Изтребление

42.

Следващият пръстен ни изненада. Вече близо седмица се носехме през Алфа Кентавър — ако наистина бяхме там. После на голямата компютърна маса внезапно се появи нов обект, мъничък овал, които примигваше сред небесните тела на нашата схематична проекция. Не беше в близост до нито една от планетите. Можеше да е станция или много голям кораб. Повикаха ме в командния център веднага щом аномалията се появила на екрана.

Първото, което забелязах, бе местоположението на двойната звезда — в срещуположния край на масата. Второто — че скоростомерът отчита двойно по-ниска скорост от тази при последната ми визита в командния център. През цялото време бяхме замервали разстоянията и местоположението си спрямо небесните тела и това ни даваше относително точна представа за скоростта ни в момента.

— Смяна на гледната точка? — попитах аз.

— Макросите завъртяха кораба, сър. Обърнаха го на сто и осемдесет градуса и сега двигателите сочат в противоположната посока. Движим се при голямо обратно ускорение — потвърди майор Робинсън.

Положих длани върху големия екран и ги раздалечих с плавно движение. Образът се приближи максимално, доколкото го позволяваше несъвършената ни сензорна система.

— Може да е пръстен — казах, докато се взирах в овалния обект.

Офицерите се струпаха около мен.

— Какво ще правим, сър? — попита майор Робинсън.

Погледнах го.

— Какво ще правим ли? Не ние управляваме кораба.

— Имах предвид ще питаме ли макросите дали това нещо е пръстен.

Замислих се и поклатих глава. По всичко личеше, че макросите имат лимит за въпросите, маскирани като искания — на ден или на година, не знаех. Смятах, че като цяло не ни харесват и със сигурност не им харесва да си говорят с нас.

— За макросите ние сме диви зверове, майоре — казах аз.

— Сър?

— Нещо, което да насъскат срещу враговете си, а не домашни любимци. Те не са ни приятелчета, нито колеги. Всяка комуникация с тях представлява сериозен риск. Те мислят за нас като за товар, нали така. И аз смятам да бъдем добър товар през останалата част от това пътуване. Добър и кротък товар.

— Това не е във ваш стил, сър — отбеляза капитан Сарин.

Погледнах я с вдигнати вежди и тя сведе засрамено очи.

Кимнах и се ухилих.

— Имаш основание, капитане. Но искам някой ден да се прибера у дома. А май единственият начин е да не ядосваме макросите.

Никой не коментира повече въпроса. Приближавахме се към овалния обект. През следващите три часа стана ясно, че курсът ни се отклонява по крива. Все така се движехме при обратно ускорение.

— Май ще минем покрай него — казах аз.

— Отворът в центъра на пръстена не съвпада с траекторията на приближаването ни — каза нашият навигатор. И той спадаше към групичката на скучаещите офицери. Досега поне. — За да минем през пръстена, трябва да променим траекторията си, да влезем под ъгъл. Сигурно точно затова намаляваме скоростта.

— Или пък защото от другата страна на портала има атмосфера — подхвърли капитан Сарин.

— Едва ли — казах аз. — Скоростта ни все още е твърде висока за навлизане в атмосфера. Ако от другата страна има стена от газове, ще изгорим. Каква е скоростта ни в момента? Около двеста хиляди възела?

— Повече, сър. Въпреки обратното ускорение през последните часове — каза майор Робинсън.

Убиването на скоростта и промяната в курса продължиха и през следващия час. Трудно бе да напуснеш мостика. Накарал бях хората си да изчислят кога ще навлезем в пръстена и да отворят таймер на голямата маса, както и да включат същия таймер на всички екрани във всички тухли. Оставаше ни по-малко от половин час, когато отворих общия канал да кажа няколко думи на войниците.

— Пехотинци, говори полковник Ригс. Вече сте видели таймерите на екраните. Смятаме, че след двайсет и осем минути ще минем през нов портал към друга звездна система. Тази звездна система вероятно е целта на пътуването ни. Искам преди таймерът да стигне до нулата, всички вие да сте се екипирали, снаряжили и да сте се вързали в креслата си. Ригс, край.

Двайсет и осемте минути се точеха като двайсет и осем часа. Но накрая таймерът отброи последните секунди. Усетих леко разтърсване. И още преди екранът да примигне, знаех, че сме се озовали на друго място. На ново място.

На екрана вляво от мен се появи голяма звезда. И продължи да расте, докато компютрите измерваха гравитационното ѝ притегляне и радиационните емисии и нанасяха корекции в първоначалната си преценка. Звездата беше огромна, по-голяма дори от синия гигант. Кръг с големината на автомобилен тас върху компютърния екран. Но поне беше само една. А после започнаха да се появяват още обекти. Планети. Първи се появиха най-големите. Газовите гиганти, реших аз. Още планети се появяваха като мехурчета, засечени и позиционирани от сензорните системи. Повечето се местеха върху масата, сменяха позициите си. Знаех, че част от сензорните ни алгоритми изискват корабът да е в движение, за да направят замервания от различни позиции и така да съставят по-вярна карта на околността.

— Това е червен гигант, сър — каза със задавен глас навигаторът. — Още една нова система. Ако само можех да видя къде сме. Да погледна през прозорец и да видя с очите си.

Засмях се и го погледнах с разбиране. Навигаторът беше висок слаб мъж с кестенява коса, която изсветляваше по върховете.

— Да пилотираш тези кораби на сляпо може да те влуди — казах аз. — Знам го от личен опит.

— Сър, вижте — каза капитан Сарин и посочи екрана. Една малка планета бързо увеличаваше размерите си, докато сензорите уточняваха местоположението и масата ѝ.

— Почти сме влезли в орбита около планетата — каза майор Робинсън.

И тогава усетихме нещо ново. Нещо, което не бяхме изпитвали досега по време на дългото пътуване. Бяхме го очаквали, но не го бяхме изпитвали досега. Целият кораб започна да вибрира, чу се дълбок барабанящ звук.

Всички погледнаха към стените.

— Активиране на предпазни системи! — наредих аз.

Само миг по-късно от тавана се протегнаха нанитни ръце и уловиха всеки от нас за халките на коланите ни. Други ръце се стегнаха около китките и глезените ни. Ръцете бяха програмирани така, че да не възпрепятстват движенията ни, стига те да са плавни. Всяко рязко движение щеше да се компенсира незабавно от тънките черни ръце, така че да се избегнат наранявания. Програмирали ги бяхме на принципа на предпазните колани в нашенските коли — реагираха при наличие на сили, които са достатъчни да нарушат равновесието ни.

— Докладвай, майоре. Какъв беше сблъсъкът?

— Освен че беше силен? Сензорите, Рафим?

— Ааа… — проточи нервно офицерът, който отговаряше за сензорите. — Не е от двигателите на кораба, сър. Нещо ни е ударило.

— Е, това е то, господа — казах високо. — Стигнахме до гореща вражеска система. Сензори, дай увеличение. Не ме интересува червеният гигант, нито друго, което отстои на повече от милион мили. Покажи ми само близките обекти.

— Момент, сър — каза Рафим.

Образът на екрана трепна, после изчезна. На негово място се появи планетата — голяма, вдясно от мен. Пръстенът оставаше зад нас и се отдалечаваше бавно по посока на кърмата. Обградени бяхме от пет по-малки обекта, най-вероятно ескортиращите ни крайцери.

— Не виждам вражески кораби — казах аз.

— Може би ни обстрелват от планетата, сър — каза капитан Сарин.

— И как? — попитах. — Никоя ракета не може да ни удари толкова бързо. Та ние едва-що влязохме в системата.

Корабът се разтърси отново. Много по-силно от предния път. Нанитните ръце-колани се стегнаха около мен, за да не прелетя над компютърната маса.

— Сензори? Какво имаш, Рафим?

— Няма вражески кораби. Няма вражески ракети. Не засичам никакво движение или излъчвания освен от макроските съдове.

— Тогава какво ни удари? Пусни записа от удара. Къде е освободена енергията? Някаква радиация има ли?

Рафим мълчеше. Бих му се развикал отново, но дългите му пръсти летяха по таблото пред него.

— Радиация има — каза той след секунда-две. — Гама. И доста близо до нас, сър. Прилича на ядрена бойна глава.

— Значи ракети — каза капитан Сарин.

Нов трус, не толкова силен. Един от ескортиращите крайцери се взриви на парчета. Изображението му се пръсна и изгасна. Всички гледахме като хипнотизирани екрана, затаили дъх.

— Приближаващи ракети?

— Нищо, сър — каза Рафим. — Няма топлинни сигнатури. Сензорите за движение не отчитат нищо. Ако са ракети, може да са твърде малки, за да ги засечем, или се носят без активна тяга и затова нямат топлинна сигнатура. Не знам, сър.

— Мини — каза внезапно капитан Сарин.

Погледнах я и кимнах.

— Има логика. Врагът е разположил мини около пръстена. Знаели са, че макросите ще влязат оттам, и са им заложили капан — на тях и на нас.

— Макросите променят формацията си, сър — каза Рафим.

Погледнах към екрана. Явно и макросите се бяха сетили за мините. Крайцерите се подреждаха в колона по един, като нашият кораб се падаше последен. Движеха се напред един след друг.

— Е, поне вече знаем, че ги е грижа за нас — казах аз.

Наблюдавахме напрегнато екрана. Колоната ни убиваше скоростта и навлизаше в орбита около планетата. Докато се озовем в стабилна орбита, още два крайцера изчезнаха от екрана.

— Да чуя някакъв резервен план — настоях аз.

— Какъв план, сър? Какво бихме могли да направим? — попита майор Робинсън.

— Точно това искам да ми кажете.

— Тоест, ако нашият кораб бъде ударен? Не знам. Да се измъкнем някак?

Погледнах го.

— За тази цел ще трябва да взривим вратите на трюма.

Той кимна.

— Това можем да го направим, после ще освободим магнитните ключалки на тухлите и те ще паднат през отвора.

Посочих го с пръст.

— Добра идея. Ако унищожат и последния крайцер, ще извадим няколко танка и ще взривим задната врата.

— Няма да свърши работа — каза навигаторът.

— Защо? — сопнах му се аз.

— Все още сме в режим на обратно ускорение, сър. На практика летим назад. Двигателите сочат напред, а носът се пада кърма — отговори навигаторът. — Дори ако взривим вратите, тухлите няма да изпаднат от трюма. Силите на ускорението ще ни тласкат в обратна посока, навътре.

— Бихме могли да напълним трюма с газ — предложи капитан Сарин. — Така при взривяването на вратите газът ще изтече навън, за да се изравни налягането. Няма ли газът да повлече и нас на излизане?

— Първоначално — може би — отговори навигаторът, зает с изчисления. — Но докато двигателите на кораба работят, ускорението ще ни тласка обратно в трюма.

Въздъхнах дълбоко.

— Нека все пак се подготвим. Два танка да излязат от гаражите си. Не е изключено корабът да се завърти за атака. Искам да сме готови за такава възможност.

— Ако ни ударят, докато хората изкарват танковете… — каза майор Робинсън и поклати глава.

— Пехотинците не са фенове на вечния живот — казах аз. — Освен това предпочитам да загубя десет човека, вместо хиляди. Предайте заповедта.

През следващия час се движехме в стабилна орбита и гледахме как крайцерите стрелят с големите оръдия, които бяха привлекли вниманието ни още на Земята. Каквито и муниции да използваха, резултатът беше огнена топка с радиационни емисии. Обстрелваха най-вече планинските области. Явно военните бази на врага се намираха там. За моя изненада никой на планетата не стреляше по нас.

Почти си бяхме отдъхнали, когато още един крайцер се взриви, унищожен от мина. Оставаше ни само един. След като направихме две пълни обиколки на планетата без повече жертви, най-сетне се успокоихме — по всичко личеше, че макросите са разминирали пътека около планетата, пък било то и на висока цена. Последният оцелял крайцер бе прекратил стрелбата. Вероятно му бяха свършили мишените. Така и не се наложи да издам заповедта за взривяването на вратите… нито другата, за завземане на макроския кораб.

— Това с мините е много добра идея, между другото — казах на майор Робинсън. — Вършат работа срещу макросите. Те, както знаем, са склонни да се бият до смърт, влязат ли веднъж в сражение. Според мен това е слабост. След като са изгубили по-голямата част от войската си, повечето земни командири биха се оттеглили. Но макросите не обичат да бият отбой.

— Макросите са наши съюзници, сър — каза уж с възмущение Робинсън. — Не получихте ли паметната бележка в този смисъл?

— Бележката я написах аз — казах с крива усмивка. — Просто мисля в бъдеще време… Мисля дали да не заложим свои мини при пръстените като предпазна мярка срещу нашественици. Така ще свалим много от тях на ранен етап без загуби от наша страна.

Робинсън ме погледна и се ухили.

— Още една полезна разузнавателна информация, получена по време на мисията ни.

Кимнах.

— И още една причина да се върнем у дома.

Взирахме се в повърхността на планетата. Благодарение на няколкото обиколки пасивните ни сензори бяха успели да сглобят пъзела на релефа, да определят кое е суша и кое — вода. Планетата беше огромна, скалиста и суха. Океани имаше, но те бяха малки и разположени надълбоко в нещо като дупки. Приличаха на кални локви, засъхнали по краищата. Сигурно и Земята би изглеждала така, ако нещо достатъчно голямо я е ударило няколко пъти, за да се издигнат по-високи планини и да се оформят по-дълбоки проломи. После, ако изпариш половината океани и излееш останалото в кратерите… сигурно би изглеждала като това място.

— Привлекателно, а? — казах аз, без да се обръщам конкретно към никого.

— Може би на повърхността е зелено и идилично — каза капитан Сарин. — Оттук е трудно да се прецени само с карта на релефа.

— Оптимистка, значи? — подкачих я аз. — Да се надяваме, че си права. Скоро ще разберем.

Още три часа прекарахме в орбита. Голямото оръдие на последния крайцер стреляше от време на време. Все по-рядко и все на едно и също място по орбиталния ни път.

— Обстрелват онова място там, в основата на тривърхата планина — казах аз.

— Сигурно има голяма военна база — каза Робинсън. — Едно от моретата е много близо до планината. Нека проверя нещо.

Положи две ръце върху екрана и се зае да разгледа изображението от различни страни и при различно увеличение. Отвори скала до него и подсвирна.

— Виж ти, надморската височина на най-високия връх е над петнайсет мили. Към двайсет и пет километра.

Бях впечатлен.

— Това е повече от най-високия връх в Слънчевата система, Олимп на Марс.

— Дано не се наложи да го изкачваме — каза майор Робинсън.

Обърнах глава към него.

— Спускаме ли се вече?

Робинсън кимна и върна екрана в нормален режим. И с просто око се виждаше, че сме по-близо до повърхността. Спускахме си и щяхме да кацнем.