада или Мозамбик, да речем. Не исках да допусна нови ужасни грешки, затова реших, че трябва да вземем със себе си всичко необходимо — водата, храната, въздуха и дори жилищата. Какво можеха да знаят трийсетметровите роботи за удобните херметизирани каюти с легла, душове и работещи тоалетни? Медицинското обслужване също беше в челото на списъка. Събрах екип от лекари и медицински сестри, които да влязат в ролята на спешно отделение. Нанитите можеха да се погрижат за всяко нараняване, но за това бе нужно време, а често нараняванията бяха толкова тежки, че пехотинецът умираше преди нанитното лечение да е подействало. Все още имахме нужда от плазма при тежка кръвозагуба, както и от още стотина други неща.

— Не можем да покрием всичко, сър — каза ми Робинсън един ден, седем седмици преди крайния срок.

Погледнах го.

— Ще довършим мисията си, майоре.

— Да, сър — каза той. — Но не виждам как ще се адаптираме към екстремни условия, за които не знаем нищо. Например на свят, където гравитацията е четири пъти по-голяма от земната.

— Ще трябва да приемем, че макросите не са съвсем малоумни. Знаят на какво сме способни и едва ли ще ни пратят на място, където да сме безполезни. Предполагам, че ще изберат свят, където можем да оцелеем.

— Ами ако трябва да се сражаваме под вода? — попита Робинсън. — Оръжията ни няма да са ефективни в течна среда. Ами ако противникът разполага с по-високи технологии от нашите? Ами ако имат щитове, сър?

Склонен беше да се притеснява излишно, но този път имаше известно право. Страшничко си беше да се готвиш за непознат свят и неизвестен противник.

— Нужна ни е гъвкавост — казах аз. — Сещам се само за един начин да го постигнем. Ще вземем със себе си фабрики. Така ще можем да произведем необходимото, когато пристигнем. Ще натоварим суровини и ще действаме според ситуацията.

Майор Робинсън ме погледна право в очите и кимна бавно.

— Адмирал Кроу знае ли за тази подробност в плановете ви?

Облегнах се назад и скръстих ръце. Столът изскърца зловещо под мен. Така и не беше останало време и ресурс да произведем мебели, подходящи за допълнителната тежест на нанитноподсилените ни тела.

— Както знаеш, ще вземем със себе си реещи се танкове — казах аз. — Някои от тях ще бъдат много добре снаряжени.

Робинсън се усмихна.

— И колко точно специално снаряжени „реещи се танкове“ планирате да вземем?

— Дванайсет. В правоъгълна форма, за да пестим товарна площ, с размери като на железопътен вагон и натъпкани със суровини. Други осем ще пренасят материали, но няма да имат фабрики в търбусите си.

Все така усмихнат, Робинсън направи някои изчисления на таблета си. Устройството заливаше лицето му със синкава светлина. Излезе, че всеки от специалните танкове ще тежи малко над сто и петдесет метрични тона. Лесно можехме да ги включим в товарителницата си.

В крайна сметка по-голямата част от отпуснатото ни тегло щеше да отиде за жилищата на пехотинците. Построихме жилищни модули, значително по-малки от един макроски робот, с мисълта, че лесно ще ги натоварим на корабите им. Освен за теглото трябваше да мислим и за обема, но по наши сметки, тъй като голяма част от теглото на пехотинците беше във вид на течност или метал, бяхме достатъчно плътни да се сместим в относително малка част от гигантските транспортни трюмове на макроските кораби. Решили бяхме да изградим казармите във вид на модулни единици, които можеха да се нареждат като тухли и да се свързват помежду си при нужда. Модулите бяха направени така, че да издържат на високи температури и налягане, бяха и бронирани срещу вражески огън. С помощта на екип от роботи работници можехме да дебаркираме кажи-речи навсякъде — от планински връх до морско дъно. В краен случай бихме се справили и с почти безтегловните условия на един астероид, но лично аз се надявах да избегнем сражения във вакуум. Не си представях, че съществува форма на живот, която трябва да бъде прогонена от такова място.

Когато приключихме с мобилизацията, разполагахме само с пет хиляди души, една пета от които не бяха войници, а обслужващ персонал. Приемах само доброволци и настоявах всички да се подложат на инжекциите.

Назначих Сандра за свой личен адютант. Това предизвика подхилвания сред мъжете, които аз се опитвах да игнорирам. На тяхно място и аз бих се подхилвал. Осигурих ѝ бюро в частния си кабинет в командния модул. Задачата ѝ бе да сортира входящите съобщения до мен, а те бяха безкрайни. Работата ѝ харесваше: позволявала ѝ да изтрива всички неприлични мейли от фенките ми, преди да са стигнали до мен.

Междувременно главният ни лагер на Андрос бе претърпял значителни промени. Хиляди войници бяха настанени в стоманените си модулни жилища на разширената територия на базата. Започнали бяха да наричат жилищните си модули „тухлите“, най-често добронамерено. Всеки модул приютяваше от шестнайсет до двайсет души. Бяха удобни и с добра климатизация, което си беше същински бонус в тропическия климат на Бахамите.

Броят на тухлите растеше, заедно с тях се разрастваше и Форт Пиер. Много от тухлите използвахме като складове за продоволствие и оръжия. Други бяха оборудвани с машини за рециклиране на въздух, вода, храна и отпадъчни продукти. Трети бяхме натъпкали с реактори, които да ни осигуряват енергия. Всеки от реещите се танкове разполагаше със свой модул, нещо като стоманен гараж.

Големият ден най-после дойде. Времето беше ясно и горещо. Всичко живо гледаше към небето и току поверяваше таблетите си за очакваното пристигане на макросите. Дори Кроу изглеждаше изнервен и току поглеждаше към небето.

А после слънцето залезе и разочарованието ни затисна заедно с мрака. Макросите закъсняваха. Новината предизвика смесица от облекчение и подновени тревоги. Какво би могло да означава това закъснение? Щяха ли изобщо да дойдат? Проблем ли имаше? Възможно ли бе да им потрябваме чак след половин година или повече? Още колко щяхме да чакаме в пясъците като хиляди булки пред олтара?

Дните минаваха и хората започнаха сериозно да се изнервят. Организирах им военни игри. Хиляди мъже се потяха под жаркото слънце. Упражнявахме стопяване на пясък в стъкло, изпепеляване на дървета и стрелба по керамични мишени. И постоянно държахме под око небето.

След още седмица напрежението започна да спада. Не пусках никого в отпуск, но намалих дежурствата. Продоволствието и оборудването бяха налице, хората — също, следователно бяхме в състояние да реагираме бързо при нужда.

На осмия ден слуховете вече обикаляха от уста на уста — макросите имат различен от нашия календар и за тях една година е равна на наши хиляда; истинската им цел била да натоварят редки метали, които са изкопали от астероидите в Слънчевата система още преди месеци, а цялата тази история за войската била комуникационно недоразумение; не бил останал никой, срещу когото да се сражават макросите, и можело да ни потърсят след столетие или повече; корабите им били тръгнали насам, но щели да минат години, преди да се появят; всички макроси били унищожени.

Не обръщах внимание на тези теории. Чаках и наблюдавах небето. Бях нащрек като всички останали. Може би защото имах предчувствие какво предстои.