Изтребление

15.

Реещите се танкове бяха големи и наглед тромави. След като ги издухме допълнително, за да поберат пехотинците и да прикрием лазерните оръдия на покривите им, габаритите им стигнаха до пет метра височина и десет метра дължина. Приличаха на лъскави каравани от петдесетте с формата на сълза. Само че нашите каравани нямаха колела, нито прозорци, и се носеха на метър над земята.

Час преди зазоряване натоварих на танковете всичките си пехотинци и напуснахме лагера. Вътрешността на моя танк беше слабо осветена и жужеше тихо. Клоните на дърветата от време на време стържеха по тънкия корпус. Хората ми се оглеждаха изнервено и стискаха прикладите на лазерните си пушки. Явно машините не им харесваха, но аз, за разлика от тях, се чувствах почти като у дома си. Напомняха ми за „Аламо“. Чудех се дали някога ще построя истински кораб, с който да летя.

Засмях се горчиво. Вижте ме само, седя си и тъгувам за онзи ужасен кораб от течен метал, същия, който бе избил безсърдечно семейството ми. Аз ли бях лудият, или целият свят бе полудял?

В колона по един, като сребристи китове, танковете се рееха над обраслия път, който водеше към брега. Моята машина беше начело. Пътят беше тесен, по-дебелите клони огъваха изпънатата кожа на танковете, по-тънките клонки само забърсваха корпусите. Огънатите места се заглаждаха сами, разбира се. Все едно гледаш надуваем дюшек, който се издува постепенно под натиска на въздуха от помпата.

Докато пътувахме, ми остана време да се запитам дали Кер е прав за Сините. Ами ако наистина бяха измрели? Това би обяснило много неща. Осиротелите им машини обикалят от свят на свят и изпълняват заложената си програма. Една част от тях, наносите, се опитват да спасят ендемичните видове от другата част, войнствените макроси. Ако Сините бяха измрели и това беше истинската причина за войните… каква депресираща мисъл. Безсмислена и страшна вътрешна вражда, в която човечеството се беше замесило против волята си. Като мравки под краката на воюващи гиганти. Пионки, въвлечени в спора на непонятни и при това малоумни богове.

Тръснах глава и разтърках лицето си. Тук-там още ме сърбеше от ударите на Кроу. Има моменти в живота, подходящи за философски размисли. Този не беше от тях. Вдигнах глава и видях, че излизаме от гората. Танковете набраха скорост и се плъзнаха по лекия наклон към брега. Скоро щяхме да се озовем над водата и да увеличим скоростта си.

Кръстил бях своя танк „Патън“. Кроу бе нарекъл своя „Наполеон“. Зачудил се бях защо е избрал точно това име, но бързо реших, че е име като всяко друго.

Наблюдавах екрана, който бях задал върху предната стена на „Патън“. Моят танк беше в челото на формацията ни. Веднага щом се озовахме над океана, наредих на машината да завие на север в обиколен курс покрай острова, близо до брега.

— Ригс? — каза корабът, предаваше гласа на Кроу. Не си правехме труда да отваряме канали. Освен ако не се налагаше частен разговор, комуникацията се предаваше до всички танкове.

— Ригс слуша — отвърнах.

— Полковник, предавам ти оперативното командване на тази танкова дивизия. „Наполеон“, край.

„Колко мило“ — помислих си с известно раздразнение. Вече бяхме решили, още в лагера, че аз ще командвам операцията, пък било и само защото бях създателят на тези шантави машини. Знаех какво се крие зад изявлението на Кроу, разбира се. Искаше на всички да стане ясно, че той е човекът зад кулисите, истинският главнокомандващ.

— Благодаря, адмирале. До танкистите — задайте на машините автоматичен ред във формация диамант. Ще останете на този автоматичен режим, освен в случай на нападение.

Гледах на екрана как изпълняват нареждането. Накрая все пак се подредиха в желаната формация, макар и по-бавно от очакваното. Танкистите ни бяха начинаещи. Реших засега да не мъмря никого.

— Време е да преконфигурираме машините и да освободим основните оръжия. Задайте на танковете си да преминат в режим морски транспорт. Докладвайте, когато конфигурацията е завършена.

Наредих на „Патън“ да премине към конфигурация морски транспорт. Това щеше да стопи коничната гърбица от метал на покрива му и да освободи голямата лазерна установка, монтирана там. Така щяхме да сме въоръжени, без да губим първоначалната си форма. Танковете ни все така приличаха на големи лодки, но вече разполагахме с еквивалента на голям лазер и на практика бяхме мобилна версия на оръжейните кули, които бях създал за отбраната на лагера. Не можех да премина към пълна бойна конфигурация, при която танковете ставаха по-малки и повратливи и с по-дебела броня, защото не би имало място за толкова много хора в търбусите им. Ако издадях тази заповед, докато пехотинците са вътре, хората ми щяха да станат на кайма.

Наредих на танкистите да активират кулите и да им зададат режим на автоматична отбрана. Алгоритмите за стрелба бяха единственото, за което не се тревожех. Накарал бях мозъчните кутии на оръжейните кули в лагера да прехвърлят алгоритмите си за прихващане на мишени в новите контролни кутии на оръдията. Танковите оръдия би трябвало да се справят с прихващането не по-зле от стационарните кули. Единствената нова променлива в уравнението беше мобилността — трябваше да се научат да компенсират отклоненията, породени от нея. Хрумна ми да наредя тестови изстрели по скали и дървета, но се отказах. Това би подобрило прицелването им, но по-важно бе противникът да не разбере, че сме въоръжени. Рано беше за това.

За пръв път си позволих да се отпусна. Засега всичко вървеше по план. Врагът можеше да ни удари, когато бяхме беззащитни, преди да напуснем кулите. Моите издути метални балони щяха да се спукат още при първото попадение. Сега, когато лазерите ни бяха мобилни, а прихващащите системи работеха, бяхме в състояние да унищожим навреме изстреляните срещу нас торпеда и да влезем в сражение с кораби или самолети.

Лазерите ни бяха подръка и вече не бяхме беззащитни, вярно, но моите танкове все още не бяха в боен режим. Преминехме ли в бойна конфигурация, танковете бяха инструктирани да променят корпуса си до по-обтекаема форма и скосени страни, което да елиминира опасността от големи поражения при косо попадение. Това означаваше драстично намаляване на габаритите и място само за няколко човека в кабините. Намалената площ на корпусите означаваше по-дебели и плътни стени, по-солидна броня, която да издържи на вражеския огън.

— „Патън“, пренастрой екрана. Увеличи обхвата до двеста мили. Намали пропорционално големината на вражеските единици, но нека изображенията не са по-малки от един сантиметър, дори това да не отговаря на реалните пропорции.

— Прието — отвърна танкът. Имаше гърлен мъжки глас. Всеки път ме караше да се усмихвам. Бях настоял за тази подробност, макар да не знаех защо съм го направил. Може да беше от изтощение — работил бях върху танковете цялата нощ, дремвал бях за кратко на няколко пъти, докато чаках един или друг елемент да бъде завършен. Така или иначе, всички танкове говореха с гласове на сърдити старчета.

Стената пред мен се накъдри. Вече виждах брега. Скоро щяхме да подминем северното крайбрежие на острова, да свърнем надясно и да поемем на изток, а след като подминем и източното крайбрежие, щяхме да направим последния завой — на юг. Ако стигнехме до главния лагер, щях да съм много щастлив. Нямаше гаранция, че ще стигнем толкова далече, без да срещнем съпротива, но ако все пак успеехме, противника го чакаше голяма и неприятна изненада.

Почти успяхме. Движехме се във формация и навлязохме в планирания завой на юг, на крачка от заветната цел. Носехме се над водата със скорост от близо сто възела и поглъщахме милите. Знаех, че слънцето вече изгрява на изток, право пред нас. Навън сигурно беше прекрасно утро, прохладно и розово.

Самолетите дойдоха от изток. Шест вражески единици, които се движеха твърде бързо, за да са кораби. От „Патън“ научих, че летят ниско, на трийсетина метра над водата. Сигурно се надяваха, че ще останат невидими при тази малка височина и заслепяващите лъчи на слънцето, което изгряваше зад гърба им.

Ала не беше лесно да заблудиш очите на моите реещи се танкове.