Изтребление

49.

Следващите две денонощия посветих на фабриките, които бяхме монтирали в центъра на базата. Настроих ги да произвеждат нови, едрогабаритни компоненти. Започнах с базовия дизайн на реещите се танкове и внесох множество промени. Планът ми беше да наподобя шейните-дълбачки на червеите. Новите ни танкове щяха да са дълги и цилиндрични. Лазерите щяха да са при носовете, с много къс обхват и голяма мощност.

Сведох списъка с вградените системи до минимум. Модифицираните танкове се нуждаеха от гравитационни системи и реактори, разбира се, иначе не биха могли да се движат. Всичките ми наномашини досега бяха с твърд корпус, но не и тези. За да се движат свободно през пръст и скала, външната им обвивка трябваше да наподобява плът. Така лесно щяха да се провират през скални стеснения под земята, по подобие на местните червеи. Телесните контури и еластичността се осигуряваха от нанитни маси на принципа на балона. Работех с вериги от нанити, оформящи мехурчест външен слой, или „кожа“, достатъчно еластичен и гъвкав. Кожата поддаваше на натиск, но ако натискът се окажеше твърде силен или внезапен, външният слой се изпъваше и ставаше твърд — така елиминирахме опасността машините да се спукат като сапунени мехури. При нужда щяха да се втвърдяват като корубата на костенурка, за да защитят пехотинците вътре.

На третия „ден“ — още пишех програмни и тестови кодове — капитан Сарин прекъсна заниманията ми.

— Сър? Входящо съобщение от макросите. Мисля, че искат да говорят с вас.

Примигнах и потърках очи.

— Прехвърли обаждането тук.

— Може ли и ние да слушаме? — попита тя.

— Разбира се.

— Прехвърлям обаждането.

Наложи се да изчакам десетина секунди.

— Идентифицирай се.

— Тук Кайл Ригс, командващ обединените сили на Земята — отговорих аз.

— Надхвърлихте времето на мисията.

Вдигнах вежди. Това беше новина за мен.

— Не ни беше даден краен срок за изпълнение на мисията.

— Това няма връзка. Надхвърлихме времето на мисията.

Въздъхнах. Главата ми се пълнеше с хапливи отговори. Побързах да ги разкарам. Този подход не даваше резултат, когато си имаш работа с макросите.

— Искаме съдействие — казах аз, — за да се впишем в графика.

— Уточни.

— Използвайте оръдията си въздух-земя, за да разрушите вражеската крепост.

— Мунициите са на минимални количества. Планинската черупка на врага е прекалено издръжлива. Искането отхвърлено.

Думите отекнаха в главата ми: „планинската черупка на врага“. Интересно. Също толкова интересно беше, че макросите имаха лимит на огневата мощ и мунициите си. Единствената лоша новина беше, че явно им е омръзнало да ни гледат как клечим в базата си и се отбраняваме срещу атаките на червеите.

— Ще атакуваме след шестнайсет местни дни — казах.

— Неприемливо. Надхвърлихте времето на мисията.

— Да, схванах. Искаме удължаване на времето.

— Прието. Трябва да атакувате в рамките на два местни дни.

Замислих се. Осемнайсет часа? Направих няколко бързи изчисления с помощта на компютъра. Едва ли щях да съм готов и с един модифициран танк за толкова кратко време.

— Не знам дали ще сме готови толкова скоро. Обяснете последствията от неизпълнението на заповедта.

— Тази флотска единица ще извърши стратегическо изтегляне след два местни дни.

— Разяснете последното. Ще ни качите на борда на транспортния кораб и ще напуснете системата след два дни?

— Не. Експерименталните наземни сили ще останат на място.

Изстинах. Да останем на Хелиос завинаги?

— Кажете ми кога ще се върнете да ни приберете.

— Целевите светове са разпределени по приоритетен график. Когато тази цел се озове отново на първо място в графика, макроският флот ще се върне.

— Уточнете времевия интервал.

— Неизвестен.

Дишането ми се ускоряваше. Нищо не можех да направя по въпроса. „Неизвестен“ можеше да означава цяла вечност.

— Ще атакуваме в рамките на два местни дни.

— Прието — каза монотонният макроски глас.

— Как ще разберете, че сме достигнали целта си?

— Макроското командване трябва да бъде свързано към целевата точка.

Смръщих вежди. Нямах представа за какво говорят.

— Искате да се свържем с вас, когато стигнем до центъра на планината?

— Макроското командване трябва да бъде свързано към целевата точка.

Изръмжах. Искаха да бъдат „свързани“ с целевата точка. Не се сещах за друг начин, освен да повлека със себе си нанитна нишка в планинските недра. Радиосигналите не можеха да проникнат през толкова дебел скален масив.

— Ще вземем нанитна нишка със себе си в планината. Когато стигнем целевата точка, ще осъществим контакт.

— Прието. Край на връзката.

Връзката прекъсна. Седях и зяпах компютърния екран. После се заех с поредните изчисления, спирах само колкото да помисля върху едно или друго.

Звуков сигнал оповести още една молба за отваряне на канал. От майор Робинсън — той, както и всички офицери от щаба, бяха чули разговора ми с макросите. Отворих канал за връзка.

— Сър — каза притеснено Робинсън. — Няма начин да сме готови за атака след два дни.

— Ще бъдем готови, майоре — казах аз.

— Как, сър?

— Ще използваме реещите се танкове. Ще настроим съществуващите големи лазери така, че да ги превърнем в дълбачки, и ще ги монтираме на носовете на танковете. Колкото до шаситата, дълбаещите шейни, които планирахме, използват същите компоненти като реещите се танкове.

— Подземни реещи се танкове, сър? — попита Робинсън невярващо.

— Прав си. Звучи тъпо. Хайде да ги наречем „дълбаещи танкове“. Харесва ми.

— Дори да предположим, че можем да построим тези машини… и че те ще работят — каза той, — нали си давате сметка, че няма начин да натоварим в тях достатъчно хора? Броят им е малък.

— Ще издуем нанитните корпуси, така че да натоварим възможно най-много хора. Като стигнем планината, ще разтоварим пехотинците и те ще продължат в тунелите пеша.

Робинсън помълча няколко секунди.

— Това ще означава да оставим базата без защита, сър.

— Да се надяваме, че червеите ще се съсредоточат върху атаката ни, а няма да ударят по базата.

— Наистина ли мислите, че макросите ще се изтеглят и ще ни зарежат тук? В стила им ли е просто да се откажат и да избягат? Дали не е просто блъф, сър?

— Опитът ми показва, че компютрите рядко блъфират, майоре. А и залогът определено е по-голям.

— В какъв смисъл?

— Ами ако въпросният им приоритетен график включва и Земята като цел? Не е изключено да приемат провала на мисията ни тук като нарушение на първоначалната ни договорка. Сметнат ли ни за безполезни, Земята като нищо може да влезе отново в списъка им с мишени.

— Ако не възразявате, бих искал да отбележа за протокола, че намирам плана ви за крайно незадоволителен, сър — каза той.

— Възражението ти е записано и архивирано, майор Робинсън — отвърнах с най-официалния си глас. — Ригс, край.

Следващите осемнайсет часа се изнизаха бързо. В края им разполагахме с единайсет грозновати дълбаещи танка, готови да потеглят. При пристигането си бяхме разтоварили от макроския кораб двайсет машини, но седем от тях бяхме загубили в първото си сражение с червеите.

Последните два реещи се танка оставих недокоснати. Те все още носеха далекобойните си оръжия. Задачата им бе да ескортират модифицираните си другарчета до планината. Тревожех се да не ни ударят по пътя дотам. Двата реещи се танка щяха да ни защитят с далекобойните си лазери, докато се плъзгахме на открито над повърхността. След това щяха да се върнат в базата, за да я отбраняват при нужда.

Раздул бях танковете максимално, но пак успяхме да натоварим едва шестстотин пехотинци. Стигнехме ли до планината, щяхме да върнем танковете до първоначалните им размери, така че да влязат в тунелите, а пехотинците щяха да подтичват след тях. Остатъкът от пехотата щеше да остане като гарнизон в базата. Настроих фабриките да произведат стационарни лазерни кули като онези, които имахме на Андрос. Това щеше да подсили отбраната на гарнизона, стига да не ни свършеше времето.

С толкова много пътници на борда дълбаещите танкове виеха и ръмжаха в усилието си да повдигнат товара. От време на време губеха височина и остъргваха земята. Заради голямата гравитация опашната част на машините пропадаше и се удряше във всяка издатина на релефа. Скалите и по-високата растителност ставаха на пихтия по пътя ни.

Наближихме крепостта на червеите с включени активни сензори. Очаквах всеки момент земята под нас да пропадне и хиляди белокожи червеи да изскочат на повърхността. Не се случи. Червеите кротуваха, изчаквайки подходящия момент. Буквално усещах как ни следят с извънземните си сетива.

Огледах добре планината, докато скъсявахме разстоянието. Тъмните кратери в скалния масив, останали от макроските бомбардировки, изглеждаха някак избелели. Това ми се стори странно. Не бяхме регистрирали никакви валежи. Не бе имало дъжд, сняг или нещо друго. Какво беше отмило черните белези от планинската снага? Поразените участъци бяха огромни, когато ги видяхме за пръв път. Приближих образа, доколкото го позволяваха очилата ми, но това не разреши загадката. Не видях по склоновете червеи, които да почистват следите или нещо такова. Само дето следите по повърхността наистина бяха претърпели промяна. Сетих се за думите, с които макросите бяха нарекли крепостта на червеите — „планинска черупка“. Какво трябваше да означава това? Би трябвало да ги попитам, но по онова време бях зает да преговарям за оцеляването на пехотинците си и на цялото човечество. Когато си общувах с макросите, здравият разум ми диктуваше, че разговорите ни трябва да са възможно най-кратки. Така шансовете да прецакам нещата намаляваха.

Тежката атмосфера ми действаше на нервите, докато се возех в откритата „каросерия“ на модифицирания танк. За да натоварим повече хора, бяхме отворили машините като зейнали мидени черупки. Разтеглили бяхме в максимална степен нанитния корпус, за да увеличим полезната товарна площ. В резултат всички пътници бяха изложени на силния вятър. Гъстата атмосфера на Хелиос оказваше по-голямо съпротивление от онова, с което бяхме свикнали на Земята, точно както да ходиш във вода е по-трудно, отколкото по суша. При скорост на танковете от осемдесет километра в час ветровете ни брулеха жестоко. Ревяха и драпаха по костюма ми с невидими хищни пръсти.

Наредих на танкистите да поемат по заобиколен маршрут към планината, в случай че червеите са заложили капани под повърхността по права линия. След злощастния си опит с вражеската тактика под земята вече не смеех да действам предвидимо.

Докато планината пред нас растеше, превръщайки се в безкрайна стена от тъмен камък, изведнъж ме налегнаха съмнения. Да, превъзхождахме врага технологично. Бяхме взели инициативата в свои ръце. Но навлезехме ли на вражеска територия, щяхме да изгубим предимството си.

Опитах се да измисля алтернатива, но не ми хрумна нищо. Колоната ни се движеше напред по широка дъга към исполинския скален масив. Планинската крепост имаше много входове. Прицелили се бяхме не в най-големия, а в един по-малък, страничен. От тактическа гледна точка, рискувахме тунелът зад набелязания вход да не води към сърцето на крепостта. Е, ако ударехме на камък, просто щяхме да включим дълбачките и да продължим по трудния начин.

Бяхме на километър-два от планината, когато срещнахме първия намек за съпротива. Някъде високо по склоновете, вероятно от ниши и кухини, които не се виждаха от ниското, червеите откриха огън по нас с далекобойни оръжия.

Обстрелът беше доста по-различен, отколкото би бил на Земята. Първо, забелязваше се с просто око — оранжеви искри, като при трасиращите куршуми. Съмнявах се, че проектилите им са създадени да се държат като трасиращи куршуми, но ефектът беше същият — заради състава и по-голямата плътност на атмосферата куршумите буквално горяха по пътя си към нас. Друга разлика беше в траекторията на проектилите, които не идваха по права линия към нас, въпреки късото разстояние, а в рязко снижаваща се дъга, като артилерийски огън, заради силната гравитация на Хелиос. Въпреки по-голямото съпротивление на гъстия въздух гравитацията придаваше допълнително ускорение на куршумите в края на снижаващата се траектория и те валяха отгоре ни като падащи метеори.

Останах впечатлен от умението, с което червеите използваха оръжията си. Обстрелваха ни със завидна точност. Не се целеха в отделни пехотинци, а в „каросериите“. Мисля, че нито един изстрел не попадна встрани от целта. Подобна стрелба изискваше изключителни умения, защото ние се движехме бързо, а червеите не можеха да ни хванат пряко на мушка, както би го направил снайперист на Земята.

Куршуми се забиваха в издутите метални корпуси на нашите отворени танкове. Близо до мен един пехотинец бе уцелен в рамото и инерцията го запрати в скута на съседа му. Миг по-късно проектилът се взриви в раната — явно имаше нещо като таймер. Нещастникът нададе рев и се сгърчи. От раната рукна кръв.

Бих могъл да издам заповед танковете да се затворят, но това би означавало част от хората да слязат и да продължат пеша след машините. Това би ги поставило в още по-неизгодна позиция — изцяло незащитени и по-бавни. Посегнах към комуникатора си, но така и не се обадих. Двата ескортиращи ни реещи се танка вече отвръщаха на стрелбата, без да съм издал заповед.

Вражеските снайперисти несъмнено бяха сметнали, че имат сериозно предимство. За разлика от нас, те разполагаха с добро прикритие, невидими за невъоръжено око заради голямото разстояние. Но не бяха предвидили точността на наносензорите и мозъчните кутии, които прихващаха безпогрешно целите и отвръщаха на огъня. Произвеждаха изстрел, после прихващаха следващата цел и стреляха отново.

Приближих образа да видя как враговете измират по планинския склон. Обгорени и сгърчени червеи падаха мъртви от позициите си. След трийсетина секунди стрелбата им се накъса, а след още минута спря окончателно. Опитали се бяха да променят тактиката си — излизаха от прикритието си за бърз изстрел и отново се шмугваха зад някоя издатина, — но дори това не ги спаси от ответния ни огън. Мозъчните кутии ги следяха неотклонно, създаваха модели на поведението им и предвиждаха кога ще се покажат за следващия изстрел. И ги изпепеляваха в мига, в който излязат от прикритието си.

Усмихнах се със стиснати устни. Кодовете, които бях написал, избиваха враговете ни. Чувството беше приятно, макар и не съвсем. Трудно ми бе да ликувам, когато компютърни програми избиват живи същества, нищо че това беше предпоставка за победата ни. В крайна сметка червеите защитаваха дома си.