Изтребление

35.

Появиха се преди зазоряване в края на една непрогледна безлунна нощ. Закъснели бяха с единайсет дни и можех да се хвана на бас, че междувременно половината от моите хора са ги отписали.

Сандра ме събуди с леко побутване. После взе да ме целува, докато аз се протягах и прозявах в леглото. Имахме цяла тухла само за себе си, но едва малка част от нея бе заделена за жилищни нужди. По-голямата част от модула изпълняваше ролята на команден щаб.

— Какво става? — попитах шепнешком.

— Дойдоха — каза тя.

Ококорих се рязко. Надигнах се още по-рязко и ако рефлексите на Сандра не бяха ускорени от нанитите в тялото ѝ, сигурно щяхме да си фраснем главите.

— Появили са се обекти на екраните? — попитах и почуках леко по стената, за да включа тавана.

— Да — отговори Сандра. — Има и видео онлайн.

Нашите „тухли“ бяха нещо повече от модули за жилищно настаняване, приличаха повече на нанокораби, отколкото на класически каравани. Стените гъмжаха от нанити и бяха програмирани да реагират на докосване. Интерфейсът бързо се превърна във втора природа на онези, които работеха с него. Единично почукване включваше осветлението. Двойно го изключваше. Задържиш ли натиска по-дълго, от порядъка на секунда, се появяваше релефно меню с допълнителни опции. Дори ако пехотинецът беше сляп, лесно щеше да се ориентира с пръсти и да избере нужната опция даже ако е с дебели ръкавици — програмирал бях интерфейса да подсили маркираните опции с леки вибрации, които се усещаха ясно.

Скочих от леглото и за миг се озовах пред „шкафчето“ си. За да го отворя, опрях длан в една вдлъбнатина в стената и раздалечих с плавно движение палеца и показалеца си. Металната повърхност се разля настрани и разкри нещо като килер, пълен с дрехи и екипировка. Облякох се за по-малко от минута. Херметизирането беше автоматично, всеки отвор в костюма се затваряше напълно и без следа, нанитите в отделните му части се сливаха в хомогенна материя.

Плъзнах длан по изхода и пристъпих в къс коридор. От него се влизаше в конферентна зала, стая за почивка и оръжеен склад, който съвместяваше функцията на малък лазарет. В единия край на коридора се намираше входът към командния център. В другия му край, който съвпадаше с външната стена на тухлата, имаше шлюз към света отвън. В момента нямахме нужда от шлюз, но той рано или късно щеше да ни потрябва.

Стопих вратата на командния център и влязох в помещението. Сандра продължи по коридора. Решили бяхме да не влиза с мен в командния център. Подобна демонстрация на връзкарство би се отразила неблагоприятно както на бойния дух на войската ни, така и на собствените ни отношения. Често се налагаше командирът да прибягва до грубости и нецензурен език и не беше добра идея да го прави в присъствието на любимата си. Сандра щеше да работи в частния ми кабинет, да се занимава с комуникациите и кореспонденцията. На практика съвместяваше функциите на секретарка и личен таен агент. Обичаше пистолетите и беше недоверчива по природа. Смятах, че докато съм ѝ верен, мога да разчитам, че ще ми пази гърба.

Носех пълен боен костюм от кевлар. Качулката висеше на гърба ми, но извън това бях готов да вляза в битка. През последната година бяхме внесли много подобрения в костюмите си. Вече официално носеха наименованието „бойни костюми“ и бяха пълни с нанити като собствените ни тела. Бойните ни костюми бяха променени така, че да ни пазят във вакуум, както и при още стотина враждебни към телата ни условия.

Членовете на щаба ми обърнаха глави да ме погледнат, когато влязох в стаята — помещението, което щеше да е сърцето на предстоящата експедиция. Видях тревогата, изопнала лицата им, и моментално изписах спокойствие на своето. Беше си актьорска игра, разбира се. Как да си спокоен, когато току-що са пристигнали гигантски роботи убийци, за да те отведат бог знае къде? За всички беше ясно, че това лесно може да се превърне в най-катастрофалната среща на сляпо в човешката история.

— Къде е Робинсън? — попитах троснато и пристъпих към компютърната маса в центъра на стаята.

— Ще дойде всеки момент, сър — каза капитан Сарин, офицер от щаба. Беше хубава и се движеше като подплашена птичка. Положил бях сериозни усилия да не се заглеждам твърде много в нея.

Днес ми беше лесно да пренебрегна присъствието на капитан Сарин. Дори не я поглеждах. Вместо това гледах екрана. Макросите се виждаха ясно — шест големи червени обекта, които се приближаваха към нас. Вече бяха в орбита около Земята, над Япония. Посегнах, докоснах екрана и го приближих към себе си. Разперих пръсти над флагмана, най-големия от корабите. Изображението се уголеми. Графична схема на кораба запълни пространството под пръстите ми. Не бяхме достатъчно близо, за да ги видим с камерите, но разполагахме с достатъчно радарни данни, за да получим добра представа за конфигурацията на корабите. Флагманът имаше позната цилиндрична форма.

— Май този е транспортният — казах аз.

— Да, сър, данните от телескопите го потвърждават.

Кимнах. Запитах се защо тези данни не са били прехвърлени автоматично към мен, но реших да не повдигам въпроса. Земята имаше да извърви още много път, преди да се превърне в едно цяло. Макар да бяхме заплашени от изтребление, все още ни беше трудно да си сътрудничим дори за елементарни неща. С времето това щеше да се промени, но някои стари навици, като взаимното недоверие между военните, умират трудно.

— Чудя се за петте ескортиращи кораба. Изглеждат тежко въоръжени — казах аз. Приближил бях един от петте кораба и въртях пръсти, за да огледам от различни страни графичното му изображение. Компютърът разпознаваше минимум по четири ракетни порта на всеки от ескортиращите кораби. Поклатих глава. Макросите наистина обичаха ракетите. Лъчевите си оръдия използваха само за стрелба по живи цели. Предполагах, че е въпрос на енергийна ефективност. Ядрените ракети представляваха един вид съхранена енергия и не изискваха допълнителен разход при изстрелването си, което позволяваше на макросите да насочват активните си енергийни източници за захранване на щитовете и осигуряване на тяга. Нашите кораби почиваха на диаметрално противоположен принцип. Разчитахме на малки съдове с лъчеви оръжия, а не на големи кораби с ракетни установки.

— По наша преценка ескортиращите кораби са от клас „крайцер“, сър — каза Робинсън, който току-що се бе появил в залата.

— Така изглежда — казах аз, като продължавах да въртя с пръсти схематичното изображение на макроса. — Като гледам, огневата им мощ ще е по-голяма от тази на нашите изтребители. Когато си построим изтребители. А това какво е?

Робинсън зае мястото си в другия край на компютърната маса. Със сръчни движения изолира част от големия екран за себе си и го свърза с моя, така че да вижда онова, което гледах аз.

— Не знам, сър.

— Робинсън, вече са над остров Уейк. Нямаме много време.

— Знам, сър, но досега не сме имали възможност да огледаме корабите им толкова отблизо. Онези, които изпратиха над Китай, нямаха такава система.

— Прилича на оръдие.

— Да, сър — каза той.

— Възможно ли е да ни копират? Монтират на корабите си лазерни оръжия, за да компенсират нашата по-голяма далекобойност?

— Не знам, сър — каза Робинсън. Изглеждаше стресиран. — Може да е сензор с голям обсег.

Анализът на вражеските кораби беше задача на флота, а не на пехотата, но Кроу още нямаше готовност да се занимава с такива неща. Флотът изоставаше драматично в развитието си. През последните месеци бяхме посветили времето и усилията си на войската, която трябваше да подготвим за макросите, а малкото ресурс, който оставаше в резерв, се насочваше към отбранителните системи на Земята. За всички ни беше ясно, че на НАТО не може да се разчита. При липсата на разузнавателна информация от флота бях възложил на Робинсън да класифицира и анализира всичко, което знаехме за корабите на макросите. Сметнал бях, че ще се постарае, предвид че и той щеше да дойде с мен на малкото ни космическо приключение.

Очертах с пръст съмнителната изпъкналост. Наистина приличаше на оръдие. Сякаш усетило вниманието ми, нещото трепна и се завъртя, все едно следи движещ се обект.

— Има си дуло. Определено е оръжейна кула. А ние не знаем какво прави, така ли е? — попитах аз.

— Да, сър. Няма предишни данни за оръжие от този тип на крайцер. Може да ги е имало на корабите от първото нашествие срещу Земята, но тогава те бяха толкова далече, че нямаме данни за конфигурацията им.

— Е — казах аз, — май ще трябва да изчакаме, докато не стрелят по нещо, и тогава ще научим едно-друго за тези големи кули.

— Така излиза, сър.

Обърнах се към капитан Сарин, която нервничеше на няколко крачки от мен.

— Изкарай на масата часовник с приблизителното време на пристигане.

Тя подскочи и се хвана на работа в своя участък на големия екран. Подразних се, но се постарах да го скрия. Трябваше и сама да се сети за часовника, без аз да ѝ казвам. Целият ми команден екип беше съставен от неопитни хора. Изправени бяхме пред безмилостен противник с неизвестни намерения, а се препъвахме в собствените си операционни системи. Опитах се да измисля някакво оправдание за новаците, но не можах.

— Офицери, искам да кажа нещо още тук и сега — казах и ги огледах бавно един по един. Всички изглеждаха засрамени. Явно си даваха сметка, че заслужават да ги напляскам, за едно или друго. — Трябва да се стегнем — казах високо. Бих ударил с юмрук по масата, но се боях да не пукна бронираното стъкло на компютърния плот. — Започва се. Изпийте едно кафе или нещо друго, но ви искам будни! Така, провери ли някой дали отбранителните ни кули са изключени, така че макросите да се спуснат, без да ги посрещне автоматичен обстрел?

— За това не отговаря ли трафик-контролът на флота, сър? — попита майор Робинсън.

— Да. Но ти вярваш ли им достатъчно, за да не провериш дали наистина са го направили?

Една ръка се вдигна уплашено. Ръката на капитан Сарин, същата, на която бях възложил да изкара часовник за оставащото време. С другата си ръка Сарин продължаваше да работи върху менюто.

— Аз го потвърдих, сър — каза тя.

Кимнах ѝ доволно.

— Ето, виждате ли? Капитан Сарин е постъпила предвидливо.

Часовникът, вече готов, започна да отброява назад от двайсет и две минути. Постарах се да намеря за всекиго по нещо, което да запълни оставащото време. Чакането винаги е трудно за войниците. Научил бях това по време на службата си в Залива като лейтенант. Мозъкът ни се справя по-лесно със стреса, когато има да свърши нещо, та дори то да е безсмислено.

През последните три минути обаче не остана нищо за правене, затова просто стояхме на тръни и гледахме макроските кораби. Петте ескортиращи кораба зависнаха в орбита над Бахамите. Най-големият кораб, транспортният, се спусна изящно към нас. Над океана се зазоряваше. На изток, зад кораба, небето порозовя и превърна чудовищния транспортен съд в изгърбен черен силует.

Отдавна бяхме планирали този момент в детайли. Написали бяхме инструкции за трафик-контрола и сега ги излъчихме към макросите, преведени на собствения им бинарен език. Приземихме кораба в океана, защото на острова нямаше достатъчно голямо пространство за тази цел. Гигантският цилиндър беше с размерите на небостъргач. Все едно три исполински танкера, овързани в едно общо тяло, се спускаха от небето. Макроският кораб имаше гигантски крака, но едва ли щеше да прибегне до тях. Вместо това над кобалтовосините води го задържаха антигравитационни системи като онези, които ние използвахме за реещите се танкове.

През първите няколко минути след приводняването на големия кораб не се случи нищо. Обърнах се към мозъчната кутия, която управляваше командния модул. Интерфейсът ѝ беше като на всеки нанокораб. Сметнал бях, че ще е най-лесно и бързо просто да копирам личността и знанията на „Сокоро“.

— Команден модул, отговори — казах.

— На линия.

— Получаваме ли входящи излъчвания от макроския съд?

— Не са засечени — отговори модулът.

— Предай следното: „Готови сме да товарим“.

— Входящо съобщение: „Изпълнете незабавно условията по споразумението“.

Усетих пот да се стича по гърба ми. Какво искаха макросите? Всички ме гледаха. Аз бях архитектът на всичко това и ако бях пропуснал или недоразбрал нещо в условията по договора, тази монументална грешка щеше да изложи на риск съществуването на човешката раса. Преглътнах, после се постарах да излъча спокойствие и самоувереност. Хрумна ми да напусна залата и да се преместя в личния си кабинет. Щях да работя по-добре, ако не ме зяпаха уплашени хора.

Поех си дълбоко дъх. Реших да втвърдя тона. Досегашният ми опит показваше, че това върши работа, когато си имаш вземане-даване с макроси.

— Готови сме с обещания товар. Така че отворете трюмовете, за да го натоварим на кораба.

— Входящо съобщение: „Изчисленията ни показват недостатъчна маса. Договорените условия са нарушени“.

„Недостатъчна маса?“ Примигнах, чудех се къде сме сбъркали. Възможно ли беше макросите да измерват тоновете по друг начин? В други мащаби, при които един тон метал се равнява на планина? Дали не им бяхме обещали войски с теглото на цялата Земя?

Чудех се какво да правя, чак свят ми се зави от напрежение. Бързо отхвърлих теорията за различната измервателна скала. Не можеше да е вярна, защото в трюмовете на кораба им не можеше да се събере много повече маса от обещаната. Нещо друго не беше наред…

— Може би си мислят, че уговореният тонаж включва само и единствено войници — прошепна Робинсън, сякаш макросите биха могли да го чуят, ако говори нормално. — Може да са преброили само хората, а общата им тежест е далеч под един килотон.

Погледнах го. Ако беше прав, или трябваше да предоговорим условията, или бяхме обречени. Деликатна ситуация. Размишлявах усилено: знаех, че не мога да бавя отговора си до безкрай.

— Сър — каза капитан Сарин, — крайцерите се раздвижиха.

— Дай изображение.

Образът, предаван от космоса, се появи на компютърната маса пред мен. Крайцерите се бяха прегрупирали в класическа формация диамант — един кораб в центъра и по един във всеки ъгъл. Кимнах. Бяха се групирали по подобен начин и над Китай. Явно предпочитаха диаманти и триъгълници за планетарните си атаки.

— Онези кули в долната част на корабите, сър. За които се чудехме — обади се друг офицер. — Активират се, сър. Изглежда, са в режим на прихващане.

— Прихващат какво?

— Командния модул, сър. Всичките пет прихванаха командния модул.

Кимнах.

— Е, поне вече знаем какво представляват кулите. Някакви оръжия за обстрел на наземни цели.