Изтребление

24.

Оставаха само два месеца до завръщането на макросите, когато се издъних. Сандра разбра, че смятам да водя експедицията.

Не бяхме обсъждали въпроса. Бях толкова ангажиран с построяването на новия флот, с набирането и подготовката на легиона пехотинци и планините екипировка, че вероятността и аз да отида с тях изобщо не бе хрумнала на Сандра. В нейните представи аз бях част най-вече от Звездната армада, а не маршируващ в прахоляка пехотинец. Знаеше, че съм се сражавал в южноамериканската кампания, но въпреки това не ме възприемаше като редови войник. Когато се срещнахме за пръв път, аз бях пилотът на „Аламо“. Сега имах нов кораб и се бях върнал към първоначалната си роля. Тя, естествено, знаеше, че играя основна роля и в двете половини на нашата организация, но така и не ми бе поставила директно въпроса кой всъщност ще командва мисията.

На пръсти се брояха нещата, които бях успял да скрия от нея, откакто бяхме двойка, и като цяло бях изненадан, че не се е досетила по-рано за този аспект на ситуацията. Дори се зачудих дали съзнателно не е избягвала да ме попита. Може би не беше искала да мисли как остава на Земята, а аз изчезвам в неизвестността да се сражавам във войните на извънземни чудовища. Може би мисълта за това е била толкова ужасна, че Сандра не е била в състояние да се изправи лице в лице с нея.

Е, истината излезе на бял свят в един слънчев следобед, докато си говорехме за Кроу и Армадата. Сандра ме попита щом той командва флота, а аз — пехотинците, кой ще командва легиона, който обучаваме денонощно.

Поколебах се. Мисля, че точно това ме подхлъзна. Досега неизменно успявах да я отклоня с уклончиви отговори. Казвах неща от сорта: „Не се знае още“ или „Робинсън е добър офицер“, или дори „Някой генерал от Пентагона, предполагам“. Но този път лесната лъжа ми убягна. Сигурно защото денят наближаваше. Струваше ми се нередно да крия от нея нещо такова. Знаех, че неведението е благословия… но кога точно заобикалянето на истината се превръща в откровена лъжа?

Сандра се вгледа в мен. И по очите ѝ познах, че съм се издънил. Вече нямаше как да сменя небрежно темата — бях събудил подозренията ѝ и тя щеше да продължи с въпросите, принуждавайки ме или да кажа истината, или да я излъжа в очите. Нямах смелост нито за едното, нито за другото, затова само сведох очи мълчаливо.

— Какво? — попита тя. — Ти… не смяташ да тръгнеш с тях, нали?

После изведнъж ме стисна за китката. Силно. Ако не бяха нанитите в плътта ми, сигурно щеше да ме заболи.

— Аз ще командвам мисията — отвърнах, после вдигнах глава и я погледнах в очите.

Сандра ме пусна, тръшна се назад върху леглото, което деляхме, и раменете ѝ потънаха във възглавниците. После простена гневно.

— Заради онова с децата е, нали? — попита изведнъж.

Примигнах.

— Ъ?

— Ако искаш да се отървеш от мен, ако не можеш да се отърсиш от мисълта за децата, които си изгубил, просто ми го кажи. Не е нужно да правим това, Кайл. Наистина.

Беше много ядосана. Личеше си. А аз не разбирах какво ми казва. Не можех да вържа смисъла на думите ѝ. Замълчах си, решил, че това е най-безопасната политика в момента.

— Изобщо нямаше да ми кажеш, нали? — викна тя. Скочи от леглото и вдигна ръце, сякаш да се отдалечи максимално от обсега ми. Не се опитах да я спра. Взе да крачи из стаята с бързи, гневни стъпки. Скръстени на гърдите ръце, наведена глава, стиснати устни. Дългата коса висеше около лицето ѝ като качулка.

— Щях да ти кажа, разбира се — успях да отвърна.

— Не. Нямаше. Просто един ден щеше да изчезнеш. Както когато макросите дойдоха последния път. И тогава едва не потегли към звездите. Помниш ли? Фантазираш си как ме напускаш, нали, признай си!

Запитах се дали не е права. Дали пословичният колежански преподавател не е по-мъдър от очакваното. Казах си, че не може да е това, защото бе минала по-малко от година. Полагаха ми се поне още шест месеца. Или бях изчислил грешно съотношението красота-възраст? По дяволите!

— Не искам да ме напускаш, Сандра — казах.

— Тогава защо ти ме напускаш, проклет да си? — извика тя.

— Защото така трябва. Аз договорих сделката. Не мога просто така да изпратя хиляда души да загинат на някоя далечна скала, а аз да си остана вкъщи. Ами ако никога не се върнат? Как ще живея с тази мисъл?

Тя се взираше в мен.

— И не е заради онова с децата?

— Да, Сандра. Не е заради това.

— Кога реши да тръгнеш?

— Час след като сключих сделката с макросите.

Явно пак бях прекалил с истината. Тя изпухтя и замахна да ме удари. Видях ръката ѝ и се дръпнах. Не знам защо. От шамарите ѝ не болеше, сигурно беше въпрос на инстинкт.

— И през цялото това време си мълчал?

— По-щастлива ли си сега, когато вече знаеш? — попитах.

Сандра мълчеше и дишаше тежко. Крачеше из стаята, издала напред долната си челюст толкова, че се виждаха зъбките ѝ. Незнайно как косата ѝ се беше разрошила.

— Няма да ти позволя да тръгнеш без мен — каза накрая.

— Нямаш избор — отвърнах нежно.

Тогава тя излезе и затръшна вратата. Стените бяха тънки и прозорецът издрънча.

Въздъхнах и отидох в кухнята да си взема бира. Мислех си за прословутия колежански преподавател и неговите съотношения. Ако дъртото копеле още беше живо, исках да го удуша собственоръчно в съня му…

След няколко часа седях на дивана в хола. Ситуацията беше изгубила черно-белите си очертания. Построил бях пирамидка от празните кенчета. Последното — десето, ако не греша, — отказваше да се задържи на върха. Постоянно падаше. Не знам защо, но това ми се струваше смешно. Взех го и за пореден път се опитах да завърша произведението си.

Вратата се отвори стремително… и не спря. Погледнах натам, като мигах глуповато. Сандра стоеше на прага. Бях сериозно объркан.

— Къде отиде вратата? — попитах.

Тя погледна през рамо.

— Май някъде на алеята.

Гледах я, тя също ме гледаше. Очите ѝ пламтяха. Още беше сърдита, но в погледа ѝ се четеше и триумф. Изправих се и съборих неволно пирамидата от празни бирени кенчета.

— Какво си направила?

— Нещо, което трябваше да направя отдавна.

Приближих се към нея. По врата ѝ, и от двете страни, се стичаше кръв. Косата ѝ изглеждаше странно.

— Какво е станало с косата ти?

— Ще порасне.

— Тече ти кръв.

— Да, знам — каза тя. Отметна косата си. Ушите ѝ бяха раздрани, кръвта се стичаше от тях.

— Откачих. Не можех да търпя обиците и ги изтръгнах.

Челюстта ми провисна. Прекрасните възглавнички на ушите ѝ кървяха разкъсани. По скалпа ѝ прозираха плешиви петна. Сведох поглед към ноктите ѝ. Разранени до кръв.

— Опитах онова с бедрата — каза тя мило. — Забивах нокти в тях, както ти съветваш момчетата, и наистина ми помогна.

— Инжектирала си се с нанити? — попитах тъпо. Направих още крачка към нея, вече бях съвсем близо.

— Мда.

— Защо?

И тогава тя ме удари. Силно. Главата ми отскочи надясно, все едно ме бяха фраснали с бейзболна бухалка. За пръв път, откакто се познавахме, шамарите ѝ ми причиняваха болка.

— Защо ли, пиян дръвник такъв? — каза тя. — Защото тръгвам с теб.