Изтребление

37.

Срещнахме известни затруднения с естествения релеф на макроския трюм. „Подът“ на транспортния кораб не беше равен, а извит. Като цяло корабът приличаше на гигантски буркан с особена капачка, която се отваря на триъгълници. И преди бяхме виждали такива кораби, затова подозирахме, че е възможно да се натъкнем на извита вътрешна конструкция. Всеки модул беше снабден с магнитни клампи и благодарение на тях тухлите прилепваха към пода, който беше направен от желязна сплав. Връзката между отделните модули се осъществяваше чрез широки тръби — планирали бяхме тази предохранителна мярка, защото не знаехме дали макросите ще си направят труда да херметизират трюма по време на пътуването. След като свързахме тръбите, модулите се превърнаха в миниатюрен град и човек можеше да се придвижи навсякъде, без изобщо да излиза в трюма. Е, подобно придвижване беше свързано с преминаването през доста въздушни шлюзове. Тухлите бяха направени така, че всяка да се херметизира поотделно. Ако в един модул възникнеше пожар или се стигнеше до загуба на въздух, щетите лесно можеха да бъдат ограничени, преди проблемът да се е прехвърлил към съседните модули.

Командният модул клечеше най-отгоре на купчината тухли. Бяхме подредили тухлите на етажи, три етажа в най-ниските участъци, пет — в най-високите. Цялата конфигурация беше десет модула широка и шестнайсет дълга.

— Каква ще е първата ви заповед, сър? — попита майор Робинсън.

Замислих се. Имахме доста дълъг списък с неща за този етап на операцията, като се бяхме старали да планираме гъвкаво, защото по онова време не знаехме колко гладко ще протече товаренето. Постарали се бяхме да конструираме модулите така, че да са съвместими с макроските кораби, но нямаше как да знаем дали сме успели. Е, вече знаех, че сме се справили отлично, и беше време да се заема с по-важни неща.

— Мисля, че се справихме добре. Ще се свържа с макросите и ще се опитам да им измъкна някаква информация.

Офицерите ми взеха да мигат. Разтревожено. Намръщих се раздразнено.

— Спокойно, няма да ги дърпам за опашките.

— Ъъъ… — измуча майор Робинсън с отворена уста.

Виждаше се, че си подбира думите, че се чуди как да ми каже нещо дразнещо, без да ме подразни. Нямаше да успее.

— Казвай, майоре.

— Сър, може би трябва да изчакаме малко, преди да се свържем с тях. Да тръгнем на път първо, преди да… Обсъждахме въпроса и…

— С кого?

Погледът му се плъзна към неколцина от офицерите, но всички те изглеждаха много заети с компютърната маса.

— С колегите, сър — каза той. — Като ваш заместник, мисля, че трябва първо да излезем от системата. Едва не се стигна до инцидент още преди да сме започнали товаренето и…

— И това също е било по моя вина, така ли? Забележи, майоре, че днес никой не загина. Засега поне.

— Да, сър, постигнахме забележителен успех.

Изръмжах и посочих компютърния екран.

— Може поне да включим активните сензори.

— О… ами, дали идеята е добра, сър? — каза Робинсън.

Изгледах го. Какво го беше уплашило толкова, за бога? Извиках интерфейса на сензорната система. Не погледнах нито веднъж към офицерите си, но усещах осезаемо техните погледи.

Пръстите ми се задържаха над компютърния плот. Пасивните ни сензори бяха включени, но корпусът на макроския кораб ги правеше безполезни. Очаквали бяхме, че влезем ли в трюма, емисиите ни няма да стигат до външния свят. Но включех ли активните системи, това можеше да подразни макросите. Затова офицерите ми бяха на тръни. Въздъхнах и отпуснах ръка върху сивия стоманен ръб на компютърната маса.

— Първото търкане с макросите е превърнало целия ми щаб в ято пилета, така ли? — попитах.

— Да, сър — отговори капитан Сарин.

Погледнах я и се засмях.

— Е, ти поне имаш куража да си признаеш, че те е страх… което само по себе си звучи доста странно. Да, тези кораби са страшнички. Но ние трябва да действаме решително, когато се налага.

— По тази точка нямаме възражения, полковник — каза Робинсън. — Но бихме искали първо да се отдалечим от Земята, така че само ние да пострадаме при… при евентуални грешки.

Кимнах. Вече разбирах какво имат предвид. Бояха се, че ще предизвикам някое ужасно недоразумение, което ще потопи Куба, да речем, под вода.

— Добре — казах накрая. — За известно време ще го играем щастлив и кротък товар.

Всички си отдъхнаха с облекчение.

— Но преди това ще обсъдя едно-две неща с макросите — добавих, без да обръщам внимание на подновения им шок. — Команден модул, отговори.

— На линия.

— Изпрати на макроското командване следното. Всички тухли са натоварени. Готови сме за път.

Кой знае защо, очаквах да ми отговорят вербално. С „добре дошли на борда“ или нещо от този сорт. Ала машините мълчаха.

— Сър, вратите се затварят! — извика капитан Сарин, после прати образ от външните ни камери към екрана на компютърната маса. Описа бърз кръг с показалец, при което камерите приближиха шеметно образа. Тъмните стени на трюма се стрелнаха с невероятна скорост, после остана само ослепителна бяла светлина. Камерата намали автоматично яркостта, но въпреки това всички мигахме заслепени.

— Запомнете този образ — казах аз. — И се сбогувайте с родния свят.

Гледахме като хипнотизирани как четирите гигантски триъгълни врати се затварят. Плажът ни мамеше неустоимо. Дърветата се навеждаха под напора на вятъра, усилил се в ранния предобед. По всичко личеше, че след няколко часа ще се извие тропическа буря — живеех на острова вече година и се бях научил да познавам признаците. Скоро небето щеше да притъмнее, а сребристите облаци да се слеят в сива пелена. Със Сандра обичахме да се разхождаме по плажа, когато бурята не беше много силна. Усещането за топлия дъжд по лицето щеше да ми липсва.

— Команден модул, изпрати следното. Какви са координатите на звездата, към която пътуваме?

Мълчание. Офицерите бяха затаили дъх. Чакахме, загледани в големите врати. Последният ярък бял кръст от слънчева светлина се стопи, а отговор още нямаше. Триъгълниците се затвориха с оглушителен трясък. Като вратите на гробница.

— Входящо съобщение: „На товара не е разрешено да пита“.

Изръмжах.

— Това пък какво трябва да значи?

— Според мен означава, че не искат да им задаваме никакви въпроси — каза капитан Сарин.

Изгледах я раздразнено.

— Знам. Имах предвид, че казаното не ми харесва. Ега ти и съюзът. Чувствам се недооценен.

Подът потрепна едва доловимо. Странно усещане, като от лек земен трус. Както можеше да се очаква, в трюма цареше непрогледен мрак. Нямаше нито прозорци, нито осветление. След като големите врати се бяха затворили, вътре беше тихо и студено като в гроб.

— Май излетяхме, сър — каза Робинсън.

— Сериозно? Включете външните светлини — наредих аз.

Капитан Сарин зашари с ръце по менюто. Явно бе намалила светлините докрай, за да не подразни домакините ни. На всяка тухла бяхме монтирали по един прожектор. Големите халогенни крушки светнаха и на екрана отново се появи образ.

— Завърти камерата. Да видим дали са ни пратили някого.

Сарин завъртя камерата на триста и шейсет градуса, после, по мое нареждане, я насочи към тавана.

— Аха — казах аз.

Всички гледаха като хипнотизирани. На тавана на трюма имаше две машини-работници, каквито бях виждал и преди — метални безглави мравки. На мястото на главите им имаше лазерни оръжия.

— Работници — казах замислено. — Оборудвани с оръжия. Онова зад тях сигурно е нещо като врата. Явно не искат да им влизаме в кораба.

— И аз съм с това впечатление, сър — каза Робинсън.

В същия миг още една машина излезе от тъмния вход между първите две. После се появи и четвърта. Роботите се подредиха в обичайната си диамантена конфигурация, прилепнали към тавана над нас.

Моите офицери се взираха напрегнато в макросите. Знаех, че за пръв път виждат жив макрос отблизо… ако можеха да се нарекат „живи“, разбира се. По някаква причина повечето ветерани, които се бяха сражавали с мен в Южноамериканската кампания, не бяха изявили желание да тръгнат към звездите в търбуха на макроски кораб.

Наблюдавах замислено пазачите.

— Тези сигурно са макроският еквивалент на нашите бордови пехотинци. Дори да има хиляда такива в горната половина, пак можем лесно да превземем кораба.

Робинсън пак се изнерви.

— Да, сър, но петте ескортиращи ни крайцера сигурно ще възразят.

Усмихнах се.

— Сега вече знаем защо са ги пратили. Кой е казал, че тези машини са глупави?