Изтребление

3.

Слязох на Андрос притеснен. Знаеха ли хората какво е станало? И колко точно знаеха?

„Прецакани сме“. Все това ми се въртеше в главата. Имах предвид нас, Звездната армада. Разполагахме с подобие на интернационална армия от наноподсилени войници. Колко щеше да издържи лоялността им сега, когато флотът беше изчезнал, а врагът се беше оттеглил? Нима всичко, което бях създал с цената на толкова усилия и жертви, щеше да се разпадне непоправимо?

Голямата черна ръка на „Аламо“ ме понесе към земята. Остави ме в централната база, пред командния бункер. Бункерът представляваше метална сглобяема постройка. Едва наскоро ни бе останало време да му теглим един слой бяла боя срещу жегата. Знаех, че ще са там — генералите на Кроу. Разговаряли бяхме само няколко пъти, предимно онлайн, и не се харесвахме.

„Аламо“ висеше в небето и закриваше слънцето. Мъжете при входа ме поздравиха. Аз се усмихнах и също козирувах. Кой знае, може би за последно получавах това почтително отношение от своите пехотинци. Мъжете местеха скришно погледи между мен и „Аламо“. Стараеха се да изглеждат спокойни, но не бяха. Тревога и любопитство танцуваха в очите им. Бяха чули нещо. И то не беше добро.

Отворих двойната врата на командния бункер и влязох в хладния сумрак. Шум на климатици и компютри изпълваше въздуха. Примигнах да нагодя очите си към приглушеното осветление след напечените от слънцето пясъци навън.

— Полковник Ригс? — каза един от мъжете. И тримата генерали на Кроу бяха налице. Поздравил ме беше генерал Соколов, набит мъж с черни вежди, които имаха нужда от подкастряне. Тъмните му очи бяха малки, присвити и пълни с раздразнение. Беше най-гадният от тримата. Изглеждаше изненадан да ме види, при това изненадата видно не бе от приятните. Дали не бе очаквал другиго? Реших да не го питам.

— Аз и никой друг — казах. — Тук съм с важна мисия, хора… ъъ, господа.

Тръгнах към тях. В средата на помещението имаше голяма компютърна маса с размерите на маса за билярд. Генералите стояха, облегнати на нея, с накривени назад фуражки и разхлабени връзки на обувките. Май се бяха препотили няколко пъти, наблюдавайки сблъсъка ни с бойната флотилия на макросите. Не можех да ги виня.

Гледаха ме напрегнато. От пръв поглед се виждаше, че нито един от тях не се е подложил на инжекциите за наноподсилване. Научил се бях да забелязвам издайническите признаци. Мъжете като мен стояха с изправени гърбове и се движеха, сякаш краката им не докосват пода. Сякаш земното притегляне нямаше отношение към нас, сякаш бе слабо като на Луната. Не се изгърбвахме, защото бяхме силни. Не се чувствахме тежки. Случваше се да ни налегне умора, но тя бе по-скоро резултат от психическо напрежение. Мозъците ни все още имаха нужда от сън, почивка и развлечения. Телата ни обаче никога не оставаха без гориво.

А тези тримата приличаха на хора, притиснати от смазваща гравитация и чувство за загуба. Изглеждаха слаби, меки и уморени. Нито един не си направи труда да ме поздрави по устав. Аз също не го направих.

— Бихте ли обяснили, полковник? — обади се отново Соколов.

— Точно за това съм тук, да обясня.

— Ами, докладвайте, тогава. И започнете с това къде, по дяволите, е адмирал Кроу.

Тонът му не ми хареса, но се постарах да скрия раздразнението си. То с нищо нямаше да ми помогне.

— Не знам къде е Кроу. Но макросите си тръгнаха. Договорихме мир.

— За това и ние се досетихме. Какви са условията? — попита той, опря задник на компютърната маса и скръсти ръце.

— Макросите ще се върнат след една година. Ние ще им плащаме данък.

— Данък? — попита презрително генералът. Очевидно се готвеше да ме сдъвче и изплюе. Аз бях малоумникът, който е прецакал голямата работа в небето, и той нямаше търпение да го каже на света. Виждах го в очите му.

Соколов направи три крачки към мен. Помислих си, че е важно да запазя спокойствие. В противен случай като нищо можех да му посегна и неволно да го убия.

— Ето каква е сделката… — започнах аз, но той ме прекъсна.

— Полковник? Да не би да сте пили алкохол?

Зяпнах го. Явно на лицето ми се бе изписала вина, защото той се подсмихна доволно. В момента го мразех дори повече от обикновено.

— Изпих няколко бири, след като макросите се разкараха.

Соколов кимна, сякаш се бе потвърдило някакво негово подозрение. Размаха дебели пръсти към мен.

— Продължете, да чуем за този ваш данък. С какво обещание умилостивихте онези чудовища?

Примигнах, после продължих. Погледнах другите двама генерали. Уж бяха сериозни, само дето едва сдържани усмивки накъдряха едва доловимо физиономиите им. Смятаха, че генерал Соколов си играе с мен, и това им харесваше. Вероятно си фантазираха, че след изчезването на Кроу командването ще премине в техните ръце, и смятаха много скоро да се отърват и от мен. Тази мисъл, както и мисълта за изненадата, която ги чакаше в съвсем непосредственото им бъдеще, ме успокоиха.

Усмихнах се на генерал Соколов.

— Нека ви покажа нещо, сър — казах официално и по устав. — Мисля, че по този начин най-ясно ще схванете новата ни политическа реалност.

Тръгнах бавно към прозореца до вратата. Прозорецът беше голям, стъклото му — чисто, изгледът — прекрасен. Бели пясъци, зелени дървета и искрящото синьо на Карибите.

Соколов се поколеба за миг, но после тръгна след мен.

Посочих нагоре към „Аламо“, който още висеше над базата.

— Виждате ли това, сър? Това е последният кораб от флота ни. Останалите тръгнаха.

— Къде са тръгнали?

— Напускат Слънчевата система заедно с пилотите ни. Сложихме край на войната с макросите, поне засега. За жалост този наш успех сложи край и на споразумението ни с наносите. Не са планирали да останат тук след края на войната, без значение кой я е спечелил. Вече не съществува непосредствена заплаха за Земята и те са решили да потеглят към следващия свят.

Генералът се намръщи и кимна.

— Досетихме се и за това. А данъкът? Какво си им обещал?

— Нас.

— Моля?

— Всички нас. Пехотинци, натъпкани с нанити и въоръжени с тежки лазери. След една година трябва да сме подготвили шейсет и пет хиляди тона войска и оборудване. Те ще дойдат да ги приберат.

Челюстта на Соколов провисна. След миг провисна още малко, когато генералът осъзна, че не се шегувам.

— Обещал си им хиляди тонове… войска?

— Е, по-голямата част от тежестта ще се падне на оборудването и обоза, включително въздух, вода и прочее.

— Въобще не ме интересува водата! — кресна той. — Как можа еднолично да им обещаеш войски?

— Защото макросите проявяват интерес само към това. За тях нашата звездна система беше поредният източник на суровини, докато на сцената не излязохме ние и не се оказа, че сме по-добри от собствените им наземни сили.

Соколов ме зяпаше тъпо и се опитваше да осъзнае новината. Възползвах се от възможността да се дръпна от прозореца. Направих една крачка. После втора.

Обади се друг от генералите, зад мен:

— Не може така! Не можеш да обещаеш на врага, че ще му дадеш войската ни!

Вдигнах рамене.

— И защо да не го направя? Мислете за пехотинците като за наемници. Те ще бъдат точно това. При това най-добрите в района, ако се съди по поведението на макросите. Спомнете си историята на Швейцария. Точно по този начин швейцарците са запазили независимостта си в продължение на векове.

— Ти… ти… — заекна генерал Соколов и вдигна обвинително пръст, който се тресеше от ярост. — Ти си онова, което американците наричат „загубеняк“. Само за един ден успя да загубиш флота ни, адмирала ни и… и собствения си разсъдък. Отстранен си, докато се събере военен съд. Никога не съм…

В този миг обвинителната пледоария на генерала стигна до своя неочакван край. Лицето му беше червено като домат и разкривено от ярост. Малките му очички се кокореха, а бухлатите му черни вежди се бяха събрали в една линия през челото. Винаги ще го помня по този начин.

„Аламо“ използва прозореца, както и предполагах. Предпочиташе прозорците, макар че ръката му със сигурност би могла да мине през покрива като през хартия за печене. Може би предпочиташе прозорците заради нас, така че подбраният екземпляр да не пострада по обратния път.

Така или иначе, „Аламо“ строши стъклото на големия прозорец и бръкна в залата с голямата си трипръста ръка от гърчещи се черни кабели. Ръката хвана първото нещо, което ѝ се изпречи — тоест генерал Соколов. Така де, аз нарочно го бях сервирал там.

Подозирам, че „Аламо“ искаше да сграбчи мен. Ако нямаше предпочитания относно плячката си, най-лесно би било да грабне някой от пехотинците при входа. Това би ощетило земната отбрана с един наноподсилен войник, но „Аламо“ сигурно не би се сетил за това или пък не би му пукало изобщо. Едно нещо знаех със сигурност обаче — че корабът си търси нова торба с месо, която да използва за боксова круша при новата си мисия.

Та значи „Аламо“ бръкна през прозореца и сграбчи милия генерал Соколов през шкембака. И като котка, набарала мишка в дупка, ръката го измъкна през прозореца. Генералът изчезна по средата на изречението си. Нямах нищо против това, защото не държах да чуя тирадата му докрай.

Пристъпих напред, опрях ръце върху изпочупените стъкла по края на черчевето — кожата ми беше здрава заради подсилването и не се боях, че ще се порежа — и проточих врат да погледна. Изражението на Соколов го бях виждал и преди, многократно. Шок, див ужас, изненада. Широко отворени очи, устата — зейнала като на риба на сухо. Генералът не крещеше, не виеше. Само стенеше проточено, все едно е на прослушване за ролята на призрак в обитавана от духове къща.

„Пада ти се“ — помислих си. Мисълта не беше от най-любезните, знам. Но точно тя се пръкна в главата ми. В моменти като този тъмната ми страна взема превес.

Ръката издигаше генерала нагоре и лицето му, насочено надолу към мен, се разкриви още повече. Изсумтях, жегна ме чувство на вина. Наличието на съвест понякога може да е неприятно. Изскочих през прозореца. Парчета стъкло изхрущяха под ботушите ми.

— Какво да правим, полковник? — попитаха пехотинците на пост. Стискаха здраво лазерните си пушки. Зачудих се дали лъчите биха могли да прережат ръката. Може би. Но пък изстрелите щяха да ослепят всички наоколо, включително мен.

— Аз поемам — отвърнах и пристъпих напред. Стоях сред белите пясъци с вдигната глава, потънал в дълбоката сянка, която хвърляше овалният черен корпус на „Аламо“. Събрах шепи пред устата си и викнах на Соколов:

— Пести храната! Сигурно ще пътуваш много дълго!

Само този съвет можах да му дам. Той махаше трескаво с ръце, после хлътна в пастта на „Аламо“ като мишка, засмукана от мощна прахосмукачка. Може да беше чул съвета ми — или пък не. Поклатих глава. Е, поне се бях опитал.

Реших да го отметна като доброто си дело за този ден.