Изтребление

40.

Все същите тунели и проходи. Е, не бях очаквал по стените да висят картини на Ван Гог, но еднообразието беше наистина отегчително.

А после стигнах до ядрото на кораба.

Доколкото можех да преценя, намирах се зад трюма, между двигателите и гигантската кухина, приютила моите другари и техните стоманени тухли, подредени като ковчези в склада на погребален агент. Тук, така да се каже, „живееха“ макросите. Имаше разни странни помещения без очевидно предназначение. Имаше и машини, които тракаха и бръмчаха, произвеждаха въздух, оръжия или нови макроси — нямах представа.

Но когато стигнах до лабораторията, веднага разбрах какво съм открил. Вътре имаше макроси, нещо като работници или техници, всеки с десетки пипала, които се движеха толкова бързо, че човешкото око не можеше да проследи движенията им. Като сто ножа в ръцете на опитен жонгльор. Познавах този вид — същите макроси бяха направили ядрените бомби, които бяха унищожили куполите в Аржентина и бяха убили много от моите пехотинци.

Ала веднага щом зърнах масата, забравих напълно за макроските техници. На масата имаше живо същество… голямо. Дълго, приличаше на червей. Е, червей с крака, петдесетина на брой. Нещо средно между стоножка и змия с много крайници. Черните лъскави очи на създанието се спряха върху мен. То отвори уста в нещо като прозявка. Чу се висок мелодичен звук. Дали не се опитваше да ми каже нещо?

Техниците го бяха приковали към масата със седем широки метални скоби. Някакви течности се стичаха по тялото на съществото от десетки рани. Смукачи гъргореха и засмукваха изтичащите по масата течности. Ножовете на макросите режеха ли, режеха. Роботите вземаха проби от съществото, ръчкаха го с инструментите си. Освен ако не грешах, правеха му дисекция… на живо.

Би трябвало да си тръгна на секундата. Знаех това, но просто не можех да го направя. Единият ми ботуш стъпи на пода на лабораторията. Макроските техници реагираха все едно съм допрял жица под напрежение към стоманените им крака. Обърнаха се и лъскавите им израстъци застинаха като вкаменени.

Натиснах един бутон на китката си. Беше нещо, което бяхме измислили за моменти като този. В костюмите ни бяха вградени малки нанитни мозъчни кутии, нещо като централен процесор, който следеше налягането и други такива неща. Можеха да си служат донякъде и с примитивния бинарен език на макросите. Не можеха да изнасят речи, но бяха в състояние да преведат това-онова.

Задържах бутона натиснат, което беше знак за процесора да преведе думите ми на бинарен език.

— Идентифицирай — казах и посочих чудовището на масата.

Макросите ме зяпаха две-три секунди. Достатъчно дълго, за да се изпотя. Изведнъж, под студените им погледи, в костюма ми се стори горещо. Дали не изпращаха искане за боен отряд с лазерни оръжия? Можех само да гадая.

Един от техниците протегна метална ръка с много стави и заби шипа на върха ѝ в тялото на съществото.

— „Враг“ — стигна до мен преводът на мъничката мозъчна кутия. Имах чувството, че техникът е казал повече от това, но системата го беше свела до една-единствена дума. Която се оказа достатъчна.

Често са ме обвинявали в импулсивност. Разбирах защо хората тълкуват поведението ми по този начин, но самият аз предпочитах да мисля за себе си като за човек, който се възползва от предоставените му възможности. Вдигнах един миниатюрен лазерен пистолет и прогорих малка дупка, колкото монета, в главата на чудовището, вързано за масата. Задържах спусъка цели две секунди, така че лъчът да излезе от другата страна на главата и да остави малко черно петно върху отсрещната стена на лабораторията. Измъченото чудовище застина безжизнено, а аз прибрах дискретно пистолета си.

Металните израстъци на макросите се раздвижиха някак объркано и изненадано, или поне аз така го разтълкувах. Дали не разговаряха с жестове? Дали не се питаха един-друг: „Тоя пък за какво се има?“… или нещо друго в този смисъл?

— Враг — казах аз, натиснал отново бутона за превод. Посочих мъртвото създание на масата. Дим се виеше от входната и от изходната рана на чудовището и се издигаше към вентилационните системи. Надявах се червеят да не се възпламени — здравата го бях подредил.

— Аз убивам врагове — добавих.

След което им обърнах гръб и си излязох. Подсмихнах се доволно. Не само макросите можеха да мислят буквално и да се оправдават с недоразумения заради превода.

Бързо стигнах до входа към трюма. В коридорите имаше раздвижване. Разминавах се с бойни роботи. Надявах се, че провеждат учение… но подозирах, че не е така.

Когато стигнах до пазачите, сериозно се стреснах. Те не ми направиха път, а вместо това ме хванаха на мушка с оръжията си. Натиснах бутона за превод.

— Аз съм Кайл Ригс.

Не пролича да съм ги впечатлил.

— Мисията ми е изпълнена. Сега ще подготвя войниците си за нападение.

Минаха още няколко дълги секунди. Вече бях в обсега на по-умните мозъчни кутии в командния модул и когато макросите отговориха, преводът беше с по-добро качество.

— „На биологичните единици вече не е разрешено да напускат трюма“ — чу се гласът на машинката.

Изсумтях. Роботите отстъпиха да ми направят място. Промуших се между тях и се гмурнах към командния модул. Десетина от моите хора стояха между тухлите и гледаха към мен. Куп входящи обаждания зазвучаха в шлема ми, когато се разчу, че съм се върнал.

— Как мина, сър? — попита майор Робинсън, използвайки офицерския си достъп, който му даваше приоритет пред обажданията на хора с по-ниски чинове.

— Прилично — отговорих, — но май имам нужда от питие.

— От питие? Обезводнен ли сте, сър?

— Може и така да се каже.

Стигнах до командния център, разхерметизирах със съответното кодово почукване нанитните шевове около врата си и си свалих качулката. Двамина побързаха да ми подадат шишета с вода, от онези, които стискаш и водата излиза на струйка под налягане. Сандра също беше тук, трета на опашката. Приех нейната оферта. Бира в шише.

— Мерси.

Сандра ме изгледа с подозрение, което аз умишлено не забелязах. Усещаше, че премълчавам нещо във връзка с приключението си. Сигурно заради потта, която изстиваше по челото и врата ми.

Разказах им, без да бързам, за сензорния модул, а за лабораторията, създанието на масата и своята груба намеса споменах чак след като Сандра се върна в моя кабинет. Всички ме зяпнаха невярващо, когато им казах как съм спестил мъките на изтерзаната стоножка.

— Дали не е било представител на расата, срещу която ще се бием? — попита капитан Сарин.

— Да, така мисля.

— Поели сте голям риск, като сте убили пленника им, сър — каза майор Робинсън. — Макросите са можели да интерпретират действията ви погрешно.

— Не, мисля, че разбраха посланието — казах аз.

— Сър, нанитната верига е готова. Активните сензори са включени — прекъсна ни един от техниците, Рафим Шреста, лейтенант. Беше кльощав и мълчалив. Сега ми се стори искрено развълнуван — той отговаряше за сензорите и явно бездействието беше започнало да му дотяга. Дни наред беше седял в най-тъмното кьоше на командния център. Сега най-после имаше нещо, с което да се занимава.

— Имаме ли видео, Рафим? — попитах.

— Не, сър. Само пространствени съотношения, изчислени според гравитациите и радиационните източници. Около нас има много небесни тела.

— Покажи ги на голямата маса — наредих аз.

Първите компоненти на звездната система се появиха във вид на две големи сфери върху екрана. Погледнах ги и се намръщих. Колкото повече ги гледах, толкова повече се мръщех.

— Какви са тези неща? — попита капитан Сарин.

— Звезди — казах аз.

— А синият гигант къде е?

Поклатих глава.

— Това е друга звездна система.

— Възможно ли е да сме минали през още един портал, без да го усетим? — попита майор Робинсън.

— Съмнявам се — казах аз. — Дори да се е случило през „нощта“, имаме дежурни, които са будували. Вече всички знаят какво е усещането и все някой щеше да докладва, ако го е почувствал повторно.

Гледах втренчено екрана. В центъра на системата имаше две звезди с приблизително еднакъв размер и в много близка орбита помежду си. Планети не се виждаха. Това не ме изненада. Голяма част от звездните системи имат по две и повече звезди и колкото повече са звездите, толкова по-малка е вероятността да има планети. Неравномерните гравитационни притегляния придърпват планетите към звездите или ги разкъсват още в началните етапи от формирането на звездната система. Размишлявах върху всичко това, когато на екрана се появи едно по-малко тяло, далече от двете звезди.

— Това газов гигант ли е? — попитах и го посочих.

— Масата му е прекалено голяма — отговори капитан Сарин. — Според мен е трета звезда. По-малка.

Гледах схематичното изображение и изведнъж ми хрумна една идея.

— Дали не е Алфа Кентавър? Тя е тризвездна система. Разположението съвпада. На бас, че онази малка звезда е Проксима Кентавър.

Офицерите закимаха в съгласие.

— Но какво стана със системата на синия гигант? — попита капитан Сарин с нотка на страх в гласа. Досега всички ние вярвахме, че сме се озовали в системата, която бях посетил преди няколко месеца. Явно предположението ни беше погрешно.

— Истината е, че не знаем как работят порталите — каза майор Робинсън. — Възможно е да имат механизъм, който им позволява да изпращат корабите до различни изходни пръстени.

— Или пък изобщо не сме минали през пръстена на Венера — казах аз. — А през другия, онзи в Облака на Оорт.

Робинсън отвори приложение-калкулатор и въведе няколко стойности.

— Това би обяснило защо не усетихме турбуленция или вибрации на влизане в пръстена. Би трябвало да усетим нещо, ако бяхме минали през гъстата атмосфера на Венера. Нека довърша изчисленията си… За да стигнат само за няколко дни до Облака на Оорт, макросите трябва да са развили удивителна скорост.

Кимнах в съгласие.

— Така е, но с добри гравитационни стабилизатори изобщо не бихме усетили ускорението. Пръстенът в Облака на Оорт е на около шест светлинни часа от Земята… някъде шейсет астрономически единици. Убеден съм, че нашите малки нанокораби не биха могли да произведат подобна тяга. Което показва, че в някои отношения технологията на макросите превъзхожда тази на наносите. Ако не друго, макросите могат да строят по-големи двигатели.

— Можем ли да сме сигурни, че сме минали през втория пръстен, полковник? — обърна се към мен капитан Сарин.

— Не. Това е само теория. Нямаме необходимите данни, за да направим обосновано предположение. Не бих се учудил, ако някъде в Слънчевата система е скрит трети пръстен, за който ние дори не подозираме.

— Но, сър — каза капитан Сарин, вперила в мен големите си тъмни очи. — Ако не знаем как сме се озовали тук… как ще се върнем у дома?

Вдигнах рамене и насочих отново вниманието си към екрана. Беше ми задала въпрос, на който не можех да отговоря.