Изтребление

44.

Всичките ни танкове бяха навън, заели позиции в кръг около периметъра ни. Макроският кораб се намираше вътре в периметъра и аз се бях постарал да изясня на всички, че защитата му е приоритет. Без него нямаше как да се приберем у дома.

Половината ми пехотинци охраняваха периметъра, останалите бяха заети с разтоварване. Само след два часа зоната за кацане вече приличаше на укрепен лагер. Нанитите се свързаха с почвата и превърнаха земята под краката ни в бариера. Упражнявали бяхме тази мярка против подземни атаки още у дома. Идеята ми беше хрумнала след Бразилската кампания, макар че по онова време беше насочена срещу копаещите машини на макросите. Нанитите втвърдяваха почвата в здраво покритие. Покритието не притежаваше здравината на бетона, но се получаваше бързо и без никакви усилия от наша страна. Върху тази площадка от свързана почва започнахме сложния и продължителен процес по разтоварването на близо петстотинте големи модули-тухли, всеки от които беше приблизително два път по-тежък тук, отколкото на Земята.

Една десета от тухлите подредихме като стена, оформяйки вътрешна зона на сигурност. Тази стена имаше пролуки и не затваряше пълен кръг около макроския кораб. Разположихме и свързахме тухлите така, че да се възползваме от няколко естествени скалисти възвишения. Това приблизително шестоъгълно ограждение представляваше ядрото на нашия лагер и вътре в него подредихме останалите тухли, в три редици.

Температурата през деня се движеше около шейсет градуса по Целзий. Костюмите ни имаха система за климатизация, а и нанитите правеха всичко по силите си да компенсират горещината, но въпреки това всички се потяхме.

Стоях върху голямата купчина канари, която се бе превърнала в един от ъглите на нашата стена от тухли. Десетина пехотинци стояха на пост около мен, насочили пушките си към негостоприемния терен. Уви, капитан Сарин не беше познала. Тази планета не беше зелена градина. Червеникавата светлина заливаше релефа в оттенъци на оранжевото и кафявото. Растителност имаше — предимно недорасляци, които напомняха за нещата, които живеят по дъното на нашите океани. Имаше грозни сиви дунапрени и дори още по-грозни кафеникави израстъци, които приличаха на гъби с размерите на автомобили. Мъх имаше навсякъде. Много мъх.

— Сър? — каза сержант Куон, изкачваше се към мен. Ботушите му потъваха дълбоко в мъха и почвата под краката му. Всички тежахме два пъти повече от нормалното, а това означаваше, че заедно с екипировката си сержантът удряше триста и петдесет килограма. Не личеше това да го затруднява обаче. Движеше се с лекота, сякаш е у дома си. Огромното му тяло и мечешкото му лице изглеждаха съвсем на място тук.

— Приятно е отново да усетим твърда почва под краката си, нали, сержант?

— Да, сър — отговори той, като се оглеждаше навъсено.

Май обстановката не му допадаше особено.

— Какво има? — попитах.

— Това място, сър. Как да му викаме?

— Няма си име.

— Знам. А би трябвало. Никой не бива да умира на чуждо място, което дори име си няма, сър.

Спрях погледа си върху него и след кратък размисъл кимнах. Логиката му беше необорима.

— Прав си, Куон. Имаш ли някаква идея как да го кръстим?

— Не съм ходил много на училище, сър.

— Какво ще кажеш за Хелиос? — попитах.

— Какво означава?

— Хелиос е бил голяма работа в Древна Гърция. Така наричали титана на слънцето. Това е нещо като ранен бог на слънцето.

Куон вдигна поглед към гигантската червена звезда. Светеше по-слабо от нашето слънце и с нищо не заплашваше ретината, дори да го гледаш продължително без предпазни очила. Затова пък размерите му бяха забележителни — изглеждаше три пъти по-голямо от нашата жълта звезда.

Куон кимна.

— Хелиос. Добре.

Тръгна си, а аз го проследих с поглед. Питах се колцина от нас ще загинат тук и дали на загиналите ще им е по-леко, че планетата вече си има име. Е, поне Куон може би щеше да е по-спокоен.

Следващата изненада ни застигна, когато макроският кораб излетя. Пехотинци наскачаха с риск за живота си от рампата, която се затвори бавно като устата на митично чудовище. Хората се отдалечиха на бегом от триъгълната метална врата. Корабът затваряше трюма си, където бяхме прекарали толкова дълги дни. Вратите се затвориха докрай, после корабът се издигна бавно, явно за да се присъедини към последния оцелял крайцер в орбита.

— Е, транспортът ни май си замина, сър — чух гласа на Робинсън в ухото си.

— Мда. Мисля да си построя лятна вила при онези хълмове на запад.

— Дали ще се върнат за нас, сър? След като мисията ни приключи?

— Без съмнение, майоре. Не биха се лишили току-така от ценен ресурс като нас. Би било… неефективно. Ние просто трябва да си свършим работата.

— Да, сър — каза майорът.

Вдигнах вежди — изненадан бях, че се е вързал на измисления ми аргумент. Нямах представа дали макросите ще се върнат. Но май това е една от основните задачи на командира — да вдъхва увереност на своите подчинени. Запитах се чия ли задача е някой да вдъхне увереност на мен.

Три часа след кацането ни небето внезапно потъмня — рязко и напълно. Хелиос се завърташе около оста си за девет часа, тоест денят беше приблизително три пъти по-къс от земния. И ставаше още по-къс заради гигантската планина, която закриваше залязващата червена звезда, преди тя да се е спуснала под хоризонта. Внезапно настъпилата нощ беше по-тъмна от земната, защото тази планета нямаше луни. Единствената светлина идваше от звездите, при това филтрирана през дебелия пласт гъста атмосфера.

Температурата падна рязко. Като във всяка пустиня дните бяха горещи, а нощите — изненадващо студени. За щастие костюмите ни се справяха без проблем с температурните амплитуди. Бяхме се подготвили за много по-лоши условия.

Все още свързвахме тухлите, когато врагът ни удари. Буболечките — или червеите, както вече ги наричахме, — се оказаха по-умни от очакваното. Най-добрата стратегия срещу вражески плацдарм е да го удариш масирано в първия удобен момент, преди да се е окопал. Всяка инвазия е най-уязвима в първите си часове. Ние не бяхме готови. Не ни беше останало време да се окопаем. Подсигурили бяхме само част от терена. Не познавахме околността. Не беше останало време да разпратим разузнавателни патрули. Укрепленията ни не бяха завършени.

— Сър — чух в слушалките си. — Тук майор Ямада. Засичам вражески единици.

— Какви са данните от танковете, майоре? — попитах аз. Спрях сред камънаците и се заслушах напрегнато. Ямада командваше реещите се танкове. Те бяха основната ми отбранителна единица в този преходен период, докато още работехме по укрепленията. И още по-важно, на този етап само те разполагаха със сензори. Всеки танк беше снабден със сензорен модул като онзи, който бях влачил до корпуса на макроския кораб. Докато не приключехме с монтирането на стационарните сензори и лазерните кули, танковете бяха единствените ми очи, единственото ми средство за отбрана.

— Множество обекти, които се приближават в колони — каза Ямада. — Сканирахме равнината с инфрачервени камери и те не засичат нищо.

Кимнах.

— Което ме навежда на мисълта, че врагът копае тунели в земята под нас. Трябва да мислим в три измерения, майоре. Подгответе се за битка. Да не виждам танкисти, които са излезли да пуснат една вода край машините си. Патрулирайте периметъра. Искам танковете в движение, а не да клечат като патици за обстрел.

— Слушам, сър — каза Ямада и прекъсна връзката.

След секунди танковата бригада се издигна над терена, разпръсна се и машините започнаха обход на периметъра. Лазерните кули се въртяха самостоятелно, насочени надолу, към земята.

— Пехотинци — казах по общия канал. — Предстои контакт с врага. Ще атакуват всеки момент. Заемете местата си и очаквайте неочакваното.

Макар нощта на Хелиос да беше непрогледна, лагерът се къпеше в светлината на прожекторите, монтирани на покрива на всички тухли, които бяхме успели да подредим и свържем. Наблюдавах отвисоко реакцията на хората си. Раздвижването на танковете ги беше разтревожило, но моето съобщение ги хвърли в паника. Разтичаха се да търсят прикритие, най-вече в естествените падини на терена и в дупките, които бяхме изкопали.

Последното ме вбеси, макар реакцията им да беше обяснима. Отворих отново общия канал.

— Пехотинци, разкарайте се от дупките. Да не виждам и един ботуш на земята. Качете се върху тухлите или се прикрийте зад скалите, нависоко. Действайте.

Последва ново раздвижване — хората се закатериха към високите места, настройваха в движение екипировката си, крещяха.

Червеите не ни дадоха много време. Както можеше да се очаква, нападнаха изпод земята. Не бях очаквал обаче машините, с чиято помощ го направиха. А беше трябвало да го очаквам, осъзнах, когато механизираната атака ни удари през песъчливата почва на Хелиос. Знаел бях, че червеите са високотехнологична раса. Въпреки това бях продължил да мисля за тях като за голи твари. Същества, способни да заложат термоядрени мини в космоса, едва ли биха ни нападнали, въоръжени с щипки и градински сечива. Само дето винаги си го бях представял като лов на буболечки. Близък бой с ножове или нещо такова. Пехотинци, които отварят просеки през прииждаща беззащитна плът.

Е, не стана така. Червеите ни нападнаха с машини. Чудатите им превозни средства приличаха на цилиндрични шейни от оребрен гъвкав метал. Сетих се за широкия оребрен маркуч на пералня, онзи, по който се отвежда мръсната вода. Първото, което видях в мрака, бяха ярките проблясъци на лъчевите оръдия, монтирани при конусовидните носове на шейните. Бързо съобразих, че основното предназначение на лъчите е да стопяват почвата пред земекопните машини, но сигурно можеха да се използват и като оръжия. А после машините изригнаха в цялата си дължина от земята и нападнаха танковете ни и укреплението от тухли зад тях. Червеите яздеха шейните, подаваха се от отвори в гъвкавия метал. Приличаха на змии, които се изправят за атака. Имаха портативни оръжия, нещо като пушки. Ръце нямаха, само множество малки крака и мандибули. Именно с тези израстъци боравеха с оръжията си, които бяха прикрепени към телата им с нещо като сбруи. Все повече земекопни шейни изригваха от почвата на Хелиос. Червеите стреляха от шейните си като древни гърци в бойни колесници.

Нашите хора и танкове отвърнаха с масиран лазерен огън. На моменти очилата ми потъмняваха напълно, но въпреки това виждах драскулките освободена енергия. Изтормозеното ми зрение докладваше за жертви сред нападателите, шейните на червеите попадаха под нашите лъчи, лумваха в пламъци и избухваха. Самите червеи се измъкваха от обгорените си колесници и продължаваха пешком, тоест с пълзене, към нас, но бързо ставаха жертва на преградния огън.

— Северен фланг! — чух по командния канал. — Северен фланг, пробиват при вас!

Стисках в ръце леката си пушка, когато чух предупреждението, и хукнах презглава към противоположната страна на лагера. Скалистото възвишение, от което бях наблюдавал битката, се намираше в северозападния край. Група пехотинци понечи да ме последва. Аз спрях и им махнах да се разделят на две.

— Вие останете тук — наредих на половината. — Прикрийте се зад скалите. На всяка цена трябва да удържите тази височина. Ако я превземат, червеите ще засипят с огън центъра на лагера ни. Останалите да дойдат с мен.

Първата група се пръсна да потърси прикритие, а седмината останали от втората се струпаха около мен. Стигнахме до северната страна и веднага разбрахме какъв е проблемът. Тук червеите бяха пробили земята по-близо до нашия периметър, между танковете и външната редица тухли. Някои бяха излезли точно под танковете и ги бяха изкормили с лъчевите оръжия на носовете си. Три от четирите танка димяха разкъсани. Четвъртият бе спрял на място, обграден от вражески шейни.

— Целете се в шейните! — извиках, коленичих и се прицелих. — Да спасим онзи танк.

Стреляхме със смъртоносна точност. Пехотинците по покривите на близките тухли видяха какво правим и се включиха в клането. След няма и минута оцелелите шейни се оттеглиха в дупките си.

Уви, сражението съвсем не беше свършило. Затишието издържа броени секунди. След това докладите заваляха.

— Настъпва пехота!

— Червеи изскачат от дупките!

Плъзнах поглед по неравния пустинен терен. После видях лъчи на наши оръжия. Вътре в лагера. Усещах тревогата на пехотинците около себе си. Отделих си цяла секунда за размисъл. Щом червеите бяха вътре в периметъра, как трябваше да постъпим — да се втурнем на помощ или да останем на поста си, в случай че нова вълна удари заграждението? Де да бях в командния модул и да виждах цялата битка, вместо да търча насам-натам.

— Майор Робинсън? — повиках го по личния му канал. — В командния модул ли си?

— Да, сър — отвърна той с напрегнат глас.

— Докладвай накратко. Какво става?

— Мисля, че нанитното втвърдяване на почвата ги е забавило, сър. Въпреки това част от вражеските единици проби във вътрешния лагер. Получавам доклади за масирани атаки по външния периметър. Извират от земята с машините си.

— Добре. Координирай отбраната. Идвам.

Дори не успях да тръгна към командния модул. Изведнъж се озовах в центъра на ожесточена битка. Стотици червеи връхлитаха отгоре ни от всички посоки. Пламваха и се топяха под лъчите ни, но продължаваха да прииждат все по-многобройни. Най-после имах възможност да разгледам бойците им отблизо. Видяното не ми хареса.

От двете страни на всеки червей беше прикрепено балистично оръжие. Червеите явно обичаха пушките. За разлика от нашите оръжия, техните не изискваха тежки реакторни раници. Изстрелваха откоси от проектили, които експлодираха при контакт. Проектилите не приличаха на земните куршуми. Не притежаваха тяхната скорост и твърдост, бяха кухи и по-леки — приличаха повече на патрони за пейнтбол, пълни с нитроглицерин. Имаха кафява хитинова черупка и течно ядро. Ако не изцяло, поне отчасти бяха с органичен произход. Гледах как избиват хората ми и стигнах до заключението, че точно такива оръжия е трябвало да очакваме — леки пушки с леки проектили. Тежките куршуми не биха имали голям обсег на свят с такава гравитация. А и ако водиш битките си основно в тунели, обсегът и точността не биха били от голямо значение. Важно би било да засипеш противника с огън от близко разстояние.

В момента на изстрела се чуваше припукване, а при контакт — трясък, последван от експлозия. Звукът беше като от несекващи фойерверки. Нанитноподсилените ни костюми и тела можеха да понесат много, но в единоборство, ако червеят успееше пръв да засипе пехотинеца с експлодиращите проектили на двете си пушки, пехотинецът нямаше шанс.

Отрядът ми се беше стопил до четирима. Поведох ги към прикритието на купчина големи скали. Клечахме зад тях, дишахме тежко и стреляхме по всичко, което ни заприличаше на червей.

— Така — казах аз. — Ако пробият тук, ще премина на нож. Кой от вас умее да борави с ножа?

Четиримата ме гледаха мълчаливо. Веднага осъзнах, че не са от пехотинците, които биха се писали доброволци за близък бой с червеи. И да беше имало такива, те най-вероятно вече бяха загинали.

Плеснах по главата най-близкия.

— На теб се пада честта. Като наближат, двамата с теб грабваме ножовете. Останалите ще продължат да стрелят, иначе сме загубени.

Много скоро ми се предостави възможност да подложа на изпитание плана си. Два червея стигнаха до нас почти едновременно, останалите от групата им се гърчеха в предсмъртна агония. Първият се изтърси буквално върху пехотинеца, когото бях посочил преди малко, и той волю-неволю трябваше да изпълни заповедта ми. Чудовището се преметна през ръба на скалата и падна сред нас. Пехотинецът нададе вик и започна да сече панически с ножа си — отряза цял ред от малките крака на съществото.

Пуснах пушката си — знаех, че ще провисне на черния кабел, който я свързваше с реакторната раница. Извадих ножа си и острият му ръб грейна в зелено, отразявайки лазерния огън от оръжията на останалите пехотинци, които продължаваха да стрелят по прииждащия враг. Не бях направил и една крачка към пехотинеца и неговия червей, когато втора буболечка се присъедини към купона.

Хвърлих се към нея, преди да е видяла сметката на един от стрелците ни, зает да засипва с лазерен огън прииждащите вражески вълни. Забих закривеното острие на ножа си в опашката на червея и му привлякох вниманието.

Създанието си изви назад и изсъска. Нечовешкото му лице се стрелна към мен. Видях многофасетните му очи и широко отворената уста, пълна с олигавени шипове и костни израстъци. Основното им предназначение сигурно бе да дъвчат храна, но устата на червея бе достатъчно голяма да захапе главата ми, така че аз замахнах инстинктивно към нея. И извадих късмет. Лицето на грозника буквално избухна. Жълтеникави полупрозрачни течности обляха очилата ми. Добре, че съм с очила, помислих си разсеяно. Само че червеят още не беше приключил с мен. Щипки се впиха в ръцете ми и пробиха дупки в костюма малко под раменете. Забих ножа си отдолу нагоре, като се целех в предполагаемото гърло на противника. Нова порция течности бликна от раната.

Усещах как щипките се забиват в раменете ми. Кръв потече по хълбоците ми надолу към ботушите. Дясната ми ръка беше обездвижена — явно чудовището беше съобразило с кой от крайниците си го атакувам. Счепкахме се и въпреки нанитноподсилените си мускули изобщо не можех да се меря с червея. Беше като да се бориш с петстотинкилограмов питон.

Усетих, че падам, и след секунда вече лежах по гръб. Виждах единствено червея. Зърнах някакви маркировки. Сини татуси, чудати символи със силен наклон. Разсеяно се зачудих какво ли бележат татуировките — чин или име може би. Както и дали чуждата атмосфера, просмукваща се през дупките в костюма, не причинява халюцинации.

Успях да прехвърля ножа от дясната си ръка в лявата, освободих я за миг от захвата на чудовището, посегнах нагоре и го рязнах напряко през големите лъскави очи. Това свърши работа. Червеят ме пусна и надигна горната половина на тялото си. Ослепено и полудяло от болка, чудовището натисна спусъците на двете къси пушки и произведе няколко откоса в кръг. Преди да го довършим, съществото успя да откъсне крака на един от стрелците и по погрешка да убие другия червей, който бе притиснал опасно пехотинеца, с когото се боричкаше.

След като най-после овладяхме ситуацията, клекнах зад скалите заедно с оцелелите си другари.

— Добре — изпухтях. — Нов план. Ще си пробием път надолу към тухлите.

Това сякаш им повдигна духа. Бях ранен, но не тежко. Двамата с колегата, когото бях пратил с нож срещу червеите и който беше загубил лявата си ръка в боя, вдигнахме най-тежко ранения си другар, онзи с откъснатия крак. После всички се втурнахме надолу към тухлите, като стреляхме в движение.

Мъжете върху модулите и другите в оцелелите танкове ни видяха и ни осигуриха прикриващ огън. Стотина червея се опитаха да стигнат до нас, да ни спрат, да ни повалят. Само един от хората ми не оцеля. Онзи с ножа. Един червей изскочи иззад голяма гъба и го събори, пушките му затракаха, щипките му се развъртяха в черната нощ. Десетки лъчи разкъсаха червея на парчета, но когато завлякохме пехотинеца във вътрешния лагер, той вече беше мъртъв.

Предадох ранените на един санитар, отблъснах опита му да закърпи моите рани и се повлякох към командния модул. Вмъкнах се в шлюза. Сякаш мина година, докато налягането се изравни. Междувременно ме заля фин антибиотичен спрей и лилави лъчи радиация. Никаква зараза не биваше да проникне в командния модул. Разбирах го и лично бях одобрил кодовете, но въпреки това забавянето ме изнерви.

Накрая шлюзът все пак се отвори и влязох в командния център. Всички ми козируваха набързо и се върнаха към текущата си работа. Освен Робинсън.

Той се обърна към капитан Сарин.

— Да дойде санитар. Имаме офицер, който се нуждае от помощ.

Размахах ръка, а с другата се подпрях тежко на компютърната маса.

— Добре съм. Просто съм уморен.

Не ми обърнаха внимание и повикаха санитаря. За моя изненада на повикването се отзова Сандра. Знаех, че е минала курс по първа помощ. А и със сигурност се намираше най-близо до командния център в сравнение с останалия квалифициран персонал.

— Здрасти, скъпа — казах аз.

Тя изпухтя и се зае с раните ми. Не за пръв път ми оказваше първа помощ и едва ли щеше да е за последен. Опитах се да не ѝ обръщам внимание, докато смъкваше костюма ми до кръста, ръчкаше, мажеше и превързваше. Работеше и ми шепнеше разни неща на ухо. Основно какво щяла да ми направи, ако пак ѝ се явя в този вид. Заплахи, които звучаха логично само в собствените ѝ уши.

— Какво е положението, Робинсън? Накратко.

— Печелим, сър.

— Загуби?

— Пет танка са напълно унищожени, но загубите ни в жива сила са под сто. Червеите ни изненадаха, но се натъкнаха и на нашите изненади. Според мен планът им е бил да ни ударят изпод земята едновременно с атаката по периметъра, но подсилената почва ги е забавила непредвидено и щурмът им се е насочил към трите точки, където успяха да осъществят пробив. Отблъснахме ги, преди да са разгърнали нападението си във вътрешността на лагера.

Кимнах.

— А масираната атака по периметъра?

— Вашата позиция бе ударена тежко. Успяха да завземат скалните струпвания и като цяло да пробият северния ни фланг, но аз пренасочих хора от другите страни към точките на пробив. Може да се каже, че им видяхме сметката.

— Загубите на противника? — казах аз и примижах. Сандра току-що ме беше ръгнала с нещо остро. Чух изщракване и се сетих какво е — телбод. От доста време не си правехме труда да шием ранените, защото нанитите го вършеха по своя си начин. Много по-разумно бе просто да затворим набързо раната с медицински телбод и да я стегнем с превръзка, колкото да спрем кървенето. С времето нанитите автоматично избутваха телчетата навън.

— Според сензорните данни, анализирани от компютъра, загубите им са над девет хиляди, сър.

Определено бях впечатлен.

— Значи наистина сме им видели сметката. Справили сте се добре.

— Да, сър — каза доволно Робинсън. — Явно червеите са сгрешили в преценката си.

— Може би. Или са били отчаяни. Мисля, че са по-умни, отколкото изглеждат. Според мен са знаели, че най-вероятно ще загубят битката, но въпреки това са преценили, че рискът си заслужава.

— Сър?

— Искам да калибрирате сензорите ни и да ги насочите надолу. Не ме интересуват небето и повърхността. Искам да знам какво противникът прави под краката ни.

Робинсън смръщи вежди и след кратко мълчание попита:

— Смятате, че не е приключило ли, сър?

Изпръхтях.

— Ако червеите се приземят в Сентръл Парк и отблъснат първата ни атака, ние дали ще се откажем, как мислиш?