Изтребление

56.

Когато стигнахме базата си на повърхността, макроският кораб вече беше кацнал. Ледени кристали, формирали се в горните слоеве на атмосферата, се напукваха и се свличаха на синьо-бели парцали от корпуса му. Предположих, че са резултат от замръзването на водни пари, но не бях сигурен и не си направих труда да попитам.

Самата база беше нагоре с краката. Червеите я бяха нападнали, вероятно мотивирани от жажда за мъст. Скочих от танка, на който се возех и който предлагаше достатъчно място за пътници сега, когато бяхме изгубили три четвърти от войската си. Хукнах към тухлите и скочих върху първата, която се изпречи пред погледа ми. Командният модул, който преди се намираше върху няколко други тухли в центъра на базата, сега лежеше прекатурен и под ъгъл, така че единият му край беше потънал в земята. Шлюзът беше във високата част, тази, която стърчеше във въздуха. Навсякъде имаше трупове. Основно на червеи, но едно от всеки десет тела беше човешко.

Минах по купчина димящи трупове и скочих върху покрива на друга тухла, после на трета. Стигнах до шлюза на командния център и започнах да удрям по него.

Някой сложи тежка ръка на рамото ми. Извъртях се. Беше майор Робинсън. По лицето му се виждаше, че най-после е получил своя шанс да участва в истинска битка. На хълбока му имаше дупка колкото юмрук, черна и сълзяща.

— Тя не е вътре, сър. Евакуирахме всички от командния модул, след като червеите го преобърнаха.

— Къде е? — попитах аз, задъхан от спринта и паниката.

Робинсън посочи към северния край на лагера. Там, на покрива на една тухла, седеше позната фигура. Хукнах към нея, но не я прегърнах, каквото бе първоначалното ми намерение. Тя стискаше нож и по ножа имаше кръв.

— Сандра? — казах и коленичих до нея.

— Ти се върна — каза тя, без да ме поглежда.

— Да. Върнах се.

— Не вярвах, че ще оцелееш.

— Повечето от нас не оцеляха. Но сега имаме работа. Трябва да натоварим и да се махаме.

— Убих ги. Убих много. От нашите — също.

Сведох поглед към ножа в ръката ѝ. По острието му имаше и тъмночервена кръв, а не само кафявата течност, която течеше в телата на червеите. Не знаех какво да кажа. Възможно ли бе да е загубила ума си?

— Все още не ме бива особено с ножа — каза тя.

— Какво стана?

Сандра поклати глава. Залюля се напред-назад, после ми разказа как червеите разкъсвали костюмите на мъжете и им инжектирали някаква биологична отрова. Хората умирали бавно и в мъки, агонията им продължила дори след края на сражението и нито нанитите, нито нашите медици можели да им помогнат. Пищели от болка, мятали се и я умолявали да сложи край на мъките им. Понякога тя изпълнявала молбата им.

Изчаках я да свърши, после тя ме прегърна и аз я успокоих, доколкото беше възможно. Въпреки всичко се почувствах добре, след като я прегърнах. Усещах тялото ѝ под костюма. Някакъв стегнат възел в стомаха ми се отпусна. Поне Сандра не бях загубил.

— Ще ми разкажеш ли какво преживяхте в планината? — попита тя.

— Не.

— Благодаря ти — каза тя. — Никога не ми разказвай, става ли?

— Добре.

Нямаше време за почивка. Транспортният кораб вече отваряше пастта си да ни погълне и да ни отведе от Хелиос, а лично аз нямах търпение да се махна оттук.

Събрахме това-онова и започнахме да товарим. Не бяхме натоварили и половината, когато земята под нас се разлюля. Пукнатини прошариха сухата почва. Някакво движение привлече погледа ми, движение монументално. Погледнах на север и челюстта ми увисна.

Планината, домът на червеите, се сриваше сама в себе си.

Срива се дълго. Първо пропаднаха склоновете, после и коничният връх. Гигантска колона от прах и отломки се изстреля в небето, закри червеното слънце и потопи в сянка мъничката ни база.

Изстинах. Причинили бяхме на червеите повече беди, отколкото заслужаваха. Макар да бяха злобни и отблъскващи, не те бяха дошли с армия в моя дом, а обратното.

Нагласили бяхме командния модул на върха на купчина тухли в трюма на кораба. Други тухли продължаваха да пристигат. Товарните ни машини изпълняваха последния етап от работата си. Именно те трябваше да вкарат и подредят модулите в трюма. Този път процесът вървеше бавно, защото повечето товарни машини бяха унищожени.

— Полковник, простете, че ви прекъсвам — чух глас в ухото си. Опитах се да го пренебрегна, но гласът упорстваше.

— Какво има, майор Робинсън? — попитах примирено накрая.

— Ами… има нещо, но по-добре елате в командния център, сър.

Намръщих се; не ми харесваше тревогата в гласа му.

— Идвам.

Наложи се да откопча ръката на Сандра от ръкава си — беше ме стиснала веднага щом приех обаждането и се притискаше отчаяно в мен. Постарах се да я отстраня нежно и бързо, без да нараня чувствата ѝ. Провалих се, естествено.

Оставих я да се цупи и забързах към командния модул. Зарадвах се да видя капитан Сарин там. От другите нямаше и помен. Дори майор Робинсън липсваше.

— Какво има? — попитах.

— Нов обект, сър. Нещо голямо.

— Голямо? Колко голямо?

Капитан Сарин поклати глава и внесе корекции в изображението. Големият екран се беше сдобил с три пукнатини, но все още работеше. Е, долният ляв ъгъл беше тъмен, все едно някой беше разлял отгоре му черна боя.

Подземният комплекс от тунели се появи на екрана в координатна мрежа. Картографирали бяхме голяма част от подземния свят в района на базата. Дали си бяхме сметка, че на Хелиос повечето неща се случват под повърхността.

Веднага разбрах за какво говори капитан Сарин. Имаше нещо там, нещо голямо и синьо.

— Нов тунел? Откъде се е появил?

— Не, сър — отговори тя. — Не мисля, че е тунел.

И в същия миг нещото се раздвижи. Раздвижи се с цялата си дължина от близо два километра. И тогава се сетих какво е.

— Гигантски червей, нали?

— Да, така смятаме.

Опрях ръце на масата. Съществото се премести с още няколко пиксела под шокирания ми поглед. Изглежда, се движеше през почвата под нас със скоростта на тичащо куче. Погледнах към предварителната оценка на габаритите, която бе предоставил компютърът, и кимнах.

— Докато бяхме в планината, все се питах що ли за червей е прокопал онези големи тунели. Сега вече знаем.

— При настоящата му скорост на приближаване разполагаме приблизително с осемнайсет минути — каза капитан Сарин. Беше почти толкова изцедена и отчаяна, колкото Сандра, когато я намерих в базата.

— Да видим дали ще разберем откъде е дошло и накъде отива — казах и зададох параметри на компютъра.

Траекторията на екрана започваше от планината и свършваше точно под нас.

— Какво ще правим, сър? — попита капитан Сарин.

— Не се тревожи — казах. — Ще се справим.

— Наистина ли вярвате, че можем да убием нещо толкова голямо, сър?

— Не. Но бихме могли да го надбягаме.

Товаренето е бавен процес и трудно може да се съкрати, но ние успяхме. В такива моменти всичко е въпрос на приоритет. Пратих всички здрави пехотинци да помогнат на товарачките. Вкарахме първо най-важните неща — въздушните пречистватели, водните рециклатори, генераторите и фабриките. Голяма част от жилищните тухли щяха да останат на Хелиос, което намали наполовина броя на модулите, които трябваше да натоварим. Така де, загубили бяхме голяма част от пехотинците си и нямаше смисъл да товарим тухли, които ще останат празни по обратния път.

Не си направих труда да конфигурирам петте оцелели дълбачки. Вместо това ги използвахме с ново предназначение — отворихме горната им част и качихме на тях по един модул. После, с двигатели на максимална тяга и с помощ от пехотинците, натоварените дълбачки успяха да вземат наклона на рампата с много скърцане, плъзгане и накланяне. Разтоварихме модулите по най-безцеремонния начин — буквално ги катурнахме в трюма. Не се занимавахме да ги редим, просто включихме магнитните ключалки и хукнахме към следващите тухли.

Натоварили бяхме повече от една трета от тухлите, когато реших, че е крайно време да се свържа с макросите и да им кажа да излитат. Гигантският червей вече копаеше вертикално под базата ни и щеше да пробие най-много след минута.

— Макроско командване, тук Кайл Ригс. Отговорете.

— Излишните съобщения хабят ресурсите на системата.

— Да бе, то понеже вие не губите време в излишни приказки. Затворете вратите на транспортния кораб и излитайте.

— Не всички наземни сили са на борда.

— Грешите, макроско командване.

— Не всички наземни сили са на борда.

— Сър — обади се капитан Сарин до мен. — Сигурно имат предвид тухлите и оборудването, които оставихме.

— Макроско командване, изоставихме част от оборудването си, за да избягаме от приближаващата мегабиологична вражеска единица — казах аз и си дадох сметка, че току-що съм измислил нова дума. Мегабиологична. Надявах се, че няма да се наложи да я използвам често.

Последва колебание. Точно колкото беше нужно на нашия голям приятел. Той изригна през тънкия пласт нанитноподсилена почва, повдигна го като лист хартия. Тухли се разлетяха като кибритени кутийки. Пръст, камъни и отломки влетяха през вратата на трюма. Хората се разбягаха в търсене на прикритие.

Червеят беше исполински. Като малък бях гледал куп филми за гигантски същества, които разрушават градове. Това чудовище не им отстъпваше с нищо. Устата му се отвори и изплю струи кафява течност. Паст толкова голяма, че да погълне една от тухлите ни, без да я дъвче.

Чудовището не ревеше, но земята под него определено го направи. Мокри парчета неидентифицирана материя се посипаха по нас. Една от тухлите се катурна и падна върху рампата на товарния кораб с оглушителен трясък.

Небето грейна със светлината на десетки енергийни лъчи, очилата ми се затъмниха автоматично. Майор Робинсън беше спретнал автоматични миникули, захранвани от тежките реакторни раници, които бяха останали неизползваеми заради силната гравитация на Хелиос. Добавил бе по една мозъчна кутия да ги контролира и ги беше прикачил към външния кръг тухли, които служеха за укрепление на базата ни. Сега тези кули обстрелваха с лъчите си тоновете плът, извисяващи се на трийсетина метра височина в средата на изоставения лагер. Имаше и други малки кули, които се обслужваха от пехотинци. На тях им трябваше само триножник за основа, лазерно устройство и генератор. Макар и твърде тежки да се носят на ръце, те вършеха работа като стационарни установки. Гледах от покрива на една тухла в трюма как Робинсън сглобява набързо такава установка. Той и още десетина други стреляха по гигантския червей, който скриваше слънцето с туловището си.

Червеят се разтресе. Личеше си, че няма личен опит с изгарянията, които причиняваха нашите оръжия. За жалост мощността на лазерите ни просто не беше достатъчно голяма, за да го убие. Вбесен, червеят започна да се мята и да тъпче с краката си, всеки голям колкото човек. Тухли хвърчаха и се разпадаха. Лазерите стреляха упорито, пържеха кожата на червея и влажното месо отдолу.

— Безпричинното изоставяне на оборудване намалява стойността на наземните сили — обади се преспокойно гласът на макроското командване.

— Трябва да ни измъкнете оттук, сър! — изкрещя капитан Сарин.

Мислех усилено, чак забравих да мигам.

— Пехотинци, стреляйте по свое усмотрение! — наредих.

Още лъчи се включиха в обстрела, жилеха чудовището. Уви, успяхме единствено да го ядосаме още повече. Полудяло от болка, то се мяташе и тъпчеше с подновена енергия. Осъзнавах, че е само въпрос на време да насочи гнева си към макроския кораб. Вратите бяха отворени и чудовището със сигурност щеше да тръгне към нас в търсене на следобедна закуска. От опит знаех, че големите червеи не умират лесно. А този беше десетина пъти по-голям от най-големите, които бях видял досега.

Реших да си пробвам още веднъж късмета с макросите, пък дано проявят здрав разум.

— Изоставеното оборудване не ни е необходимо — изкрещях в комуникатора, за да надвикам трясъка. — Битката с тази биологична единица ще намали ефективността ни повече, отколкото ще ни струва изоставеното оборудване.

Още едно колебание. Стори ми се, че продължи много дълго, но може да беше и заради червея, който тъкмо се обръщаше в търсене на свежа плячка. Чудовището спря погледа си върху кораба и се метна право към зейналия трюм.

— Безпричинното изоставяне на оборудване намалява стойността на наземните сили.

— Сър! — чух гласа на майор Робинсън в ухото си. — Мисля, че можем да го свалим, сър. Вие върнахте два реещи се танка от планината. Ако съсредоточим стрелбата им върху главата на…

— Не — прекъснах го. — Остани на поста си.

— Но защо да не опитаме, полковник? — попита раздразнено Робинсън.

— Защото червеят вече унищожи реещите се танкове. Останаха ни само няколко дълбачки, а те нямат необходимата далекобойност.

Гигантската глава се мушна още два пъти в трюма на кораба. Всеки път по една лазерна установка изчезваше, заедно с пехотинеца, който я управляваше, и тухлата, на която стояха.

— Макроско командване, губя твърде много бойци. Задължително е да излетим веднага!

— Безпричинното изоставяне на оборудване намалява стойността на наземните сили.

— Уверявам ви, че пак ще сме ефективна бойна сила! — ревнах в микрофона. Комуникационната система предаде думите ми към макроското командване.

Още пехотинци се озоваха в пастта на чудовището заедно с установките и тухлите си.

— Уверението прието. Следва излитане.

Нямах време да се чудя защо макросите бяха променили решението си. Щях да се тревожа за това по-късно.

— Всички да се отдалечат от вратите! — изревах.